Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (72)

Новият двор

Главните лакеи се разтичаха вече и Лувърският дворец, който сякаш потъваше в сън, докато кралят се отдаваше на своята печал, из един път се подмлади от радостта на младежите. Вечерта кралските покои бяха превърнати в персийски шатри. Свещите горяха зад бродирани тюлени завеси, които целите блестяха и образуваха тавана и стените на шатрата. Сериозни бледи момци с начервени устни, почернени клепки и облечени в прозрачни тъкани държаха голи саби; те пазеха в неподвижна стойка една издигната нависоко трибуна. Върху нея се изкачиха зрителите, които бяха малко на брой: неколцина италианци, както и господата от Лотарингския дом. Херцог Гиз, горд с прекрасното си телосложение, се държеше така, сякаш той беше владетелят тук! Големият корем на брат му Майен се пъчеше под лъскава коприна, а отстрани висеше златен кинжал — освен това от тяхната фамилия тук беше и Д’Елбьоф, странният приятел, който винаги се явяваше край Наварския крал точно навреме.

Сам Навара бе облечен в най-скъпия си костюм, украсен с панделки с цветовете на неговия дом — нека всеки види колко много се гордее той, че може да присъствува на този празник. А тържеството бе определено само за мъже и младежи. Младежите имаха за задача да очароват мъжете, за което те щяха да ги възнаградят. Няколко прелестни създания вече танцуваха заедно. Нито по формите, нито по облеклото им можеше да се съди за пола им и тяхната двусмислена прелест особено въодушевяваше италианците и дебелия Майен. Навара не ги упрекваше и само заяви, че той не е имал подобни същества сред своите хора, облечени в груби кожени елеци; в тяхната скупчена дружина яздещи по петнадесет часа непрекъснато и пеещи за отмора псалми.

— Ако моите приятели бяха още живи — рече лекомислено той, — и от тях някои щяха да се превърнат в такива прелестни момчета.

— Изчакай да видиш какво още ще се случи — посъветва го Гиз. — Някои от твоите хора са все още живи.

— Аз не ги познавам — отвърна пленникът. — Не дружа с победени. Аз съм винаги там, където хората са… — Той искаше да каже „са весели“, но неочаквано забеляза, че тук сред зрителите той имаше един особен враг.

Канцлерът Бираг, италианец, бе достигнал до своя пост благодарение на мадам Катерина. Заедно с нея и неколцина свои сънародници той бе нахлул една нощ в спалнята на Карл Девети. Този преуспяващ чужденец виждаше в лицето на пленения Навара съзаклятник срещу собствената си власт. Без никакви заобикалки сега той поде истински разпит:

— Не сте ли вие в съюз с някой си Д’Обинйе и неговия съзаклятник Дю Барта? Те двамата насъскват учащата се младеж срещу така наречената чуждестранна власт, сякаш най-високите постове в кралството се заемат само от чужденци.

— Sono bugie — това са лъжи, господин канцлер! — възкликна Анри с добре изиграно възмущение на езика на чужденеца.

Впрочем онзи не му повярва нито дума. Лотарингците можеха да бъдат излъгани, но не и пришълците.

— Вашите приятели — изрече с мъка Бираг, защото се задушаваше от ярост — са много по-близо до бесилото…

— От мене — допълни Анри. — Мен не можете да ме хванете.

— Аз беся бързо и с удоволствие.

— Но само дребни хорица, синьоре. Обесихте един жалък капитан, който разправяше наляво и надясно, че щял да пререже гърлата на всички италиански негодници. Мен обаче вие ще трябва да изобличите пред целия свят, да ме осъдите и да ме обезглавите със съответния церемониал. А такова нещо не ще ви се удаде. На какво да се обзаложим?

— Обзалагам се на най-големия си скъпоценен камък.

И двамата се държаха твърде театрално, сякаш в пълно съзвучие с леещата се приятна музика и с танците, като че тяхното държане бе предварително уговорен груб интермедий.

— Сир! — обърна се Анри към френския крал.

Кралят тъкмо бе влязъл през процепа на една завеса на персийския шатър и сега неочаквано застана пред очите на всички, блеснал в коприна — султанът на празненството. Анри подви коляно пред него:

— Сир! Вашият коравосърдечен везир мисли само за колела на мъчението и за посичане. Нима затова останах аз жив по време на Вартоломеевата нощ?

— Хе-хе, ако блаженопочиващият крал ме бе послушал! — извика канцлерът Бираг.

