Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (89)

Врагът

Случаят с мелницата веднага се разнесе из цялата страна, както преди това историята за бала в Ажен. Тогава губернаторът бе видял в лицето на своя заместник виновника за всички тези слухове и сега бе убеден в същото. Бирон обаче надминаваше във всяко отношение предшественика си. Трябваше да се предполага, че мелничарката бе мълчала. Възможно е мъжът й да се бе напил и да се бе разбъбрил; странното бе само това, с каква упоритост бе използувано неговото признание. Той бе изправен пред съда, който заседаваше в Ажен, същия град, в който бе станал и първият скандал. Губернаторът искаше да не позволи на съда да разпита наемателя на мелницата: ала градските порти се затвориха пред неговите хора и върху крепостната стена се разхождаха само часовоите.

Този ден маршал Бирон не беше в Ажен: не бе дръзнал да действува така открито. Той всеки път избягваше да бъде в града, който затваряше портата си пред губернатора, а броят на тези градове нарастваше непрекъснато. Бирон не издаваше заповеди, които после могат да бъдат доказани. Пък и Анри трудно можеше да го обвини за въоръженото нападение, което бе коствувало на него самия подметката на ботуша му, а на господин Дьо Морне — парче кожа от главата заедно с косата. Маршал Бирон познаваше всички интриги, но умееше хитро да остава в полусянка: впрочем това изглеждаше съвсем необичайно за избухлив човек като него. Той четеше много; може би книгите го бяха направили коварен, макар че от многото четене хората по-скоро запазват душевната си чистота. Факт беше, че той създаваше лошата слава на губернатора, и то не само по отношение на жените. Сега вече се носеше слух, че Анри съблазнявал жените, но същевременно посягал и на живота на мъжете им. Много благородници вече не му се доверяваха и между тях бяха и онези, на които Анри бе защитил имота и живота от убийците и подпалвачите. Лесно е да се обвини един човек с разюздани нрави и в липса на справедливост, колкото и губернаторът да бе проявил доброта именно към тези поданици на страната си.

Анри беше принуден да наблюдава как славата му все повече се разколебава; и това не се отнасяше само до героя на галантните приключения, а и до управника и военачалника. Малко оставаше и той щеше да се превърне във владетел без тежест, без величие — само едно празно име и една титла: и тогава Бирон щеше да вземе цялата власт в свои ръце. Впрочем в провинция Гийена тя вече беше в негови ръце и Анри все още не бе успял да влезе в Бордо. Наместникът с многобройните си конници и ландскнехти се осмеляваше дори да предприема набези и срещу Наварското кралство. В такива дни Анри се затваряше в двореца си в Нерак като обграден отвред звяр. Той дори не свикваше тайния си съвет, страхуваше се да не изпадне в ярост и да издаде по този начин слабостта си. В такива случаи старите му приятели му правеха най-голяма услуга; на тях поне Анри можеше да се довери и да им разкрие душата си, а също и безсилния си гняв и напразните си планове за отмъщение. Той дори си позволяваше да пролее пред тях някоя и друга сълза на отчаяние.

Една вечер всеки от тях се държеше съобразно с природата си. Дю Барта ръмжеше нещо нацупено и неясно, Агрипа д’Обинйе направо предложи да възобновят войната срещу френския двор. И без това нямало никакво съмнение, че Бирон действувал така само защото знаел, че има поддръжката на кралския двор. Не напразно френският крал изпращаше пратеници, които призоваваха Анри да се върне в лоното на католицизма. Още по-недвусмислено бе настойчивото предложение той да дойдел в Лувър, за да си вземе сам Наварската кралица.

— Сир! Едно птиченце ми подсказа, че в такъв случай няма скоро да ви видим пак при нас.

