Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (64)

Омразата сближава

Този нощен разговор завърши плачевно и главната последица от него бе, че Анри и неговият приятел Агрипа доста време се сърдиха един на друг. Преди още да започне да се развиделява, те се смъкнаха долу в Лувърския кладенец; там ги чакаха други, закрити с плащове от главата до петите, фигури, които предпочитаха да останат неизвестни, защото никой не се доверяваше никому. В караулното помещение под сводестата порта мъждукаше червеникава светлина и една камбана удари няколко пъти с дълбок звучен звън, който все още кънтеше в ушите на хората от миналата ужасна нощ. Може би този път нейният звън щеше да спаси малкото хугеноти, които бяха останали живи, и затова те не искаха да разкрият лицето си пред никого, нито да влязат под свода. Капитан Дьо Нансе трябваше сам да се яви пред тях, когато започне да се развиделява. Другарят му Дьо Косен дойде заедно с него и те най-напред взеха от Д’Обинйе кесията с парите. После обясниха, че конете чакат оседлани зад портата: нека господата тръгнат пред тях по моста.

Въпреки всичко Анри не искаше да мине пред тях под тесния свод, който му напомняше клопка. Двамата предатели да тръгнат напред: тогава някой ненадейно им препречи пътя.

— Господа Нансе и Косен, арестувам ви! Всичко тук доказва, че вие сте подкупени и че искате да пуснете хугенотите да избягат.

Веднага се завърза ръкопашен бой и в бледата светлина не се знаеше между кого и кого — когато неочаквано някой падна в ръцете на Наварския крал: беше Д’Елбьоф. Тъкмо този млад дворянин от Лотарингския дом бе произнесъл току-що заповедта за арестуване. Сега той се зае да убеди Наварския крал:

— Припомнете си, че някога аз не исках да ви пусна да влезете през тази порта — и то тъкмо когато още му беше времето.

„Действително така беше. Ако го бях последвал тогава, въобще нямаше да има Вартоломеева нощ. Този път поне съм предупреден!“

Така си мисли Анри и вярва на приятелството, което му предлага този роднина на Гиз. Той пъхва ръка под мишницата на своя нов приятел. Верният му Агрипа куцука зад него, защото в схватката някой го е улучил. Анри посочва зад себе си:

— Това е умникът, който ме подмами в клопката. А парите сигурно си е поделил с двамата негодници. Знам ги аз хугенотите.

— Особено вероломни и неблагодарни са хугенотските князе — потвърди бедният Агрипа, поразен до дъното на душата си от това чудовищно подозрение. Той се спря на място и остави двамата да минат напред.

— Сир — предупреди Д’Елбьоф, докато Анри вървеше с него, хванал го под ръка, — не се оставяйте гневът да победи ясния ви разум! Вашият беден Агрипа е действувал прибързано и е бил прекалено доверчив. Занапред и двете неща ще ви бъдат забранени, както на вас, така и на вашите приятели, и следователно и на мен. Занапред ние ежедневно ще трябва да отклоняваме надвисналите над главата ви беди. Този път успяхме. Иначе двамата предатели щяха да ви арестуват на моста сред голям шум и олелия. Те са се надявали, че след това кралицата-майка ще им прости, загдето са й оказали толкова голяма помощ по време на ужасната сеч, и че ще могат по този начин да спасят живота си.

— Това е вярно — съгласи се Анри: — всеки в Лувър има две възможности да остане жив — или чрез бягство, или като предаде мен. Ние не бива да забравяме това нито за миг.

— Нито за миг — повтори Д’Елбьоф.

Този ден Анри забеляза, че Д’Алансон го избягва. Опитът за бягство бе пропаднал, а сред забулените фигури в кладенеца сигурно е бил и човекът с двата носа. Затова сега той се държеше още по-налудничаво.

„Нека всеки се оправя както може, а не все за моя сметка!“

Господата Дьо Монморанси бяха роднини на адмирал Колини, но бяха католици и затова имаха достатъчно голямо влияние в кралския двор, за да могат още сега да се заемат със защитата на протестантите — на живота и на вярата им. При създаденото положение те действително вършеха всичко, което бе по силите им. Доводът, който маршалът винаги привеждаше, беше отношението на външния свят към случилата се вече Вартоломеева нощ. Налагаше се да се съобразяват с това по необходимост, докато преминеше първият изблик на възмущение. Но възмущението се прояви повече в далечните страни, като Полша например, и в по-слабите: сред протестантските немски княжества. За сметка на това Елизабет Английска показа деловитост, в която като че ли имаше и разбиране. Затова мадам Катерина скоро престана да се безпокои за нейното мнение. Полусериозно и полусамонадеяно, тя дори посъветва добрата си приятелка да организира същата сеч на своя остров — разбира се, там за католиците.