В яростта си той заговори като жалък авантюрист и гласът му прозвуча като крясъка на прегракнал папагал. Със същия този глас той бе уговарял часове наред Карл Девети, докато най-после Карл се бе разярил и бе издал заповед за клането.

— Моля, чуйте го! — беше всичко, което Анри каза, но той почувствува, че бе спечелил Д’Анжу на своя страна.

Доскоро той бе Д’Анжу, или главният организатор на Вартоломеевата нощ, а сега крал — но крал само затова, защото брат му бе умрял от угризения на съвестта, — а как ли се справяше той със собствената си съвест? Той съвсем не обичаше да вижда край себе си онези, които му бяха помогнали в най-тъмните часове да подведат Карл. Дори образът на собствената му майка му бе опротивял, та камо ли присъствието на нейните италианци. Той бе принуден да ги търпи и дори да допуска тези хора да участвуват в най-интимните му събирания; просто защото те имаха вкус към прелестите на момчетата.

— Стани! — заповяда персийският султан и скъпоценните камъни по тюрбана му блеснаха.

Братовчед му Навара скочи, лек като топка. Султанът заповяда:

— Ти си мой личен пленник и никой няма право да те пипне с ръка. Сдобри се с моя везир!

Анри сякаш само това и чакаше. Той изигра истински танц на сдобряването около канцлера. В ролята си на близкоизточен сановник италианецът бе принуден да приеме всичко със спокойно достойнство, макар че очите му бяха изскочили из орбитите.

— Велики везирю! — рече Анри. Той докосна собствените си гърди, а след това и гърдите на канцлера и случайно ръката му попадна на един огромен скъпоценен камък. — В Персия много се краде — додаде Анри.

За щастие, в този миг оркестърът удари туш и заглуши онова, което иначе всички щяха да чуят. В залата влезе балетна група.

Балетистите пристъпваха на пръсти, развяваха воали и подвиваха красиви колене. Всички бяха момчета, също и предрешените като девойки. Зад воалите очите им блестяха и, както изглеждаше, бяха много по-привлекателни от женските; а като изключим някои неприятни белези на тяхната мъжественост, телата им също се движеха съвсем женствено. Останалите, които представляваха момчетата, подаваха на мнимите девойки не по-малко изискано върха на пръстите си или ги прегръщаха с отмалели от любовен зов ръце. Те се движеха така леко, сякаш въобще не използуваха силата на мускулите си. Докато едните помагаха на другите да се завъртят на едно място или ги издигаха елегантно във въздуха, никой не си представяше, че те го вършат с мускули, а сякаш благодарение на вълшебната сила на своята грация.

Тук особено се прояви Дю Га. Иначе неприятен с противния си говор — глупав, нахален и подкупен, тук той беше в стихията си. И с право при всяка нова фигура на танца той излизаше в първия ред. Зрителите на подиума бяха насочили погледи единствено към него и той много добре съумяваше да внуши на всеки един от тях, че него най-много обожава. Дю Га коленичи пред „дамата“ си, както всички останали момци пред своите партньорки, и вдигна безмълвен поглед към нея, молейки я да му позволи да открие лицето й. Всъщност той сякаш отдаваше по този начин почит единствено на краля-султан в момента, а скришом от него подкупваше и канцлера — сега везир, да не говорим за дебелия Майен, който цял се бе облял в пот, толкова се беше загрял. Така всички тези господа се почувствуваха някак си възвисени и дори отличени — докато всъщност един ловък шмекер само им се надсмиваше с изисканите си маниери. На друго място биха го сритали и заповядали да го обесят. Но изкуството е велика сила, макар и бързо преходна.

В този миг зрелището стана още по-вълнуващо. Последва свалянето на воалите. Кой можеше да си представи, че човешките лица могат изведнъж да се явят така нови и прелестни — най-после открити след дългата подготовка на изкусния танц. Дори сърцата на закоравелите мъже замряха: и най-силно сърцето на Наварския крал. Той изрече шумна ругатня, обикновената си ругатня. Не можеше да повярва на очите си. Дори ги потърка с ръка.

— Габриел? — попита той.

— Само той и никой друг — отвърна подигравателно едрият Гиз. — Всеки момък за удоволствие открива лицето на своя партньор, и нашият Дю Га — лицето на твоя Леран.

— Излез да се дуелираме!

— С удоволствие, но не заради момчето. Той е красив, сега вече пътят му в новия кралски двор е определен.

