Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (7)

Първата раздяла

Мадам Катерина научи и по друг начин за кроежите на Жана. Това не беше трудно, тъй като на нейния малък син се позволяваше почти всичко. Ако протестантката си налагаше да бъде все още търпелива и потайна, тя съвсем не се стараеше да наложи това на Анри, напротив. Тя разчиташе, че истината е неуязвима, когато излиза от устата на децата.

Анри беше щастлив, че може да угажда на милата си майка, и то с постъпки, които му доставяха много радости и веселие — да се подиграва и надсмива на католиците. Междувременно той бе станал водач на една банда момчета и бе съумял да внуши на всички, че няма нищо по-смешно на този свят от епископите и монасите. Скоро към бандата се присъединиха почти всички деца от кралския двор, а самата кралица-майка не подозираше размера на заговора, защото кой би се осмелил да й каже, че и нейните собствени синове участвуват в него? Отначало Анри бе спечелил съгласието на най-малкия от тримата принцове да се включи в новото удоволствие — да се преобличат в църковни одежди и да разклащат в този си вид устоите на двореца. Момчетата нахлуваха колкото се може по-невъзпитано сред важни съвещания, смущаваха любовни срещи и настояваха пред всички да целуват кръстовете им. За тях това беше истински весел карнавал, макар есента да не бе подходящ сезон за подобни забавления.

Най-младият принц, Д’Алансон, беше най-предприемчивият, макар че винаги беше готов пръв да избяга. Не беше възможно обаче и вторият, Анри, наричан монсеньор, да не прояви желание да участвува в тези прояви; накрая се подмами дори и самият Карл Девети, той, християнският крал, главата на всички католици. Карл се нагизди като владика и пердашеше придворните дами и господа с владишкия си жезъл, а те от страхопочитание не се противяха. Това момче не умееше да се смее, то само пребледняваше, косият му поглед ставаше подозрителен и той се възбуждаше все по-силно, докато най-после му прилошаваше. И кой стоеше край него и се радваше с чисто сърце на своите лудории? — Анри Наварски.

Придворните наричаха съзаклятниците „сладките дечица“ и се преструваха, че приемат всичко за несериозно. До ушите на мадам Катерина дълго не достигаше нищо по този повод, докато веднъж пред вратата й се вдигна силен шум — за миг тя помисли дори, че с нея вече е свършено. В момента в стаята нямаше никой друг освен един италиански кардинал, който веднага затърси къде да се скрие в залата. Ала вратата се разтвори и вътре влезе най-напред едно магаре, на което седеше Анри Навара, облечен в пурпур и с всички отличия на най-високия църковен сан. Следваха го множество млади господа с островърхи шапки, с подпълнени с възглавници кореми и облечени в монашески раса от различните ордени; те пришпориха сивите си добичета и ги подкараха буйно край стените на залата, пеейки литании. Пешаците пък се яхнаха един другиго и всеки караше другия да го носи, мнозина нападаха по пода, повличайки мебелите със себе си, покритата с паркет зала отекна от песни, викове на болка, пращене на чупещо се дърво, тропот на копита и буйни смехове.

Отначало и кралицата-майка се разсмя, особено като видя, че това не са убийци. Когато накрая обаче забеляза сред групата и собствените си синове, макар че принцовете гледаха да не й се навират много в очите, търпението й веднага се изчерпа, но тя не се издаде. Престори се, че уж привидно се е ядосала, и настави с майчинска строгост момчетата да тачат всичко свято и да си намерят друга игра. Към принцовете тя не се обърна специално. Само плесна добродушно по бузата малкия Навара.

