Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (60)

Но аз съм в ръцете им

Той се огледа. В стаята беше само Д’Арманяк, който не бе чул нищо или поне така се престори. Първият камердинер на Наварския крал бе хванал дръжката на вратата, но още не я бе натиснал. Стори го едва когато се увери, че господарят му се е върнал към действителността. Пред отворената врата в преддверието се оказаха двама придворни; те стояха на самия праг, готови да поведат Наварския крал не където той им заповядаше, а където им бе наредено вече. В тази поза чакаха господин Дьо Нансе, комуто Анри бе зашлевил плесница, и господин Дьо Косен, един от убийците на адмирала. Анри пристъпи привидно съвсем непринудено, дори си даде вид, че не осъзнава истинското положение, защото се разсмя невинно. После веднага се извини със смирен и смутен тон.

— Оттук направо на литургия ли отиваме? — попита той и застана доброволно между двамата придворни. — Впрочем часът е много подходящ, тъй като всички ще отидем на църква на гладно сърце, както никога досега. Или може би господата са яли вече нещо от вчера насам? На мен не са ми поднесли дори лист салата, и това за моята природа е много по-тежко от всички други лишения.

Докато стигнат голямата зала на Лувърския дворец, той изприказва още много лекомислени думи, между които напразно оставяше паузи за отговор. Същевременно сериозно го занимаваше мисълта, как да се добере до причината за тяхното мълчание. Нима то е само защото те сега бяха негови пазачи, а той техен пленник? Те обезателно имаха и други причини и той трябваше да ги открие. Спасението му се криеше във възможността да проникне в помислите на тези хора.

Отначало видяха само гърбове. През всички прозорци се бяха надвесили хора, които други пък се мъчеха да избутат, за да могат сами да погледнат навън. На небето сякаш неочаквано се разстла тъмна нощ и хората бяха обладани от някакво безпокойство, което сега веднага се прехвърли и върху Анри и неговите придружители. Тук те го оставиха. Той се оказа до най-младия брат на краля — херцог Д’Алансон. Двуносия, както го наричаха заради един израстък на носа му, кимна многозначително с глава. Братовчед му Навара трябваше изрично да го попита какво става навън. На това братовчедът отвърна само с една дума — и веднага отмести поглед другаде.

— Гарваните — бе казал той.

Тогава Анри разбра причината за внезапно настъпилото затъмнение: грамадно ято черни птици се бе спуснало над Лувърския дворец! Един приятен за тях мирис ги бе привлякъл отдалече, а слънчевият зной дори го подсилваше; но те бяха изчакали да настъпи техният час. Двуносия каза:

— За тях тук са се погрижили добре — подметна само той, после промени стойката си, направи кръг около братовчеда си и поклащайки внимателно насам и натам глава, за да види кой го подслушва, отново застана до Анри. — За никого другиго — допълни той и изчезна за малко зад блъскащите се пред прозорците.

Един красив мъж, Бюси, промълви под нос:

— Не го слушайте! Той леко се е умопобъркал. Впрочем всички сме се умопобъркали. — И отново се изгуби сред другите.

Постепенно мнозина се върнаха от високите прозорци към вътрешността на залата. Лицата на повечето бяха бледи и покрити с рани или подутини; подутината върху челото на Навара не бе единствената тук. В погледите на някои се четяха вътрешният ужас и отчуждението на хората от себе си; ръцете на мнозина смутено търсеха къде да се скрият. Сключени първоначално само конвулсивно по средата на тялото, без видима причина, едната ръка се отделяше от другата и се насочваше към кинжала. Анри направо се надсмя над неколцина със смутени лица.

— Аз съм виждал вече такива пернати гадини — заяви той. — Без тях не остава никое бойно поле.

Някой, който тъкмо преминаваше сам през залата, каза:

— Едно бойно поле не е същото, както старият двор или така нареченият Лувърски кладенец.

Беше Дю Барта; той не обърна глава към своя господар и приятел. Анри извика подире му:

— Ние двамата с теб не летим в кладенеца. И това е най-важното: да не лежим в него.

И се разсмя — явно поради детинското си незнание на действителната обстановка; или нима можеше добродушието му да стига чак дотам? Най-близкостоящите до него извърнаха глави встрани, за да не се издадат какво мислят. Само Дю Га, любимецът на престолонаследника Д’Анжу, се изстъпи напред:

— Колко лесно, сир, можеше и с вас да се случи същото!

После и той побърза да прекоси залата и се измъкна през най-близкия изход. Никой не се застояваше дълго на едно място, всички се движеха, но почти никога на групи. Който току-що бе разговарял с някого, прекъсваше рязко думите си, чертите на лицето му се затваряха и той се отдалечаваше сам. Лицата на двамата убийци Нансе и Косен съвсем се бяха променили; върху тях се бе изписала мрачна обърканост; из един път и те се отделиха един от друг.

