Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (86)

Морне или добродетелта

Рано на другата сутрин Морне отиде в парка Ла Гарен. Стражите още не бяха дошли. Щом кралят дойдеше, тяхната среща щеше да остане скрита за всички и онова, което те щяха да си кажат, щеше да остане тайна. Морне се надяваше, че кралят ще разбере колко е удобен случаят и ще дойде сам. Морне никак не подценяваше своята намеса като дипломат, където и да я прилагаше — било в Англия или във Фландрия, или във военните дела, или при сключване на мир. И тъй като трябваше да чака в парка Ла Гарен, докато слушаше чуруликането и вселите трели на ранните птици, той си мислеше за величието на бога, който допускаше невинната природа да се сближава непосредствено с нашия отвратителен свят; а чрез своя син всевишният бе обединил и двете, защото Исус бе умрял сред мъки и кръв, както умираме и ние смъртните, и той също бе носил в себе си песента на земята като нас, само че по-трогателно. Морне записа мислите си върху малките таблички, определени за жена му Шарлота Арбалест. Те бяха женени от три години, но живееха често и задълго разделени поради пътуванията на съпруга, а също и поради задачите, които му възлагаха владетелите — да им набавя непрекъснато пари и пак пари. Морне беше принуден да прави повече сметки за дългове и лихви, отколкото да съчинява сентенции за живота и смъртта. А той все пак ги записваше по искане на своята годеница, когато те се бяха запознали в Седан в херцогството Буйон — убежище за бегълците.

Те се бяха срещнали през едно сурово време, когато се водеше борба на живот и смърт, две години след Вартоломеевата нощ, и двамата бяха успели да се спасят от нея, за да заживеят след това бедни и гонени в името на бога. Именията на Шарлота бяха отнети от държавата, защото както баща й, така и първият й съпруг бяха последователи на истинската вяра. Тогава приятелите на младия Морне го посъветваха да направи по-изгоден брак; той обаче възрази, че парите и имотът били последното нещо, за което човек бивало да мисли при женитбата, основното били благонравието, страхопочитанието към бога и доброто име. Шарлота притежаваше всички тези качества, имаше бистър ум и се занимаваше с математика, имаше остро око и рисуваше. Беше милостива към бедните и високопоставените се страхуваха от нея заради непримиримостта й към злото. Тя се стараеше с цялата си душа да служи на бога и доброто име. Шарлота притежаваше всички тези качества — зестра в своя брак. Морне се чувствуваше богат, когато тя му разказваше, че още баща й на времето бил присъствувал в Стразбург на диспута между майстор Лютер и другите доктори по богословие. Само че Лютер никога не бил ходил в Стразбург: Морне се бе осведомил по въпроса. Но след като един разказ на баща й така светло се беше преобразил в спомените на Шарлота, то нека тя запазеше възвишеното си въодушевление и затова Морне премълча истината. Такъв беше неговият брак с хугенотката.

— Вие сте ме разбрали и сте дошли рано — рече неочаквано Анри, който бе влязъл незабелязано в беседката и седна до Морне. После веднага попита: — Как ви се струва моят таен съвет?

— Твърде малко таен… и твърде много шумен — отвърна Морне, без да мигне, макар че Анри му намигна весело.

— Те наговориха твърде много глупости за маршал Бирон. Нали? Той е мой честен приятел. Надявам се, че и вие сте на същото мнение?

— Сир! Ако той беше ваш приятел, френският крал нямаше да го назначи. Но дори един честен приятел не би останал за дълго честен, ако стане ваш наместник.

— Аз виждам, че не напразно ми хвалеха вашия ум — каза бързо Анри. — Ние твърде много неща трябваше да научим, нали, Морне? На вас не ви е било лесно в годините на изгнание.

— Нито пък на вас в Лувър.

И двамата втренчиха поглед пред себе си. Но само за миг; после Анри продължи:

— Аз трябва да внимавам, защото кралският двор отново иска да ме вземе в плен. Прочетете! — и той извади вчерашното послание: власт и пълномощия за маршал Бирон…

— Когато Наварският крал отсъствува — прочете на глас Морне.

— Когато аз отсъствувам — повтори Анри и неволно потрепери. — Но вече не! — увери той. — И с дванадесет коня не биха могли да ме върнат обратно в Париж!