Тези думи на Агрипа дойдоха тъкмо навреме; те изведнъж възкресиха пред Анри всички преживени някога опасности в Лувър, той видя мадам Катерина приведена над бастуна си, а лицето й вещаеше зло. Тези спомени прибавиха към негодуването му и ужас и Анри насмалко не даде заповед за поход. Начело на войските си той щеше да потегли срещу своя наместник. И още по пътя щеше да даде отбой, защото щеше отново да си възвърне здравия разум. Той си спести погрешната стъпка, макар че Дю Барта го увещаваше разпалено и с чисто сърце, позовавайки се на слепотата и покварата на човешката природа. Тогава се обади Филип Морне:

— Сир! Вие имате враг и неговото име е маршал Бирон. Не питайте чия заповед изпълнява той или само се прикрива зад нея. Защо искате той да настройва френския крал с други средства срещу вас, освен с тези, които използува срещу дребните земевладелци тук в страната? Той клеветничи срещу вас. Черни ви пред селяни и крале, защото иска да ви изтика от една провинция и да стане неин пълновластен господар. Сир, вие обгръщате с поглед цялото кралство. Един Бирон не може да види по-далеко от своята провинция. Тук трябва да го уловите и да го сразите със собствените му оръжия!

— Ще го направя за смях! — извика Анри. — Как можах и да си помисля да му обявявам война!

И той хвана Морне под ръка и го изведе на откритата колонада и докато вървеше нагоре-надолу с големите си бързи крачки, повтори:

— Отново имам враг! — и си мислеше за мадам Катерина, предишния му враг.

Морне заяви:

— Ние неизбежно срещаме врага, който небесата ни изпращат, и това е винаги врагът, който ни е тъкмо необходим.

Така говорят приятелите му, ала от това положението му не се оправя.

— Хубав враг! — възкликна Анри. — Със собствената си ръка отсякъл муцуната на коня си! Пък и накуцва.

Морне каза:

— Той не само е хитър, но е и любознателен, и непрекъснато ходи с плочата си за писане в ръка и си забелязва всичко, което чува.

— Той накуцва — каза Анри — и освен това пие. Болен е от черен дроб и скулите на лицето му са съвсем изпъкнали. Децата бягат от него, когато той случайно ги погледне със злите си очи. Плашило за хорските деца, и на всичко отгоре възрастен човек, на не по-малко от петдесет години! Морне, небето ме е онеправдало, изпращайки ми този враг, аз заслужавам по-добър.

— Нека бъдем благодарни — отвърна Морне и двамата се разделиха.

Губернаторът веднага започна страшна война срещу своя наместник. Където и да отидеше онзи, край него брояха останалите празни бутилки на трапезата му, особено старателно обаче брояха бутилките, които той изпразваше между две хранения. Губернаторът се стараеше всячески да осведомява народа обстойно за изпитите от маршал Бирон количества вино. Скоро хората започнаха сами да допълват тези разкази, и сега вече разправяха, че маршалът бил принуден да прекара една нощ в крайпътна кръчма, защото не бил в състояние да стигне до града. Вследствие на разгласяването на подобни срамни подробности най-напред благородническата младеж се възбуни срещу Бирон; защото младежта вече не пиеше безмерно, това бяха обичаите на застаряващото поколение. Младите правеха като Анри, те пиеха на обед и на вечеря и накрая изпразваха по една чашка. Когато Анри посещаваше някой селски дом, той сам си наточваше чаша вино от бурето; но не го правеше от жажда, а само за да печели популярност сред народа. Бедните хора никога не го бяха виждали пиян и затова бяха уверени, че той носи повече от тях, макар че те по цял ден мислеха само за пиене. Затова и не му придиряха чак дотам, когато някоя от дъщерите им раждаше дете.

Откакто бе престанала да пие, благородническата младеж беше по-склонна към разврат и смяташе, че по този начин се отдава на по-изтънчени удоволствия от пиенето. Макар че и двата недостатъка бяха пороци, те все пак казваха, че в единия вземал участие и духът, защото за да се върши, били необходими съобразителност и смелост. Пиенето бил най-долният порок, защото е съвсем земен и плътски и от него умът затъпява, пък и други способности замират. Бирон обвинява губернатора само в онова, което сам не може да върши. А да се отличат там, където той се проявяваше — най-много неговите немски конници можеха да считат това за чест.

