Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (50)

Петък

Адмирал Колини, господин Гаспар дьо Шатийон, беше толкова влиятелен и почитан човек, че никога не излизаше сам от дома си. През целия си живот той бе вървял ограден от войските, които сам командуваше, или бе седял в кралския съвет, ако не като фаворит на кралете, то като метежник срещу тях. Тъй като сега Карл Девети го наричаше свой баща, едните го мразеха от дън душа, а другите се страхуваха за него и за живота му, макар и не толкова искрено. На път към Лувър през ранното утро на този петъчен ден техните тела го бяха оградили като стена. Господин адмиралът бе разговарял на едно тайно заседание с краля за пари: за заплатите, които те още дължаха на немските ландскнехти от предишната война, която война те двамата бяха водили един срещу друг.

След заседанието кралят на Франция отиде да играе на топка и господин адмиралът го съпроводи. Той видя как кралят започна играта със собствения си зет и с още един играч — Гиз, преди негов враг, а сега помирил се с него, защото такава беше волята на краля. После господин адмиралът се сбогува и тръгна обратно към дома си по улица „Изсъхналото дърво“, като четеше по пътя писма. Затова благородниците от неговата свита, за да не го смущават, оставиха малко свободно място около него. Той премина незащитен площада пред манастира Сен-Жермен. Падна изстрел, после втори. Първият бе улучил и бе разкъсал с меден куршум показалеца на господин адмирала, а вторият рани лявата му ръка над лакътя.

Господин адмиралът се овладя и не изпадна в паника. Посочи на обезумелите си от ужас придружители прозореца, пред чиято решетка още не се бе разнесло малкото облаче пушек. Двама господа изтичаха натам, но в същото време зад къщата вече изтрополяха копитата на отдалечаващ се в бърз галоп кон. Трети от своите хора господин адмиралът изпрати при краля, за да му съобщи за случилото се.

Карл Девети още не бе свършил играта и веднага се оттегли. Беше възмутен и изплашен.

— Убиецът ще ми плати за това! — каза той и добави: — Никога ли няма да ме оставят на мира? — По-скоро се опита да го каже, ала зъбите му изтракаха, макар че херцог Гиз и мнозина от присъствуващите услужливо се заеха да го уверяват, че случилото се ще да е дело на някой луд.

Двамата благородници, които бяха изтичали към манастира, се върнаха при господин адмирала; той ги бе изчакал на същото място. Задъхани, те докладваха, че мерзавецът успял да им избяга в лабиринта от малки улички и вече бил далеч оттук. Ала те успели да го познаят: той бил някой си господин дьо…

— Замълчете! — заповяда господин адмиралът. — Не искам да знам името му. Усещам, че съм тежко ранен, може би ще умра. Затова не желая да знам онзи, когото бих могъл в сетния си час да намразя от човешка слабост.

Неколцина го подкрепиха, като тръгна, защото той силно бе пребледнял и раните му кървяха обилно. Следващите ги господа разговаряха шепнешком за покушението, чиито подбуди не можеха да си обяснят.

— Той се бил вмъкнал под леглото на Гиз и искал да го убие. Откъде накъде след това ще стреля по най-големия му враг? Тежко ни, ако зад всичко това се крие самият Гиз — а то сигурно е негово дело!

— Да пребъде волята господня — каза господин адмиралът у дома си на улица „Изсъхналото дърво“ на своите хора, които, щом го видяха, паднаха на колене, изплашени до смърт.

Амброаз Паре беше сръчен хирург и едноверец. Той приложи цялото си умение, след като преди това потърси упование за себе си и за своя пациент в божията воля. Наложи се да направи три операции, докато отреже раздробения пръст. Господин адмиралът изтърпя ужасни болки. Въпреки голямото му търпение и душевна бодрост тялото все пак не издържа.

Когато Наварският крал и принц Конде пристъпиха към леглото му, отначало той не можеше да каже нито дума. Затова остави гостите си да му разкажат каквото знаеха, защото вече целият двор и целият град го бяха научили. Голата истина като от само себе си бе излязла от един кладенец и бе тръгнала по улиците, в по-бърз бяг дори, отколкото убиецът се бе отдалечил със своя сив жребец. А убиецът бил подкупен от Гиз.

Най-после Колини каза:

— Това ли е доброто помирение, което ми бе гарантирал кралят?

Той явно призова бог за свой свидетел, защото избута главата си нагоре до края на високото възглаве и изви зениците нагоре и още по-нагоре, докато от тях остана да се вижда над клепките само една съвсем тъничка дъга. Бузите му сякаш хлътнаха още повече, а старческата му твърда уста отдели устните една от друга, като че не желаеше повече да издава заповеди, а очакваше заповед от небето. Болезнено напрегнати слепоочия, а върху ярко осветеното му чело бръчките се издигаха право нагоре над издатините.