— Вие ще се върнете там отново като крал на Франция — увери го Морне и същевременно описа почтително полукръг с ръка и никой придворен не би направил този жест по-съвършено.

Анри повдигна рамене.

— Гиз стана твърде силен със своята Лига. Ще бъда откровен с вас: Гиз е силен вече дори за краля на Испания и затова Дон Филип, за да се подсигури срещу него, ми праща тайни предложения. Той иска да се ожени за моята сестра Катрин, ни повече, ни по-малко. На мен самия пък ми предлага някаква инфанта. Ще ме разведе без много усложнения с Наварската кралица — в Рим, където за него не съществуват никакви пречки.

Морне втренчи в него поглед, който искаше да проникне в съвестта му.

— И какво ли друго ми остава? — рече Анри потиснато. — Ще трябва да приема. Или може би вие знаете някакъв изход?

— Аз знам само — каза решително и строго изправен Морне, — че вие никога не бива да забравяте кой сте: един френски владетел и защитник на религията.

— Значи, би трябвало да отхвърля хубавото предложение на най-могъщия властелин?

— Трябва не просто да го отхвърлите, а да предизвестите за това френския крал.

— Точно това и направих! — извика Анри, разсмя се и скочи.

Лицето на хугенота просветна; миг след това двамата се прегърнаха крепко.

— Морне! Ти си си останал все същият! Както някога в моята конна дружина! Ти обичаше крайностите и бунта и държеше речи, че пурпурът на кралете представлява само прах и суета. Дори и тогава ти не беше неблагоразумен и не отблъсна щастието, което ти помогна да се изплъзнеш от Вартоломеевата нощ. — И той го тупна по корема в знак на одобрение и радост. — Да избегнеш смъртта, оттук започва всяка дипломация, а също и военното изкуство. — И той хвана приятеля си под ръка и го поведе с дългите си крачки, четири хиляди от които бе дълга тази алея в парка.

Анри и неговият посланик продължиха да се срещат често все така рано и незабелязано. Истинската причина, поради която кралят постоянно искаше да чува съвета на своя посланик, остана неизяснена, и дори някой тайно да ги беше проследил, пак нямаше да я разбере. Морне смяташе Анри за бъдещия крал на Франция, това беше отговорът; но той разполагаше не само с доказателствата на вътрешното си чувство, които единствено бяха ясни на Анри. Положението в целия свят неоспоримо свидетелствуваше, че това кралство, и именно то в целия Запад, трябваше да бъде обединено под ръката на един принц от кралска кръв. Не само Франция: целият християнски свят „жадуваше за водач“. И това не можеше да бъде застаряващият вече Филип със скърпената му световна империя, западаща като него самия. Подобни империи не могат да съществуват, ако не посягат непрестанно върху свободата на малкото останали още независими народи. По този начин обаче те само ускоряваха още повече своя край. Преди смъртта му, която щеше да бъде позорна, Морне предрече на този все още всяващ ужас Филип, че божията десница ще го накаже най-сурово. Той не го каза гласно, само си го помисли. Заяви хладнокръвно, че стремежът непрекъснато да се разширява господството и неукротимата жажда за власт са неразумни. Да се държи едно кралство в постоянни вътрешни размирици — Морне не нарече това нито безбожно, нито престъпно, макар че така го мислеше. Затова пък той говореше за логиката на събитията и за истината; защото достатъчно е истината да се появи и тя веднага побеждава.

Преди всичко Морне се стараеше Анри не само по чувство, а и с разум ясно да разбере, че го очаква велико бъдеще. Той трябваше да знае, че негов съюзник е истината, действителната и нравствената истина едната не можеше да преуспее без другата. Защото ние сме създадени от бога да бъдем хора, мярка за всички неща и нищо не е действително освен онова, което ние приемаме според вродения ни закон. Една такава възвишена и дълбока до мистицизъм мъдрост трябваше да увлече и да съблазни всекиго, особено един владетел, който сам бе неин център. Да се предрича бъдещето е винаги примамливо, дори сутрин рано в шест часа в един парк, където човек още потръпва от утринния хлад; при друг случай Анри щеше да спи още цели четири часа, защото обикновено неговите леки приключения свършваха късно през нощта. Но той идваше на тези срещи с Морне, за да чуе разумните му разсъждения за себе си и за враговете си.