Впрочем Катерина бе прозряла истинските помисли на добрата си приятелка Жана още отдавна, през есента, по същото време, когато двете добри приятелки бяха пробили дупката в стената. Сега въпросът беше само да се види колко опасна можеше да стане протестантката и това пролича още през януари, когато тя замина съвсем открито за Париж, за да насърчи и насъска към бунт верското усърдие на своите едноверци. Катерина им бе разрешила да проповядват открито и ето че Наварската кралица веднага бе злоупотребила с дадените й свободи. Катерина мълчеше и запази Жана като своя довереница; тя бе навикнала да оставя нещата сами да стигнат до своя неизбежен край. Дори и когато й се стори, че моментът е дошъл, тя остана в сянка; по-скоро горкият Антоан препредаде нейните заповеди, като си мислеше, че те са негови собствени. Жана трябваше да напусне кралския двор и най-жестокото беше: без сина си.

Бащата запази Анри при себе си, за да го откъснел от влиянието на майката и да го направел добър католик. До преди по-малко от две години същият този баща бе казал да го направи добър хугенот. Анри много добре си припомни още веднъж това; но ако си бе позволил да го каже, то би било нещо много страшно — и за баща му, и за него самия. Той усещаше още отсега, че в живота действуват по-силни подбуди, отколкото поривът на искреното чувство. Когато майка му Жана се сбогува с него, той се разплака — о, да знаеше тя за колко много неща плачеше той! Мъчно му беше за нея; за него самия не му беше жал чак дотам. За него тя винаги бе олицетворение на върховната вяра, на първо място стоеше Жана и едва след това — вярата.

Майката се разрида, целуна го, бяха й разрешили да го целуне само веднъж, и после трябваше да върви там, където я изпращаха нейните врагове, а той бе принуден да постъпи пряко нейната воля в католическо училище. Тя наистина успя да се овладее и да му напомни строго и заплашително, че никога не бива да ходи на литургия, защото в противен случай тя ще го лиши от наследство. Той й обеща, плачеше от все сърце и бе решен да върши само добро — но не защото смяташе, че това е най-безопасно: сега той вече не търсеше безопасност. Милата му майка отиваше на заточение за истинната вяра. Баща му се бе отрекъл от религията и сигурно бе постъпил така, защото е бил длъжен. Родителите му не се обичаха повече, бяха станали врагове; и двамата се бореха за него и всичко това не беше просто, той го усещаше. Ако мадам Катерина действително имаше гърбица и извити остри нокти, червени очи и капещ нос, щеше да му бъде по-лесно да разбере всичко. Сега обаче малкото момче стоеше само пред този несигурен, необясним свят, в който то самото трябваше да навлезе в скоро време!

Анри постъпи в „Колегиум Навара“, най-изисканото училище в Париж, където се учеха и братът на краля, наречен монсеньор, и един техен връстник от рода Гиз. И двамата носеха същото име като Наварския принц и тримата заедно бяха „тримата Анри“.

— Аз пак не отидох на литургия — рече, изпълнен с гордост, Наварският принц на другите двама, когато се срещнаха насаме.

— Скрил си се бил.

— Така ли разправят? Значи, лъжат. Аз им казах високо своето мнение и те се изплашиха от мене.

— Прекрасно! Продължавай все така! — посъветваха го те и в увлечението си той съвсем не забеляза, че те играят с него нечестна игра.

Той предложи:

— Да се преоблечем пак както някога, да наложим на главите си епископски митри и да яхнем магаретата!

Те привидно се съгласиха, ала го обадиха на духовните им наставници и следния път му наложиха наказание бой с пръчка, докато той се остави да го отведат в църквата. После нещата останаха така, защото той легна болен — толкова много му се искаше да се разболее, че наистина се разболя.

През това време край леглото му седеше един мъж, единственият, когото майка му бе оставила при него. Този Бовоа бе побързал да премине към враговете на своята господарка и Анри разбра, че за камшичните удари, които бе получил, трябваше да благодари не само на своите приятели, младите принцове; шпионинът също го бе издал.

— Махнете се оттук, Бовоа! Не искам да ви виждам!

— А не желаете ли също така да прочетете и едно писмо от вашата майка, кралицата?