Бирон си записваше върху плочата подобни думи и им отвръщаше в замъците, които посещаваше, че неговото поколение било добродетелно като него самия и че той лично бил встъпил в брак непорочен — и макар че беше след вечеря, той подкрепяше думите си, като обикаляше на ръце около масата. А който се случеше по-наблизо, виждаше дори, че той не използува дланите си, а се опира само на двата си палеца. Но той не се позоваваше само на запазените си физически сили, а още повече на думите на Платон. Защото гръцкият мъдрец бе забранявал виното за децата до осемнадесетгодишна възраст и обявяваше, че до четиридесет години никой не бива да се напива. След това той прощаваше напиването и смяташе, че чрез виното бог Дионисий възвръщал на застаряващите мъже някогашната им веселост и добро душевно разположение, та те дори се осмелявали да потанцуват. И маршал Бирон действително канеше домакинята на танц, но това не му пречеше малко по-късно да напусне замъка, след като бе вдигнал ужасен скандал.

Анри, който научаваше за всичко това, всъщност беше склонен да се смили над този чудак. За него беше естествено да мисли толкова много за врага си, че накрая дори започваше да изпитва добро чувство към него. Но не така беше настроен и врагът му. Маршалът не отвръщаше на любезните опити на губернатора грубо, а с язвителни подмятания. За да спечели по някакъв начин стареца, Анри му изпращаше хубави книги, които се печатаха по негова поръчка. Неговият печатар Луи Рабие знаеше най-новите усъвършенствувания в областта на печатарското изкуство. Против волята на град Монтобан, с който Рабие бе свързан с договор, губернаторът го взе на работа при себе си, даде му къща и петстотин ливри: срещу това майсторът отпечата за него Плутарх, някогашния учебник за каляване на волята. Анри изпрати на маршала речите на Цицерон: един голям разкошен том, върху чиято кожена корица бе отпечатан със злато гербът на Навара.

Маршалът не повярва, че такава скъпа и ценна книга му е направена подарък; или поне се престори, че не го вярва. Затова той върна книгата обратно с любезна благодарност. Когато Анри отвори томчето, той видя вътре един подчертан пасаж: един-единствен. Това беше превод от Платон и гласеше: Difficillimum autem est, in omni conquisitione rationis, exordium^[1], което на обикновен език гласеше: всяко начало е трудно. Но изречено от един враг, който вече не бе млад, то можеше да означава също така: проклето хлапе!

Анри не се отчая и заръча да опаковат друга от неговите красиви книги — трактат по хирургия, — и тук също бе подчертано нещо, един трактат от поета Лукреций. Латинските стихове говореха:

Гаснеят неусетно всички сили

и жизнените сокове пресъхват —

неспирно ние слизаме надолу.

Щом прочита това, Бирон излиза от кожата си и изгубва всякакво чувство за мярка. При пръв удобен случай той връща на губернатора цитат от поета Марциал за окосмяването на тялото. Неговата кожа бе чиста и с жълт цвят, каквато бива кожата на болните от жълтеница: кого тогава той искаше да уязви, споменавайки косматите крайници? Анри се убеди, че не можеше да излезе на глава с този свой враг: трябваше да се бори. И той му изпрати чрез друга книга още едно послание, чийто автор беше поетът Ювенал: Nec facilis victoria de madidis…^[2]

Когато те, удавени във вино,

неясно и несвързано говорят,

недей мисли, че ти си победител!

Това все още бе проява на любезност и всъщност последен опит да постигне някакво разбирателство със своя наместник. Ако те двамата, както единият, така и другият, бяха честни в намеренията си, то — така съобщи губернаторът на своя наместник — би трябвало да докажат това, като служат съвсем единодушно оттук, от провинцията! Гийена, на френския крал. В отговор на това предложение маршал Бирон се затвори и укрепи в град Бордо. Разпръсна слуха, че при първа възможност щял да вземе в плен Наварския крал и да го изпрати в Париж, защото там го очаквали с нетърпение и особено мадам Катерина чезнела от мъка по своя любим зет! Това вече Бирон не биваше да казва. Анри назова приятеля си празен самохвалко и нищо повече, но въпреки това нареди в цялата страна да пресрещат пратениците му; и по най-затънтените пътища не биваше да премине нито един.

После неговите хора започнаха да му водят един подир друг куриерите на Бирон. Един от тях носеше само едно съобщение за проведеното състезание между латинските поети; случаят бе представен като държавна измяна, която наместникът успешно бил разкрил. Наистина стиховете били насочени срещу маршала заради верността му към френския крал; но той твърдеше, че всъщност те можели да бъдат тълкувани двусмислено. „Неспирно ние слизаме надолу!“ — според него се отнасяло еднакво и за двора! За краля и за неговия дом!