Сега по протежение на голямата зала, по средата под двадесетте големи полилея, вървеше херцог Гиз сред блясък и с богата свита. За всеобщо изумление на пътя на гордия Анри Гиз се изпречи Анри Навара — обгърна другия с поглед и му махна с ръка: всеки, който видя това, затаи дъх. Гиз обаче отвърна на поздрава и дори отстъпи встрани. После се опомни и рече с тържествуващ тон:

— Поздрав от адмирала!

Щом чуха това, всички се разпръснаха. Лотарингският херцог продължи напред с тежки стъпки, но те отекнаха в празната зала.

Като всички останали, и Анри се отдръпна малко настрана, докато хората се съберат отново. А те сигурно щяха да го сторят, защото всички бяха обзети от любопитство, недоверие и чувство на несигурност. Сега-засега всички се спотайваха до стените, а към Анри незабележимо пристъпи братовчед му Конде.

— Знаеш ли вече? — попита той.

— Че съм пленник ли? Е, и какво? Не можах да разбера нищо, макар че погледнах Гиз право в очите.

— Гиз стъпил върху лицето на господин адмирала, когато той бил вече мъртъв. По очите ти виждам, че не си знаел това. Имам основание да очаквам най-лошото за нас.

— Значи, сме го заслужили. Никой не бива да бъде толкова глупав като нас. Къде е сестра ми?

— В моя дом.

— Кажи й, че тя имаше право, но че аз ще се измъкна оттук.

— Нищо не мога да предам, защото и аз не мога да излизам от Лувъра. Стражите са подсилени и ние няма да можем да се измъкнем оттук.

— Следователно не ни остава нищо друго, освен да вървим на литургия? — попита братовчедът Навара.

Братовчедът Конде, който всеки път се бе разярявал през изтеклата нощ, щом чуеше тази дума, сега наведе глава и въздъхна. Въпреки това лекомислието на братовчед му Навара го ужаси, когато той възкликна:

— Важното е да сме живи!

Анри не каза нищо повече, защото хората отново започнаха да се събират. После извика:

— Господин дьо Миосен, вие сте жив! Не е ли това най-голямата изненада през целия ви живот?

Малко по-късно обаче извика:

— Господин дьо Гойон! Вие сте жив! — а той съвсем не беше жив и не присъствуваше в голямата зала, а лежеше долу в „Лувърския кладенец“ като храна на гарваните.

Всички, които чуваха Навара да говори така странно, се извръщаха настрана с различен израз на лицето: върху едни бе написана загриженост, чувство за вина или съчувствие, върху други — само презрение. А през това време на Анри му хрумна да отправи своето повтарящо се „Вие сте жив!“ дори и към престолонаследника Д’Анжу. Тогава хората окончателно се убедиха, че той и след Вартоломеевата нощ си бе останал само един лекомислен шегаджия. Приеха го, разсмивайки се облекчено, но между другото и с укор. Той виждаше ясно всичко, запомняше всекиго — докато те смятаха, че мисли само смешките си.

Тъкмо в този миг в залата влезе Д’Анжу в най-добро настроение: това разсея малко душната атмосфера в двореца. Д’Анжу се държеше като победител, беше весел и благосклонен.

— Дали съм жив! За първи път живея истински; защото моят дом и моята страна избягнаха най-голямата опасност. Навара, адмиралът беше наш враг и той те мамеше. Той се стремеше да унищожи мира във Франция и в целия останал свят. Той искаше война с Англия и разпространяваше слуха, че кралица Елизабет искала да ни отнеме Кале. Наистина, адмиралът трябваше да умре. Всичко останало е само печално следствие от това, верига от нещастни случайности, резултат от стари недоразумения и съвсем излишни вражди, които ние сега ще погребем и ще отпратим при мъртвите.

Последните му, неуместни за случая думи, подействуваха неприятно на най-чувствителните измежду присъствуващите. Общо взето обаче, речта му направи превъзходно впечатление, поради явния му стремеж да смекчи и заглади спомена за случилото се. Именно за това жадуваха всички. От друга страна, речта му бе доста дълга; сега Д’Анжу усети жажда, защото голямото внимание на слушателите също уморява оратора. Когато обаче нареди да донесат вино, оказа се, че в двореца няма нито капка. Запасите се закупуваха от единия ден за другия. Всички вчерашни количества бяха свършени след страшната нощна сеч, а днес? Днес въобще не бе имало ден. Никой не бе помислил за вино, нито за месо, а дори и съдържателите на най-обикновените кръчми не смееха да отворят. Така престолонаследникът и целият двор трябваше да си останат жадни през този ден.