„По-добре мъченичество, отколкото да се отрека от вярата си и да те изгубя, о господи!“ — Така говореше това лице и изглеждаше едновременно смирено и надменно.

Навара и Конде разсъждаваха естествено, че въпреки всичко смъртта на стария Гиз щеше да остане да тежи върху съвестта на господин адмирала: поне всички така смятаха. Не ги учудваше това, че той сам го отричаше. Същевременно за тях беше съвсем ясно, че синът на убития никога досега не се бе отказвал наистина да отмъсти.

„Сега вече той може да бъде спокоен — помисли си Анри. — Един отсечен пръст е достатъчен. А аз не мога да отмъстя за смъртта на своята бедна майка дори и с един отсечен пръст!“

Видът на стареца, както и сравнението със собствената му участ напълниха очите му със сълзи.

По-малко чувствителен от него и не особено деликатен, братовчед му Конде изрече онова, което мислеше:

— Господин адмирал, дори и кралят не можеше да гарантира вашето помирение с Гиз! Вие сам трябваше да се пазите от човека, чийто баща бе убит!

— Не от мене! — отвърна твърдо Колини.

Той ги погледна и понечи да се изправи, но едва не извика при движението, толкова силна болка предизвика то в ръката му. Прислужникът и домашният му пастор се втурнаха да му помогнат. Конде млъкна потресен.

— Аз — започна тържествено Колини — нито съм желал, нито съм знаел предварително за смъртта на Лотарингския херцог. Той сам кроеше план да ме убие и ето днес постигна най-после това чрез ръката на сина си. Аз обаче нямах нищо против него. Това е истината. Бог ми е свидетел.

Те го чуваха и си мислеха, че и бог също го чува. Навара и Конде се сбогуваха и се оттеглиха не само защото хирургът настоя. Конде беше изплашен и веднага заяви пред своя братовчед, че си оттегля обвинението.

Навара мълчеше; в дъното на душата си той не вярваше нито дума на господин адмирала. По-скоро беше уверен, че Гиз бе имал приемливо основание да мрази отколе Колини. Гиз бе изпратил убиец срещу човека, който на времето бе желал смъртта на баща му. Много по-малко или почти не бе помислил за това, че ще бъде убит водачът на протестантите.

„Той не се е ръководил от тази мисъл и затова ние, останалите, няма за какво да се страхуваме, Марго! — извика някакъв вътрешен глас в него, макар че той продължаваше мисълта си. — Пък и старият няма да умре. Той само е навикнал да се огражда с тържественост и да призовава дори при съмнителни случаи бог за свой свидетел. Марго!“ — прекъсна го буйно гласът на сърцето му и той ускори крачка.

Амброаз Паре приготви хирургическите си инструменти, за да отреже и простреляната ръка. Корнатон, верният слуга на господин адмирала, и неговият домашен пастор Мерлен плачеха, докато немският му преводач, на име Николаус Мюс, наблюдаваше унесен могъщата фигура на страдащия си господар, защото искрено го обичаше и почиташе.

— И днес е петък, както беше и със Спасителя — промълви той в притихналата стая.

През това време Навара стори това, което му продиктува собственото му достойнство. Придружен от Конде и от младия Ла Рошфуко, той отиде при Карл Девети и се оплака за покушението, което в лицето на господин адмирала бе извършено над него и над всички защитници на правата вяра. Сам Карл едва може да каже нещо: всъщност той бе много по-дълбоко потресен от Навара. Заекна, че сякаш него са ранили — неговия пръст, неговата ръка! Разтърси ръката си пред очите им като доказателство, че ще отмъсти за злодеянието. Майка му обаче не го остави да се доизкаже, защото и тя беше тук; мадам Катерина бе отворила вратата, щом научи за пристигането на господа протестантите.

— Цяла Франция е ранена! — заяви тя. — Сега няма да мине много време и те ще си позволят да нападнат самия крал в собственото му легло! — При тези думи тя разкриви лицето си в ужас, което накара бедния й син да потрепери от страх.

Защото той все още не искаше да повярва, че майка му можеше да прави заговори с другите срещу него. Навара, който напълно бе убеден в това, въпреки всичко се разколеба; мадам Катерина почти успя да го разубеди, защото посвоему беше искрена. Покушението срещу адмирала бе дошло твърде рано за нея; Гиз бе действувал на своя глава.

Навара не помоли повторно Карл да разреши нему и на хората му да се оттеглят, защото Париж не бил вече сигурно убежище за тях. На драго сърце прие обещанието на краля, че сам смятал да посети господин адмирала.

— И аз също! — добави бързо старата кралица.

