Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (41)

Мадам Венера

Заобикаляйки катедралата, Анри се върна в епископския дворец. С него бяха излезли само поддръжниците на правата вяра, сред които имаше и такива, които той отдавна не бе виждал, но на този голям ден те всички се бяха събрали около него. Тук бе и старият му възпитател Бовоа, някогашният хитър помощник на Анри в колежа „Навара“, когато момчето трябваше да води борба, за да не го принуждават да ходи на литургия.

— Бовоа — каза Анри шумно поради обзелото го щастие. — Виждате ли колко ни провървя на нас двамата? Ето, вие живеете в една хубава къща в Париж, а аз се ожених за принцесата и никой не ни говори повече за литургии.

Дебелият възрастен човек отвърна:

— Сир, аз поостарях, вече имам нужда от спокойствие и предпочитам да не пътувам много. Така прекарвам последните си дни в една затворена отвсякъде къща, върху чиято външна врата всякакви хора пишат най-неприлични прякори по мой адрес.

Той премига. Искаше му се да припомни на своя някогашен възпитаник много неща, които той бе забравил, опиянен от постигнатата победа, и които съвсем не подхождаха за момента. Мъжете шумно поискаха вино. Анри бе достатъчно опиянен от мисълта за Марго. В такива мигове човек е нетърпелив, мисли си, че времето е спряло, а то лети върху крилата на щастието, старецът Хронос се търкаля върху лекото кълбо на Фортуна.

В четири часа му съобщиха, че церемонията в катедралата е вече към своя край. Младоженецът се върна в църквата, за да вземе жена си. В присъствието на френския крал той целуна своята съпруга: хугенотът от Юга целуна принцеса Валоа. Тази гледка успя за затвори все пак устата на мнозина злонамерени. После всички придворни се върнаха по тържествения подиум обратно в епископския дворец, давайки още веднъж възможност на зрителите от народа и от почетните съсловия да се порадват на обноските на знатните. Обядваха в епископския дворец, а вечерта тържествено продължи в Лувърския дворец, който стана свидетел на безконечно веселие и танци, прекъснати от „шествието на сребърните планини“. През цялата тържествена зала, под блясъка на двадесетте огромни полилеи минаха, придвижвани от невидими сили, десет огромни театрални съоръжения във формата на блестящи планини, върху първата от които седеше сам Карл Девети, почти гол, представящ бог Нептун, тъй като Карл обичаше да се хвали с телосложението си. Следваха го двамата му братя, а по-нататък — други богове и морски чудовища, все преоблечени придворни. Машините трополяха, а лененото платно, с което бяха покрити „планините“, се диплеше на фалти. Не можеше присъствуващите да не се възхитят от приложеното изкуство, още повече че музиканти съпровождаха шествието с красиви френски стихове, написани от най-добрите поети.

Вечерята бе поднесена много късно и когато всички заеха местата си край масите, няколко двойки вече се бяха уговорили да се венчаят и те по примера на Наварския крал, който не обичаше литургиите, ала обожаваше принцесата. Днес красивите придворни госпожици на старата кралица можеха да завоюват колкото хугеноти си искаха. Те не срещнаха никаква трудност с Агрипа д’Обинйе, който, отдаден на пламенните си чувства, обещаваше на всяка от тях каквото му поискаше. Дю Барта остана твърд духом, само плътта му се поддаде на изкушението. Третият приятел на младоженеца, Филип Дю Плеси-Морне, беше мислено другаде. Той бе от онези натури, които, попаднали дори сред някаква оргия, остават настрана и съвършено чисти. Ала тъкмо това довежда хората до крайности: другите — в порока, него самия — в добродетелта. С озарено от гняв сократовско лице той извика, мъчейки се да заглуши оргията:

— Приятели, такива, каквито сме, ние сме готови да заменим сана си с един палячо, който играе ролята на крал в някаква трагедия! Влачи се, облечен в брокат, по сцената, а два часа по-късно трябва да върне дрехата си на вехтошаря заедно с парите за наема. При това ние въобще не помисляме колко дрипи, паразити и болки той крие под бляскавата одежда; колко често, играейки ролята на величие, трябва да се почеше и колко често тук или там го захапва нещо, докато той се перчи, изпълнявайки ролята си!

Бунтовни слова — въпросът беше само кой ги слушаше. Следващият брат и наследник на Карл Девети, когато някой ден кръвта на краля щеше да изтече, самият Анри Анжуйски — потупа весело Филип по рамото.