Тогава, момчето узна за своя най-голяма изненада, че милата му майка уверяваше предателя в своята благодарност и задоволство, задето той й съобщавал всичко, което ставало тук.

„Бъдете опора на моя син в съпротивата му и го запазете за правата вяра! Правилно постъпвате, като го издавате понякога на ректора, та да го наложат с няколко камшика. Той трябва да принася тази жертва, защото само така вие ще можете да останете край него и аз ще мога чрез вас да съобщавам на милия си син какво смятам да предприема.“

Следваха още много редове, ала Анри трябваше най-напред да погледне мъжа, който седеше край леглото му; стори му се, че никога досега не е срещал такъв човек, а всъщност пред него седеше един обикновен, доста пълен господин с широко лице и сплескан нос. Личеше също, че пие много; Анри не можеше и да очаква от него нищо особено. А ето че той се разкри целият изтъкан от хитрости, един потаен човек, макар че изглеждаше толкова скромен и беше такъв верен слуга!

Господин Дьо Бовоа четеше по лицето на Наварския принц по-добре, отколкото принцът по неговото. Той рече с благ глас и помръкналите му очи се оживиха:

— Не е необходимо човек да казва на всички кой е.

— Особено когато сам не го знае — отвърна тутакси осемгодишното момче.

— Важно е човек винаги да се държи за онези, с които желае да бъде — отвърна застаряващият човек.

— Ще запомня това — поде Анри и мислеше да продължи: „На вас обаче аз никога повече няма да ви вярвам.“

Но не успя да го каже, защото Бовоа съвсем неочаквано му бе отнел писмото на майка му — с някакво невероятно сръчно, невидимо движение; хартията просто изчезна. В същия миг той каза съвсем променен:

— Утре ще станете и ще отидете доброволно на обедната литургия. Съветвам ви да го сторите, защото сте отслабнали много и трудно ще понесете камшика, а какво друго бихте заслужили, ако не се подчините?

Той говореше толкова многословно, че накрая Анри все пак успя да чуе промъкващите се стъпки край вратата зад леглото му. Той не извърна глава, ала се престори, че плаче; така изчакаха, докато шпионинът се отдалечи. После довереникът на майка му съобщи останалото съдържание на писмото, шепнешком и бързо, за да не ги прекъсне отново някой.

Жана д’Албре подготвяше — ни повече, ни по-малко — открита и всеобща гражданска война. Тя не щадеше повече своя съпруг и оттам — никого. Имаше нужда от хора и пари за зет си Конде, знатен господин, който не правеше разлика между собствената си власт и религията, но за нея това нямаше значение — той трябваше да предвожда протестантските войски. В графство Вандом, където бе заточена, тя нареди на своите хора да започнат да грабят църквите. Приемаше дори пари, събрани от осквернените гробове, а това бяха гробове на роднините на нейния съпруг! Нищо не я плашеше, нищо не съществуваше вече за нея, освен собствената й воля.

Синът й чуваше всичко това, сякаш му го нашепваше нейният собствен глас, край ухото му говореше задъхано нейната уста, макар че в стаята се носеше само припряният шепот на този чужд човек. Анри скочи от леглото и оздравя. Занапред той отново бе готов да понася всякакви страдания, само да не го принуждават пак да ходи на литургия. Често забравяше всичко, ставаше отново весел, какъвто си беше по природа, и се боричкаше шумно с другите момчета, не виждаше вече високите тъмни зидове на училищния двор, чувствуваше се свободен и победител. Той наистина вярваше, че скоро враговете му сами ще дойдат при него, за да го помолят смирено да се застъпи пред своята мила майка да им прости.

