Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (109)

Втора книга царства, глава първа, стихове 19-и и 25-и

Едно прекрасно утро останалият жив брат на двамата Гиз — Майен, пристигна с конница, за да залови краля. Разбира се, предателите, които никога не липсваха около краля, го отведоха точно там, където той щеше да бъде загубен. Един мелничар го позна по виолетовия жакет и каза:

— Сир! Къде отивате? Та там са се укрепили фронтистите!

А Майен вече се хвърли в атака. Храбрият Крийон не можа да задържи предградието и се върна в града с толкова малко хора, че бе принуден сам да затвори градската порта. Наварският крал се беше оттеглил с войската си, ала още не бе стигнал много далеч: изпратиха да го повикат. Хиляда и петстотин хугенотски аркебузири спасиха краля. Водачите на Лигата сметнаха, че ще успеят да спрат с хитрост нападението. Извикаха:

— Храбри хугеноти, ние не воюваме срещу вас, а само срещу краля, който ви предава.

Отговорът беше един залп.

Накрая немногочисленият отряд хугеноти трябваше да се оттегли: бойците отстъпваха бавно и неохотно продължаваха да стрелят и една трета от тях паднаха убити. Крийон, войникът на краля, оттогава открито признаваше своята „привързаност към хугенотите“. Такова мъжество и решителност обзеха войниците, като гледаха новите приятели, които се бяха присъединили към краля, че дори сам Валоа се хвърли в боя. А войските на Лигата побягнаха само от страх. Анри беше много щастлив, че не трябваше повече да се бие срещу краля, а само срещу враговете на краля. Това го изпълваше с вътрешно удовлетворение и то е много повече от една или две превзети крепости. Той преведе пред краля своите части, прехвърли се през един мост заедно с хиляда и двеста конници и четири хиляди аркебузири и когато всички се строиха пред него, кралят попита:

— Всички са толкова бодри и весели, нима няма война?

Анри отвърна:

— Сир! Макар, че не слизаме и денем, и нощем от конете, ние водим една добра война.

Валоа го разбра; и за първи път той се разсмя от сърце, както се смееше Анри.

Окрилен и насърчен, кралят успя да събере до лятото петнадесет хиляди швейцарци, и то без пари. Заедно със своите части и с войската на Навара сега той разполагаше с четиридесет и пет хиляди войници, една силна армия: тя трябваше да завоюва отново за него столицата и кралството му — и щеше да се справи. А междувременно армията на Майен се топеше и накрая му останаха пет хиляди мъже, никъде не се мяркаха нито испанци, нито немци; защото едно лъжовно и позорно движение на масите се разпада при всеки нов полъх на мъжество и неочаквано се оказва без поддръжката на масите. Дори в обсадения Париж хората неочаквано зароптаха открито. Мъжете в кафяви сутани можеха да излизат по улиците вече само въоръжени. Къде беше Лигата? Къде беше властвуващата партия? Това ужасно чудовище се състоеше вече само от най-много една десета част разбеснели се главорези и една десета част страхливци. Освен тези две породи хора, нямаше други.

Старите пълководци на краля действително не бяха уверени необходимо ли е да предприемат обсадата на Париж. Тя можеше да продължи дълго, а през това време войската на Лигата сигурно отново щеше да нарасне, ако обсадата не доведеше до добър край. Наварският крал обаче настояваше с целия си авторитет обсадата да се проведе.

— Решава се съдбата на кралството. Ние не бива да забравяме, че дойдохме, за да целунем този красив град, а не да го превземаме с бой.

И той каза още много неща, от които войниците му разбраха, че завземането на столицата щеше да бъде за тях по-славна победа от всяка друга досега. Всеки вярва на смелия и това му придава сила. Затова на тридесети юли кралската армия превзе Сен-Клу, града и моста. Кралят остана там, докато Навара зае друго място в околността.

Два дни по-късно, когато Анри тъкмо яхаше коня си и целият му отред се готвеше да тръгват, изведнъж в буен галоп насреща му долетя един придворен и му прошепна нещо на ухото: Навара тутакси извърна коня си в обратна посока. Взе със себе си двадесет и петима придворни от своята свита и се отправи към Сен-Клу.

— Сир, защо отиваме при краля?

— Приятели, защото са го намушкали с нож в корема.

При тези думи всички замълчаха потресени, а и по-късно заговориха шепнешком. Това можеше да бъде само гнусно дело на Лигата, така смятаха те. Тази партия и това движение не бяха създадени за честна борба, а изключително за убийства. Монасите в Париж не напразно предсказваха някакво чудо, те много добре са знаели какво ще бъде то. Впрочем, чудото бе станало, беше се явило във вид на убийство. При нашия господар също бяха дошли трима млади мъже, заклели се, че ще действуват като библейската Юдит и че единствено от тяхната ръка трябвало да умре новият Олофрен. Да, но нашият крал умее да се справя с убийците си. А бедният Валоа — не. Кой ли го е пробол?

Виж ти, някакво монахче, двадесетгодишно, с дебели устни, доскоро сигурно един от възвишената духом младеж; пристигналите бързо придворни на Наварския крал видяха само останките му като смачкан кафяв вързоп на двора. Колкото и да бе странно това, след покушението той не избягал: извърнал се с лице към стената и промълвил:

— Яков, къде си?

