Тами Хоуг
Пръст от пръстта (2)

2.

— Защо винаги се оказвам на неподходящото място в неподходящото време? — промърмори Кейт Конлан.

През първия ден, в който се бе върнала в ужасния Лас Вегас от нещо като ваканция — посещение при родителите си, подтикнато от чувството за вина, — закъсняваше за работа, болеше я главата и й се искаше да удуши сержанта от отдел „Сексуални престъпления“ за това, че бе уплашил една от клиентките й. За това, разбира се, щеше да си плати, като се срещне с прокурора. На всичко отгоре новите й модни обувки се бяха разширили и шляпаха, докато пресичаше паркинга на Четвърто авеню.

Сега и това. Неврастеник.

Явно никой друг не го бе забелязал как се промъква през фоайето на Държавния отдел на окръг Хенипин като нервна котка. Кейт прецени, че мъжът е на около тридесет години, само няколко сантиметра по-висок от нея и доста слаб. Явно бе наранен. Вероятно страдаше от някакъв вид личен емоционален срив — загуба на работа или на приятелка. Беше или разведен, или живееше разделен от семейството си. Изглежда живееше сам, но не беше бездомен. Дрехите му бяха смачкани, но не дрипави, а обувките му бяха твърде добри за скитник. Потеше се като в сауна, но не бе свалил палтото си, докато обикаляше около новата скулптура в средата на приемната — символична статуя с претенции за съвременно изкуство, направена от разтопени пистолети. Мърмореше си нещо, хванал с ръка ревера на плътното си памучно сако. Вътрешното му емоционално напрежение бе изписано на лицето му.

Кейт събу обувките си, без да отклонява поглед от мъжа. Бръкна в ръчната си чанта и извади клетъчния телефон. В този миг навлекът се насочи към жената, работеща на бюрото за информация на няколко метра от нея.

„По дяволите.“

Кейт бавно се изправи, натискайки бутоните. Не можеше да набере номера на охраната от външен телефон. Най-близкият пазач се намираше от другата страна на фоайето, усмихнато разговаряше с пощаджията. Жената от бюрото за информация се приближи до мъжа и наклони глава, сякаш изрусената й коса натежаваше на една страна.

„По дяволите.“

Телефонът иззвъня веднъж… два пъти. Кейт бавно тръгна към непознатия, с мобилния си телефон в едната ръка и с обувка в другата.

— С какво мога да ви помогна, сър? — попита жената отдалеч. Кръвта щеше да повреди копринената й бежова блуза.

Мъжът се извърна нервно.

— Мога ли да ви помогна? — отново попита жената.

Четвърто позвъняване…

Латиноамериканка буташе детска количка между нея и мъжа. Кейт осъзна, че той ще се разтрепери всеки миг — тялото му се съпротивляваше на гнева и депресията, натрупани в него.

Пето позвъняване… „Кабинетът на прокурора, окръг Хенипин…“

— По дяволите!

Движенията му не можеха да се сбъркат — неподвижни крака, посягане към сакото, разширени очи.

— Залегни! — извика Кейт, изпускайки телефона.

Жената от бюрото за информация замръзна на мястото си.

— Някой ще си плати! — изкрещя мъжът, насочвайки се към жената, хвана я със свободната си ръка, дръпна я към себе си, опирайки пистолета в нея. Експлозията от изстрела изтрещя в просторното фоайе, заглушавайки паническите писъци наоколо. Сега всички го забелязаха.

Кейт се хвърли върху него и го удари с токчето на обувката си в слепоочието. Той извика стреснат, сетне заби лакътя си в ребрата й.

Жената от бюрото за информация продължаваше да пищи. Краката й се подкосиха — явно бе загубила съзнание, и повлече похитителя си към пода. Той падна на коляно и сипейки ругатни, стреля още веднъж. Куршумът рикошира в пода и отскочи нанякъде.

Кейт падна заедно с нападателя. С лявата си ръка силно стискаше яката на палтото му. Нямаше намерение да го изпусне. Каквито и демони да бе потискал в себе си, сега те бяха на свобода. Ако успееше да й се изплъзне, щеше да се тревожи много повече, отколкото за блуждаещите куршуми. Найлоновите й чорапи се плъзгаха по гладкия под. Опита се да се изправи, без да го пуска, той също се мъчеше да стане. Отново замахна с обувката и го цапардоса по ухото. Негодникът се извърна и се опита да я удари с пистолета. Кейт го хвана за ръката и я изви нагоре, пистолетът отново изгърмя. Успокояваше я мисълта, че в сградата има поне двадесет етажа с офиси и съдебни зали.