Само това оставаше — бедният й син да отиде сам да разговаря с така наречения си баща!

През това време направиха два разреза на ръката на ранения, за да може да се извади куршумът. Този, който извръща поглед от изтерзаната си плът и преодолява болката в името на бога, остава по-силен от онзи, който стои край него и е принуден да гледа само осакатената, кървяща част от чуждото тленно човешко тяло. Господин адмиралът започна да успокоява стоящите край него, докато пастор Мерлен си припомни, че това бе негово задължение. Той отправи към бога една пламенна молитва, и то тъкмо навреме, защото при превръзката болният бе изгубил твърде много кръв и сега силите му застрашително отпаднаха. Хирургът беше много напрегнат и също се молеше тайно в сърцето си, после допря ухо до гърдите на своя пациент.

Когато най-сетне господин адмиралът отвори очи, първият му порив бе да благодари на бога на глас, колкото му силите държаха, за раните, с които всевишният го бе удостоил. Ако бог бил постъпил с него както той наистина заслужавал, кой знае колко повече щял да пострада сега! Пасторът много добре прозря онова, което сам смъртно болният адмирал още не бе разбрал: с тези признания той всъщност искаше да прехвърли вината върху своите похитители. Това не беше разрешено от бога и Мерлен му го припомни. Господин адмиралът веднага заяви, че прощава на злосторника. С всичкото смирение, на което бе способен, той се изповяда пред всевишния и се предаде на милосърдието му.

— О, господи! Какво би станало с нас, ако ти погледнеше нашите прегрешения? Не ми отказвай милостта си, защото аз се отрекох от всички лъжливи богове и се прекланям единствено пред тебе, нашия вечен баща Исус Христос!

Под „лъжливите богове“ той имаше предвид светците, но същевременно си мислеше и за Марс и Церера, чиято безсрамна телесна прелест бе изложена на погледите на всички като украса на една висока камина посред кралския дворец, а също така имаше предвид и Плутон или Юпитер, които сам кралят изобразяваше полугол по време на дворцовите маскаради. Колини не обичаше земния свят, макар че толкова много се бе борил за него; той не вярваше във вещественото и за него истината излизаше от незримото. И той каза на бог, който бе ведом за него:

— Ако трябва да умра, ти веднага ще ме приемеш в своето царство, за да намеря покой сред блажените там.

Адмирал Колини се бе борил за един презрян свят: сега не можеше бог да му откаже заслужения покой.

И все пак нещо го потискаше и той искаше да убеди в правотата си всевишния, който може би го приемаше различно от него. Докато отправяше преди малко думите си към небето, тази мисъл не го оставяше на мира; и сега из един път той я изрече гласно:

— Аз нямам вина за смъртта на Гиз. Господи! Не го убих аз!

Изрече го най-после, думите бяха казани; въпросът бе сега дали те действително се изкачиха нагоре и бяха приети от всевишния. Болният ги сподири с плах поглед. Тогава в стаята му влезе френският крал.

Той бе обядвал вече, часът беше два, и бе дошъл заедно с майка си, с брат си — Анжуйския херцог, и с многобройна свита от придворни, сред които беше и Навара, заедно с други свои едноверци. Карл Девети пристъпи към леглото на ранения и заговори:

— Татко мой, раниха вас, обаче страдам аз. Заклевам се да въздам най-ужасното отмъщение, споменът за което никога да не изгасне в паметта на хората!

При тези думи мадам Катерина и синът й Д’Анжу усетиха, че им става твърде неприятно. Неволно всички насочиха погледи към тях. И те веднага разбраха, че повечето от присъствуващите тук бяха протестанти. Но те знаеха, че навън херцог Гиз вече беше дал разпорежданията си. А тук трябваше да слушат как старият метежник се представя пред краля за единствен негов приятел! Какви грижи може да си създава един човек, който знае, че ще умре! Колини каза:

— Нима не е срамно, сир, че във вашия таен съвет не може да бъде разгледан никакъв въпрос, за който веднага да не бъде донесено на херцог Алба?

Катерина Медичи си помисли, че тъкмо обратното би било недопустимо. За дребната италианска княгиня върховната власт бе съсредоточена само в Хабсбургския дом. А нейното кралство? Тя го крепеше и в този труден час си даде клетва, че ще го защищава, проливайки много кръв, срещу еретиците, които искаха да го разрушат. Тя щеше да стори това за себе си единствено, в името на своята стара уязвима личност — силите за това обаче щеше да почерпи от подчинението си пред световната сила.

Когато Колини завърши речта си, която беше от начало до край обвинение и явна злоупотреба с преимущественото му положение на умиращ, той на всичкото отгоре поиска от смутения и готов на всичко Карл да поговори с него без свидетели. Кралят веднага подкани майка си и брат си да се отдалечат от леглото. Те отстъпиха назад до средата на стаята. В този миг двамата бяха обкръжени само от протестанти, голям брой протестантски благородници държаха в този момент старата кралица и нейния любим син подчинени на своята физическа сила.

