Тами Хоуг
Пръст от пръстта (27)

27.

— Съжалявам — каза Роб.

Гласът му звучеше сякаш отдалече. Кейт почувства, че кръвта се отдръпва от главата й. Краката й омекнаха. Тя се свлече на едно коляно, все още държейки се за облегалката на стола, и веднага направи опит да се изправи. Чувствата нахлуха в нея подобно на циклон — шок, ужас, притеснение, объркване. Сабин заобиколи бюрото си, за да й подаде ръка, докато Роб стоеше на четири крачки от нея и я гледаше с неподвижен и напрегнат поглед.

— Добре ли си? — попита Сабин.

Кейт се отпусна на стола, в момента й беше безразлично, че той е поставил ръка на коляното й. Окръжният прокурор застана на колене пред нея и я загледа загрижено.

— Кейт?

— Н-не — отвърна тя. Чувстваше се замаяна, слаба и болна, изведнъж нищо не й изглеждаше напълно реално. — Аз… не разбирам.

— Съжалявам, Кейт — каза Роб отново и изведнъж тръгна към нея, сякаш чак сега му хрумна, че би трябвало да направи нещо, но вече е късно. — Зная, че много се грижеше за нея.

— Точно се опитвах да й се обадя — промълви вяло Кейт. — Трябваше да й се обадя в понеделник, но се появи Енджи и всичко ми се изплъзна.

Образът на Мелани Хеслър изпълни съзнанието й. Обикновена, почти свенлива жена, с крехко телосложение и зле накъдрена коса. Работата в книжарницата я притесняваше, но тя и трябваше, докато успее да събере достатъчно пари, за да се върне в училище. Разводът й я беше оставил без никакви пари и квалификация. Нападението, на което беше станала жертва преди няколко месеца, я беше направило уязвима — бе я наранило емоционално, физически и психически. Постоянно се страхуваше, боеше се, че нападателите ще се върнат — често срещан страх при жертвите на изнасилване. Само че се беше оказало, че е трябвало да се страхува не от мъжете, които я бяха изнасилили.

— О, Боже! — прошепна Кейт, като хвана главата си с ръце.

Затвори очи и видя трупа, овъглен и ужасяващ, безформен, разкривен, сгърчен, вонящ, осквернен, осакатен. Беше държала ръката на Мелани и я беше успокоявала, докато й предаваше ужасните подробности от изнасилването си, дълбокото чувство на срам, притеснение и объркване, което изпитваше, че подобно ужасно нещо е могло да се случи именно на нея.

Мелани Хеслър, която толкова се страхуваше, да не бъде наранена отново. Измъчвана, насилвана, изгорена до неузнаваемост.

Някъде от дъното на съзнанието си Кейт чуваше гласа на управителя на книжарницата: „Цяла седмица от нея ни вест, ни кост.“

Кога я е отвлякъл кучият му син? Колко дълго я е оставил жива? Колко дълго тя е призовавала смъртта, чудейки се през цялото време какъв е този бог, който я кара да страда по такъв начин.

— По дяволите! — Кейт се остави гневът да я обземе, опитвайки се да намери опора в него. — Дяволите да го вземат!

Гласът на Роб отново стигна до нея през пелената на мъката и болката.

— Кейт, мисля, че ще бъде от полза да говориш за това, което чувстваш. Изрази го. Познаваше Мелани. Помогна й толкова много. Спомни си за нея такава, каквато я видя последната нощ…

— Защо? — Въпросът не беше отправен конкретно към нито един от тях. — Защо е избрал именно нея? Не разбирам как е станало.

— Вероятно има връзка с работата й в онази книжарница — предположи Роб.

Той познаваше случая толкова добре, колкото и тя. Беше присъствал на няколко от срещите с Мелани, беше изслушал записите на разговорите й с Кейт, беше й предложил да я включи в група за защита.

Записите.

— О, Боже! — прошепна Кейт и силите отново бързо я напуснаха. — Онзи запис! О, Боже! — повтори тя, обхващайки главата си с ръце.

— Какъв запис? — попита Роб.

Писъците от болка, от страх, предизвикани от мъчение и страдание. Писъците на жена, която беше познавала, жена, която й беше имала доверие и бе очаквала от нея подкрепа и защита в рамките на съдебната система.

