Тами Хоуг
Пръст от пръстта (40)

40.

— Не исках да му помагам — тихо изрече Енджи.

Гласът не приличаше на нейния. Мисълта се понесе като облак в замъгления й от успокоителни мозък. Звучеше като гласа на малкото момиче вътре в нея, на онова момиче, което се опитваше да скрие, да защити. Втренчи се в бинта на лявата китка, желанието да го махне и да разкървави раната се въртеше в съзнанието й.

— Не исках да сторя онова, за което настояваше.

Чакаше гласът да й се подиграе, но той мълчеше.

Очакваше зоната да надвисне над нея, но лекарствата явно я отблъскваха.

Седеше до маса в стая, която не би трябвало да прилича на болнична. Синият й халат беше с къси ръкави и от тях се показваха тънките й ръце. Погледна белезите, един до друг, като решетките на врата в затвор. Белези, които бе издълбала сама в собствената си плът. Белези, които животът бе издълбал в душата й. Така че никога да не забрави коя е и какво представлява.

— Роб Маршал ли те заведе в парка онази нощ? — тихо попита Кейт. Тя също седеше до масата, до Енджи. Бе извъртяла стола си така, че да я наблюдава. — Той ли беше клиентът, за когото ми каза?

Енджи кимна. Отново погледна към белезите си.

— Великият му план — измърмори.

Искаше й се лекарствата да замъглят спомените, но те бяха ясни в главата й, сякаш ги гледаше по телевизията. Седеше в камиона, знаеше, че трупът на жената е отзад, знаеше, че мъжът зад волана я е убил, знаеше, че Мишел също е замесена в това. Беше ги видяла да я намушкват, беше забелязала как сексуалната им възбуда се увеличава с всеки удар на ножа. Мишел му я бе дала след това и той я бе обладал отново същата нощ в парка, възбуден, защото мъртвата жена беше отзад и заради Великия си план.

— Трябваше да опиша някой друг.

— Като убиеца? — попита Кейт.

— Някой, когото той измисли. С всичките подробности. Накара ме да ги повторя.

Енджи хвана конец от края на превръзката, искаше й се кръвта да потече под пластовете марля. Видът й щеше да я успокои, така нямаше да се чувства толкова ужасно, особено в присъствието на Кейт. Не можеше да я погледне в лицето след случилото се.

— Мразя го.

„Сегашно време“ — помисли си Кейт. Сякаш не знаеше, че е мъртъв и че тя го беше убила. А може би не го бе сторила. Може би така щеше да изпита облекчение.

— Аз също го мразя — тихо се съгласи Кейт.

Фактите за Маршал и сестрите Файнлоу бяха открити в Уисконсин и представляваха ужасна, мръсна история, от която Америка получаваше нови епизоди всяка вечер по новините. Зловещата връзка на любовниците — убийци и трагедията на милионера повдигаха рейтинга на телевизионните станции. Мишел Файнлоу, която живя още десет часа, след като я откриха в мазето на Роб, беше попълнила някои от празнотите. А Енджи щеше да добави останалото, ако състоянието й позволеше.

Дъщери на двама различни бащи и майка наркоманка, живели в дом, пълен с нищета и мъка, Мишел и Енджи постоянно били изпращани в детски домове, но никога не получили грижите, от които се нуждаели. Деца, изпаднали през пукнатините на системата. И двете момичета имаха досиета като малолетни, като Мишел имала по-голяма склонност към насилие.

Кейт бе прочела докладите за пожара, в който бяха загинали майката и вторият баща на момичетата. Разследването показваше, че двете момичета са го предизвикали, но нямаше достатъчно доказателства, за да ги изправят пред съда. Един свидетел си бе припомнил, че видял Мишел хладнокръвно да стои в двора, докато къщата горяла, слушайки писъците на хората, заключени вътре. Всъщност стояла доста близо до прозореца и получила обгаряния, когато той е експлодирал и огънят се разпространил наоколо. Случаят бе помогнал на Роб Маршал да се намеси в живота им с помощта на съдебната система. Той бе довел момичетата в Минеаполис.

Обич. Или поне Мишел го наричаше така, въпреки че бе под въпрос дали е разбирала значението на думата. Влюбеният човек не оставя партньора си да умре от ужасна смърт, сам в мазето, както Роб бе сторил.