При това положение на нещата мадам Катерина скоро отново започна да се появява пред своя двор. Държанието й не беше вече така тайнствено и тя стана по-естествена — една загрижена майка, прикътала край себе си своите деца, всички без изключение, което винаги е било неин най-съкровен стремеж.

— Само един от вас да не е в двореца, и аз не мога вече да бъда спокойна — говореше им тя със спокойния си глас; и в него не се прокрадваше никаква нотка на подигравка.

Колко естествено, дори добродушно изгледа тя един ден Навара и Конде, които се бе старала да не забелязва досега. Анри се стресна и веднага стана предпазлив. Тя попита и двамата как вървят уроците им по истинната вяра.

— Добре — отвърна Анри. — Аз вече знам толкова, колкото и учителят ми. Добрият пастор сам е преминал към католическата вяра едва когато е усетил, че наближава Вартоломеевата нощ. Блажен е онзи, който правилно се научи да пресмята.

— Научете се и вие! — посъветва го мадам Катерина. После го изгледа от главата до краката и рече: — Кралче! — и каза това пред целия си двор.

А Анри се поклони най-напред пред нея, след това пред двора й, който се смееше, донякъде от глупост. Някои обаче разбраха с ужас положението на Навара и му се присмиваха само за да запазят собствената си кожа.

Тогава мадам Катерина се издаде. Тя не бе изпускала тайно из поглед „кралчето“ през всичките тези дни, макар да се бе преструвала, че не го забелязва. Този път тя махна с ръка и всички, които бяха заобиколили високия й прав стол, се оттеглиха назад и пред нея остана само Анри.

— Вие още на втория ден сте направили опит за бягство. Аз наградих господата Дьо Нансе и Дьо Косен заради проявената бдителност.

— Аз не съм правил никакъв опит за бягство, мадам. Но се радвам на успеха на двамата господа. — И той им кимна, защото късно бе забелязал злобно ухилените им мутри.

— Вие ще ми създадете още доста грижи. Като ваша майка и ваша добра приятелка ви предупреждавам. — Мадам Катерина изрече това действително с майчински глас, всички можеха да го потвърдят.

Навара обаче въздъхна, преди да се насили да каже:

— Никога, госпожо, аз не бих желал да изгубя приятелството на една владетелка, която ми напомня най-великите жени от римската история.

Така приключи техният хубав и назидателен разговор. Той издигна малко в очите на двора младия Навара и отсега нататък те гледаха на него с по-малко пренебрежение. Но човек променя из ден в ден образа си, когато е принуден да прибягва до най-различни хитрости. За разнообразие той се представяше понякога послушен, но тъповат. Наредиха му да напише едно писмо до протестантската крепост Ла Рошел, до кмета и първенците в града и да ги посъветва да разтворят широко вратите на града пред коменданта, който им изпращаше френският крал. Той съчини твърде простодушно послание, което в никакъв случай не можеше да подведе онези, които добре го познаваха. Затова след няколко месеца наистина се стигна до необходимостта да се обсади протестантската крепост и чак тогава на цялото кралство стана ясно каква полза е принесла Вартоломеевата нощ. Да повалиш врага е проста работа; трябва да знаеш предварително обаче дали той няма отново да се изправи по-силен. Това или нещо подобно каза Карл Девети — или го промълви пред себе си, когато чу лошите новини от страната.

Карл беше тъжен до смърт. Нощем му се явяваха духове, той непрекъснато чуваше глухото биене на камбаната от страшната нощ, а откъм реката стенания и вопли отвръщаха на камбанния звън. Неговата дойка, стара протестантка, бършеше потта от челото му, но тя беше кървава: така поне се говореше в Лувърския дворец. Бедният крал намираше утеха единствено край своя винаги весел братовчед Навара.

— Какво ще се натъжаваме излишно, драги братко. Напоследък тук в Лувърския дворец стана малко по-широко и сега ние живеем по-дружно. Онези, които се оставиха да ги изловят, бяха глупци. Аз ги забравих вече всичките. Доколкото ми е известно, твоята сестра ми слага рога; но и аз имам предостатъчно възможност да й се отплащам — и той щракна с пръсти и се завъртя около себе си на токове, които бяла малко по-високи от обикновените.

След това сам легна на легло и обяви, че се чувствува много неразположен, а и действително целият гореше и бе потънал в пот. Лекарите, които мадам Катерина изпрати да го прегледат, констатираха това, макар и клатейки глава. Но човек може да вдигне температура и само защото не желае да отиде на литургия — още не, за бога!

