Тами Хоуг
Пръст от пръстта (4)

4.

Главен специален агент Джон Куин излезе от летище „Сейнт Пол“ в Минеаполис. Приличаше на всички останали летища: сиво и тъжно, единственият признак на чувства, извисяващи се над уморените от пътуване хора, бе топлото посрещане на момче в синя военна униформа.

За кратък миг изпита завист, чувство, старо колкото самия него — четиридесет и четири. Семейството му не обичаше да празнува. Не ги бе виждал от години. Твърде зает и резервиран, твърде отдалечен. Срамуваше се от тях… както би казал баща му и щеше да е прав.

Забеляза агента, застанал до вратата за пристигащи. Винс Уолш. Според досието му беше на петдесет и две и имаше солидни постижения. Щеше да се пенсионира през юни. Изглеждаше като болник на шестдесет и две. Тенът му беше кафеникав, а лицето му бе изопнато, с дълбоки бръчки по челото и страните. Приличаше на човек, живял дълго време под стрес и заплашен всеки момент да получи сърдечен удар. Сякаш бе готов да се занимава с всичко друго, но не и да виси на летището и да чака някакъв умник от Куонтико.

Куин се насили да се усмихне бодро. Да реагира както подобава, да не изглежда агресивен, а по-скоро смирен, да се отнесе приятелски, но не интимно с човека. Раменете го боляха, беше уморен.

— Вие ли сте Уолш?

— Вие трябва да сте Куин — уверено заяви Уолш, докато Куин вадеше картата си от горния джоб на сакото. — Имате ли багаж?

— Само това, което виждате. — Издута пътническа чанта и дипломатическо куфарче, в което бе сложил преносимия си компютър и няколко папки. Уолш не предложи да му помогне.

— Доволен съм от пътуването — заяви Куин, докато си проправяха път през тълпата пътници. — Това е най-бързият начин да се включа в играта. Спестява ми много часове шофиране.

— Така е.

Отговорът не беше кой знае какво като начало, но щеше да се справи. Не беше нужно да бърза. Случаят беше с предимство. Винаги ставаше така. Един след друг, понякога застъпвайки се… дебнейки го. Умората се опитваше да го надвие. Вървяха мълчаливо, стигнаха до ескалатора и се качиха с него на горния етаж. Пресякоха улицата. Уолш бе паркирал тауруса си на забранено място, определено за инвалиди. Куин остави нещата си в багажника и седна на задната седалка. От дългото пушене в колата, тапицерията бе придобила същия кафеникав цвят като лицето на собственика си.

Уолш посегна към пакета „Честърфийлд“, когато излязоха на магистралата.

— Имаш ли нещо против? — попита той, когато сложи цигара в устата си.

Запали я, без да изчака отговор.

Куин отвори прозореца.

— Колата си е твоя.

— За още седем месеца. — Уолш дръпна силно от цигарата и се закашля. — Господи, не мога да се отърва от тази проклета настинка.

— Гадно време — предположи Куин. Или рак на белите дробове.

Небето притискаше Минеаполис като олово.

Дъжд и студ. Листата на дърветата бяха окапали, тревата бе пожълтяла и щеше да остане така до следващата пролет. Във Вирджиния към март вече имаше признаци на живот.

— Можеше да е и по-лошо — каза Уолш. — Поне няма виелица. Преди няколко години имаше по времето на празника на Вси Светии. Беше ужасно. През онази зима снежната покривка беше към половин метър, а пролетта се забави до май. Мразя това място.

Куин не попита защо е останал тук. Не искаше да чуе обичайните жалби на женен мъж с голямо семейство и роднини или каквито и други причини да имаше Уолш, за да мрази живота. Имаше си свои проблеми, които Винс Уолш сигурно нямаше да иска да научи.

— Няма такова място като Утопия, Винс.

— Да, така е, но и Скотсдейл би свършил работа. Не искам повече да мръзна. Настъпи ли юни, заминавам за там. Далеч от този град и далеч от тази неблагодарна работа.

