Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (101)

Изпитанието

Няколко дни по-късно в Париж кралят седеше пред своята камина, гледаше в огъня и сякаш не чуваше онова, което говореха помежду си придворните му. Любимците му Жоайоз и Епернон не бяха в стаята. Докато кралят бе пътувал, те — вместо да убият Гиз — се бяха споразумели с него. Тук бе дебелият Майен, наричан херцог Дю Мен, братът на херцог Гиз. Още от сутринта кралят набираше сили, за да произнесе високо пред един представител на Лотарингския род онова, което бе решил и обявил в Бордо. Последният срок беше минал; още час само и собствените пратеници на Гиз можеха сами да донесат новината на херцога. Придворните в стаята споменаха името на брата на краля, разговаряха за болестта и за странната му смърт, която се повтаряше вече за трети път в кралското семейство и от която бе умрял и този, както и другите му двама по-възрастни братя. Господата си позволяваха да говорят за това, макар че можеше да предположат, че същият край очаква и кралят. Ала за някои от тях той вече въобще не беше тук, макар че присъствуваше със собствената си особа. Останалите пък нарочно бяха подели този разговор в желанието си да спечелят благоволението на херцог Дю Мен.

Неочаквано кралят отвърна глава от огъня. Той направи пак едно от своите дръзки момчешки движения, и то от страх, и каза с някаква лекота, която трябваше да извини думите му:

— Вие се занимавате с покойниците.

Той изгледа всички, като избягна да погледне само дебелия, колкото коремът му да се навираше в очи.

— Аз пък мисля за живите. Днес обявявам Наварския крал за свой единствен законен наследник. Той е доста способен принц, когото аз искрено… — той изрече всичко на един дъх, без прекъсване, та да може онова опасно изречение за наследника да се слее с останалото и присъствуващите дори да не го чуят.

Но не стана така. Веднага се надигна ропот. Един корем, облечен в изпъната по него коприна, се приближи към краля. А той заговори още по-бързо:

— Аз винаги искрено съм го обичал и съм сигурен, че и той е мой приятел. Той лесно се увлича. Обича шегите, но по природа е кадърен. Аз се уверих, че ние сме близки по характер и ще можем добре да се разбираме.

— Той е протестант! — заяви Майен с висок глас.

— Желая да се оттегля в кабинета си — каза кралят и стана.

Всички му сториха път. Вратата, през която той излезе, остана отворена и те виждаха отдалечаващия се гръб на краля, когато Майен заговори съвсем високо:

— Да си определиш за наследник един хугенот, това няма да ти се размине току-така, Валоа. Сам няма какво повече да губи, а седнал да раздава корони!

Докато вървеше бавно през съседната стая, за да не помислят, че бяга, кралят чуваше всичко. Те затова и не затвориха вратата. Някои се наведоха дори през вратата, за да разберат преди другите, дали не е замислил нещо опасно. Най-предпазливите дори изтичаха подире му. Майен крещеше:

— Тук трябва да се намеси папата!

— Ние ще отлъчим Валоа от църквата! — изкрещя той във фалцет. А после изписка тъкмо обратното: — Ще му острижем тонзура и ще го заточим в манастир!

Всички се поклониха пред дебелия по-ниско от обикновено и го нарекоха „водач на вярата“, която титла той сам си бе присвоил, за да може да има някакво предимство в очите на народа и на почетните граждани пред своя брат Гиз. Докато не бяха извоювали още победата, господа Лотарингците все още държаха един за друг. След това всеки поотделно се надяваше, че ще успее да заграби за себе си плодовете на победата. Майен не се посъветва с брат си, който впрочем отсъствуваше от града, а с графиня Дьо Монпансие, тяхната сестра, и скоро след това Лигата призова народа на улиците. Там оратори се заеха да го обработват, поднасяха му да чете плакати и сам той записваше възбудено възгласи по стените на къщите. Валоа проиграл козовете си, каквото и да стори занапред: Не потърси ли помощ от Навара, той е загубен. Приеме ли помощта му обаче, още по-зле за него: защото тогава ние ще кажем, че той самият е хугенот. Да върви в манастир, той винаги е бил само един монах! Това пишеха хората по стените и си го крещяха един другиму в зиналата уста.