Докато се бореха за пистолета, тя му подложи крак и се хвърли отгоре му с цялата си тежест. Паднаха на пода и се запремятаха по металните стъпала на ескалатора до улицата, където ги посрещнаха викове:

— Стой! Полиция!

Кейт вдигна поглед към сериозните мъжки лица през мъглата на болката и изстена:

— Е, идвате точно навреме.

 

 

— Хей, виж! — извика един от помощник-прокурорите. — Това е Мръсната Хариет!

— Много смешно, Логън — отвърна Кейт, прекосявайки коридора към кабинета на окръжния прокурор. — Прочел си го в някоя книга, нали?

— Трябва да наемат Рене Русо да изпълнява ролята ти във филма.

— Ще им предам заръката ти.

Гърбът и бедрата я боляха. Беше отказала да я откарат в спешното отделение. Вместо това, накуцвайки, се бе отправила към дамската тоалетна, където среса червеникаворусата си грива и я прибра на опашка, изми кръвта, огледа скъсания си черен чорапогащник и тръгна към кабинета си. Нямаше наранявания, които да изискват рентгенови снимки или шевове, а и вече наближаваше обяд. Щеше да плати цената за твърдостта: тази вечер щеше да се наложи да вземе успокоително, да изпие чаша изстуден джин, да се потопи в топла вана, вместо да се трови с истински лекарства против болката. Вече бе сигурна, че ще съжалява.

Помисли за миг, че вече е твърде стара да преследва лунатици и да се търкаля по стъпалата на ескалатора, но сетне упорито отхвърли идеята, че на четиридесет и две е стара за каквото и да било. Още повече, че бяха изминали само пет години от това, което наричаше „втори живот“. Втора кариера, втори опит за постигане на стабилност и сигурност.

Единственото, за което си бе мислила на връщане от извратения Лас Вегас, бе отново да започне нормалния живот, който сама си бе изградила. Мир и спокойствие. Познатите заплетени проблеми в работата й като защитник на жертви и свидетели. Курсовете по готварство, които твърдо бе решила да завърши.

Но не, трябваше да се окаже на едно и също място с онзи човек. Винаги ставаше така — тя първа забелязваше престъпника.

Информиран от секретарката си, окръжният прокурор лично й отвори вратата на кабинета си. Беше висок, приятен мъж. Тед Сабин имаше внушителна осанка и гъста посивяла коса. Чифт очила с метални рамки висяха на орловия му нос. Те му придаваха сериозен вид и му помагаха да прикрие факта, че сините му очи бяха разположени твърде близо.

Тъй като и преди работеше като прокурор, сега, когато се издигна, обичаше да поема само избрани случаи. Работата му беше главно административна и свързана с политиката. Ръководеше шумна колегия от прокурори, опитващи се да се преборят с купищата документи, прииждащи постоянно в окръжната прокуратура на Хенипин. По обяд и вечер се движеше в елитните кръгове на Минеаполис, поддържайки връзките си и обещавайки услуги. Не беше тайна, че има амбицията да се кандидатира за Сената.

— Влизай, Кейт — покани я той. На лицето му бе изписана загриженост. Постави голямата си ръка на рамото й и я поведе към стола. — Как си? Веднага ме информираха за случилото се долу. Мили Боже, можеше да те убият! Ти си невероятно смела!

— Не, не съм — запротестира Кейт, опитвайки се да се освободи от ръката му. Отпусна се в стола за посетители и усети как погледът му се плъзга по кръстосаните й колене. Дискретно дръпна полата си надолу, проклинайки се, че не бе успяла да открие в кабинета си резервния чорапогащник, който държеше в чекмеджето на бюрото си. — Просто реагирах, това е всичко. Как е госпожа Сабин?

— Добре — автоматично отвърна той. Гледаше я съсредоточено, докато приглаждаше ръбовете на панталона си. — Значи, просто си реагирала? Както са те учили в Бюрото.

Очароваше го фактът, че в миналото бе работила като агент. Кейт можеше само да предполага какви похотливи фантазии пъплят в ума му. Игри на господари, черна кожа, белезници, пошляпване. Пфу…

Насочи вниманието си към прекия си началник, директора на юридическия отдел, който зае мястото до нея. Роб Маршал беше пълна противоположност на Сабин — дундест, отпуснат и небрежен към облеклото си. Главата му беше кръгла като тиква, а оредяващата му коса бе късо подстригана и наподобяваше петно от ръжда. Лицето му беше румено и обезобразено от белези от акне, а носът му — твърде къс.