Ала се случи друго. Жана загуби битката и трябваше да избяга, но синът й не изчака края. На първи юни го принудиха да отстъпи, след като беше упорствувал от март. Сам баща му го заведе на литургия и Анри му се закле да остане правоверен, а възрастни рицари от ордена го разцелуваха като свой другар, и въпреки всичко той се почувствува горд. Само няколко дни по-късно милата му майка трябваше да избяга; Бовоа му съобщи за това с упрек в гласа, въпреки че сам той го бе посъветвал да приеме католическата вяра преди провала на замисленото от нея. През една провинция, северно от Лоара, тя избяга от враговете си на юг чак до своята страна, преследвана непрекъснато от опасността да бъде заловена от генерал Монлюк, когото Катерина бе изпратила по петите й.

С какъв страх я съпровождаше сърцето на нейния син по време на това пътуване! Той бе проявил неподчинение към нея и бе й изменил — дали цялото й нещастие не беше дошло от това? На нея не смееше да пише, но изпращаше писма на един от придворните й, писма, които бяха вопли на смут и болка:

„Ларшан, толкова много се страхувам, че може да се случи нещо лошо с моята майка, кралицата!“

Така беше през деня; нощем обаче децата спят и сънуват игрите си. Дори имаше и часове през деня, когато той забравяше всичко — и нещастието, и това, че беше само едно нищожество на този свят. После той правеше нещо, за което не можеха да му попречат нито нещастното стечение на обстоятелствата, нито който и да било, запъваше коляно върху гърдите на някое надвито от него в играта момче, надсмиваше се на жертвата си и я пускаше да си върви. Това беше неправилно, защото наказаните по-малко мразят победителя от пощадените; ала Анри никога нямаше да разбере това напълно.

Другарите му не го обичаха много, макар че той постигаше две неща: да всява страх у тях и да ги разсмива. Той държеше те да го уважават и същевременно да се радват на шегите му, като при това никога не забелязваше, че те не го уважаваха вече, когато се смееха. Правеше се пред тях на куче или според желанието им подражаваше на швейцарец или на немец. Междуособната война бе довела чуждоземните ландскнехти в Париж и той ги бе видял. Веднъж им предложи:

— Да изиграем убийството на Цезар! — На монсеньор Анри каза: — Вие ще бъдете Цезар. — На Анри Гиз: — А ние — убийците.

Той запъпли по земята, за да покаже на другарите си как трябва човек да се примъкне към жертвата си. Жертвата изведнъж бе обзета от ужас, извика и побягна, ала двамата преследвачи вече бяха се хвърлили върху нея.

— Но какво правиш? — извика ненадейно синът на Жана. — Та ти му причиняваш болка!

— А как иначе ще го убия? — отвърна младият Гиз.

Впрочем прекъсването на нападението за миг бе достатъчно, за да даде възможност на Цезар да се изправи и да започне да удря неумолимо, и сега Навара трябваше да спре пък него да не убие Гиз.

Затова той предпочете да се върне към шегите. Тези две момчета не разбираха, че могат да се борят и да гледат на играта като на игра. Те изведнъж ставаха необичайно груби и сериозни и започваха да реват: „Убий го!“ — докато той самият само се въодушевяваше от играта.

Беше по-дребен от повечето си връстници, имаше смугло лице и тъмноруси коси, чертите на лицето и очите му бяха по-живи от техните, хрумванията му идваха много по-бързо. Понякога всички го наобикаляха и го гледаха учудени като нещо, чуждо и непознато, като питомна мечка или маймуна.

Въпреки че неговата фантазия винаги разпалваше въодушевлението му, той изведнъж прозираше истината; другарите му се споглеждаха въпросително, защото не бяха разбрали какво говори, думите му твърде много бяха оцветени с изрази от родния му език. Двамата други Анри скоро разбраха, че той употребява думата „лъжица“ в неправилен род, но не му го казаха, а сами повтаряха същата грешка, когато той биваше при тях. Той долавяше, че между тях има нещо общо и че те го превъзхождат с нещо. Нощем сънуваше, но какво ли? Сутринта вече го беше забравил. Едва когато разбра, че тъгува по родината си, ужасно и диво тъгува по родния край, той вече знаеше какво вижда всяка нощ в съня си: Пиренеите.