Куршумът на Питър Бондурант бе улучил Мишел в гърба, засягайки гръбначния стълб. Роб, който бе наблюдавал от разстояние, бе изчакал Бондурант да си тръгне, после я бе взел и я бе завел в дома си. Всяка огнестрелна рана в спешното отделение задължително се докладваше в полицията. Той не бе поискал да рискува, дори ако това щеше да спаси жената, която го обичаше.

Беше я изоставил на масата, където бяха разигравали извратените си игри — на нея бяха убили четири жени. Беше я оставил парализирана, кървяща и умираща. Дори не я бе завил с одеяло.

Според Мишел Роб я ревнувал от Джилиан, макар Мишел да се опитвала да го разубеди. В петък Джилиан й се обадила от уличен телефон, тъй като батериите на клетъчния й телефон били изтощени. Искала да говори за скандала с баща си. Имала нужда от подкрепа и приятел. Мишел я завела при Роб Маршал.

— Мишел го обича — каза Енджи, дърпайки превръзката. Намръщи се и добави: — Повече от мен.

Но Мишел бе всичко, с което разполагаше, тя беше нейното семейство, нейната майка, така че изпълняваше желанията й. Кейт се запита какво ли би сторила Енджи, когато й кажат, че Мишел е мъртва, че е останала сама — нещо, от което толкова много се страхуваше.

На вратата тихо се почука. Това беше сигнал, че времето за посещение бе приключило. Когато излезеше от стаята, хората, стоящи от другата страна на огледалната стена, щяха да я подложат на кръстосан разпит — Сабин, лейтенант Фаулър, Гари Юрек и Ковак, който се бе завърнал като герой след пожара в къщата на Кейт. Снимка на Ковак и Куин се бе появила дори в „Нюзуик“. Всички те смятаха, че е тук по тяхна молба. Но тя не бе задала въпросите, които ги интересуваха, нито бе настоявала за отговор. Не беше посетила това отделение за психиатрично болни, за да изследва състоянието на Енджи Файнлоу. Не беше дошла като съветник при клиента си. Беше дошла при някой, с когото бе споделила изпитание. Някой, чийто живот бе свързан с нейния завинаги, по начин, по който никой друг не бе свързан с нея.

Протегна ръка през масата и докосна пръстите на Енджи, опитвайки се да я задържи в реалността. Собствените й ръце все още бяха подпухнали и с белези по китките. Бяха изминали три дни от инцидента в дома й.

— Не си сама, момиче — тихо промълви Кейт. — Не можеш просто да спасиш живота ми и да изчезнеш. Ще те наблюдавам. Ето ти малък спомен.

Бързо като фокусник тя пъхна нещо в ръката на момичето. Миниатюрният порцеланов ангел, който Енджи бе откраднала от бюрото й, а после бе изоставила във „Феникс“.

Енджи се загледа в статуйката — ангел пазител в свят, където подобни неща не съществуваха, или поне тя смяташе така. Желанието й да повярва бе толкова силно, че я ужаси, и тя се уедини в своя свят от сенки, за да се скрие от страха. По-добре беше да не вярва в нищо, отколкото разочарованието да я покоси.

Сви ръката си и скри ангелчето като своя тайна. Затвори очи и престана да мисли, дори не усети как сълзите се стичат по страните й.

Кейт преглътна своите и бавно се надигна от стола. Прокара ръка по косата на Енджи, наведе се и леко я целуна по главата.

— Ще се върна — прошепна тя, после взе патериците и закуцука към вратата, мърморейки си сама: — Предполагам, че трябва да престана да си повтарям, че не искам деца.

Мисълта предизвика такава буря от чувства, че не бе способна да се справи с това днес. За щастие разполагаше с още много дни, за да обмисли всичко спокойно.

Когато излезе в коридора, вратата на стаята за наблюдение се отвори и оттам изскочиха Сабин, Фаулър и Юрек. Изглеждаха разочаровани. Ковак ги последва. На лицето му бе цъфнала презрителна усмивка. В същото време нисък, но привлекателен италианец, облечен в скъп черен костюм, се приближи до тях по коридора. Придружаваше го намръщеният Лукас Бранд.

— Разговаряли ли сте с момичето в отсъствие на нейния съветник? — настойчиво запита той.

Кейт го изгледа студено.

— Нямате право да го правите, докато не й бъде определен защитник — каза Бранд на Сабин.

— Не ми казвай, как да си върша работата — наведе рамене Сабин, сякаш се канеше да забие юмрук в лицето му. — Какво правиш тук, Костело?

— Представлявам Енджи Файнлоу по молба на Питър Бондурант.

