Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (42)

Австрийският дом

Анри се върна сам в голямата зала. Сега тук имаше много повече хора, защото и кралската двойка се бе върнала. Междувременно Карл Девети бе прикрил голотата си, но за сметка на това се беше напил.

— Ей го човекът на моята дебела Марго пристига! — извика той към Анри.

С държанието си всички показаха, че са в течение на нещата също както френския крал и са очаквали завръщането на щастливия младоженец. Само кралицата не се засмя и както обикновено не прояви никакво раздвижване на ума и чувствата си. Никой не си спомняше да бе чувал гласа й. Елизабет Австрийска седеше изправена и без да се помръдва, на висок подиум на определено място в голямата зала и около нея съвсем естествено се образуваше празно пространство, така че нямаше нужда стражата да отблъсква любопитните. Тя се издигаше в златната си рокля, неподвижна и недосегаема, като свещена статуя и дори лицето й изглеждаше нечовешко поради дълбокия пласт грим. Зад широката й пола стояха скрити от погледите на присъствуващите двама испански свещеници, които обаче можеха да виждат всичко наоколо иззад своето прикритие.

Карл Девети увисна на ръката на своя зет. Каза му на ухото, но съвсем не тихо, нещо непристойно по отношение на собствената си сестра. Анри си помисли отвратен:

„Ако се спъне и падне, ще го оставя на земята! Дали да му сложа крак?“

Но не го стори, а бавно стигна до мястото, накъдето Карл го дърпаше с цялата си тежест: празното пространство около кралицата.

— Виж я къде се е наместила — заекна Карл, — събори я оттам, ако можеш! Дори и да умре, тя пак ще остане изправена сред цялото си злато. Австрийският дом е един постоянен кошмар, а тази жена, при която съм спал, ми се явява дори и нощем насън с образа на Медуза, та кръвта ми се смръзва. Дъщерята на римския император — може ли нормален човек да се ожени за такава жена, Навара? Моят дядо Франсоа Първи е лежал окован във вериги в Мадрид и за да го освободи, негово величество император Карл Пети поискал родния му син като заложник. Те са малтретирали баща ми, а ето сега тормозят и мене чрез дъщерята на император Максимилиан. Те държат под ботуша си цяла Европа. Тяхното злато, тяхната хитрост, техните войски и свещениците им сеят раздори сред моя народ и опустошават страната ми, Навара! — пошепна възбудено Карл Девети. — Отмъсти заради мене! Аз затова ти давам сестра си. Отмъсти за мене и за моето кралство! На мен ми е забранено да го сторя; аз съм само един победен, който дори няма право да се бори, и ще загина в отчаяние. Спомняй си за мен, Навара! И се пази. — Тези думи излязоха като стон и почти неразбираеми от неговата уста, надвесила се над ухото на Анри. — Пази се от моята майка и от моя брат, Анжуйския херцог! Каквото и да ти се случи занапред обаче, недей да виниш мене, Навара, защото аз действувам само от страх. От всички смъртни аз съм изпитвал най-ужасния страх.

Неочаквано от гърлото му излезе някакво свистене: то беше от ужас, защото иззад гърба на кралицата го прободоха два чифта очи — само за миг, сякаш не беше истина. Карл се олюля, залови се за зет си, защото край него нямаше никой друг на това място, където всички наоколо го виждаха. Неговият зет хугенот му се надсмиваше мислено, за да надвие надигащия се в душата му ужас. Карл бе млъкнал и в голямата зала целия му двор замлъкна — всичко това говореше за някакво безспорно враждебно внимание. Анри го почувствува и неговият бърз ум му го потвърди. За всички тия фанатични врагове на неговата вяра беше неприятно да виждат, че техният господар кралят му се доверява. Всъщност неговата женитба ги дразнеше, той никога не се бе съмнявал в това и те не можеха да не изразят недоволството си, пък макар и несъзнателно. Днес в двореца мадам Венера заповядваше всички, каквито и да са, да се смесят помежду си. Въпреки това сега сред гостите настана някакво разместване и блъскане; католиците изтикаха протестантите назад до стените на залата. А те самите се скупчиха край невидимата граница, която ограждаше празното пространство около кралицата, и личеше, че всички са нащрек.

Анри бързо ги обгърна с поглед: само въоръжени мъже — макар и засега повече любопитни, отколкото готови да влязат в бой. Впрочем те нямаше да могат да го заловят лесно: зад тях неговите протестанти вече бяха стегнали редиците си, готови да се хвърлят напред. Що се отнася до придворните госпожици, те се пръснаха като ято врабчета и сега наблюдаваха отдалеко, чуруликайки, защото усещаха наближаващата буря.

Макар и не на себе си, Карл усети празното пространство около себе си и настъпилата задуха го влуди.

— Вино! — изрева той. — Искам да пия заедно с кралицата, докато тя падне пияна. А вие всички ще стоите и ще гледате! Въпреки златото, с което се е натруфила, ще падне тя, а не аз!

