Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (59)

Faciuntque dolorem

Две ръце го насилиха да седне.

— Спокойно, сир! Търпение, благоразумие и невъзмутимост на душата — такива са християнските добродетели, както и предписанията на старите философи. Който ги забравя, се разярява сам срещу себе си, и тъкмо в такова състояние и съвсем навреме ви заварих аз, мой мили господарю. Не очаквах обаче такова нещо от вас — не, съвсем не очаквах такова нещо от вас, по-скоро предполагах, че ще приемете Вартоломеевата нощ с много снизхождение и — как да кажа — с насмешливо презрение. Когато за пръв път надникнах през вратата, вие наистина лежахте на голия под, но спяхте и дишахте толкова спокойно, че си помислих: не го смущавайте, господин Д’Арманяк! Той е ваш крал, а тази нощ беше много тежка. Когато се събуди, той ще е преодолял вече всичко и — какъвто си го знаете — ще се надсмее над случилото се.

Тази дълга реч, произнесена с дързък, приповдигнат тон и с изкусно менящ се глас, остави предостатъчно време на осемнадесетгодишния, изпаднал в отчаяние младеж да се съвземе или отново да стане такъв, какъвто всички познаваха предишния Анри. „Ще се надсмее над случилото се“ — бе заключил дворянинът-слуга; и господарят му допълни веднага:

— Дворът в същото добро настроение ли е като миналата нощ? Тогава, за да приключим веселието, ще ми бъдат необходими двама пастори, които да отслужат заупокойната служба. За да ми достави удоволствие, дори и мадам Катерина ще трябва да пее с тях. — Смехът обаче заседна на гърлото му.

— Все още не го казахте така, както би трябвало — допълни Арманяк изпитателно. — Но като начало беше добре: не бива да се явявате пред другите озлобен! Бъдете весел! Дръжте се непринудено!

Той много добре разбираше, че за момента изисква твърде много от своя господар. Без да каже нито дума повече, сложи една мокра кърпа върху челото му, издуто тук-там от блъскането в стената. После внесе вътре, както обикновено, чебъра за къпане.

— Отивайки за вода — започна той, докато пълнеше чебъра, — не срещнах никого по пътя. Само една врата се затвори предпазливо. Докато вие спяхте, аз дори излизах на улицата, подгонен от глада, защото в кухните няма нищо, през последната нощ там се е проляла много повече човешка, отколкото кокоша кръв, и онзи, който трябва да коли животните, сам е бил заклан. Улицата беше безлюдна, само отдалеч се зададоха двама мъже с бели ленти, но аз веднага ги забелязах, защото вече знам да ги различавам. Начаса потърсих къде да се скрия — в същия миг обаче те двамата се извърнаха кръгом и офейкаха. Ако не ме лъжат сетивата ми, те дори бягаха презглава, защото аз виждах целите им подметки, така силно мятаха крака. Обяснете ми вие, сир, какво означава това.

Анри действително се замисли.

— Не вярвам — отвърна той, че може да са се изплашили от нас, след като избиха почти всички ни.

— Нима не вярвате, че хората имат съвест? — попита Арманяк, вдигайки нагоре ръце, и замръзна в тази поза.

Анри го изгледа сериозно, сякаш е статуя на светец.

— Твоите двама бели приятели може да са те взели за някого другиго — реши той. И влезе в чебъра.

— Вече се стъмва — рече той след малко. — Колко е странно, днес въобще нямаше ден.

— Защото беше ден на сенките — обясни Арманяк. — Залезе бавно и немощно след твърде много пролятата кръв. Чак до вечерта всички стояха затворени зад вратите на стаите си, без да хапнат нищичко, гласовете им бяха стихнали до шепот и само в едно отношение всички бяха запазили още способностите си на живи хора. Защото от тристате придворни госпожици на кралицата-майка, нито една не бе останала сама в леглото си през тази нощ.

— Арманяк — заповяда Анри, — трябва да хапна нещо!

— Разбирам ви, сир. Казвате това не само от някаква физическа нужда. Дълбокият душевен опит ви кара да се подкрепите с малко храна. Със заситен стомах вие ще можете да се покажете в достоен вид пред прегладнелите врагове и ще бъдете в по-изгодно положение от мнозина. Харесва ли ви? — И първият камердинер разтвори хавлията пред своя крал: чак когато се изсуши, Анри видя трапезата, на която имаше месо и хляб.

Веднага се нахвърли върху храната. Режеше, чупеше, поглъщаше и пиеше, докато унищожи всичко; а в това време през затворените клепки на слугата му се отрониха две сълзи. Арманяк си мислеше:

„Ние ядем по волята на смъртта — под нейната издигната над главите ни ръка, която за днес се е отказала да ни грабне. Така препускаме през страната, така ядем, така влизаме в залите на Лувърския дворец. При това сме слуги, а всъщност сме дворяни, един от нас обаче е крал и ето той — така си мислеше Арманяк — си хапва здравата, както подобава на крал.“ — Именно поради тези си тържествени мисли Арманяк започна да си тананика весело:

— Тя Катерина се нарича, весден, когато е сама, същинска мишка, стъпва тихо, и през ключалките занича: какво ли става у дома? Тя вижда все картини лиси: дела престъпни, страховити, злодейства, кърви и убити…

— И какво прави тя там? — попита Анри против волята си.