Впрочем той така се и казвал: Жак Клеман.

Наследникът на престола беше в спалнята на умиращия, който на пръв поглед обаче не изглеждаше смъртно ранен. И все пак Валоа умря, а в това време наследникът му бе излязъл някъде. Когато без да подозира нищо, той се върна, първи шотландските гвардейци на покойния крал паднаха в краката му. Извикаха:

— О, сир, сега вие сте нашият крал и господар!

Анри не можа да ги разбере веднага — той, който толкова силно вярваше в своето предопределение. Обзе го дълбок ужас; в първия миг почувствува:

„Толкова дълго се бих само за собственото си дело, а ето сега трябва да заема мястото на един победен, който лежи оттатък убит; как ли ще лежа след време аз?“

Свел чело, той се изкачи по стълбата, влезе в стаята на покойника и го гледа дълго. Докато сме още живи, ние наблюдаваме толкова много мъртъвци — гледаме с вътрешния си взор несравнимо повече мъртъвци, отколкото живи; и който осъзнае това, изведнъж добива чувството, сякаш е в един и същи свят с тях и започва да разговаря с тях. И Анри Навара заговори на покойния Анри Валоа:

— Най-светите хора на Израел бяха избити на твоите възвишения. Как паднаха тези герои! Как паднаха тези герои в борбата! Йонатан бе убит на твоите възвишения!

Край трупа на убития се молеха двама монаси, а някой си господин Д’Антраг му държеше брадичката. Новият крал щеше да има още много грижи с този господин: както и с всички останали, които сега неочаквано нахлуха в стаята, сякаш се бяха наговорили. Те нахлупиха по-ниско шапките на главите си, вместо да ги снемат пред новия крал, или ги захвърлиха на пода и се заклеха шумно:

— По-добре да умрем хиляда пъти, по-добре да се предадем на който и да е враг, отколкото да допуснем на престола един хугенотски крал!

В думите им трябваше да прозвучат вяра и убеденост, но те прозвучаха фалшиво, особено след като неколцина от същите тези господа веднага след убийството бяха побързали да се закълнат във вярност на новия наследник на престола. Тогава те бяха загрижени какво ще се случи с тях: все още не се бяха наговорили да предадат кралството и да се съюзят с Лигата. А когато го обсъдиха заедно, решиха, че това ще бъде най-сигурно за тях. Филип Испански все още притежаваше най-много злато на земята.

Но не Анри беше човекът, който нямаше да прозре мислите им: той нито за миг не им повярва, че действуват в името на вярата си. Заповяда да му ушият траурна дреха от виолетовия жакет на покойника; и бързаше, пък и нямаше пари за нов плат. Смалиха виолетовия жакет и въпреки това всички го познаха и се побутваха с лакът от презрение към беднотата на краля, от когото нищо не можеха да изкопчат. Без да губят време, те изпратиха делегация при краля, която настоя пред него да приеме католическата вяра, и то незабавно. Всички крале на Франция досега били миропомазани от Светия съсъд и били коронясвани от ръката на църквата. Анри пребледня от гняв. Нека те си помислят, че бе пребледнял от страх; защото в този миг изглеждаше, сякаш той е в ръцете им, а те не можеха да знаят, че той вече бе навикнал да се среща лице в лице с убийците си.

С величие, което те не подозираха у него, той се противопостави на тяхното желание — поемайки престола, да се откаже от душата и сърцето си. После изгледа изпитателно всеки поотделно. Сред тях имаше истински дворяни: кого обаче накараха те да говори от тяхно име? Някой си Д’О, само О, и той така и изглеждаше — един младеж с голям корем, превърнал се благодарение на милостта на бившия си крал в мързеливец и крадец, един от онези, които си бяха поделили кралството и доходите му — за какво им беше сега на тях нов крал? Този безчестен негодник има дързостта да наставлява един изпитан боец къде е истината и да се позовава на единството на нацията, защото към назидания са склонни най-много нечестните. Анри го погледна настойчиво, онзи не издържа и сведе поглед, а Анри каза с особена твърдост:

— От католиците на моя страна са всички истински французи и всички честни мъже.

След тази явна обида в стаята настъпи мъртва тишина, първом, заради решителното лице, което я бе произнесло, и второ, защото това бе истина.

Подобни хора обаче се убеждават по-лесно, когато чуят зад вратите да дрънчи оръжие. И ето вратата се разтвори, един войник — Живри — удари с крак о пода и извика:

— Сир! За сърцатите и смелите вие сте кралят. Ще отстъпят от вас само страхливците!

И тогава всички, за които се отнасяше това, се измъкнаха.

После дойде Бирон и увери Анри, че поне швейцарците ще му останат верни. Само швейцарците, това не беше много и нямаше да му бъде достатъчно.

„Само че тук е Бирон, този кокалест твърд човек, който може, макар и да е вече на възраст, да ходи на палци около масата, беше мой враг, обаче е достатъчно благороден и признава грешката си. И ето той идва при мен, макар че съм в най-неизгодно положение.“

— Бирон! Дайте да ви прегърна! С такива като вас сигурно ще победя!