— Кейт?

— Извинете — промърмори тя, изправяйки се нестабилно на крака. — Мисля, че ми прилошава.

Отново получи пристъп на виене на свят, след това още един. Докато вървеше, се хващаше за твърдите предмети, които можеше да докопа. Дамската тоалетна й се стори на километри разстояние. Лицата, които срещаше по пътя си, изглеждаха неясни и разкривени, гласовете — деформирани, променени и неясни.

Една нейна клиентка беше мъртва. Друга — изчезнала. Тя беше единствената връзка между тях.

Като се наведе над тоалетната, държейки косата си назад с едната си ръка, тя изхвърли и малкото, което беше яла, стомахът й се опитваше да се освободи не само от храната, но и от образите и представите, които насила беше погълнала в кабинета на Тед Сабин, от мислите, които проникваха като отрова в съзнанието й. Нейната клиентка, нейната отговорност. Тя беше единствената връзка…

Когато спазмите спряха, тя се свлече на пода на кабинката, чувствайки се слаба и лепкава, без да я е грижа къде се намира, без да чувства студения под през дрехите си. Треперенето, което разтърси тялото й не идваше от студа, а от шока и от тежкото черно предчувствие, което пропълзя в душата й, подобно на буреносен облак.

Една от клиентките й беше мъртва. Измъчвана, убита, изгорена. Друга беше изчезнала, беше останала само набързо избърсана кървава следа.

Тя беше единствената известна връзка между тях.

Трябваше да е логична, да мисли правилно. Сигурно беше съвпадение. Как може да бъде другояче? Роб беше прав — Джо Подпалвача беше избрал Мелани поради връзката й с книжарницата, която по случайност се намираше в онази част на града, често посещавана от проститутки. Вероятно там са се въртели първите му две жертви. А Енджи вече е била свързана с убиеца, когато са възложили случая на Кейт.

Черният облак все още се носеше над нея и я притискаше. Странна инстинктивна реакция, от която не можеше да се отърси.

Твърде много напрежение. Прекалено малко сън. Тя облегна глава на стената и се опита да насили мозъка си да избяга от образите от снощното престъпление.

„Направи нещо.“

Ръководният принцип, който я извеждаше от всяка криза, с която се беше сблъсквала. „Не стой просто така. Направи нещо.“ Действието се противопоставяше на безпомощността, независимо от изхода. Трябваше да се раздвижи, да тръгне, да мисли, да прави нещо.

Първото нещо, което й хрумна, беше да се обади на Куин, инстинктивен подтик, който тя веднага потисна. Само защото бяха прекарали нощта заедно, не означаваше, че може да се осланя на него. Нямаше никаква гаранция за бъдещето заради тези няколко часа. Не знаеше дори дали иска да се надява на бъдеще с него. Принадлежеше им твърде голяма част от миналото.

При всяко положение не беше време да мисли за това. Сега, когато знаеше, че Енджи не е била жертвата в колата, имаше някаква надежда, че момичето е живо. Вероятно имаше нещо, което можеше да направи, за да помогне да я намерят.

Тя се надигна от пода, пусна водата в тоалетната чиния и излезе от кабинката. Една жена в превзет жабешко зелен костюм стоеше до един от умивалниците, като си оправяше и без това идеално поставения грим, разхвърляла тубички и бурканчета по цялата лавица. Кейт й отправи вяла усмивка и се премести с два умивалника по-нататък, за да се измие.

Напълни шепата си с вода и си изплакна устата. Погледна се в огледалото, гримираната жена се намираше все още в границите на периферното й полезрение. Колко ужасен бе видът й — ожулена, смачкана, размъкнати дрехи, бледа. Изглеждаше точно така, както се чувстваше.

— Тази работа ще ти види сметката, Кейт — промърмори тя на отражението си. Гримираната жена със спирала в ръка се намръщи.

Кейт й отвърна с лунатична усмивка.

— Е, предполагам, че не могат да започнат изслушването без мен — изрече бодро и излезе.

Роб я чакаше в коридора. Имаше притеснен вид, явно се чувстваше неловко, че се намира в близост до дамската тоалетна. Извади една носна кърпа от задния си джоб и попи потта от челото си. Кейт го изгледа намръщено.