„Щом все пак трябва да вървя, то поне нека мине още малко време, мили боже! Направи така, че действително да падна болен. Нека потече от мене кървава пот и дори да виждам привидения! Съгласен съм моите избити четиридесет дворяни да се наредят около леглото ми. По-добре това дори, отколкото да вървя на литургия!“

И все пак денят непрекъснато се приближава и изведнъж се изправя страшен пред нас. Тогава ние излизаме от своето убежище и неочаквано усещаме прилив на сили да го срещнем. Беше двадесет и девети септември, денят на свети Михаил, и рицарите от същия орден заобиколиха своя нов приятел Навара, за да го съпроводят по пътя до църквата. Той крачеше с наведени очи и дори със сърцето си не желаеше да забележи множеството, което стоеше наоколо и го зяпаше любопитно, може би с презрение, а може би и с болка. Предрешени хугеноти наблюдаваха тежкия му път и след това разнасяха из цялата страна приказките за ужасната беда, в която бе изпаднал техният любим водач. Сам той през целия път мислеше за майка си и за адмирала.

Мислеше си:

„Моя мила майко, те ме принуждават и няма да бъде далеч денят, когато ще трябва да дам заповед населението в нашата страна Беарн да се откаже от твоята вяра. Ще трябва да разгоня твоите пастори и за мен то ще бъде същото, сякаш със собствената си ръка прогонвам тебе самата, моя мила майко! Господин адмирал, вашите синове и племенници избягаха преоблечени. Съпругата ви живее под арест в Савоя. Няма да мине много време и съдът ще обяви, че именията ви минават в ръцете на държавата, а вашето име ще бъде обезчестено. Не мислете, господин адмирал и мила моя майко, че аз ви изменям, след като съм се съгласил сега да отида на литургия. Та вие знаете: аз отлагах толкова дълго, колкото бе възможно, цели седемнадесет дни. Моят братовчед Конде, който отначало се горещеше много повече от мен, отиде на литургия още преди седемнадесет дни. Приемете за мое оправдание, умолявам ви, ловкото ми държане и всичките ми хитрини, моя мила майко и господин адмирал!“ — и той им говореше като на живи, а те сигурно бяха живи и го чуваха. Там, където бяха сега, винаги достигат такива съкровени молби.

След тържествения церемониал по неговото преминаване към другата вяра — за четвърти път през живота му — мнозина го поздравиха с прегръдки и целувки и той им отвръщаше смело. Кралицата-майка от своя страна също му оказа чест; тя очакваше момъка, който най-после бе останал съвсем сам, защото от него се бяха отвърнали дори и духовете на любимите му мъртъвци, както тя си въобразяваше, и вече окончателно бе загубил някогашното си добро име. Затова тя го прие с развеселена усмивка и докато го прегръщаше, уж доброжелателно опипа тялото му, сякаш щеше да го изпраща да го пекат. Но какво усети тя? Изведнъж всичката й веселост изчезна. Под дрехите си той носеше броня, бе я носил дори тогава, когато бе отишъл да се откаже от досегашната си вяра! Лошо предзнаменование; мадам Катерина понечи бързо да се отдалечи с бастуна си. Той обаче си позволи да я задържи за ръката и започна да я отрупва с насмешливи ласкателни имена. Какво може да стори една непохватна жена в своята затворена догоре черна рокля и с вдовишко боне на главата, когато такъв буен младеж започне да възхвалява носа й, който бе прекалено дебел? Устните му се насочват към нея и той иска да я целуне по носа. Най-после тя го удря леко с бастуна си: привидно само на шега, заради присъствуващите. А той веднага се прави на малко кученце и започва да подскача, лаейки около нея на четири крака, и търси да я захапе за глезена. Тогава мадам Катерина побягва. Горната част на тялото й обаче е по-бърза от крайниците. Разделена на две части, тя бърза напред, а целият двор я сподиря със смеха си.

Нейното отмъщение дойде скоро. Анри бе принуден не само да напише указа за протестантите в Беарн, а трябваше да съчини и писмо до папата; то надминаваше всичко останало със самобичуването си и мадам Катерина му даде широка гласност. Веднъж, когато те отново се заяждаха помежду си, на нея изведнъж й хрумна да се позаинтересува за здравето му. Той, изглежда, е съвсем слабовато момче? Още не е станал истински мъж, така ли? Да не би неговата майка Жана да му е предала зародиша на ранната смърт?

Той отвори уста, за да й отвърне на шега: този зародиш, мадам, вие сте го сипали в чашата на моята майка. Защото през този начален период те бяха все още така близки, той — заловената с наклеяна пръчка птица, а тя — собственицата на кафеза. Омразата сближава. Но в този миг той я чу да казва:

— Ще трябва да попитам дъщеря си за вашите мъжки възможности.

И Анри веднага разбра какво целеше тя: да го обяви за слабосилен и да изиска от Рим да разреши разтрогването на брака му. Да го убие — вече не й беше необходимо. Тя по-скоро искаше да се освободи от него, след като той нито можеше да й вреди, нито да й бъде от полза — и отново да даде някому за жена Марго с по-голяма изгода за нея самата. Главата на мадам Катерина винаги беше пълна с женитбени планове за нейните чада.

Тази вечер той отново спа в брачното си ложе.