Няколко часа след пратеника, който трябваше да предаде само това критично съобщение, бе заловен втори: той бе изпратен с по-ясна заповед. В новото съобщение не се говореше вече за откъсите от великите стилисти, а за грабежи по търговските пътища, за насилия, палежи и убийства, които — според доклада на Бирон — отиваха все за сметка на Наварския крал. Той щял да разори една цяла провинция на кралството, за да може след това по-лесно да я завладее. Така пишеше Бирон, който всъщност сам вършеше всички тези злодеяния! — и когато Анри прочете тези редове, той решително промени мнението си и за целите, които преследваше неговият наместник в Гийена. Сега той погледна с по-строги очи цялата дейност на този човек. Не беше вече време за шеги. Трябваше да се действува круто, да се удари той и да се стресне сериозно, което щеше да бъде само от полза за самия наместник. Може би по този начин той щеше да миряса за известно време.

— И когато всичко мине, пак ще се смеем.

На тези думи на своя господар Агрипа д’Обинйе възрази:

— А защо да не се посмеем още докато действуваме? Хрумна ми някаква неясна още идея — рече той на Анри, като го дръпна настрана.

Анри смяташе, че врагът не е чак дотам смешен, докато замисля в един укрепен град нови нападения. Точно същия ден неговите хора бяха заловили още един пратеник на маршала и това беше решаващо. Съобщението обещаваше на кралицата-майка залавянето на Наварския крал. За да го предаде, маршал Бирон искаше като награда да получи за лично владение голям брой градове както в провинция Гийена, така и в Беарнската страна.

Анри наистина се изплаши. Той седеше на брега на един ров, небето беше смръщено, местността и родното убежище вече не му осигуряваха безопасността, и врагът не на шега го заплашваше. Не е страшно да имаш враг и да го познаваш: яхваш коня си срещу него и го биеш и първият страх бързо преминава. Страшно е, когато разкриеш тайните му козни и изведнъж усетиш да те лъхне в лицето полъхът на една бездна, за която не си подозирал. Сега от бездната вече се издигат задушливи изпарения. Преглъщаш и ти се иска да повърнеш.

„Бирон иска да му дадат моите градове!“ — повтаряше младият крал, седнал на брега на рова.

Когато вдигна глава, Анри срещна погледа на заловения пратеник: той стоеше пред него със завързани крака.

— Та ти си хугенот! — възкликна Анри.

Човекът отвърна:

— Маршал Бирон не ме смята за такъв.

Анри го разгледа внимателно и накрая вдигна ръката си с дланта нагоре като човек, който няма друг избор.

— Съгласен ли си и готов ли си да измениш на господаря си заради истинната вяра? Ще му предадеш едно съобщение и той трябва да ти повярва, че се връщаш от Париж. В действителност до деня, в който щеше да се върнеш от Париж, ти ще лежиш в тъмницата на моя дворец в Нерак, където няма да ти бъде много лесно.

Това съвсем не стресна момъка и той понесе дори и следващите обиди. Губернаторът определи каква парична стойност ще има неговото предателство. След това неговата хазна в По щяла да изплати сумата. После Анри пришпори коня си и изчезна; беше забравил за тъмницата и момъкът беше свободен. От този час обаче той остана под постоянно наблюдение, следяха го къде отива и с кого говори. Той се скри и мълчеше, докато най-после му дадоха доверието си. С празни ръце и със заръката да съобщи едно-единствено изречение, пратеникът се върна обратно при господаря си, който го бе изпратил в кралския двор.

Вследствие на това съобщение маршал Бирон действително се отправи към една самотна къща, наричана Кастера, остави малката си свита до най-близкия храсталак и подкара коня си съвсем сам през откритата поляна. Полето беше голо и изсъхнало под черните гонещи се над него облаци. Маршалът обичаше вятъра и затова не носеше шапка, беше и без наметало, тъй като бе доста разгорещен от виното. Той се олюляваше насам и натам върху своята кранта, не по-малко кокалеста от него самия, ала никога не падаше от гърба й. Всеки знаеше това. И който го видеше, веднага разпознаваше жълтото му теме, суровия поглед — един скелет, сглобен с панти, тракащи зловещо. Буря, безбрежни поля — и смъртта на кон: на никого от простите хора от народа, на които губернаторът бе заповядал да се изпокрият навред около къщата, не му беше до смях. Маршалът бе попаднал в засада, и заслужено. Не можеше да извърне коня си и да побегне. Вече е на сто крачки от къщата, която стои открита и самотна, с тясно балконче над покрива.