А тя, едва ли разбрала думите му, стоеше неподвижна като статуя. Той самия изведнъж натежа, навярно изтощен от собствените си хули, дотолкова, че зетят му хугенот не можеше повече да го удържи и двамата насмалко не паднаха на пода. Някой изтича към тях и успя да подхване Карл в последния миг. Анри срещна неочаквано появилото се лице на оня господин дьо Морвер: то бе разкривено от омраза. В следния миг някой друг изтика придворния — беше херцог Гиз.

— Какво ви прихваща, Морвер? — каза бързо той. — Махайте се веднага, не ви е тук мястото! — И той подкрепи Карл. — Помогни ми, Навара! Тронът ни е поверен, за да го крепим!

— Затова именно ние пристигнахме тук заедно с нашите дворяни от Лотарингия и от Беарн — продължи Анри вместо него със същия приповдигнат тон и веднага се изпъчи като другия млад мъж, който беше строен и рус.

Двамата впиха погледи един в друг над главата на пияния крал, като понякога трябваше да го подхващат по-здраво, когато нозете му съвсем отказваха да го държат.

— Сложете ме да седна до хабсбургската дама! — проплака Карл Девети. — И аз съм един малък светец — и то с по-голямо право от вас двамата. Защото вие и двамата сте смъквали полите на моята дебела Марго. Най-напред ти, но теб тя те изостави. — При тези думи той се отпусна върху Анри Гиз, който го побутна към страната на Анри Наварски. — Теб тя няма да те отблъсне — изхленчи кралят върху гърдите на своя зет. — Тя те обича, аз те обичам, нашата майка, мадам Катерина, те обича много.

— Ето го дяволът! — извика ненадейно той, защото двамата испански свещеници отново го хвърлиха в ужас: междувременно той ги беше забравил. Когато обаче успя добре да различи двете черни фигури и погледите им, той съвсем се изплаши. — Много добре знам какво искате от мен — заекна той към тях, макар че те веднага отново се бяха скрили. — Много добре знам. Всичко ще бъде изпълнено навреме. Но ще стане по ваша воля. Аз си измивам ръцете.

Междувременно той дотолкова бе изтрезнял, че вече можеше да се държи сам на краката си и Лотарингският херцог и Наварският крал го пуснаха. Освободил най-после ръцете си, Анри Навара се огледа. Видя скупчилите се край невидимата граница свои другари съвсем променени, прочете по лицата им не само любопитство, а и напрегнато внимание. Сега католиците застрашително стесниха кръга около него, олюлявайки се леко ту насам, ту натам, защото зад гърбовете им протестантите ги блъскаха, за да си проправят път напред. Неколцина от протестантските водачи се бяха покачили на столове, само Дю Барта даваше разпорежданията си прав, възползувайки се от високия си ръст. Неочаквано всички започнаха да крещят един през друг: никакво височайше присъствие не можеше да ги възпре да нарушат установилото се между тях човешко разбирателство и смесилото им се ускорено дишане предвещаваше разчупването на последните окови. Нямаше съмнение, всеки миг можеше да се пролее кръв.

Тъкмо в решаващия миг двамата испанци свещеници зад гърба на Елизабет Австрийска се раздвижиха. Вмъкнаха се изцяло под стойката на трона й и без хората да разберат как стана това, високият трон заедно с кралицата започна да се оттегля назад. Той се придвижваше с подскачане и на тласъци като подвижна театрална кулиса; и сребърните планини в началото на празненството се бяха движили по същия начин заедно с голия крал и всички останали морски богове. А тронът тъй или иначе се движеше и с един последен тласък благополучно премина задния праг на залата заедно с кралицата от Хабсбургския дом. Тъкмо преди вратата да се затвори зад нея, гостите в залата видяха как спускащият се от трона килим се отмести от двете страни и отдолу с усилие се измъкнаха и се изправиха на крака двамата испански свещеници, изплезили езици от силното напрежение.

Наварският крал избухна в смях — буен смях, за който никой в залата не го упрекна, защото той беше весел и искрен. Неговият смях отхвърли всички лоши помисли и за миг усмири настръхналите за борба мъже. С ненакърнимото си присъствие на духа един дребен мъж, който стоеше далече назад върху един стол, веднага схвана създалото се положение; мнозина го знаеха по име — това беше Агрипа д’Обинйе. Той запя с приятен звънък глас:

— Наварската кралица лее сълзи от нетърпение върху прочутото си ложе от черна коприна. Кой човек знае какво му носи следващият ден? Затова тръгвайте да съпроводим младоженеца!

Думите му бяха посрещнати с шумно одобрение, а той — за по-голяма убедителност — премина към стихотворна реч:

Смъртта не е далеч. Тогава чак отвъд

животът е без смърт, но не без цел и път —

животът е спасен, смъртта е победена.

Ний гоним все успех, а не злочестини.