Хвърли подозрителен поглед към Куин, сякаш го смяташе за доносник, който веднага ще се обади по телефона, щом пристигнат.

— Тази работа може да унищожи всекиго — увери го от състрадание Куин. — Лично аз се вбесявам от политиката — засегна той болна тема. — Когато работиш на улицата, те притискат от две страни — местните власти и Бюрото.

— Това е факт. Ще ми се да се махна на мига. Този случай няма да е нищо друго, освен късане на нерви и безсънни нощи.

— Започнахте ли вече?

— Нали си тук?

Уолш взе папка от седалката до него и му я подаде.

— Снимки от мястото на престъплението. Могат да те извадят от строя.

Куин пое папката, без да откъсва очи от Уолш.

— Притеснява ли те присъствието ми, Винс? — открито го запита Куин, смекчавайки въпроса с приятелска усмивка, чувство, каквото не изпитваше. Беше попадал в подобно положение много пъти и познаваше всички възможни реакции при появяването си на сцената: искрен прием, лицемерен прием, прикрито раздразнение и открита враждебност. Уолш беше от тези, които твърдяха, че казват точно това, което мислят.

— По дяволите, не — накрая изрече той. — Ако не заловим веднага този психопат, лошо ни се пише. Нямам нищо против ти да го отнесеш вместо мен.

— Случаят си е ваш. Пристигнах само за да помогна.

— Голям майтап. Казах същото на лейтенанта от отдел „Убийства“.

Куин не отвърна. Вече обмисляше стратегията на екипа. Можеше да се наложи да работи с Уолш, въпреки че това бе малко вероятно. Едва ли биха прикрепили към него някой с по-нисък ранг от помощник специален агент. Но пък ако Питър Бондурант успееше да разлае кучетата във Вашингтон, местната власт едва ли би възразила. Според факсовете Уолш притежаваше солидна репутация. Бе разследвал твърде много случаи през дългия си стаж.

Куин вече знаеше каква е политическата картина тук. Всички точки по обвинението бяха налице — просто трябваше да се приеме официалната процедура за серийни убийци. На този етап обикновено го информираха по телефона. Ако сметнеха за необходимо. Често местните се опитваха да се справят сами със случая, докато не се появят твърде много трупове. Обикновено не се налагаше да пътува за случай с три убийства. Присъствието му една ли бе необходимо. Само влошаваше настроението му и го уморяваше допълнително. Затвори очи за две секунди, за да потисне чувствата си.

— Вашият господин Бондурант има много влиятелни приятели — изрече той. — Ще ми кажеш ли нещо за него?

— Най-обикновена четиристотинкилограмова горила. Притежава компютърна компания и работи по договори за отбраната — Парагон. Вдига шум, че ще измести предприятието си от щата, което кара губернатора и останалите политици да му се кланят и подмазват. Казват, че бизнесът му е за милиарди долари.

— Срещал ли си го?

— Не. Не си направи труда да мине през нашата служба, за да те повикат. Чух, че се обърнал направо към хора от върхушката.

И за броени часове ФБР качи Куин на самолета за Минеаполис. Нямаше обсъждане за прикрепянето му към случая според регионите. Не бяха обсъдени случаите, с които се занимаваше в момента. Липсваше обичайната бюрокрация.

Зачуди се раздразнено дали Бондурант е помолил да изпратят точно него. Миналата година пресата се занимаваше достатъчно с Куин — харесваха образа му. Отговаряше на тяхната представа за специален агент: атлетичен, с волева брадичка, мургав и напрегнат. Изглеждаше добре по телевизията. Сигурно Джордж Клуни щеше да изиграе ролята му във филмите. Понякога образът, който бе създал, му беше полезен. Това дори му доставяше удоволствие, но все повече започваше да се дразни.

— Той не си губи времето — продължи Уолш. — Момичето още не е изстинало. Дори не знаят със сигурност дали това е неговата дъщеря — след като я няма главата. Но нали знаеш, хората с пари не си поплюват. Не им се налага.

