Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (83)

Шато дьо ла Гранж

Той се отдалечи под краката на търсещите го, а след това се измъкна под града и оттам — под полята. Подземният проход, където той си проправяше път опипом, беше много отдавнашен и от всички живи го знаеше единствен той. Намери огнивото и фенера и благодарение на мъждукащата светлинка избягваше ямите и отделните срутени места. Този проход му се стори по-къс от друг ден, тъй като си мислеше за разочарования враг. Наистина тук по-трудно се дишаше: затова пък на края на подземието го очакваха две нежни ръце — а в какви ръце само не попадна той преди малко! Най-после — отново стъпала. Духна пламъчето и вдигна капака, който покриваше входа.

— Внимавайте! — извика нечий женски глас. — Внимавайте, гълъбите ми!

Защото жената току-що бе извила главите на няколко гълъба и ги бе оставила тъкмо на мястото, където запотеният и много изцапан мъж изпълзя изпод земята. Заслепен от дневната светлина, той не успя да види коя беше жената: Фльорет, девойката, която той бе любил като осемнадесетгодишен, когато тя бе на седемнадесет.

Жената не се изплаши, като го видя да излиза изпод земята, но също така не го и позна: поради вида му — преживяванията бяха променили лицето му, пък и освен това той си бе пуснал брада. Нежните му и топли очи сигурно щяха да го издадат, ала той ги бе притворил и само примигваше на слънцето: затова Фльорет не го позна. Впрочем и нейното лице се бе разширило, както и фигурата й. Разсърдена, задето той й бе разбутал гълъбите, тя запъна ръце на хълбоците си и започна да се кара. Той се разсмя, отвърна й весело и отиде на кладенеца да се измие. Друг един кладенец на времето бе приел отражението на техните два образа и те бяха потопили в него последния си поглед за раздяла заедно с последната сълза. „И когато съвсем остареем, дори и след смъртта ни, този кладенец ще си спомня за нас.“ И е вярно; дълго след това хората ще сочат един кладенец и ще казват:

„Тук се удави Фльорет. Тя така силно го обичаше!“

И сега още повечето от съселяните й я смятат за умряла, защото една толкова красива любов трябва да живее сама за себе си, без променените хора.

Промяна. Той е измил лицето си и изтупал пръстта от раменете си, без да се обръща към жената. Тя вижда как изпод нечистия пласт се появява дворянинът. Той ей сега ще влезе вътре, ще се изкачи по стълбата на малкия замък при господарката, в нейния любовен чертог, чиито стени целите са изрисувани с някакви същества — полужени-полуриби, — а от ъглите поглеждат ангелски главички, ту нежно усмихнати, ту строги. От тавана на стаята хлуят слънчевите лъчи, защото бог е слънцето на справедливостта, както е написано там горе. Фльорет сама го е прочела. Тя събира гълъбите. Анри тъкмо се извръща насам, ала сега тя пък не гледа към него. Във въздуха над тях кънтят забравените думи. Небето е съвсем ясно, светлината сребрее, а летните вечери са така приятни. И още веднъж в живота си те отново са сами, тук, сред оборите и хамбарите. Той би могъл да привлече към себе си непознатата жена, която стои наведена пред него, и да я отведе в плевнята. Той действително помисля за миг да го стори, ала отгоре навярно го наблюдават. И той изтичва по стълбите. А тя влиза с гълъбите в ръце в кухнята. Дворът остава празен, а във въздуха все така кънтят забравените думи…

Щастлив ли си при мене?… Никога не съм бил толкова щастлив!… Тогава спомняй си за мене, където и да отидеш — спомняй си за малката стаичка, в която ухае градината, докато ние с теб се обичахме… Ти си седемнадесетгодишна, Фльорет… А ти на осемнадесет, мое мило момче… Когато остареем…

Чуват се гласовете на приближаващите се ратаи. Въздухът не кънти вече.