Беше й шеф от осемнадесет месеца и беше дошъл в Минеаполис от подобно работно място в Медисън, Уисконсин. През това време бяха опитвали не много успешно да открият някакво равновесие между начина си на работа и характерите си. Кейт никак не го харесваше. Роб беше безгръбначно мекотело и бе склонен да я тормози за самостоятелността й в работата. Той я намираше за нахална, своеволна и властна. Тя приемаше мнението му като комплимент, но се опитваше да остави загрижеността му към жертвите да компенсира грешките му. В допълнение към административните му задължения, той често присъстваше на конференции и успяваше да отдели време да взима участие в групите за подкрепа на жертвите.

Маршал я изгледа смръщено през очилата си без рамки, устните му бяха стиснати, сякаш току-що си бе прехапал езика.

— Можеха да те убият. Защо просто не извика охраната?

— Нямаше време.

— Инстинкт, Роб! — обади се Сабин, усмихвайки се широко. — Сигурен съм, че ние двамата никога няма да разберем изострените инстинкти, които е развила Кейт в миналото.

Кейт се въздържа да му напомни, че бе прекарала повечето години във ФБР на бюрото си в научния отдел по поведение към Националния център за анализ на престъпления с насилие. Дните й като действащ агент отдавна бяха отминали, а и тя не искаше да си ги спомня.

— Кметът ще иска да те награди — весело съобщи Сабин, знаейки, че ще го снимат заедно с нея.

Гласността и рекламата бяха последното нещо, към което се стремеше Кейт, Като защитник работата й беше да се занимава с жертвите на престъпления и със свидетелите, да ги води през юридическата система, да им вдъхва увереност. Идеята да я преследват журналисти никак не я блазнеше.

— Предпочитам да не ме награждават. Не смятам, че е полезно за човек е моята работа. Нали, Роб?

— Кейт е права, господин Сабин — отвърна той и се усмихна глуповато — израз, който често се появяваше на лицето му, когато беше нервен. Според Кейт усмивката му беше подлизурска. — Не ми се ще снимката й да излезе в пресата… имайки предвид случая.

— Предполагам — разочаровано изрече Сабин. — При всяко положение, случилото се тази сутрин няма нищо общо с това, че ви повиках. Кейт, предавам ти свидетел.

— Защо е всичкият този шум?

Повечето пъти й прехвърляха клиентите автоматично. Работеше с шестима прокурори и с техните дела, всякакви престъпления, с изключение на убийствата. Роб имаше грижата за делата по убийства, но предаването никога не се състоеше в нещо повече от посещение в кабинета й или телефонен разговор. Сабин очевидно никога не се бе замислял за тази процедура.

— Запозната ли си със случая по убийството на двете проститутки от есента? — попита Сабин. — Онези, чиито трупове бяха изгорени?

— Да, разбира се.

— Има още една жертва. От снощи.

Очите на Кейт се заместиха от едното лице към другото. Зад Сабин се разкриваше панорамна гледка към Минеаполис.

— Тази не е проститутка — изрече тя.

— Откъде знаеш?

„Защото нямаше да ми отделиш време, ако беше.“

— Просто налучках.

— Не си го научила на улицата, нали?

— На улицата ли? — Той май си мислеше, че участва в гангстерски филм. — Не, нямах представа, че е станало убийство.

Сабин неочаквано закрачи неспокойно из кабинета.

— Съществува вероятност жертвата да е Джилиан Бондурант. Баща й е Питър Бондурант.

— О! — възкликна изразително Кейт. „О, не, това не беше просто още една мъртва проститутка. Какво от това, че предишните две жертви също имаха бащи? На тази баща й е важен!“

Роб неловко се размърда, но не беше ясно дали това се дължи на случая, или защото носеше твърде тесни панталони.

— Шофьорската й книжка е била открита близо до тялото.

— Потвърдено ли е, че е изчезнала?

— Вечеряла е в дома на баща си в петък. Оттогава никой не я е виждал.

— Това не означава, че тя е жертвата.

— Постъпил е така и с двете предишни жертви — възрази Сабин. — Документите за самоличност, които е оставил до телата на двете проститутки, са съвпадали.

Стотици въпроси се въртяха в ума на Кейт — за мястото на престъплението, за информацията, с която полицията разполага по първите два случая. Сега за пръв път чуваше, че на мястото на престъплението са били оставени документи за самоличност. Какво означаваше това? Защо изгаря телата, така че да не бъдат разпознати, а оставя документите близо до жертвите?