Антъни Костело, машата на богатите и известните. Кейт едва не се изсмя на глас. Точно когато си мислеше, че нищо не може да я изненада… Питър Бондурант плаща за адвокат на Енджи. Отплата за това, че е застрелял сестра й в гръб. Добър ход за мъж, към който щяха да бъдат предявени обвинения. Или просто искаше да оправи нещата, които дъщеря му бе забъркала през живота си, като помогне на Енджи да оправи своя. Карма.

— Всичко, което ви каже, е поверително — изръмжа й Костело.

— Дошла съм да посетя приятел — отвърна Кейт и се отдалечи накуцвайки, като остави мъжете да уредят формалностите.

Още един фокус от цирка.

— Хей, Червенокоске!

Тя се извърна и спря, за да изчака Ковак. Изглеждаше така, сякаш бе заспал на брега. Лицето му бе яркочервено, като че бе изгорял на слънце. Веждите му представляваха две опърлени, тънки и бледи линии. Мустаците му бяха изчезнали. Така изглеждаше далеч по-млад.

— Как ти се струва тази работа? — попита той и се закашля. Явно последствие от вдишването на дима.

— Все по-любопитна.

— Куин върна ли се вече?

— Утре.

Той бе заминал за Куонтико, за да представи доклада си и да подаде молба за отпуска, която не бе ползвал през последните пет години.

— Значи ще дойдеш довечера?

Кейт направи гримаса.

— Едва ли, Сам. Все още не съм готова да празнувам.

— Кейт — изръмжа неодобрително той. — Забрави ли, това е празникът на патрона на църквата! Аз съм проклетият епископ, за Бога! Имаме много причини да празнуваме!

В действителност тълпата пияни полицаи и служители от съда никак не я привличаше. След всичко, което се случи, след сблъсъка й с медиите през последните няколко дни не й се срещаше с никого.

— Ще ви гледам по новините — отвърна.

Той въздъхна тежко, отказвайки се да я убеждава. Съжаляваше за истинската причина, поради която тя странеше от колегите си.

— Случаят беше тежък. Дръж се, Червенокоске — усмихна се, макар и малко тъжно. — Наред си, като за цивилно лице.

Кейт отвърна на усмивката му.

— Горе главата, Ковак. — После се приближи куцукайки, облегна се на него и го целуна по бузата. — Благодаря ти, че спаси живота ми.

— Разчитай на мен по всяко време.

 

 

Времето в Минесота се затопли предния ден. Температурите се покачиха. Снегът почти се бе стопил. Осъзнавайки, колко е дълга зимата, гражданите на Минеаполис веднага решиха да се възползват от хубавото време и да покарат колела и ролери. Малки групички от възрастни дами, трениращи спортно ходене, минаха по улицата на Кейт, насочвайки се към езерото. Те намаляваха ход при вида на почернялата обгорена къща.

Мазето и подът на първия етаж бяха пострадали най-силно от пожара. Къщата можеше да бъде спасена и ремонтирана. Тя също можеше да се помъчи да не мисли за случилото се, когато й се наложеше да слиза в мазето. Можеше да се опита да не стои до пералнята и да си спомня как Роб Маршал лежи мъртъв и се овъглява.

Съществуваха и по-трудни работи от това да избираш нови шкафчета за кухнята.

Кейт си проправи път сред изгорелите вещи на първия етаж. Приятел на Ковак бе огледал къщата и й бе казал къде може да стъпва и къде не, какво може да върши и какво не би трябвало. Сложи си жълтата каска, която той й бе дал, за да пази главата си. На единия си крак бе обула бота с дебела подметка. Над превръзките на другия бе нахлузила дебел вълнен чорап, а върху него плътен найлонов плик.

Разравяше изгорелите вещи с дълга маша, търсеше неща, които би искала да запази за спомен. Работата я потискаше. Доплака й се. Въпреки че пожарната пристигна навреме, експлозията, предизвикана в мазето от изоставените бои и бензина, бе повредила голяма част от първия етаж. А това, което пожарът не бе успял да повреди, маркучите на пожарникарите го бяха сторили.

Загубата на най-обикновени вещи не я притесняваше. Можеше да си купи нов телевизор. Канапето беше просто канапе. Гардеробът беше силно опушен, но със застраховката можеше да си купи нов. Загубата на неща, свързани със спомените й, я депресираше. Беше израснала в тази къща. Това, което сега изглеждаше като два обгорени пъна, беше бюрото на баща й. Спомняше си как пропълзяваше под него, докато играеха със сестра си на криеница. Люлеещият се стол в дневната бе принадлежал на пралеля й. Албумите със снимки също бяха изгорели, а заедно с тях и спомените на няколко поколения.

