Тами Хоуг
Пръст от пръстта (21)

21.

Къщата бе тъмна. Съседните къщи също. Хората, живеещи в този квартал, явно бяха цивилизовани. В квартала на Ковак винаги светеше — тамошните жители се прибираха късно или отиваха на работа рано.

Ковак паркира на улицата до имота на Бондурант и го обиколи пеша, стъпвайки по чистия сняг. Беше натрупал, залепваше се по крачолите му и навлизаше в обувките. Ковак не обръщаше внимание, гледаше към имението, което сега му се стори още по-голямо. Входовете бяха осветени. В самата къща не светеше. Ако Бондурант гледаше телевизия, сигурно се намираше в някоя стая без прозорци.

Какъв дом. Приличаше на средновековен английски замък, със стая за мъчения в мазето. Сигурно имаше и тук.

Господи, дали щеше да му излезе късметът? Дали щеше да успее да докаже, че милионерът Бондурант е лунатик и убиец. Кметицата сигурно би му прерязала гърлото, след което щеше да изложи трупа му на стълбите на новия затвор. Големците искаха убиецът да бъде заловен.

Но все пак предпочитаха да е някой бивш каторжник от Уисконсин.

Заобиколи колата си, изтупа снега от дрехите си и седна зад волана, запали мотора. Краката му бяха замръзнали и не ги чувстваше.

Извади клетъчния си телефон и набра номера на Бондурант. Куин му бе съобщил, че Кейт е забелязала Бондурант на събранието, криел се сред обикновените хора. Този човек се държеше странно. Не им каза нищо за последната нощ на Джилиан и кой знае още какво криеше.

Телефонът иззвъня.

Безпокоеше го фактът, че Бондурант разполага с информация, но не бе дошъл в участъка да даде показания.

На петото позвъняване се включи, телефонният секретар. Ковак съобщи името и номера си с молба да му се обадят.

Отиде с колата до домофона и позвъни. Никой не отвърна. Остана там пет минути, отново натисна звънеца. Пак никой не му отвърна.

По улицата премина патрулна кола на частна охранителна фирма, спря и патрулът го помоли да покаже документите си. Когато отново остана сам, той се загледа в къщата, питайки се какви ли тайни крие.

Някои хора не вдигаха телефона след полунощ. Но така не постъпваха родителите на изчезнали деца. Може би Питър Бондурант нарочно не отговаряше и на домофона и се криеше в леглото си. Едва ли той бе повикал патрулната кола.

Ковак отново се загледа в къщата. Дългогодишният му опит му нашепваше, че там няма никой. Питър Бондурант не си бе у дома късно през нощта, а свидетелката бе изчезнала. Питър Бондурант, който изискваше отговори, но отказваше да даде каквато и да е информация. Бондурант, който се бе карал с дъщеря си в нощта, когато тя бе изчезнала, но не си признаваше. Бондурант, който имаше властта да съсипе ченге.

„Трябва да съм ненормален да седя тук“ — помисли си Ковак. Трябваше да се занимаят с Ванлийс. Изглежда съвпадаше с профила, изграден от Куин. Имаше минало. Познаваше Джилиан, имаше достъп до дома й. Дори караше подходящия вид кола.

Но имаше нещо около Питър Бондурант. Чувстваше го с кожата си, щеше да го открие.

Въздъхна, намести се по-удобно и зачака. Запали цигара. За какво му беше пенсия, като си помислиш?

 

 

Трупове плаваха над него като дървени трупи. Голи, разлагащи се тела. Разкъсани, с дупки по тях. Храна за рибите. Змиорки влизаха и излизаха през дупките.

Куин погледна нагоре към телата, опитвайки се да идентифицира всяко едно по име в синята вода. Въздухът му свършваше. Дробовете му горяха. Не можеше да изплува на повърхността, докато не идентифицира всяко тяло и не посочи всеки убиец.

Телата се клатеха и сменяха разположението си. Разлагащи се крайници се откъсваха от тях и потъваха надолу към него. Под него, в зелено легло от водорасли.

Трябваше да мисли усилено. Имена. Дати. Факти. Не можеше да си спомни всички имена. Не знаеше всички убийци. Случайни факти се мяркаха в главата му. Телата ставаха все повече, носеха се по водата. Въздухът не му достигаше.

Не можеше да диша, не можеше да мисли.

Размаха ръце, опитвайки се да се хване за нещо, за да се изтегли нагоре, но ръцете, за които се хващаше, бяха студени и мъртви и го натискаха под водата. Трябваше да мисли усилено, можеше да разреши загадката само ако всичко около него не се движеше. Ако мислите му престанеха да се въртят, ако можеше да диша.

Телата над него отново се разместиха и видя лицето на Кейт от другата страна. Гледаше надолу към него. Телата пак се раздвижиха и вече не я виждаше.

Точно когато смяташе, че дробовете му ще се изпълнят с кръв, направи последен опит и изскочи на повърхността на водата и от съня. Задъхвайки се, скочи от леглото. Беше потънал в пот. Залитайки, се отдалечи от постелята, краката му се подкосяваха. Отпусна се на стола до бюрото. Гол, потен и треперещ, с вкус на кръв в устата си.

Сънят не беше нов за него. Имаше няколко различни варианта. Бяха лесни за интерпретиране, но никога не си направи труда да ги анализира.

Знаеше какво точно ще му каже Кейт — щеше да му прочете още една лекция за супермените, а после щеше да го накара да пие билков чай. Щеше да маскира загрижеността със сарказъм, а после щеше да му повика такси и да го изхвърли от дома си.

