Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (3)

Първи срещи

Така още отначало той се прояви като малко петле, горд и нападателен. Наистина най-напред срещаше само слуги, ала те го разделиха от майка му и само възпитателят му остана в стаята при него, а после им поднесоха месо, толкова много месо! Когато и на другия ден не им предложиха нищо друго за ядене, той настоя да му поднесат от родните пъпеши, на които тъкмо беше времето сега. Разплака се, не яде нищо и за да се успокои, го изпратиха в градината. Дъждът най-после беше спрял.

— Искам да отида при мама. Къде е тя?

Отговориха му:

— При мадам Катерина — и той се изплаши, защото знаеше, че това е кралицата. Не запита повече нищо.

Беше облечен в най-хубавите си дрехи, подир него вървяха двама господа, възпитателят му Ла Гошри и Ларшан, беарнски благородник. На една поляна насреща му се зададоха три други момчета, следвани също от свита, ала по-многобройна. Анри веднага забеляза, че те не се държаха като момчета, които са излезли да играят, особено най-големият поклащаше бедра и носеше главата си високо изправена, сякаш беше възрастен дворянин; бялата му барета беше украсена с пера.

— Господа — попита Анри назад, — що за птица е тоя?

— Внимавайте! — пошепнаха те. — Това е кралят на Франция.

Сега двете групи се спряха една срещу друга, младият крал стоеше срещу малкия Наварски принц. Той се беше спрял и изчакваше Анри да се приближи. Анри не бързаше, за да го разгледа. Не само баретата на Карл^[1] Девети беше бяла, той целият беше облечен в бяло. Около врата си носеше бяла надиплена яка, лицето му сякаш излизаше направо от нея и той беше полуизвърнал глава, та погледът му сякаш идваше отстрани. Той като че говореше едновременно хитро и тъжно:

„Теб вече те познавам. Твърде неприятно е, дето трябва да ви познавам всичките.“

Анри усети, че започва да му става весело за пръв път, откакто бе дошъл тук. Беше готов да се изсмее с цяло гърло, ала зад него още веднъж му пошушнаха:

— Внимавайте!

Тогава седемгодишното момче застана пред дванадесетгодишното и най-напред изпъчи гърди, после се наведе доземи и описа полукръг с дясната си ръка над земята. Повтори това упражнение от двете страни на краля и накрая дори и откъм гърба му, та неколцина от придворните господа се разсмяха. Другояче постъпи Ларшан, придворният от свитата на Жана; той подви коляно пред Карл и заяви:

— Ваше величество! Наварският принц не е виждал още велик крал.

— Той самият никога няма да стане велик крал — изрече Карл и щом думите се отрониха от устата му, той веднага я стисна здраво под месестия си нос.

Това разяри Анри; топлите му и приветливи очи засвяткаха и той извика:

— Дано не ви чуе майка ми, пък и вашата, която управлява вместо вас!

Думите бяха твърде пренебрежителни, за да бива да ги чуе един крал; господата зад Карл Девети се сепнаха. Той пък само притвори очи; в този миг Карл запомни нещо за цял живот.

Анри веднага се успокои и непринудено се обърна към двете други момчета:

— А вие какво? — попита ги той насърчително, защото те му се сториха някак си странно смутени.

Причината за това беше, че той не бе получил още изискано възпитание.

— Мен ме наричат „монсеньор“ — каза първият от двете по-малки момчета, който сигурно беше връстник на Анри. — Това е моята титла, защото аз съм по-големият от братята на краля.

— Аз пък се казвам просто Анри.

— Ами! И аз също! — възкликна монсеньор буйно като дете и двамата се изгледаха внимателно.

— Нямате ли тук пъпеши? — попита Анри, за да стигне веднага до целта.

По-малкият от кралските братя се разсмя на думите му като над някаква шега. Не беше трудно да се разбере, че това дете рядко биваше шумно и щастливо.

Високо горе над главите на децата се издигаше короната на едно дърво, откъдето се обади птица и трите момчета извърнаха лица нагоре. После те видяха, че кралят бе продължил пътя си заедно с господата подир него. Двамата придружители на Наварския принц разговаряха с господата от френския двор и вниманието им бе отклонено. Анри прошепна:

— Ще трябва да си събуем обувките.

Той начаса го стори и се покатери по дървото. Стигнал под короната, заяви на двете други момчета:

— Аз ей сега ще изчезна. Вие май не смеете?

И когато клонакът наистина го закри изцяло, те все пак не искаха да останат назад, скриха обувките си в храсталака и го последваха по ствола на дървото. Анри им обясни:

— Тук не могат да ни открият. Ще ни търсят навред, а през това време вие ще ме заведете вече знам къде. Не! Недейте бърка в гнездото! Нима не виждате, че птиците са с жълти човки? Такива вият гнезда пред моя прозорец у дома в По.

Неколцина от придворните господа се върнаха обратно, огледаха се на вси страни, посъветваха се нещо и поеха в друга посока. Трите момчета веднага слязоха от дървото и най-после Анри се озова на уговореното място — в един бостан. Желаните плодове лежаха върху черната пръст, той седна, зарови ръце и босите си крака в земята и възкликна тихо:

— Колко е хубаво тук!