Тук той чу, че трябва да измине пътя към трона — колкото и да бе странно това — като съюзник, дори като спасител на последния Валоа, който все още мразеше. В това отношение обаче Морне се придържаше о максимата „обичайте враговете си“ — която не винаги можеше да бъде валидна, особено пък когато трябваше да се приложи срещу нашето човешко предопределение. Човек трябва да я има предвид само при случаите, когато тя действително можеше да се приложи. По природа Анри напълно беше готов да обича враговете си, да ги спечели на своя страна и дори да ги предпочита пред приятелите си. Може би именно по тази причина той носеше още отсега като някакво предчувствие мисълта за съюза си с последния Валоа и само по-късно, след като той вече беше факт, Анри щеше отново да си припомни, че Морне бе успял още преди толкова време да назове нещата с истинските им имена. Също и за гибелта на испанската Армада край бреговете на Англия Анри научи по този начин десет години преди нея. И когато Армадата наистина загина, той действително вярваше, че Морне му бе предрекъл буквално събитието в парка Ла Гарен. Възможно е посланикът да бе използувал думата „гибел“ — а дали бе имал предвид флотата или световната империя, това не беше важно. Но светлината от неговите думи бе останала в душата на Анри. Защото познанието е светлина, която се излъчва от добродетелта. Негодниците не знаят нищо.

Анри смяташе, че чува гласа на добродетелта през устата на Морне. И това е приятно, докато тя му говори: ти си млад и си избран от природата. Блестящите възможности се съчетават с твоите блестящи дарби, те са създадени за теб. Докато удари часът за великите дела, ти трябва да станеш безспорен владетел на тази провинция и водач на твоята партия. Не бързай, тук небето е ясно, а десет години ще минат като един ден. Дотук добродетелта говореше приятно.

Но на нея й хрумна да каже и дори да предаде в писмена форма внушението си, че Наварският крал би трябвало да бъде вече облечен най-късно в осем часа сутринта и да вика пасторите си да отслужат утринната проповед. После трябвало да отиде в работния си кабинет и там да изслуша един подир друг всички, на които е бил възложил някакво поръчение. Не му е необходим повече шумният таен съвет, в който съветниците се смееха буйно, разказваха си всевъзможни истории и се впускаха в препирни. Морне настояваше Анри да запази край себе си само добродетелните измежду своите съветници: кой друг в такъв случай щеше да остане в съвета, освен него самия? Анри от своя страна трябваше да служи за пример на своя род и не само на своя род, а на цялото кралство Навара, и не само на кралството, а на целия християнски свят. Морне не желаеше владетелят, когото той сам бе избрал за свой господар, да върши достойни за укор дела. Всеки трябваше да намира у него онова, за което най-силно жадуваше и никога не би намерил: владетелите — братство, съдиите — справедливост, народът — грижата да смъкне бремето от плещите му. Владетелят трябвало винаги да помни, че е длъжен да се явява навсякъде с достойнство, дори с блясък; и главното, той не бивало да дава никому повод да го черни. И дори не бивало да се задоволява само с чистата си съвест. Защото всичко останало било рисковано. Този член на неговия таен съвет, който се отнасяше така сериозно към своите задължения, искаше всичко да започне направо от личния живот на самия господар.

— Разрешете на своя верен слуга още една дума, сир. Време е вече да сложите край на явните любовни истории, на които посвещавате толкова много време. Днешният ден изисква, сир, вие да бъдете свързан с любов с цялото християнство и главното — с Франция.

„Също като Катрин! — мислеше си Анри. — Искам да ти напомня, че ти трябва да обичаш бог, а не жените.“ Такива бяха нейните думи.