— Е, какво? — попита тя. — Сега, когато Сабин не може да те чуе, си дошъл да ми кажеш, че смъртта на Мелани Хеслър е донякъде по моя вина? Че ако ти бях прехвърлила случая в понеделник, това по някакъв начин щеше да я предпази да не попадне в ръцете на онзи извратен негодник?

Той я погледна с фалшиво негодувание.

— Не! Защо говориш така?

— Може би, защото така мисля — заяви тя, като отиде до парапета и погледна надолу към фоайето. — Мисля, че никой не може да върши моята работа така добре като мен. Но аз не си свърших работата и сега Мелани е мъртва.

— Защо смяташ, че би могла да предотвратиш това, което се случи? — Той я загледа със смайване и неодобрение. — Да не се мислиш за вълшебница? Да не мислиш, че всичко зависи от теб?

— Не. Само знам, че трябваше да й се обадя, а пропуснах да го направя. Ако го бях сторила, поне някой щеше да знае и да се разтревожи, че е изчезнала. Тя си нямаше никого на света.

— Значи ти си била отговорна за нея — подхвърли той. — Както и за Енджи.

— Онзи нерез трябваше да бъде спрян.

— С твоя помощ. Катерина Велика — каза той с горчив сарказъм.

Кейт вдигна брадичка и му отправи настойчив поглед.

— Беше достатъчно бърз, за да стовариш вината върху мене снощи — каза твърдо тя. — Не те разбирам, Роб… Каза ми, че аз съм подходящият човек за този случай, след което се отметна и започна да недоволстваш относно начина, по който работя. Искаш да ме обвиниш за това, което не върви, но не искаш да приема тази вина. Какъв ти е проблемът? — попита след кратко мълчание. — Да не би поемането на вината да пречи по някакъв начин на стратегията ти със Сабин? Ако аз съм виновна, няма нужда да се разкайваш и да раболепничиш за моя сметка. Така ли е?

Мускулите на широката му челюст се раздвижиха и нещо неприятно просветна в малките му очички.

— Ще доживееш да съжаляваш, че така се отнасяш с мен, Кейт. Може да не е днес. Може да не е и утре. Но някой ден…

— Не можеш да ме уволниш днес, Роб — отвърна рязко тя. — Сабин няма да ти позволи. А и не съм в настроение да търпя превземките ти. Ако имаш някаква причина да си тук сега, моля те, кажи я. Имам да върша работа — поне през следващите няколко часа.

Очите му се присвиха като цепки и той започна да пристъпя от крак на крак. Лицето му потъмня. Тя нападаше прекалено дръзко, премина граница, която вероятно нямаше да може да прекрачи обратно само с обикновено извинение и обещание да се държи добре. Явно нямаше намерение да отстъпи пред него.

— Полицаите искат да прослушаш записите от разговорите с Мелани, за да провериш дали споменава нещо, което да е във връзка със смъртта й — процеди през присвити устни той. — Предполагам, че ще ти бъде твърде трудно да прецениш — продължи със засегнатия тон на обидена жертва. — Бях дошъл да ти предложа помощта си.

— Беше дошъл? Значи ли това, че предложението се оттегля, защото си решил, че след всичко това съм неблагодарна кучка?

Той й отправи неприятна усмивка, очите му изчезнаха зад стъклата на очилата му.

— Не. Няма да позволя на отношението ти да пречи на работата. Ще прослушаме записите заедно. Ти внимавай за неща, които не са на място, защото я познаваш. Аз ще слушам обективно от лингвистична гледна точка. Да се срещнем в кабинета ми след пет минути.

Кейт го наблюдаваше как се отдалечава с поклащане и мислеше, че го мрази почти толкова много, колкото щеше да намрази да върши тази работа.

— Защо не мога да си забия някой пикел в челото — промърмори тя и тръгна след него.

 

 

— Този запис е копие — обясни техникът на БСА.

Ковак, Куин, Лиска и едно мършаво момче, което Ковак нарече Ухото, се бяха скупчили около няколко електронни уреда от черна пластмаса, по които се виждаше внушителен брой копчета и лостове, лампички и измервателни скали.

— Качеството на звука е много по-добро от това, което някога можете да изтръгнете от касетофон — каза Ухото. — Фактически, бих казал, че убиецът е поставил на жертвата микрофон или е имало такъв в непосредствена близост до нея. Това е причината за изкривяването на звука при писъците. Така може да се обясни и защо другите гласове са толкова неясни.