Кой плувал би напред по бурните вълни,

щом може в пристан тих да чака примирено?

На пръв поглед това нямаше никаква друга връзка с момента, освен комична: затова певецът разсмя всички и с това спечели. Карл Девети обяви високо, че ще съпроводи заедно с целия си двор своя зет Навара до брачното ложе на сестра си. Той хвана за ръка младоженеца. От другата страна на Навара застана Лотарингският херцог; това беше най-любопитната подробност в цялата сцена: бившият любовник съпровождаше новия съпруг до брачното му ложе. Подир тях всички се подредиха в дълго шествие, без разлика на религиозните си убеждения. Мъжете, които до преди миг бяха готови да се вкопчат в бой, сега охотно си дадоха кратка отсрочка и кортежът тръгна. Пътьом към него се присъединяваха придворните госпожици. Откъдето минаваше шествието, от двете страни се разтваряха врати — високопоставените дами смятаха, че не бива да липсват от церемонията. По-възрастните господа, които вече бяха заспали, се събудиха от шума и се присъединиха в нощни одеяния. Дьо Миосен, първият придворен на краля, крачеше достопочтено напред по риза и кожен елек, с голи крака. Стражи с факли в ръце бързаха напред и осветяваха старите каменни коридори, почти никой не знаеше вече къде се намира, шествието на няколко пъти мина по един и същ път и всички пееха:

Ний гоним все успех, а не злочестини.

Кой плувал би напред по бурните вълни,

щом може в пристан тих да чака примирено?

— Пристигнахме! — отсече Карл Девети, но се оказа, че беше спрял пред друга врата.

Цялото шествие пак се проточи из тесните коридори като червей, докато най-после стигнаха вратата. Тук Карл отправи последната си реч към щастливеца.

— Ти си щастлив, Навара, задето една принцеса — първата и най-благородната из цялата християнска земя, е запазила за тебе невинността си, за да ти я дари, очаквала те е предана и вярна и ето сега ти чукаш на нейната врата — и той сам удари с юмрук върху дъбовата врата.

После целуна зет си по двете бузи и от очите му рукнаха сълзи.

Булката не отвори, макар че силната глъчка би я събудила и ако бе заспала. Настана кратко затишие, в което всички се ослушаха, а херцог Гиз се възползува от него, за да каже високо:

— Кълна се в името на всички светци и особено в името на свети Вартоломей! Ако аз стоях пред вратата, тя щеше от само себе си да се отвори, защото ме познава.

Сега всички, на които дори и през ум не им бе минало за това, разбраха, че Гиз беше обиден и ядосан. Ала Наварският крал никак не се затрудни и веднага му отговори.

— Както виждате, вратата стои затворена заради вас, за да не стане някаква грешка.

Гиз от своя страна настоя:

— Заради вас е затворена тя, защото е свикнала да пропуска по-добър от вас.

Карл Девети рече с повелителен тон:

— Всичко по реда си! Сега не се предвижда двубой, а съпружеско ложе.

Това обаче не попречи на двамата кавалери да застанат един срещу друг пред вратата на принцеса Марго в предизвикателна поза с издаден напред крак, с изпъчени гърди и разярено лице. Чак до крайните редици на шествието се възцари мълчание и жените накараха кавалерите си да ги повдигнат, за да могат и те да видят — Навара в бяла коприна, Гиз — в синя, готови да се нахвърлят един срещу друг. Ако принцесата не го бе отхвърлила като свой кандидат, Гиз щеше да има много преимущества; стройната му фигура, опасната гъвкавост и злите светли черти на лицето, които сега бяха толкова по-заплашителни, колкото по-обаятелни биваха друг път. А Навара се справи с положението, просто подражавайки на другия. Макар и по-дребен, той също се превърна в истински голям хищник: умееше да имитира. Същевременно обаче той направи хищника смешен — сякаш случайно, и все пак преднамерено. Изпъна се, изви се, приготви се за скок и дори стана съвсем рус, хората вече мислеха, че виждат развяващите се дълги косми по брадата му, така точно подражаваше той на изискания северен диалект на Лотарингския херцог.

— Аз съм започнал със селски момичета, а сега приемам само принцесата. Принцесата е започнала с Лотарингеца, но вече предявява претенции към Навара.

С по-изискана дързост не можеше да говори дори и Гиз, и неговият съперник го бе изпреварил, отнемайки му възможността сам да открие по великолепен начин двубоя: той предварително бе отстранен от него и изложен на присмеха на хората. Смехът напира да избухне, тук го потискат, там го пускат на воля, когато неочаквано дъбовата врата се отваря и принцесата се появява засмяна. Тя се смее и тутакси целият двор избухва в неудържим смях.

— Кой може в пристан тих да чака примирено? — изграчи Карл Девети нарочно пресипнало.

Буен смях, после принцесата издърпа съпруга си навътре и вратата се затвори зад тях: нов смях.