След като се нахрани, нещо го караше да попита за Марго. Искаше да узнае: напусна ли вече кралицата, моята съпруга, покоите си? На този въпрос първият му камердинер трябваше да отговори: Наварската кралица се интересува настойчиво как се чувствувате, сир. Арманяк трябваше дори да добави: Мадам Маргарита очаква колкото се може по-скоро нейният любим господар да я посети — макар че от Арманяк не можеше да се очаква да се изрази така. Освен това Марго не би му възложила подобна задача. Анри от своя страна пък не биваше да приема подобна покана. За тях двамата това вече беше свършено — и той въздъхна. Арманяк много добре разбра защо. Той не бе човек, подходящ да предава деликатни поръчения, защото ги изпреварваше с бързата си мисъл.

— Мадам Катерина е извикала при себе си Наварската кралица — каза той с най-естествения и за случая най-силно въздействуващия тон. Изчака господарят му да го погледне изненадан и направи продължителна пауза; когато очакването на Анри се изостри достатъчно, Арманяк заговори още по-нехайно: — Аз видях кралицата. Тя излезе при мен, тъй като един лакей й пошушна в стаята на майка й, че аз съм навън пред вратата. Аз поддържам известни връзки с лакеите на кралицата-майка. Този тъкмо влизаше да внесе мастило. Попитах го: „За какво?“ — „Тя иска да пише нещо“ — отвърна ми той. — „А мадам Маргарита?“ — попитах, без въобще да бях сигурен, че тя е вътре. „Тя седи на раклата — довери ми веднага глупакът. — Не смее да излезе от стаята на старата.“ — Тогава му предложих: „Да се обзаложим на една ока вино, че тя ще излезе да ме види!“ И както беше жаден, той веднага се съгласи и след малко сам разтвори вратата пред мадам Маргарита: заслужи си парите.

— Остави сега лакеите и премини към кочияшите! — настоя нетърпеливият му слушател.

— И аз тъкмо това мислех, сир — каза Арманяк. — Наварската кралица ми съобщи някои неща — и аз ви ги предавам несвързано и без да ги разбирам, както подхожда на прост човек като мене. Френската кралица пише собственоръчно писма до Англия, Испания и Рим. Съчинява ги и ги поправя по няколко пъти, защото съобщението, което трябва да направи, е сериозно, пък и освен това всеки път се налага да описва събитията от миналата нощ по друг начин — за кралица Елизабет, за Дон Филип и за папата. Не знаейки как да постъпи, мадам Катерина потърсила — съвсем не по обичая си — съвета на своята учена дъщеря — и ето сега, точно осведомена за онова, което се върши тук, нашата кралица ми заръча да ви предам всичко с моята бъбрива уста.

Арманяк се поклони, беше изпълнил поръчението. От този момент нататък той се посвети изцяло на тоалета на своя господар, разстла дрехите на леглото, после му ги облече, без да продума нито дума, за да остави своя крал да разсъждава, Анри мислеше:

„Марго ми предава тайните на своята свирепа майка. Това е все същото, като да ми съобщава, че ме очаква както досега в нашата спалня. Не, това е дори повече. Нейното поръчение означава: скъпи мой Хенрикус — за миг той започна да мисли на латински и чу самата Марго да го произнася с красивия си глас: не идвай, скъпи мой Хенрикус; за жалост, това ни е забранено — всички радости и всички болки на нашата убита любов. Quod petiere premunt arcte, faciuntque dolorem corporis… — те притискат диво до себе си онзи, за когото жадуват, и нараняват тялото му. Парещи спомени нахлуха в съзнанието му — за буйни прегръдки и за впиващи се в целуващите устни зъби. Всичко това е минало и никога повече не бива да се повтаря! Сега вече положението е такова, че моята любима ми отдава душата и съвестта си, както преди това ми бе отдала тялото си. — Но и това става пак с пламенна буйност и хапане. Faciuntgue dolorem animae — и нараняват душата. Ако можехме сега отново да съединим телата си, ние бихме плакали и двамата, защото сме обречени да бъдем врагове и да си причиняваме взаимна болка. По-добре би било да разберем двамата какво замислят нейните близки и как можем да се махнем оттук. Каквито и намерения да имат те, аз трябва колкото се може по-скоро да се отдалеча на сто мили от този двор, и при това ще разчитам на Марго, моята неприятелка, която все пак ми издава тайните на своята майка.“

Тук мисълта му секна. И пак изплуваха отделно думите: Faciuntque dolorem…

Без да иска, Анри проговори гласно:

— Нито на нея, нито на когото и да било друг не мога да разчитам. Трябва сам да си помогна.