Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (21)

За да не изглеждаме бледи

Офицерът с факлата излезе иззад ъгъла, където бе чакал през цялата нощ — ако впрочем не бе подслушвал пред вратата. Карл го последва, изпълнен с омраза и страх. Капитанът го отведе в спалнята му, като разбуди стражата в преддверието с висок вик, та всички скочиха от пейките и удариха копията си о пода. Карл разглеждаше внимателно изпод око всички лица едно подир друго, щом го осветеше факлата. После отиде да си легне.

Ала не можеше да заспи: зад клепките му непрекъснато се явяваха всевъзможни лица — врагове, все врагове, и между тях видените напоследък — лицата на собствените му телохранители. По едно време дори му се стори, че вижда как се отваря вратата — мъчително бавно, докато усети, че клепачите му са затворени. Тогава внимателно ги открехна: не се виждаше нищо освен леко мъждукащата светлинка на един фитил, плуващ в мазнина. Карл не можеше повече да понася тази нощ, стана от постелята си и с плахи движения се измъкна през един страничен изход, после стигна по заобиколен път до преддверието пред собствената си спалня, както си беше по нощница. Мъжете от личната му охрана спяха по пейките наоколо, насред тях обаче стоеше изправен с кръстосани ръце капитанът и неочаквано появилият се Карл се изненада, като видя напрегнатия му поглед. Така гледат само заговорници! Щом видя, че са прозрели мисълта му, офицерът веднага си придаде съвсем безизразен вид; но с това стана още по-подозрителен за своя крал. Карл Девети застана на прага и най-напред се огледа, сякаш търсеше помощ. После му пошушна през прибраните си на фуния длани:

— Амори, аз разчитам на теб, ти си мой приятел. Когато светлината от факлата ти обаче ми разкри лицето на твоя лейтенант, аз разбрах, че той е предател. Скарай се за нещо с него и да не го виждам повече! Слез пръв в двора! Аз ще го изпратя подире ти!

Капитанът се подчини; веднага след това Карл зашепна нещо на събудения от сън лейтенант. Посъветва го да не изчаква да го предизвикват в спор:

— Веднага го нападни! А след това се развикай, сякаш той те е нападнал пръв!

След това кралят се промъкна обратно в спалнята си и излезе оттам едва когато войниците се развикаха силно.

— Какво става тук? Сторете ми място! — заповяда той като че ли прекалено властно, тъй като беше само по нощница.

Хората зад него млъкнаха и Карл, зъзнещ от утринния ветрец и от собствените си чувства, се наведе над витата стълба. Сред малък отрязък от сивия ден там долу лежеше проснато едно тяло. До него някой размахваше меч и крещеше: „Убиец!“

Зад Карл се разнесе спокойният глас на майка му:

— Нека млъкне и се качи горе!

Карл едва сега забеляза, че тя вече беше отпратила войниците. Той даде знак на убиеца долу. През това време мадам Катерина се осведоми с няколко кратки въпроса какво бе забъркал тромавият й, но невъздържан син.

— Линйерол — обърна се тя към младия човек, когато той подаде глава на стълбата. — Вие направихте една добра услуга на своя крал.

— Направих го с радост, мадам! — рече доверчиво младият човек. После веднага се разприказва: — Капитан Амори беше скрит хугенот, нима вие не знаехте това, мадам? Той беше прозрял вашите планове срещу неговата партия, беше много възбуден преди това и ето че тази нощ и аз вече знам чрез него какво ще се случи. И аз ще участвувам! С радост! Хубава сеч ще падне!

А Карл Девети трепереше в нощницата си, чувайки тези думи. Трябваше да се облегне. Добре беше, че младият Линйерол стоеше пред него и че мадам Катерина можеше да вижда и двамата. Сега тя заговори с мазния си глас:

— Днес вие доказахте своята смелост и заслужавате да се подкрепите; елате, млади човече!

И тя го поведе, клатушкайки се, към своята спалня, отвори една ниска широка ракла, украсена отвън с големи ръбести топки, и му наля чаша вино.

— А сега вървете да спите — допълни тя, когато Линйерол изпи чашата и неочаквано доби съвсем изнурен вид. — Днес сте свободен от служба — добави тя любезно, ала той не можа да разбере думите й и се оттегли с олюляващи се стъпки.

Тя го съпроводи с поглед до стълбата, по която той съвсем неочаквано се строполи, изпънат и с главата надолу. После Катерина Медичи затвори доволна вратата.

— Счупи си врата — заяви спокойно тя. — То беше необходимо, за да се възвърне отново руменината на лицето ти, сине мой. Всичко е наред. Предполагам, че само сивото утро е причина, задето и двамата изглеждаме бледи.