Очите на Анри плувнаха в сълзи. Той понечи да каже нещо на младия Леран, но момъкът не вдигаше поглед към него. А и той също бе лял сълзи някога изпод белите бинтове, които покриваха лицето му — по време на Вартоломеевата нощ. Две нейни жертви — Габриел дьо Леви дьо Леран и Карл Девети — лежаха тогава един до друг върху леглото на Наварската кралица. Какво ни очаква още?

Гиз му рече подигравателно:

— Оказва се, че и сред твоите хора с грубите кожени елеци е имало такива в скупчената ти дружина, която яздила по петнадесет часа непрекъснато и пеела за отмора псалми.

Така беше; какво имаше да се говори повече?

— Леран е прав, че се е пригодил към условията и се е съгласил дори да стане девойка.

Анри го каза лекомислено, прие и това унижение — след толкова много други, и никой не знаеше къде подвижният Навара ги скриваше всичките. Той се надсмиваше сам на себе си като над трето лице. Държането му не беше грозно; тънкият наблюдател не би го взел нито за дебелоок, нито за смешен. Ала сред всички зрители тук единствен Д’Елбьоф се замисли какво ли представляваше всъщност Анри — дете, шут или преследващ упорито целта си човек? И Д’Елбьоф си отговори сам: Един непознат — който вечно се учи от живота.

Д’Елбьоф е наблюдател и само толкова. Далечен родственик на един голям род, без много надежди и изгледи за голямо бъдеще — той никога нямаше да може да излезе над другите и сигурно затова не ги и уважаваше. Така той сам си бе определил роля, подходяща за особените му качества. Ако беше едър и представителен като Гиз, Д’Елбьоф би бил герой на народа; само че той е по-отпуснат, косите му са тъмни на цвят и от него не се излъчва надменно сияние. Той има влажни, предани, много красиви очи и те долавят у Анри неговата изгряваща съдба и силата му, подчинена досега единствено на най-низшата цел — собственото самосъхранение. Той е неговият приятел в несигурните дни, които все още са лишени от слава, дори може би са тъкмо обратното. И когато щастието най-после ще застане на страната на Анри, Д’Елбьоф няма да бъде вече край него.

Сега девойките, които всъщност са също младежи, издигат в ръцете си златни чаши. Вдигат ги нагоре, въртят ги на върха на пръста си и самите обикалят в кръг; и всичко това, без да излеят нито капка от питието. Доколкото зрителите разбират, това трябва да бъде някакво питие от любовно биле и младежите, които представят в балета момците, копнеят по него. Изразителните пози на телата им говорят убедително за този копнеж. Позите им стават все по-предизвикателни, разтварят се жадни устни; и когато желанието става неудържимо, малко от питието действително се излива в тях. Поне в устните на кралския любимец Дю Га — Д’Елбьоф вижда това много ясно. Той е насочил цялото си внимание към разиграващата се сцена, защото тя засяга Анри. Дю Га коленичи и отхвърля главата си назад, а младият Леран, преоблечен като девойка, накланя чашата над устните му: Д’Елбьоф можа дори да преброи капките. Със същия поглед той обгръща и няколко лица наоколо — и странно дебнещото лице на канцлера Бираг, и възторженото на френския крал. Кралят сякаш е поразен от гръм, докато се усмихва на младия Леран. Той не удостоява дори с крайчеца на погледа си своя досегашен любимец — от което веднага би могло да се заключи, че ей сега ще се случи нещо необикновено. И то се изразява в това, че Дю Га, погълнал любовното питие, извива тялото си назад, разкривява се някак си ужасно, надава вик и извръща очи. С една дума: отровен. Това трябваше да се случи според предвидения ход на нещата. Д’Елбьоф можеше да го предскаже дори.

В същия миг, като по поръчка, някой изкрещява с глас на стар папагал:

— Сир! Вашият любимец е отровен. Неговата девойка е оръдие на Навара. Предайте този принц на мен и на правосъдието, иначе сам се излагате на опасност!

Какво друго можеше да последва след тези ужасни думи? Всички затаиха дъх и замръзнаха по местата си. Оркестърът замлъкна, балетът замря, зрителите на подиума очакваха неподвижни един знак на краля, ала той не стори нищо. Само сцената, тоест персийският шатър леко се олюля. Причина за това бяха жените, придворните дами на френския двор, които нямаха право да присъствуват на тайнственото празненство и затова се бяха примъкнали зад завесите и гледаха оттам. Там стояха скрити почтените дами и госпожици. Дори и някои по-низши хора от прислугата се бяха осмелили да дойдат и надникнат през малки отвори, а ей там край тях самата Наварска кралица повдигаше леко завесата. „Какво ли ще стане сега?“ — мислеше си Марго сред възцарилата се всеобща тишина и вцепенение.