— Палячото, за когото става дума, е моят брат — пошушна той в ухото му. — Пред мен вие няма нужда да криете мнението си, защото аз напълно го споделям. Аз клоня към вас, протестантите, заради вашата откровеност, предпоставка за която е силната ви вяра в бога.

Мнозина последваха примера на принца от кралска кръв, който се бе сприятелил с невзрачния войник от хугенотската армия: или може би това бе само едно от многото побратимявания тази вечер. Католици и протестанти се прегръщаха братски, като например господин Дьо Леран и капитан Дьо Нансе. Младият Дьо Леви, граф Дьо Леран, бе същински паж сред своите другари — толкова хубав, строен и подвижен беше. Мощният Дьо Нансе го притисна до гърдите си и насмалко не му счупи ребрата от любов; вместо това младежът се изплъзна из ръцете му като сапун и неочаквано захапа ухото на дебелака. Настана кратко смущение, но веднага избухна най-сърдечен смях. Така беше тази нощ.

Нощта имаше лицето на мадам Венера: неколцина скептици като Дю Барта прозряха това веднага. Въпреки всичко обаче дори и те не разбраха, че всичко беше само дело на мадам Катерина. Тя лично бе изпратила своя летящ отряд със специална заповед и сега нейните придворни госпожици вършеха онова; което никой не можеше да постигне — заличаваха различията между двете вери. Бог не ги бе смесвал никога досега: и ето че тази нощ мадам Венера се зае с това по свой начин. Сред всички езически божества на нея в известен смисъл най-малко й са присъщи измамата и коварството и когато тя обещае нещо, веднага го изпълнява. Впрочем в този двор, където животът течеше според желанието на мадам Катерина, любовните обети се осъществяваха начаса. Затова през всичкото време част от гостите се намираха в стаите на придворните госпожици, отдадени безразборно на удоволствието, при отворени врати, и докато новодошлите търсеха място за себе си, ненаситилите се още биваха насърчавани от останалите с викове на ревниво съчувствие. После насладилите се на удоволствието се връщаха отново към танците.

Така от време на време голямата тържествена зала оставаше полупразна и шумният оркестър на високата естрада намираше само глух отклик. В залата бяха останали пиячите, бяха останали философите. Анри също беше тук, нежно приведен над Марго.

Двамата седяха под свод от пъстри знамена — знамената на кралските провинции, знамената на отминали битки и на далечни земи. Те двамата обаче се чувствуваха сами, само той и тя. Анри й каза, че винаги, винаги е обичал само нея. Марго отвърна за себе си и за сърцето си — че и тя чувствува същото. И тя повярва на неговите думи и той на нейните, макар да знаеха, че досега не е било така. Но сега и двамата почувствуваха: вече наистина е така. Той е моят единствен любим. Аз не съм имал никоя друга освен нея, с нея започва животът ми! Той е моята пролет, без него аз скоро щях да остарея.

— Анри! Твоето тяло е така съразмерно, както го изискват предписанията на античността. Кълна се, ти заслужаваш да бъдеш награден за това!

— Марго! Аз ликувам от радост и съм готов да споделя наградата с теб; всякога, когато пожелаеш и докато се наситиш.

— Доказателството за това не търпи никаква отсрочка — отвърнаха му нейният звучен глас и благородното й лице и в същия миг, както беше коленичил, той скочи на крака.

И двамата поеха, пътя, по който бяха минали и другите. Това е пътят на плътта, ала има плът, която може и да се вдъхновява. Щом излязоха от голямата зала, Анри я пое на ръце. Той носеше пред себе си своята Марго; войниците заставаха мирно и удряха с все сила крак о пода. Изпопадали по земята пияни ги сподиряха с поглед.

Осъществяването на страстното му намерение бе затруднено от нейната булчинска рокля; полата й имаше четириъгълна стойка около ханшовете и Марго беше затворена в нея като в кутия. Сега младия любим прояви колкото внимание, толкова и вещина. Без да хваща грубо блестящата й черупка, той я разтвори за един миг.

„Не може и дума да става за сравнение с Гиз — едва има време да си помисли Марго, — макар че той е много по-едър и външно е много повече благородник!“

Черупката вече бе разтворена и перлата се разкри пред него. Вместо да го омайва дълго с прелестта си, Марго заповяда на коленете си да поддадат леко, тя сякаш потъна назад, остави се той да я поеме и да я повали там, където тя желаеше, върху нейното прочуто легло от черна коприна.

„Той обича жените, макар че съвсем не ги познава! Ще го запазя за себе си!“ — успя да си каже накрая Марго, но в същия миг престана да чува и да вижда за сметка на останалите си чувства и сетива.