На балкона се показва нещо. Маршал Бирон веднага се спира, защото го обзема ужас. Сега предчувствията му все пак се оказаха основателни. Фигурата горе не бе излязла от къщата, а се бе появила изведнъж. Значи, беше се изправила от пода, а това е недопустимо за личност като мадам Катерина. Бирон вижда съвсем ясно, винените па̀ри никога не му премрежват погледа. Той много добре познава старата кралица, нейното голямо тежко лице под вдовишкото боне. Той чува също така нейния глас, който трудно може да се сбърка с някой друг. Агрипа не напразно е изучавал в продължение на четири години нейния добродушно-зловещ глас, и сега му подражава безупречно.

— Негодник! — извиква той през поляната към самотния ездач. — Негодник, стой там, където си. Що за безобразия вършиш тук: само пиянствуваш и разпращаш латински стихове нагоре и надолу! А срещу това искаш да заграбиш цели градове и да плячкосаш кралството! Наварският крал е мой любим зет и аз не мога да чакам тебе да ми го доведеш! Предпочетох сама да дойда и да се помиря с него, което никак няма да ми бъде трудно, щом доведа със себе си красиви жени. А каква е тая история с мелницата? Къде си се бил сврял ти по това време? Вместо да го заловиш, си се въргалял пиян в някоя кръчма!

Маршалът изслуша тази необикновена реч докрай. И когато тя свърши, той вече беше сигурен — извади пистолета от колана си и натисна спусъка. Ала фалшивата мадам Катерина навреме се беше скрила и само горе на стената зейна дупка. Бирон пришпори крантата си, ала в същия миг иззад ъгъла на къщата излезе друг конник, сам губернаторът или така нареченият крал, този шегобиец, който иска да се подиграва със заслужили маршали! Погледът на стария човек е станал стоманен, Бирон стисва зъби и несъзнателно вдига пистолета си.

— Добре че изстреляхте куршума — извиква предизвикателно Анри. — Иначе има опасност да изтребите целия кралски дом. Ще трябва да уведомя кралицата-майка, че вие се целихте по нея, господин Дьо Бирон.

Занемял от ярост, маршалът не може да каже нито дума. Най-после се овладява.

— Вие изпречихте насреща ми това плашило с увиснали бузи и дебел нос от восък, и сте натъпкали тялото с парцали! Но дори да беше истинската мадам Катерина, кълна се в бога, пак нямаше да съжалявам за изстрела!

— Виж ти, какъв герой! — насърчава го Анри. — Сам бог Марс ми говори.

— Мои ще бъдат градовете! — изревава маршал Бирон. — Моя ще бъде цялата провинция! Наварски или френски крал — все едно, — има достатъчно бесилки за всички! — Така крещи той.

Защото възможно е той наистина да умее да се държи здраво на седлото и да гледа уверено в далечината: но ето че сега губи власт над себе си и яснотата на мисълта си.

— Негоднико, ти се издаде — произнася над него познатият мазен глас: на балкона отново се появява мадам Катерина, дори го сочи с пръст.

Бирон неочаквано потреперва от глава до пети, извръща рязко коня си и побягва. Тогава въоръжени мъже му препречват пътя, спират го и не дават възможност на малобройната му свита да се приближи. Една заповед на губернатора обаче слага край на завързалия се ръкопашен бой:

— Пуснете го да си върви! Вече го видяхме колко струва!

Бирон си отива. Преоблечен като стара вдовица, Агрипа започва да танцува на балкона, а насъбраните отдолу плясват с ръце и измъкналият се от прикритията си народ също танцува. Утре цялата страна ще разказва тази история и целият народ ще се смее като нас тук. Всеобщият смях е полезно оръжие срещу врага. Бирон ще се скрие — за по-дълго време, а междувременно дворът трябва да бъде уведомен за случилото се дотолкова, доколкото това ще е полезно: не повече. Ще премълчим за балкона.