Вдигна онова, което бе останало от албум със снимки на Емили, и го разлисти, очите й се насълзиха, когато разбра, че повечето фотографии са съсипани. Сякаш отново бе загубила детето си.

Затвори албума и го притисна до гърдите си, оглеждайки опустошението наоколо. Може би днес не беше подходящо да върши тази работа. Куин се бе опитал да я разубеди по телефона. Тя бе възразила, че е достатъчно силна, че иска да направи нещо.

Вероятно не беше толкова силна. Не и по начина, от който се нуждаеше. Чувстваше се твърде наранена, уморена. Изпитваше усещане за загуба. Вярата в собствените й преценки бе разклатена. Нейният свят се бе объркал. Би трябвало да предотврати всичко, което се бе случило.

Проклятието на жертвата. Припомняше си нещата отново и отново. Мразеше липсата на контрол над света около нея. Изпитанието беше дали ще успее да се издигне и да преодолее състоянието си, да го надрасне.

Изнесе албума навън и го постави в кашона на стълбите. Задният двор бе осветен ярко от слънчевия залез. Забеляза статуя, която бе забравила да прибере през зимния сезон — фея на пиедестал, четяща книга. Поради липсата на растителност статуята изглеждаше самотна и уязвима. Изпита странен подтик да я вземе и да я прегърне като дете. Да я защити.

Още една вълна от емоции, която я накара да заплаче. Помисли си за Енджи, толкова дребна и самотна, облечена в болничния халат, стискаща в ръката си статуйката на ангел.

Чу затръшване на врата пред къщата и надникна. Куин се отдалечаваше от таксито. Моментално й олекна на сърцето от начина, по който се движеше, по който изглеждаше, смръщените му вежди, когато вдигна поглед към къщата, без да знае, че го наблюдава. Неочаквано нервите й се опънаха.

Не се бяха виждали често след пожара. Приключването на случая бе отнело много време на Куин. От медиите настояваха той да преповтори всичко пред тях, да анализира и проанализира всеки аспект. После се върна в Куонтико, където го очакваха няколко случая да ги разреши. Дори телефонните им разговори бяха кратки и двамата отбягваха главната тема за връзката им. Случаят го бе довел в Минесота. Случаят ги бе събрал заедно. Случаят приключи. А сега какво?

— Отзад съм! — извика Кейт.

Куин не откъсна поглед от нея, докато заобикаляше къщата отстрани. Тя изглеждаше смешна и прекрасна с жълтата каска и грамадно зелено палто. Красива въпреки синините, побоя и стреса.

Едва не я загуби. Отново. Завинаги. Мисълта го порази, като че някой го удари с чук по слънчевия сплит. Едва не я загуби, отчасти защото не бе успял да съзре чудовището пред себе си.

— Хей, хубавице — извика и остави чантите си на земята. Прегърна я и я целуна. Каската й се килна назад и падна, разкривайки буйната й дълга коса. — Как вървят нещата?

— Никак — отвърна просто тя. Типично в неин стил. — Обичах тази къща и вещите си. Сега трябва да започна всичко отначало, а никак не ми се иска. Но трябва да се живее, така че нямам друг избор. Трябва да вирна брадичка й да продължа да марширувам напред. — Сви рамене и отклони поглед. — Въпреки това е за предпочитане пред онова, което очаква Енджи. Или Мелани Хеслър.

Куин я хвана за упоритата брадичка и приближи лицето й към своето.

— Самообвиняваш ли се, Катрин Елизабет?

Тя кимна и го остави да изтрие сълзите й.

— Аз също — призна той и се усмихна мрачно. — Ние сме двойка. Само си помисли колко хубав щеше да бъде светът, ако двамата с теб можехме да го управляваме.

— Бихме свършили добра работа — обеща тя, после потръпна. — Или щях да се проваля и хората, които обичам, щяха да страдат.

— Е, днес дочух лош слух — ние сме човешки същества, така че грешките не са ни чужди.

Кейт смръщи вежди.

— Хора ли? — тя го хвана за ръката и го поведе към дървената пейка в градината. — Аз и ти? Кой ти го каза? Ще стопя мозъците им със смъртоносен лъч.

Седнаха и ръката му автоматично обгърна раменете й, също толкова автоматично главата й се отпусна на рамото му.