— Сигурен ли си, че има два гласа? — попита Куин. Обмисляше вариантите, пораждани от тази възможност.

— Да. Ето сега. Слушайте.

Техникът натисна едно копче и настрои звука. Писък проехтя в малката стая и четиримата се стреснаха като от физически удар.

Куин се мъчеше да се съсредоточи не върху чувствата, въплътени в писъка, а върху отделните компоненти на звука, като се опитваше да елиминира факта, че измъчват човек, както и собствената си човешка реакция. Да преживяват отново престъпленията си беше особено присъщо за серийните убийци — фантазия, изпълнена с насилие, съдействаща за убийството, убийство, фантазия, изпълнена с насилие, и така нататък, и така нататък, отново и отново.

Евтината техника даваше възможност само със завъртване на копчето и настройването на микрофоните убиецът да получи нещо по-истинско от спомена. Евтината техника в комбинация с егоцентричните нужди на убиеца предоставяше невероятни доказателства на полицията през последните години. Номерът беше ченгетата и прокурорите да се доберат до тях. Достатъчно лошо беше да видят последиците от престъпленията. Да ги слушат и гледат как се извършват, беше ужасна работа.

Куин беше гледал и прослушвал видео- и аудиокасети една след друга и още, и още…

Ухото завъртя едно копче и повдигна два малки лоста.

— Ето сега, внимание. Изолирах и промених гласа на жертвата и усилих другите. Слушайте внимателно.

Никой не смееше да издаде и най-слабия звук. Писъците избледняха като фон и един мъжки глас, тих и неясен, каза:

— Обърни се… направи го… — Последва паразитен шум, а след него още по-неясен глас почти прошепна:

— Иска… от мене…

— Това е максималното — каза Ухото, натискайки някакви бутони, за да върне лентата назад. — Мога да го усиля, но гласовете няма да станат по-отчетливи. Твърде далече са от микрофона. Но доколкото разбирам, бих казал, че единият е на мъж, а другият — на жена.

Куин се замисли за прободните рани в гърдите на всяка от жертвите, за ясно изразения маниер: дълга рана, къса рана, дълга рана, къса рана… „Ти разби сърцето ми, надявам се да умра…“ Договор, обещание, завет. Два ножа — светлината проблясва по първия и след това по втория, докато се забиват в страховит ритъм.

Сега тези рани добиваха смисъл. Трябваше да се сети сам: два ножа, двама убийци. Не че не беше виждал подобно нещо и преди. Но беше дяволски сигурен, че не иска да го види отново, осъзна го, докато съпротива и паника се надигнаха в гърдите му.

Никога убийството не беше толкова злокобно и извратено, колкото когато убийците са двама. Динамиката на подобен род връзки въплъщава най-долната същност на човешкото поведение. Маниите и непреодолимите импулси, страховете и садистичните фантазии на двама еднакво ненормални хора се преплитаха подобно на две отровни змии в опит да се погълнат една друга.

— Ще си поиграеш ли със записа още малко, Ухо — попита Ковак. — Виж дали не можеш да извлечеш още няколко думи от някого от тях. Искам да зная за какво си говорят.

Техникът сви рамене.

— Ще се опитам, но не мога да обещая нищо.

— Направи каквото можеш. Възможно е да ми спасиш кариерата.

— Тогава ще ми дължиш две каси бира. Не съм виждал толкова през целия си живот.

— Направи го и ще ти изпратя провизии за цял живот.

Куин ги поведе по коридора, опитвайки се вече да подреди бъркотията в главата си, за да отвлече вниманието си от тягостното чувство, което притискаше гърлото му. Да се концентрира върху настоящия, не върху вътрешния проблем. Да се опита да не мисли, че точно когато почувстваха, че имат някакъв напредък, броят на убийците се беше удвоил, сякаш се намираха в кошмар.

Ковак излезе последен и затвори вратата след себе си.

— Само това ни липсваше — оплака се той. — Достатъчно лошо е, че търсим някакъв психопат. Сега трябва да съобщя на шефовете, че търсим двама.

— Не им казвай — отвърна Куин. — Поне не веднага. Трябва да го обмисля.