Всичко това ставаше, докато херцог Гиз беше на лов. Той нарочно бе излязъл от града. На връщане научи станалото, но не можеше да язди така бързо, че да предотврати появата на сестра си на балкона на нейния замък, откъдето тя държеше речи и подстрекаваше студентите. Когато той пристигна, тя бе произнесла вече една от яростните си тиради и тъкмо бе отишла да произнася следващата пред краля.

Херцогиня Дьо Монпансие с дългите яки крайници пристигна в Лувър в своята носилка, сякаш царството й вече беше настъпило. Стражите се разбягаха настрана, толкова страшна беше тя с попадалите чак до деспотическия й нос коси, с ужасния поглед и с камшика в ръка — но същевременно тя цялата беше покрита със скъпоценни камъни, дори и камшикът й. Тя извика да й доведат краля и тъй като неговите лакеи се бяха разбягали, щом я видяха, най-после той сам се появи от стаята си.

— Мадам, аз бих могъл да ви хвърля в Бастилията.

И преди още тя да се опомни, той грабна камшика от ръцете й и го запокити в един ъгъл.

— Но аз имам и ножица! — изкрещя фурията и му я показа. Ножицата беше от злато и висеше на колана й. — Тя си има определена задача! — рече тя и му хвърли убийствен поглед.

Той много добре знаеше каква беше тая задача: да му отреже тонзурата. Каза:

— Мадам Лигата е още по-зла дама от вас, госпожо. Но дори и тя няма да може да ми направи тонзура.

Тя се разсмя като обезумяла.

— Сир! Вие не сте могли да удовлетворите нито една жена досега. Франция никога не ви е принадлежала, нито мадам Лигата, и още по-малко аз!

И тъй като при тези думи тя размаха ножицата си пред носа му, той неочаквано я грабна и със също такова бързо движение отряза една къдрица от красивата й разбесняла се глава. И докато тя замря от ужас, той каза:

— Мадам, ще запазя вашата къдрица за спомен от посещението ви.

— Откъде взимате толкова много смелост? — попита херцогинята и като започна да идва на себе си, най-после видя краля в истинския му вид. Досега, въпреки че той стоеше пред нея със собствената си особа, тя го бе виждала смътно като насън. — Какво става с вас? — попита тя.

Кралят не я удостои с отговор. Повдигна едното си рамо, готов да се върне в кабинета си. Но тъй като всички врати бяха останали разтворени, той видя как тъкмо в този миг през една от най-отдалечените се втурва херцог Гиз. Кралят усети неприятно чувство; въпреки това не побягна, а удари с крак о пода и извика стражата с най-мъжествения си глас. От всички страни наизлязоха мъже, най-после се появи и маршал Жоайоз. Що се отнася до Гиз, той беше останал без дъх и веднага започна да уверява краля в предаността си. Бил изпратил войниците си да се справят с народа — заяви той дръзко. И се представи като най-предан слуга. Кралят го прекъсна:

— Виждам, че прекалено много бурета се придвижват по реката. Изглежда, народът трябва да бъде все така весел, както днес, нали? А пък с празните бурета много лесно се строят барикади!

Гласът на Валоа прокънтя застрашителен и никой не можеше да познае довчерашния слаб човек. Буретата действително можеха да бъдат използувани за построяване на барикади; Гиз го знаеше най-добре, ала сега моментът му се стори по-малко подходящ за това от всеки друг път, като гледаше Валоа. Разбира се, херцогът умееше да се владее много по-добре от сестра си, освен това беше по-умен от Лотарингския кардинал, който бе предявил правото си — като „водач на вярата“ — той да отреже тонзура на краля. Тъй като сестра му отново размаха ножицата, щом чу да се споменава за буретата, херцогът се обърна строго към нея. Впрочем това толкова често повтаряно нейно движение бе започнало да става смешно, особено пред вид държането на краля, което направо беше величествено.

— Мадам — извика херцогът, — вашата ревностна служба на светата църква ви заслепява. Ние сме слуги на краля, който ще обяви война на протестантите: той сам вече повиши данъците, което е първата крачка. Сега нас ни заплашва нахлуване на немците в кралството, защото хугенотите отново са потърсили помощ от тях. — После той се обърна към краля: — Сир! Аз ви предлагам да ви служа с меча си и се заклевам, че всички ваши врагове ще бъдат унищожени!