— Не подрани ли?

— Е, не исках да изпусна тържеството в „Патрик“ — отвърна той. — Радваш ли се, че ме виждаш?

— Не и след този отговор.

Той се изсмя и бързо я целуна по слепоочието. Останаха смълчани известно време, взирайки се почернялата задна врата на къщата, откъдето двамата с Ковак я бяха изнесли.

— Върнах се, за да изградя живота си отново — тихо изрече Кейт. — Мислех си, че ако го сторя, ще имам контрол над нещата и нищо лошо няма да ми се случи. Колко наивно от моя страна!

Куин сви рамене.

— Смятах, че ако сам дърпам юздите на живота си, ще се отърва от всички неприятности. Не стана така. Винаги изскача нещо друго. Не мога да контролирам всичко, понякога нещата се изплъзват. По дяволите, дори не мога да позная чудовищата, които се разхождат около мен.

Кейт долови нотки на отчаяние и осъзна, че неговата вяра в способностите му също е разклатена. Могъщият Куин. Мъжът, който винаги беше прав, винаги уверен, движещ се напред като стрела. Винаги бе харесвала силата му, беше се възхищавала на твърдоглавието му. Но го обичаше заради уязвимостта му.

— Никой не можеше да предвиди какво ще се случи, Джон. Мразех този човек от деня, в който зае поста си, но нищо не заподозрях. Виждаме това, което очакваме да видим. Страшничко, имайки предвид какво може да се крие под повърхността.

Загледа се в градината, спяща зимен сън, нереална на избледняващата дневна светлина.

— Представи си най-ужасното и отвратително нещо, което човек може да причини на друг. Някой в този град го върши точно в този момент. Не знам как понасяш тази мисъл, Джон.

— Не мога — призна той. — Нали знаеш как стоят нещата, когато започнеш тази работа? Налага се да загрубееш. Трябва да се пазиш от чувствата си. После стигаш до точката, когато си се нагледал на всякакви ужасии и нищо не може да те развълнува, и започваш да се питаш дали не си загубил човешкия си облик. Ако останеш достатъчно дълго, бронята ти започва да ерозира, злото започва да прониква през нея и се връщаш там, откъдето си започнал, само че си по-възрастен и уморен. Тогава разбираш, че не можеш да убиеш всички дракони, без значение колко усилия полагаш.

— И какво става тогава? — тихо попита Кейт.

— Или отстъпваш, или изпадаш в състоянието на Винс Уолш.

— Отстрани този избор изглежда лишен от смисъл.

— Не и когато работата е всичко, което имаш. Когато й се отдадеш напълно, защото си твърде уплашен да си тръгнеш и да започнеш живота, който истински желаеш. Моят портрет за последните пет години. Но вече не. От днес напускам. Време е да се освободя от напрежението и да подредя мислите в главата си.

— Решението е твое — каза Кейт.

— Знам какво искам — простичко изрече Куин.

Извърна се към нея и хвана двете й ръце.

— Искам нещо добро в живота си. Нещо красиво и топло. Нуждая се от теб. От какво се нуждаеш ти?

Кейт се взря в очите му, с периферното си зрение виждаше изгорялата къща и в съзнанието й изникна мисълта за феникса, издигащ се от пепелта. Събитието, което ги събра заедно на това място и по това време, бе ужасяващо, но то бе техният шанс за ново начало. Заедно.

За пръв път от пет години насам изпита чувство на топлота и спокойствие, което запълни болезнената пустота в душата й. Беше прекарала тези години без него, просто съществувайки. Беше време да заживее истински. След смъртта, буквална и метафорична, беше време за живот.

— Прегърни ме, Джон Куин — усмихна се тя нежно. — Искам да ме прегръщаш всеки ден и всяка нощ.

Куин въздъхна, усмивка озари привлекателното му лице.

— Доста време ти трябваше, за да ми отговориш.

Нежно я прегърна, припомняйки си за раните й, и я притисна до себе си. Представи си, че усеща ударите на сърцето й през дебелото палто.

— Ти владееш сърцето ми, Кейт Конлан — прошепна той и зарови лице в гъстите й меки коси. — Разполагаше с много време. Не мога повече да живея така.

Кейт се усмихна, притискайки се до гърдите му, разбирайки, че е открила своя дом в прегръдките и в любовта му.

— Е, Джон Куин — изрече тя, вдигайки поглед към него. Беше започнало да се смрачава. — Нямам намерение да те изпусна този път.