Той се облегна с гръб към стената, като че ли имаше намерение да остане там, докато измисли отговора.

— Какво ще стане с профила, ако се окаже, че убиецът има партньор? — попита Лиска.

— Какво ще се промени в профила му, ако има партньор и този партньор е жена? — отвърна й с въпрос Куин.

— Ужасно ще ми усложни живота — отговори Ковак.

Коридорът беше тъмен, с нисък таван и по това време на деня нямаше много хора. Покрай тях преминаха две жени с бели лабораторни престилки, погълнати в разговора си за административната политика. Куин изчака, докато се отдалечат достатъчно, че да не могат да ги чуват.

— Те равностойни партньори ли са, или жената е така да се каже „доброволна жертва“? Участва, защото й харесва, или защото мисли, че трябва да го прави поради една или друга причина — страхува се от него, той има власт над нея или нещо друго? — Обърна се към Лиска: — Джил има ли приятелка?

— Не, доколкото знам. Питах съпругата му, шефа му, колегите му. Нищо.

— Пита ли съпругата му за Джилиан Бондурант? Познава ли я, мисли ли, че съпругът й я познава по-отблизо?

— Тя каза, че мъжът й се заглежда във всичко, което има цици. Не спомена, че има по-специално отношение към Джилиан.

— Ти как мислиш? — попита Ковак.

— Тревожи ме, че нямаме положителна идентификация на третата жертва. Защо е обезглавена? Защо са осакатени краката й? Защо убиецът използва колата на Джилиан, за да изгори четвъртата жертва. Защо отдава такова значение на Джилиан? — попита Куин. — Знаем, че е била нещастно, объркано момиче. Какво по-лесно бягство от нещастния живот от смъртта — истинска или символична.

— Мислиш, че е възможно гласът на записа да е на Джилиан — подхвърли Лиска, — че тя вероятно е партньорът на Ванлийс?

— Казвам, че ключът към всичко е Джилиан Бондурант. Тя е парченцето, което не съвпада с мозайката. Всъщност не съвпадаше, докато мислехме, че е само ключът. Може би тя е убиецът.

— Боже! — възкликна Ковак. — Кариерата ми беше прилична, докато я имах. Вероятно трябва да започна работата на Ванлийс и да разпъждам фенове от вратата към сцената в Таргет Център.

Той хвърли поглед на часовника си и почука по циферблата.

— Трябва да тръгвам. Имам среща със съпругата на бившия партньор на Питър Бондурант. Възможно е там да открия нещо за Джилиан.

— Искам да поговоря с тази нейна приятелка — Мишел Файн. Провери дали има копия от музиката, която са композирали заедно. Може да добием някаква представа за умственото й състояние, дори за въображението й чрез стиховете, които е писала. Искам също да разбера какво е отношението на Файн към Ванлийс.

— Няма отношение — каза Лиска. — Попитах я в деня, когато бяхме в апартамента и го видяхме. Тя каза: „Кой въобще забелязва неудачниците?“

— Но хищниците разпознават себеподобните си — замислено произнесе Куин. После се обърна към Ковак: — Кой следи Ванлийс?

— Типен и Хамил.

— Идеално. Кажи им да го попитат дали този приятел, в чиято къща живее, внася звукозаписно оборудване, видеокамери, такива неща.

Ковак кимна.

— Добре.

— Има още няколко възможности, които трябва да обсъдим, освен Ванлийс — заяви Куин. — Ако взаимоотношенията на Джо Подпалвача и партньора му се основават на господство, влияние или власт, тогава трябва да обсъдим живота на Джилиан и да разберем кои мъже имат подобно влияние върху нея. Мога да назова двама, които познаваме.

— Лукас Бранд и Татенцето — процеди Ковак с мрачен вид. — Чудесно. Накрая може да открием нещо — че дъщерята на най-могъщия човек в щата е убиец психопат и може тази си склонност да е наследила от тате. Просто ти показвам възможностите.

Лиска го потупа по рамото, докато тръгваха надолу по коридора.

— Знаеш какво казват, Сам. Роднините и серийните убийци са най-трудни за контролиране.

— Аз зная по-добра пословица — каза Куин, докато многобройните отвратителни възможности за разрешаване на случая преминаваха като кинолента през главата му. — Нищо не е свършило, преди да му видиш края.