И той наблегна особено и дори повтори думата „всички“.

— Всички ваши врагове, сир!

С това Гиз най-после принуди своя крал да чуе в чия гибел се кълнеше той.

— И на Наварския крал! — каза той натъртено и проследи въздействието на думите си върху омразното лице. А то просветна за миг, устните останаха сключени. И Гиз разбра. Поклони се и като пое ръката на сестра си, изведе я от стаята.

— Не се прави на фурия! — изсъска той злобно в тила й.

Анри Валоа ги сподири замислено с поглед.

„Анри Гиз, колко много се страхувах от теб едно време! Аз — твой пленник, а ти влизаш с камшик в ръка в килията ми! Едно доста мъчително изпитание, признавам, но аз вече съм го преодолял. Пази се от мен, Анри Гиз! Аз имам приятел. — И той погледна към гърба на отдалечаващия се враг и помисли с възхищение за своя приятел, както една жена зове при себе си любимия. — Навара, твърдо ли се държах този път? Проявих ли твоята твърдост?“

Гърбът на врага му все още се отдалечаваше. Бедният крал неочаквано се поддаде на природата си, след като толкова дълго се бе старал да подражава на новия си приятел.

— Жоайоз! — изсъска той. — Освободи ме от този там!

При тази заповед младият маршал пребледня и мълчаливо се извърна с лице към стената. Досега кралят все още не бе имал доказателство за измяната на своя любимец: сега пред него се разкри неговата полуизмяна, която е по-гнусна от пълната измяна. Кралят излезе и когато се прибра в стаята си, отпусна се без сили, изнурен от толкова разнообразни и бурни чувства: прекалено много бурни за неговата природа и за един вечерен час.

И щом като чуха, че тиранът бил болен, всички го обявиха за мъртъв и по улиците започнаха да танцуват от радост. Най-после щеше да се сложи край на всички тия комети, на чумата и на останалите бедствия, за които всички виняха лошия владетел, и преди всичко щеше да се сложи край на данъците. Народът и почетните граждани трябваше да плащат чудовищни суми, за да може свещената Лига веднъж завинаги да се справи с хугенотите. Непопулярността вследствие на военните разходи Лигата прехвърляше на Валоа. Бедният крал се защищаваше колкото му стигаха силите. Най-напред отново влезе в преговори с Навара за преминаването му към католицизма, след което те двамата щяха да се справят с фурията Лига. При това Навара също щеше да поеме някои от разходите и най-после кралят щеше да стане единствен господар в кралството.

Дълбоко в себе си Валоа не разбираше защо приятелят му не желаеше да му направи това малко удоволствие и да смени вярата си. И тъй като той толкова страстно желаеше това, не можеше да разбере какво би коствувало то на другия: а то би го принудило да се откаже от себеуважението си и да загуби доверието на преданите си привърженици. Измени ли на своята партия, другата враждебна партия, към която той щеше да се отметне, нямаше да му повярва и нямаше да го приеме; дори самият Валоа скоро щеше да се отнесе към него с презрение. Още сега той му предлагаше за преминаването към католическата вяра предимно пари, което съвсем не беше необичайно, тъй като и убежденията си имат цена. Неподкупна за сметка на това обаче остава само добродетелта, чиято основа е знанието. И именно тя даде превес на заседанието в Нерак.

— Въоръжим ли се, кралят сам ще ни зачете. А зачете ли ни, той ще ни повика. В съюз с него ние ще отсечем главите на нашите врагове!

— Съгласен съм! — извика Анри.