— За това пък не е необходимо да се движим из тъмното като сенки! — подхвърли Д’Анжу и заповяда да запалят двадесетте полилея. Странно, и това никому не бе дошло на ум.

Икономите разпратиха слугите, които се разтичаха веднага и се върнаха отново почти с празни ръце. Бяха намерили съвсем малко свещи, — през предишната нощ всички бяха изгорели докрай сред рева на убийците и умиращите. Здрачът в залата ставаше все по-плътен. Движенията на хората също замряха, гласовете им се снишиха. Всеки стоеше сам и напрягаше поглед да види кой стои до него, и чакаше, без да знае какво. Една дама изкрещя високо. Изнесоха я и от това стана ясно, че доброжелателната реч на брата на краля всъщност не бе променила нищо. Анри, който се провираше тихомълком между насъбралите се, ги чу да си шушукат:

— Или много се престарахме тази нощ, или недостатъчно.

Чу и отговорите им:

— Така или иначе, той е крал. Ако бяхме очистили и него, сега щяхме да си имаме разправии с всички владетели по земята.

От тези думи Наварският крал научи някои неща за собствената си съдба. Много по-добре от някои, които само мърмореха недоволно, той прозря дълбокия замисъл и истинските подбуди на произнесената преди малко реч на братовчед му Д’Анжу. Д’Анжу бе дошъл тук направо от покоите на своята майка, ето това беше тайната! Мадам Катерина седеше в закътаната си стая пред писалищната маса и пишеше със собствената си тлъста ръка букви, които бяха толкова разкривени, колкото тя изглеждаше спокойна; и ето какво написа тя на голямата протестантка в Англия:

„Адмиралът ви мамеше, мила сестро, и аз съм единствената ви приятелка.“

„Прехвърляйки всичко върху един мъртвец, те отхвърлят от себе си отговорността за своите пъклени дела; а светът, който не е съгласен да носи отговорност за подобни ужаси, може да се успокои и той наистина се успокоява. Всичко това засяга само мъртвите. И мене!“ — мислеше си Анри.

Под закрилата на нощния мрак той най-после остави лицето си да добие естествения си израз. Устата му се разкриви от озлобление, а от очите му искреше омраза.

Малко след това той потисна отново не само израза на лицето си, но и чувствата си: защото в залата пак светна. Покачили се върху стълби, слугите запалиха най-после няколко свещи: те разпръснаха слаба светлина в средата на залата. Повечето от придворните възкликнаха: А! — както би възкликнала всяка група хора след дълго чакане в мрака.

Братовчед му Д’Алансон пристъпи към Анри Навара.

— Анри — започна той. — Така не може. Ние трябва да се обясним докрай.

— Говориш така, защото светна ли? — отвърна Анри.

— Виждам, че ме разбираш — отвърна утвърдително на въпроса му Двуносия. С това искаше да покаже, че не е глупав. — Продължавай да се преструваш! — каза той настойчиво. — Аз също трябва да се преструвам на добър син и католик, а всъщност в най-скоро време ще приема тайно твоята вяра. Тук въобще не подозират колко много хора ще сторят същото след всичко станало.

— Изглежда, че аз съм най-добрият католик в целия Лувър? — отвърна Анри.

— Моят брат Д’Анжу важничи: човек не може да го понася дори! Прави се на герой на деня, постигнал целта си, и се преструва на весел и благосклонен.

— Тъмните духове не витаят вече около него — допълни Анри.

— Той е любимецът на скъпата ни майка, сега вече пътят му е открит. Достатъчно е само нашият безумен брат Карл да умре. Нима ти би желал, Навара, да присъствуваш на всичко това, скърцайки със зъби от безсилие? Аз — не. Да избягаме оттук и да вдигнем страната на бунт! Да не губим време!

— Впрочем аз вече пропуснах веднъж възможността да промуша Гиз с кинжала си! — изплъзна се от устата на братовчеда Навара, преди още да успее да овладее надигналата се в душата му ярост. После веднага се опомни и се овладя. Не биваше да се доверява много-много на двуносия си братовчед.

„Ако не е неискрен, то поне е разкривен като буквите на майка си — помисли си Анри. — Не бива да кова никакви общи планове с него! — мина му през ума. — Не бива да се издавам пред него!“

— Но аз съм благодарен на бога, задето пропуснах да сторя това — заключи той подетата фраза за пробождането на Гиз.

Д’Алансон не обърна внимание, че братовчед му се отказа веднага от откровеността си. Сам той изрече всичко, което му беше на душата:

— Ти няма да повярваш, но те очакват тази вечер чуждите посланици. Папският легат и представителят на Дон Филип Испански ще дойдат, за да им засвидетелствуват дълбокото си задоволство от сполучливата Вартоломеева нощ. Щастливите престъпници винаги забравят напълно повода за своето щастие, който е толкова отвратителен. Мадам Катерина се е нагиздила вече и ги дебне. О! Да мръднем малко по-нататък. Тук наоколо стената има изкуствено ехо и всичко се чува в стаята на моята многоуважаема майка. А нашият разговор би могъл да я настрои подозрително.