— Предполагам, че проверяват зъболекарските картони — отвърна тя.

Мъжете размениха погледи.

— Това едва ли ще ни помогне — внимателно изрече Роб. — Разполагаме само с тялото.

— Господи — потръпна Кейт. — Не беше обезглавявал останалите. Поне не съм чувала.

— Не, не го е правил — отвърна Роб. Отново се намръщи и наклони глава. — Ти какво ще кажеш, Кейт? Имаш опит с подобни неща.

— Очевидно, желанието му за насилие се повишава. Може да означава, че се готви за нещо голямо. Съществуваше някакво сексуално обезобразяване при останалите, нали?

— Причината на смъртта и в двата случая е удушаване с лигатура^[1] — поясни Сабин. — Не е необходимо да ти казвам, че удушаването е акт на насилие, но обезглавяването ще хвърли града в паника. Особено ако жертвата е уважавана млада жена. Мили Боже, дъщерята на един от най-видните мъже в щата. Трябва бързо да открием убиеца. Имаме свидетел.

— И тук на сцената излизам аз — заяви Кейт. — Разкажи ми всичко.

— Казва се Ренджи ди Марко — отвърна Роб. — Изскочи от парка, щом пристигна първата полицейска кола.

— Кой ги е повикал?

— Обадили са се анонимно по мобилен телефон — съобщи Сабин. Устните му се свиха, сякаш го болеше зъб. — Питър Бондурант е приятел с кметицата. Познавам го добре. Не е на себе си от мъка. Смята, че жертвата е Джилиан, и иска случаят да бъде разрешен по най-бързия начин. Вече е формиран екип. Обадихме се на старите ти приятели от Бюрото. Изпращат човек от отдела за подкрепа на разследванията. Очевидно си имаме работа със сериен убиец.

„И с известен бизнесмен.“

— Вече са плъзнали слухове — мрачно изръмжа Сабин. — От полицейското управление изтича река от информация.

Лампичките на телефона на бюрото му проблеснаха, но не се чу звън.

— Разговарях с шефа Гриър и с кметицата — продължи той. — Ще следим разследването отблизо.

— За това те повикахме, Кейт — Роб отново се размърда на стола си. — Не можем да изчакваме, докато арестуват някого, за да посочим съветник на свидетелката. Тя е единствената ни връзка с убиеца. Искаме някой да е постоянно с нея. Да стои до нея по време на полицейските разпити. Да не й позволява да говори пред пресата. Да осъществява връзката между нея и кабинета на прокурора. Някой, който да я контролира.

— Звучи ми повече като работа за детегледачка. Имам и други случаи.

— Ще прехвърлим някои от тях на друг.

— Не и Уилис — направи гримаса тя. — Почти съм го приключила. И определено не Мелани Хеслър.

— Аз ще се заема с Хеслър — настоя Роб. — Присъствах на първата среща. Запознат съм със случая.

— Не.

— Работил съм с много жертви на изнасилване.

— Не — повтори, сякаш тя беше началникът и правото за вземане на решение й принадлежеше.

Сабин не прикри раздразнението си.

— Какъв е този случай?

— Мелани Хеслър. Била е изнасилена от двама мъже в уличката зад книжарницата, в която работи, в центъра на града — обясни Кейт. — Много е крехка и се ужасява от съдебния процес. Не мога да я зарежа, нито да прехвърля случая на мъж. Има нужда от мен. Няма да я изоставя.

Роб надменно въздъхна.

— Добре — нетърпеливо заяви Сабин. — Но този случай ще е с приоритет. Не ме интересува какво ще правите. Искам този лунатик да бъде заловен. Незабавно.

Сега, когато на жертвата щяха да отделят повече от минута по новините в шест часа, Кейт се запита колко мъртви проститутки са необходими на Тед Сабин, за да изпита същата тревога и да е толкова настойчив. Запази въпроса за себе си и кимна, опита се да потисне чувството на ужас, което натежаваше като олово в стомаха й.

„Още един свидетел“ — каза си тя. Просто още един случай. Трябваше да се заеме с обичайната си работа.

Естествено.

Мъртва дъщеря на милионер, случай, изпълнен с политика, сериен убиец, а и някой, изпратен от Бюрото. Някой от Куонтико. Някой, който не бе идвал тук от пет години, пламна в нея надежда — но надеждата не беше сигурен щит.

Неочаквано Лас Вегас вече не й се струваше толкова отвратителен.