За последен път Валоа му изпрати своя втори любимец Епернон, за когото той все още мислеше, че му служи вярно и че дори го обича. По това време Жоайоз вече не представляваше нищо за него, същият този Жоайоз, когото той бе наричал свое дете и комуто бе подарил едно херцогство и му бе дал сестрата на кралицата за жена. Има слаби личности, които не се вкопчват в онзи, който ги напуща: напротив, те се оттеглят бързо и неотвратимо. Дори и да желае, изменникът не би могъл да изкупи провинението си. Другият вече го е пожертвувал, докато той още нищо не е подозирал. Жоайоз се движеше весел и блестящ, горд с прекрасната армия, чиито редици всеки ден се увеличаваха, все повече благородни имена, прославени гербове, благородни коне и доспехи от истинско сребро се вливаха в кралската армия, а тя се командуваше от един двадесет и пет годишен маршал, един избраник на щастието.

Кралят си мисли за него и се усмихва:

„Надувай се, докато още не е станало късно. Навара е по-силен от вас: аз знам това от първа ръка, защото неговата любяща съпруга, моята сестра, охотно ми издава неговите тайни. Тя иска от мен да й помогна с пари и войници срещу нейния любим господар, когото тя мрази с една омраза, която единствено аз мога да разбера. В нашите жили тече една и съща кръв. Аз постъпвам правилно, като не давам възможност на Навара да си отдъхне — също така и на Лигата. Ще изпращам войските си ту против единия, ту против другия, и то под водачеството на същите маршали — веднъж Матиньон, веднъж Майен. Най би ми било по сърце да изпратя Гиз, за да го срази Навара, но, за жалост, Гиз е твърде хитър. Той предпочита да отиде и да прогони немците, дано дяволът него го прогони! Поне нищо не може да стори на Навара: аз не искам да се случи нещо лошо на моя приятел Навара. Но аз не искам също така той да унищожи моята войска. Всичко е тъй объркано в главата ми: те са виновни за това, а не аз.“

Така разсъждаваше бедният крал и изпращаше маршалите си ту срещу Лигата, ту срещу братовчед си Навара. Той предпочиташе да помага на братовчед си, вместо да се бори срещу него, но тъкмо в това объркано положение се видя принуден да се съгласи да отлъчат Навара от църквата. Рядко явление за един протестант; Анри пращаше отговори на възванията, разлепвани по стените на къщите в Рим, града на папата, който се възхищаваше от него за това, че Християнският свят заговори за него. За сметка на това нещастният крал много повече искаше да отслаби, отколкото да засили Лигата, но без да разбере как, сключи с нея нов договор.

Когато Анри чу за това в Нерак, той проседя цялата нощ сам.

Обмисляше дълбоко онова, което представляваше сега неотвратимо като утрешната зора. Предстоеше война, истинска война за съществуване, а не вече онези леки, мимолетни схватки, война с всичката й суровост. Подпрял глава с ръка, под слабата светлина на догарящите свещи, той премисляше още веднъж всичко преживяно, пред мисълта му се нижеха всичките му радостни малки победи, скоро забравените поражения, дългите преходи на кон, непокорните градчета, бунтуващите се хора и всичко, което често го бе изморявало и го бе омаломощавало — десет години труд и тегла.

Всичко това бе минало и отминало: Анри видя пред себе си развръзката в образа на безчислени армии, извиващи се като дълъг, покрил цялата земя червей. Убий го или сам се смири! Срещу тебе, само срещу тебе са се надигнали те, иначе спокойно биха се сдружили и биха си уредили работата, но ти им пречиш. Ти няма да наследиш короната в мир, а най-напред ще трябва да паднат десет хиляди жертви: аз сам ще затрупам с тях собственото си кралство!

„Братовчедът Валоа не удържа на думата си, и аз не очаквах друго от него. Той се е покорил на Лигата, преди тя да го убие. Защото след победата си тя още по-сигурно ще го убие. Братовчеде Валоа, ти разчиташ на това, че аз ще победя и теб, и Лигата. Това е твоето спасение, както ще бъде и моето. Твоята измяна укрепи нашия съюз. Опасна измяна, безнадежден съюз, и аз така много бих желал да можех да се помоля на господ бог да ме освободи от това изпитание или то да е отминало вече и аз сам да прикрия със собственото си тяло земята на кралството!“

Това изпитание се изправи пред тридесет и четири годишния мъж на края на една късна лятна нощ, в часа на най-голяма умора след дългото бдение. Всички свещи бяха догорели. Скоро след това през прозореца нахлу здрачът и Анри видя, че мустаците му бяха побелели наполовина.