— Аз нищо не съм казал — настоя Анри.

— Аз мразя Д’Анжу — беше отговорът на брата.

— Какво мислиш за него, Франсоа? Аз искам само да ме остави да живея.

Анри нарочно не поглеждаше нататък; въпреки това от погледа му не убягна, че под единствения светнал полилей сега донесоха игрална маса. Д’Анжу вече извика:

— Братко Д’Алансон! Братовчеде Навара!

— Ей сега, височайши братко! — отвърна Франсоа Д’Алансон. — Двамата тъкмо разговаряхме по важен въпрос.

Когато човек говори така откровено, не може да крои някакъв заговор! Братовчедите се отдалечиха още малко от заобикалящите ги. Д’Алансон съпровождаше думите си с резки и безсмислени движения. По едно време той се прицели с невидимо оръжие. Друг път посегна към пода, като че ли пускаше въображаема хайка кучета към целта.

— Д’Анжу е полудял — каза той. — Всички са полудели. Те не само очакват легата, но и похвалата, която Дон Филип ще им изкаже, не им стига. Мечтаят дори, че ще ги посети лично англичанинът, Уолсингъм. Странно наистина, всеки, който безразсъдно напада по-слаб от себе си, винаги се надява, че ще си спечели по този начин любовта на Англия.

Анри каза:

— Братовчеде Д’Алансон, след като си толкова проницателен, защо продължаваш да не дооценяваш делата на Лотарингския дом? Той иска да изтика вас, Валоа, от престола. Аз съм един ваш добър малък роднина и искам да ви предупредя. Щом трябва да приемем, че Вартоломеевата нощ е дело, угодно на Христа, което трябва да запази целостта на кралството чрез страха, тогава не забравяйте, че Париж още преди това е видял в лицето на Лотарингеца най-благочестивия католик. И това напълно се потвърди сега, когато той стъпи върху лицето на мъртвия господин адмирал!

Така говореше Анри, почти беззвучно, за да не би да изкрещи неволно или гласът му да се пречупи.

Д’Алансон повтори:

— Гиз е стъпил върху лицето на мъртвия адмирал и с това сам се е опозорил. Аз не се страхувам от него. Красивият мъж, когото Париж носи на ръце! Но колко бързо може да се обезобрази едно красиво лице — неговото също. Да се надяваме: от чумата например! — и той продължаваше да съпровожда думите си с резки и безсмислени движения.

— Впрочем — добави след малко братовчедът Д’Алансон — тук ние сме далеч от светлината, а когото не виждат добре, не го и подслушват — освен специално назначените шпиони на височайшата ми майка. Но тази вечер тя е заета с нещо необикновено, та дори е забравила да ни изпрати своите придворни госпожици.

Анри заключи:

— Аз си позволих само да отправя предупреждение към дома Валоа. Казах го с добро намерение, а моето уважение към кралицата-майка е безгранично.

Братовчедът се разсмя на тези думи, като над последна шега при весел разговор.

— Ти не се издаде нито за миг, мили братовчеде: аз съм ти свидетел. Аз се предадох в твоите ръце, но не и ти в моите. Така или иначе сега ние двамата добре се знаем, пък и освен това ти си научил немалко неща тази вечер!

И това беше вярно! В същия миг налудничавият Франсоа се отдели от братовчед си и се смеси с група придворни, които се блъскаха да минат към предната зала. Оттам се провидя потрепкваща светлина на факли, едри сенки паднаха по коридора и скоро прогърмя гласът на приближаващия се крал Карл Девети. Той крещеше и явно доста се бе разбеснял. Останал сам, Навара премисли:

„И него ще трябва да лъжа, а той ми спаси живота. Следващия път обаче и той няма да може да го стори. Знам какво ме заплашва: погледнах Гиз в лицето. Знам и лицето на старата убийца, която иска да се покаже сред хората, докато не се явят да й поднесат почитанията си чуждите посланици — но те все не идват. Вартоломеевата нощ беше един неуспех, но аз съм в ръцете им. Добре се развиват нещата, няма що. Какво са мадам Катерина и Гиз! Всички, всички изучих аз тази вечер, та чак свят ми се зави, като че ли съм прочел наведнъж много книги.“

И той се отдели от мястото си и тръгна към приближаващата се светлина на факлите да посрещне френския крал и своевременно надяна на лицето си маската на лекомислена любезност. Потрепервайки тайно от страх и омраза, той си помисли:

„Спасението ми е да проникна в помислите на тези хора.“