И ето и другият хугенот сега му повтаряше същото. Не, гласът на добродетелта не му говореше вече приятни неща. Истината обаче бе, че тя бе прибързала с изискванията си, като настояваше младият крал да води благопристоен живот — това не отговаряше на неговия нрав, нито на състоянието на малката подивяла страна. Но тъкмо по тази точка и може би само по тази Анри вечно щеше да си остане уязвим. И когато той вече беше признатият наследник на френската корона, упоритата добродетел на господин Дьо Морне го преследваше със същите наставления и те пак бяха ненавременни, предизвикваха гняв и насмешка у Анри; и така накрая те въобще заглъхнаха. Животът продължава без предупреждения, добродетелта престава да се намесва и застаряващият вече крал върви към упадък под въздействието на своите страсти, с които той се заблуждава, че е все още млад. Така ще стане, Анри. Младостта и любовта ще станат някога заблуждението на твоето все още ненаситно сърце; а тогава дори и твоят Морне ще мълчи. Радвай се, че днес той те предупреждава!

Вместо това Анри си отмъсти. В своя таен съвет — който впрочем си остана непроменен — кралят заяви в присъствието на своя посланик Морне: той дължал много повече благодарност на католиците, отколкото на хугенотите. Защото ако хугенотите му служели, то те го правели от корист или от религиозно усърдие. А другите го правели без никаква изгода и заради неговото собствено величие били готови да действуват в ущърб на религията си. Толкова несправедливо беше това сравнение, че дори придворните му католици не го приеха спокойно. Ала Анри забрави дори, че хората трябва да се пазят и да се щадят. В присъствието на своя посланик той заграчи като гарван. Впрочем народът наричаше пазителите на истинната вяра гарвани, защото те се обличаха в черно, непрекъснато грачеха псалми и уж търсели само плячка. И когато кралят си позволи и една обидна демонстрация — той все пак го стори, скрит в един ъгъл, — всички се направиха, че не го виждат, и именно господа католиците заглушиха граченето му с шумните си разговори. Само миг след това Анри изчезна.

Навън той заплака — от срам и злоба заради собственото си отношение към добродетелта, олицетворена от хугенота Морне. Затвори се в себе си и престана да приема своя посланик сам, и особено в парка Ла Гарен сутрин в шест часа, тъй като ставаше едва в десет. Това не му пречеше обаче да мисли за Филип Морне и когато не го виждаше, да го сравнява с всички останали в своя двор и най-често тези сравнения не бяха в тяхна полза. Той твърдеше: съвсем друг приятел е Д’Обинйе, който ме увещаваше да избягам от Лувър; съвсем различен приятел е и Дю Барта: той ми спаси живота в долнопробната кръчма, а да не говорим за Д’Елбьоф, който така болезнено ми липсва и който ме пазеше като вярна сянка. Какви бяха те обаче? Войници, а храбростта е нещо естествено, никой не се хвали с нея и тя няма нищо общо с добродетелта. И нека вземе за пример някой от приближените си тук, от най-добрите членове на неговия съвет: какво представляваха те в сравнение с Морне? Всички бяха обременени с пороци, които биваха и ужасни, и колкото по-ужасни бяха, толкова по-охотно им ги прощаваше Анри. Приятелството и властта на краля могат много нещо да заличат. Никой обаче не притежаваше знанието — възвишеното и проникновено знание на големия хугенот. Невежеството не може да се заличи.

Агрипа например, старият му приятел, злоупотребяваше с щедростта на своя крал както никой друг; неговото име бе най-често повтаряно в кралската хазна. Веднъж той заговори на един друг придворен по адрес на краля, и то достатъчно високо, за да го чуе Анри. Събеседникът му обаче не го беше слушал внимателно и Анри сам му повтори:

— Той каза, че съм бил скъперник и на този свят нямало по-неблагодарен човек от мене.

Друг път донесоха на краля едно измършавяло от постоянен глад куче, което той бе обичал и след това го бе забравил. Върху нашийника на кучето бе надраскан един сонет от Агрипа; той започваше така:

И верният Ситрон през дните си честити

спа в твоето легло, в праха на двора днес —

това е участта на всеки верен пес:

изпъден, гладен, гол в сокаците да скита.

Поуката следваше накрая:

Погледайте добре, о горди господари:

не чакайте светът да бъде благодарен —

и вас за верността тъй с гавра ще изрита.