Защото въздухът ухаеше на билки и треви, той ги предвкусваше, усещаше ги върху устните си: лук, салата, чесън.

— Ами вие? — попита той.

Те стояха прави и поглеждаха полузаровените си в пръстта крака.

— Пръстта е мръсна — отвърнаха и двамата.

А през това време Анри вече беше открил един градинар. Простичкият човек искаше да се скрие на сигурно място, щом позна принцовете. Анри му подвикна:

— Ела насам или зле ще си изпатиш!

Тогава нещастният глупчо се приближи, приведен одве.

— Извади си ножа! Разрежи най-узрелия пъпеш!

Чак след като изяде половината, той заяви, че пъпешът е воден и не е сладък.

— Този ли е най-хубавият, който имате?

Момъкът се извини, че били паднали твърде много дъждове.

Анри рече:

— Прощавам ти.

После продължи да разпитва градинаря за градината му и как живее, като не преставаше да яде.

— Можеш да дойдеш в Навара — рече накрая той, — там ще ти дам да се наядеш с пъпеши! Не гледай така глупаво! Нима не знаеш какво е Навара? Това е една страна, по-голяма от Франция. И пъпешите ни са по-големи.

— Като твоя корем! — заяви другият Анри, когото наричаха монсеньор. Защото непознатият му братовчед бе изял сам целия пъпеш.

— Дали да изям още един? — дори попита той.

— Лакомник! — подхвърли Анри Валоа, ала зле щеше да си изпати.

Анри Бурбонски извика:

— Ей сега ще ти ритна един в задника! — и в същия миг измъкна крака си от пръстта.

Преди още да се изправи, другият побягна и малкото му братче го последва разплакано.

Анри беше излязъл победител.

Край него подскочи зайче, той се спусна подире му. Зайчето се скри, той отново го подгони, ала не успя да го хване. Момчето вече се задъхваше от тичането.

— Анри!

Пред него стоеше малката му сестричка заедно с едно друго момиче. То беше по-голямо от Катерина, приблизително на неговата възраст. Той можеше да си представи кое е момичето, ала в първия миг не успя да каже нищо от изненада. Малката му сестричка обясни:

— Ние дойдохме. Марго беше любопитна да те види.

— Винаги ли сте толкова мръсен? — попита Маргарита Валоа, сестрата на краля.

— Исках да си хапна пъпеш — отвърна той и се засрами. — Чакайте, и на вас ще ви дам един.

— Благодаря, това е невъзможно.

— Разбирам. Може да си изцапате красивата рокля.

Тя се усмихна, защото си помисли:

„И лицето си. Аз съм гримирана. Но този селяк не може да разбере това!“

Какво момиче! Той никога не бе виждал друго като нея. Неговата малка Катрин, която той толкова много обичаше, му се струваше до тази девойка като някоя гъсарка, макар че бе облечена в празнична премяна. Цветът на лицето на Маргарита напомняше рози и карамфили, дори и те можеха да й завидят. Бялата й рокля бе впита в тялото до кръста и оттам започваше да се раздипля нашироко и силно колосана, блестяща от златна везба и пъстри камъни. Обувките й също бяха бели, по тях бе полепнала малко пръст. Неочаквано Анри се поддаде на порива си; коленичи и отстрани с устните си пръстта от обувките й. После се изправи и рече:

— Ръцете ми не бяха достатъчно чисти.

В същия миг гласът му прозвуча нелюбезно, защото момичето се усмихна високомерно. Той дръпна сестра си настрана и й пошушна, ала другата сигурно можа да го чуе:

— Ей сега ще й повдигна роклята, за да разбера дали има крака като всички други момичета.

Усмивката замръзна върху лицето на малката принцеса. Той добави:

— Носът й е твърде дълъг. Катрин, можеш да си я отведеш.

Тогава лицето на момичето се разкриви за плач. Анри веднага стана много любезен.

— Госпожице, аз съм само едно глупаво момче от село, а вие сте изискана госпожица — рече той най-доброжелателно.

Сестра му допълни:

— Тя знае латински.

Той я заговори на старинния език и я попита дали е сгодена вече за някой принц. Тя отвърна „не“; така той разбра, че историята, която му бе разказала милата му майка, бе навярно само приказка, която тя бе сънувала. И в същото време си помисли: което не е станало, може да стане. А на глас каза сякаш между другото:

— Вашите двама братя избягаха от мен.

— Моите братя сигурно са се изплашили от вашата миризма. Един принц не мирише така! — отвърна Маргарита Валоа и сбърчи дългия си нос.

Анри Бурбонски се почувствува засегнат и попита остро:

— Знаете ли какво означава това?

Тя отвърна:

— Не знам. Но ще попитам майка си.

Двете деца се изгледаха предизвикателно. Малката Катрин каза боязливо:

— Внимание, някой идва.

Приближи се една дама, сигурно някоя от придворните, може би дори възпитателката на принцесата, защото веднага изрази неодобрението си:

— Какво е това мръсно момче, с което разговаряте, госпожице?

— Изглежда, че е Наварският принц — отвърна Маргарита.

Придворната дама веднага направи дълбок реверанс:

— Вашият баща пристигна, господарю, и желае да ви види. Но преди това ще трябва да се измиете.