И още:

„Така става, когато мъжете останат сами. Най-напред се издокарват като нас и се представят едва ли не за някакви неземни нежни същества. А после всичко свършва с убийства и удари с кинжали. Разбира се, моят височайши брат ще иска да си отмъсти заради отровения си любимец. Той ще предаде моя беден Хенрикус на тоя негодник Бираг, комуто вече лигите текат от жажда за мъст. Как нито един от всички тези простаци не може да разбере какво става тук! А си въобразяват, че могат да минат без нас!“

И все пак един разбра. Д’Елбьоф от Лотарингския дом скочи от трибуната, вдигна разкривеното тяло на Дю Га от пода, изправи го на крака и започна да му бие плесници, докато кралският любимец най-после сам застана на краката си.

— Край на тая комедия! — изръмжа Д’Елбьоф. — И се пази да не я повтаряш друг път! — И като изви китката на момъка, той го принуди да се изкачи заедно с него върху подиума. Там го натисна да подвие колене пред краля и му заповяда: — Признай пред негово величество кой те накара да разиграеш тази лъжа, може би тогава той няма да заповяда да те обесят!

Цялото тяло на Дю Га изразяваше ужасен страх. Това бе най-сполучливата пантомима, която той разигра тази вечер, колкото и талантлив да се бе показвал досега. Все пак истината е за предпочитане.

Вратът му се беше удължил като врата на току-що обезглавен човек, защото тогава шиите сякаш действително изведнъж се удължават; сега той въртеше издадения си напред врат ту към краля, ту към канцлера, и после отново от канцлера към краля. Бузите на канцлера увиснаха, на слепоочието на краля зловещо се изду голяма вена. Дю Га усещаше силната десница на своя враг Д’Елбьоф, която стискаше все по-здраво дългия му врат, и преди тя съвсем да го задуши, Дю Га успя да изрече:

— Господин канцлерът ми заповяда.

Впрочем, щом здравата ръка го пусна, той съжали за направеното признание и поиска да се откаже от него:

— Не беше господин канцлерът! Аз сам се престорих на отровен от ревност към господин Дьо Леран, комуто моят крал благоволи да се усмихне.

Никой не му повярва, макар че това също беше вярно. Кралят погледна още по-неблагосклонно своя канцлер, по-точно султанът — своя везир, защото те сега бяха приели тези образи. Пръв наруши мълчанието Навара:

— Синьор Бираг, вие изгубихте своя скъпоценен камък! Сир, той се хвана с мен на бас, че ще ме обезглави публично. И то напълно щеше да му се удаде, ако вие не бяхте прозрели интригата му!

Кралят не можеше нито да хвърли канцлера в Бастилията, нито да го лиши от поста му, защото мадам Катерина закриляше своя сънародник. Вместо това кралят направи каквото можеше и което всички очакваха от него. Откъсна големия скъпоценен камък от гърдите на канцлера. После се огледа нерешително, сякаш все още не знаеше какво ще последва. А всъщност той много добре го знаеше. Махна с ръка и младият Леран се изкачи по стълбите и прие на колене доказателството за кралското благоволение. Оттогава от него се излъчваше някакво синьо сияние. Когато смъкнаха всички воали, виконт дьо Леран отново се разкри като млад воин, който стъпва сред разцъфтяващата си мъжественост върху тила на победения си враг. Впрочем Дю Га сам го призова да стори това, като зарови лицето си в пода, и Леран веднага се възползува от победата си.

Когато обитателите на персийския шатър видяха, че всичко завърши така благополучно, те отново се оживиха. Запляскаха с ръце, после продължиха да танцуват и да представят сред леещите се звуци на приятната музика насладата от любовта и щастието на зрителите, които вярваха във всичко това само когато го гледаха на сцена. До най-късен час през тази нощ персийският шатър блестеше със своите бродирани воалени завеси, през които светлината падаше изотзад, процеждаше се хитро през тъканта така, че всичко вътре изглеждаше по-поносимо от обикновено — и хората, и султанът, и момчетата, и старите негодници, както и вещите, чието най-ценно качество беше единствено синкавото им сияние.

Двама участници липсваха. В един отдалечен ъгъл на двореца Анри и Д’Елбьоф се сбогуваха.

— Никога няма да забравя какво стори за мен, Д’Елбьоф.

— Сир, вие доста дълго се бавите тук и навярно ви се налага да го правите.

— Аз имам време. Всъщност нищо друго не ми е останало освен търпението и времето.