Като прочете това, Анри пребледня. Той винаги бързо и буйно осъзнаваше несправедливото си отношение към другите, макар че скоро след това го забравяше. Беше по-склонен да намира извинения за постъпките на другите. Той признаваше заслугите на бедния Агрипа, но не одобряваше избухливостта на неговата поетична натура. Младият Рони обичаше парите над всичко: не само не ги пилееше, но и ги трупаше. Междувременно той бе наследил баща си, беше станал барон и сега притежаваше имение чак горе на границата с Нормандия. Когато се наложи Анри да изплати заплатите на своите войници, барон Рони продаде една гора, но се реши на тази постъпка, за да могат победоносните походи на Наварския крал да удесеторят дадените в заем пари. Той си построи в Нерак, оттатък стария мост, една къща, защото благосъстоянието има нужда от време да се утвърди. Впрочем неговият господар нямаше право да го мъмри и наказва, дори и при тежки прегрешения: при такива случаи Рони избухваше. Той не му бил нито васал, нито поданик — така каза право в лицето на Анри — и можел и да си върви, макар че и през ум не му минаваше подобна мисъл, ако не за друго, то поне заради новата къща. Анри му отвърна остро, че пътят му бил свободен и че той лесно щял да си намери по-добри слуги — но и Анри не говореше сериозно. Какъвто и да беше, Рони бе един от най-добрите му хора: макар че когато замина за известно време във Фландрия при една своя леля, която щеше да наследи, заради парите й той я заблуди, че е католик.

От две госпожици той избра по-малко хубавата, но по-богатата и се ожени за нея. Баронът прибра младата си жена от двореца си на север, когато там избухна епидемия от чума. Жената седеше насред гората в затворената си кола и от страх да не се зарази не искаше да пусне дори мъжа си при себе си. Баронът обаче не се плашеше от нищо. Той преодоляваше и чумата, и всички останали препятствия с необузданата си гордост. След като минеше опасността от някоя битка, той смъкваше бронята и веднага се залавяше със сметките. Участвуваше рамо до рамо със своя крал във всички боеве. И когато най-после кралството се обедини, Анри вече имаше в негово лице голям финансов министър.

А сега и двамата са още млади и в началото на жизнения си път, превземат заедно малки непокорни градове и излагат живота си заради знамето или заради някой вонящ ров — но щастливият Рони успява от всяка битка да излезе с печалба. Когато битката отмине и войниците се отдават на грабеж, кой спечелва четири хиляди екю наведнъж, спасявайки срещу тази отплата бившия им собственик — стар човек — от жестокостта на войниците? Анри добре познаваше момъка. Той обичаше славата, почестите — и не по-малко парите. Напротив, веднъж Анри се опита да залъже Морне с бъдните времена, когато и двамата щели да бъдат богати. Той го направи съзнателно, за да въвлече приятеля си в изкушение. Морне отвърна просто:

— Аз служа и това ми е достатъчно.

На това Анри отвърна с подчертана строгост:

— Аз не уважавам вашите жертви, господин дьо Морне. Мисля повече за своите собствени.

— Ние принасяме своите жертви не на хората, а на бога. — Отговорът беше смирен, но същевременно и назидателен.

Анри се изчерви.

Скоро след това техният малък отред бе нападнат в една горичка, и то от конниците на маршал Бирон, които бяха по-многобройни. Кралят на Навара и неговите другари нямаха друг избор, освен да се обърнат и да побегнат под град от куршуми. Когато най-после се спряха, оказа се, че един куршум бе отнесъл подметката от ботуша на краля. Кралят поднесе неповредения си крак, за да му надене някой друг ботуш. Онзи, който се притече да го стори, беше Морне. Анри не можа да види лицето му: Морне стоеше наведен, а от врата му струеше кръв.

— Морне! Вие сте ранен.

— Това е само драскотина, като си помисля за опасността, от която се спаси ваше величество. Аз ви моля за една награда, сир. Не излагайте занапред живота си така необмислено!

Анри се стресна. Това беше първата награда, за която Морне се молеше, и ето каква беше тя! Сега той вдигна лице и то беше цялото залято с кръв и съвсем пребледняло.

— Ние с вас бяхме на едно и също мнение за намеренията на маршал Бирон, сир.

И нищо друго; ала Анри веднага разбра: „… когато вие ме приемахте сам като приятел и без свидетели в парка Ла Гарен“ — и сърцето му лудо заби. Анри каза тихо:

— Утре, на същото място, по същото време.