„Достатъчно е да се нахвърлите върху нас, в момента вие сте по-силните. Добре само, че не сте като мене! Вие вярвате в закона: и там ви е грешката. Колкото и пъти да нарушавах собствените си едикти и да се надсмивах над вашата свобода на вероизповеданието, вие продължавахте да ми вярвате, а ето сега ще повярвате и на думата на бедния ми слаб син. Никой не може да ви помогне, вие сами заслужавате съдбата си. Явно, няма да ме пипнете с пръст, докато все още бихте могли да го сторите; защото съвсем скоро ще пропуснете и последната си възможност.“

Така разсъждаваше мадам Катерина и отблъскваше по този начин от себе си страха и примигваше бързо и хитро наоколо си, докато тежкото й бледо лице изразяваше само строгост и достойнство. Освен това обаче тя се ослушваше непрекъснато и по посока на леглото, но, за жалост, нищо не можеше да разбере. Реши съвсем спокойно да приключи най-после този неблагодарен към нея разговор и направо пристъпи към леглото; глупавите протестанти край нея й сториха място, — та тя беше мадам Катерина; и тя посъветва сина си да не уморява повече ранения. Карл се възмути: той бил господарят — и други подобни приказки, които тя и без това очакваше да чуе. Разбира се, че нахалният умиращ бе използувал разговора да насъска сина й против нея. И когато на срещуположната страна на стаята тя се зае както следва да обработи бедния си син, Карл издаде онова, което му бяха внушили:

— Вярно е, което казва адмиралът: кралете на Франция се познават по това, че могат да сторят на своите поданици добро или зло. Тази привилегия обаче се е прехвърлила върху вас заедно с уреждането на всички важни държавни въпроси, мадам.

Карл го изрече високо, та да го чуят всички. И ако досега все още имаше колебания, в този миг смъртта на адмирала окончателно бе решена. Единственото добро, което можеше да му се случи, бе неговият бог да го остави да умре от собствената си смърт.

Гневът на краля не можеше да се успокои, докато той стоеше в тази стая край това легло и смъртно ранения си баща, докато хирургът му показваше медния куршум и пасторът, около който коленичиха всички насъбрани, започна да се моли заедно с тях и някой, все едно кой, промълви тихо като на себе си:

— И днес също е петък.

Карл предложи на своя баща убежище в Лувър, повече действително не можеше да стори. А на Навара той каза, като го хвана за рамото, за да го почувствува още по-близък:

— До теб, мили братко! Стаята, която сега подредиха за твоята сестра, за да може тя да влиза през отворената врата при вас двамата, при теб и при Марго — ако ти си съгласен, аз ще дам тази стая на него, моя баща.

Анри благодари: от думите на Карл му стана по-леко на сърцето. Разигралата се тук сцена го бе угнетила много; едва в този час покушението бе изпъкнало с целия си ужас пред съзнанието му.

„След като Карл му предлага Лувър и стаята на моята сестра с отворена врата към моята! Това е удар за старата жена, аз ясно го разбирам. Ето я, извръща се и си излиза с вечната си клатушкаща се походка.“

Когато кралят, кралицата-майка и цялата свита си отидоха, в долния етаж протестантските принцове и дворяни се събраха на съвет. Мнозина настояха господин адмиралът веднага да бъде изведен от Париж и пренесен в замъка му Шатийон. Горе те случайно бяха стояли в стаята на адмирала така, че да могат да видят лицето на отиващата си кралица: и единствено изразът на това лице, което мадам Катерина не бе успяла да овладее накрая, даваше основание на господата да държат упорито на своето. Телини, зетят на господин адмирала, се противопостави: той не искаше да обидят владетеля с недоверието си. Навара реши:

— Господин адмиралът ще живее в Лувър до моята собствена стая с отворена врата между двете стаи. Край леглото му ден и нощ ще бдят моите придворни.

И докато каза това, сърцето му заби лудо. Въпреки всичко Анри изрече думите докрай и независимо от това, дали той очакваше с надежда или се страхуваше от техния отговор, повечето от присъствуващите се съгласиха с него.

Тогава всички се изкачиха още веднъж горе. Тъкмо сменяваха превръзката на ранения и разрязаното му тяло прикова погледите на всички. Някой съобщи за взетото от съвета решение и Колини, вдигнал към тях лицето си, белязано от силната болка, отвърна просто:

— Да.

В един ъгъл на стаята стоеше някакъв човек и си мърмореше под нос на друг език само няколко думи, като ги повтаряше непрекъснато.