„Нека се наречем само стари приятели и да оставим нещата така. Не си тук заради мен, Джон. Трябваше да го направиш преди години, ако си искал.“ Това си мислеше тя, че не е дошъл заради нея.

Все още изпитвайки слабост, отиде до прозореца и погледна надолу към Минеаполис и празните улици, покрити със сняг.

Вече не бе сигурен какво иска. Въпросът беше дали може да си позволи да се надява.

„Единственото нещо, което може да те спаси от разочарованието, е безнадеждността. Но ти нямаш надежди, така че няма за какво да живееш.“

Собствените му думи. Неговият глас. Собствената му мъдрост.

Затваряйки очи, отново видя телата, обхвана го ужас, разяждащ като киселинен дъжд.

Сякаш чу гласа на шефа си, изискващ отговори, обяснения, настоявайки за резултати. „Бондурант не е случаен човек, Джон. Какво става с тебе, по дяволите?“

Сълзи горяха в очите му, когато отговорът избликна някъде от средата на гърдите му: „Загубих“.

„Докъде стигна? Откри ли заподозрян? Знаеш какво търсиш, нали?“

Би могло и да е така. Ако се вземат убийствата и на двете проститутки, а се игнорира фактът, че дъщерята на Питър Бондурант може да е или да не е третата жертва. Ако се престориш, че държанието на Бондурант е нормално. Ако нямаше хиляди въпроси без отговор относно Джилиан. Ако ставаше дума просто за убийството на проститутки, щеше да изгради профил и без да напуска Куонтико.

Но ако бяха просто убийствата на две проститутки, никой нямаше да се обади в кабинета му.

Отказвайки се от съня, той си изми зъбите, взе душ и си облече спортния екип. Седна на бюрото и започна да преглежда докладите по убийството.

Разгледа и снимките, които Мери Мос бе взела от родителите на Лайла Уайт. Сигурно случилото се бе разбило сърцата им.

Куин въздъхна, докато гледаше снимката на Лайла: как бе подредена косата й, кривата й усмивка, леката гърбица на носа, извивката на рамото. Реши, че и тя ще се присъедини към кошмарите му.

Остави снимката настрана, но нещо привлече погледа му и я взе отново. От банския й костюм се показваше малка татуировка в горната част на дясната гърда. Куин потърси лупата си и отново я разгледа.

Цвете. Лилия.

Прегледа доклада от аутопсията и снимките на Уайт. Бяха далеч по-малко от тези на Джилиан Бондурант. Все пак откри това, което търсеше — снимка, показваща мястото, откъдето липсваше парче плът, — точно на мястото на татуировката.

 

 

Кейт седеше, свита в ъгъла на старото кожено канапе в кабинета си, до нея имаше чаша. Вече не помнеше коя по ред. Нямаше значение. Това помагаше болката да намалее.

Как животът й пое по този наклон? Нещата вървяха толкова леко и гладко и изведнъж: Бам! Всичко се разпадна на малки парчета. Мразеше чувството, че не може да контролира положението. Миналото я преследваше. А толкова добре се справяше. С поглед напред, знаеше какво ще стане утре, следващата седмица. Опита се да не мисли за миналото. Не и за Куин.

Докосна устните си, за да потърси отново топлината му. Отпи от чашата и реши, че още усеща вкуса му.

Имаше много по-важни неща. Дали Енджи е жива или не? Дали щяха да я открият? Обади се на Роб Маршал, за да го информира. На него се падна честта да докладва на окръжния прокурор. Сабин сигурно щеше да прекара остатъка от нощта, обмисляйки как да я накаже. Кейт реши, че утре по всяка вероятност ще я качат на кладата.

Но сблъсъкът със Сабин бе последното нещо, за което се тревожеше. Каквото и да направеше, не можеше да я накаже така, както тя самата се наказваше.

Всеки път, когато затвореше очи, виждаше кръв.

„Трябваше да остана при нея. Ако бях там, все още щеше да е жива.“

Всеки път, когато си го помислеше, лицето на Енджи изплуваше пред нея и болката по Емили ставаше все по-силна. Куин й бе казал, че се прави на мъченица, но мъчениците страдаха, без да са извършили грях, а тя бе виновна. За Енджи. За Емили.

Ако беше отишла заедно с момичето… ако се бе опитала да се сближи повече с нея…

— Мислех си, че се справям толкова добре.

Стана от канапето и отиде до масивното дъбово бюро. Вдигна телефона и се свърза с телефонния си секретар. Гърлото й бе стегнато. Изслуша съобщението на Дейвид Уилис, на учителя й по готварство. А после…

„10,05 вечерта“ — произнесе механичният глас. После настъпи тишина.

10,08 вечерта. Мълчание.

10,10. Отново мълчание.

Беше оставила клетъчния си телефон в колата. Не искаше да се върне и да го вземе, защото се страхуваше. Всеки можеше да й остави съобщение.

Ако тези обаждания идваха от Енджи…

Нямаше как да разбере, трябваше да чака.

 

 

Някой се бе обадил в полицейския участък на телефон 911 в 3,49 сутринта. Запалена кола. Ковак слушаше просто по навик. Беше замръзнал до кости. Чувстваше се като буца лед. През отворения прозорец навяваше сняг. Вероятно трябваше да подпали тази кола. Може би тогава би се постоплил. В този момент съобщиха адреса. Адреналинът нахлу в главата му и вече не усещаше студ.

Навярно бяха предизвикали Джо Подпалвача със събранието. Запали мотора и потегли по улицата, далеч от празната къща на Бондурант.

Техният убиец току-що бе подпалил четвъртата си жертва… на паркинга на общинския център, където бяха провели събранието.