— Докъде сте стигнали със самоличността на жертвата?

— Разполагаме с документ за самоличност. Трябва да се опитаме да свалим отпечатъци от пръстите й, но ръцете й са обгорени. Трябва да се разгледа медицинският картон на Джилиан Бондурант за някакви особени белези или счупени кости. Тялото отговаря по размер и строеж, знаем, че е вечеряла с баща си в петък. Тръгнала си е към полунощ и оттогава никой не я е виждал.

— Ами колата й?

— Още не сме я открили. Аутопсията е насрочена за тази вечер. Възможно е да извадим късмет и съдържанието на стомаха да отговаря на храната, която е яла на вечерята с Бондурант, но се съмнявам. Би трябвало да е убита почти веднага след вечерята, но този психо не действа така. Пресконференцията е в пет — не, че пресата я очаква — продължи той. — Новината вече бе разпространена по телевизията и радиото. Дори са успели да дадат име на убиеца. Наричат го Крематора. Оригинално, нали?

— Казаха ми, че намират прилика с някакви убийства отпреди няколко години. Има ли някаква връзка?

— С убийствата в Уирт Парк. Не, няма връзка, само прилика. Онези жертви са били чернокожа жена, азиатка и травестит, който е убит по погрешка. Проститутки или вероятни такива. Сегашните две жертви също са проститутки, но това не е нищо ново. Те са лесна плячка. Преди жертвите са били най-вече чернокожи, а сега са бели. Така че смятаме, че убиецът е различен.

— Сексуалните серийни убийци се придържат към своята раса, нали така?

— Както и да е, делото по убийствата в Уирт Парк е приключило. Хванаха убиеца, но нямаше достатъчно доказателства, за да направят съдебен процес. Още повече, колко доживотни присъди може да излежи човек?

— Разговарях с един от хората в отдел „Убийства“ — продължи Уолш, гасейки цигарата си в мръсния пепелник. — Той каза, че без съмнение този психо е друг. Но да ти кажа честно, не съм много запознат със случая. До тази сутрин всичко, с което разполагахме, бяха двете мъртви проститутки. Четох за тях във вестника, както всички останали. Абсолютно съм сигурен, че онзи човек не е отрязал главата на никого. Това е нещо ново.

Куин поклати глава и се изкашля, сякаш бе чул лоша шега. Погледна през прозореца към сухите голи клони на дърветата, към сивата пелена студен дъжд и си спомни за непознатите жертви, толкова маловажни, че не са получили нищо друго, освен етикет в моргата. През живота си бяха изпитали радост и мъка, а докато са умирали, са преживели ужас и болка. Имаха семейства и приятели, на които щяха да липсват. Но пресата и обществото ги бяха принизили — и като живи, и като мъртви. Бяха просто две убити проститутки. Куин бе виждал стотици подобни случаи… и помнеше всеки един от тях.

Въздъхвайки, той потърка уморено слепоочията си. Главата започваше да го боли. Беше твърде изтощен, за да бъде дипломатичен, поне като начало. Чувстваше се толкова уморен, сякаш крайниците му бяха от олово. През последните няколко години се бе нагледал на много трупове. Имената им се въртяха в ума му нощем, когато се опитваше да заспи. Броейки труповете, имената изникваха пред очите му, което не беше предпоставка за сладки сънища.

— Искаш ли първо да се отбием в хотела, или да се насоча към управлението? — попита Уолш.

Сякаш това имаше някакво значение. Онова, което искаше от живота, бе изчезнало отдавна.

— Трябва да отида на мястото на престъплението — отвърна той, папката със снимките тежеше на коленете му като камък. — Искам да видя какво е останало.

 

 

Паркът изглеждаше като лагер след празненство на скаути. Обгорената земя бе оградена с жълта лента, завързана за дърветата, изсъхналата трева бе отъпкана, листата бяха залепнали за влажната пръст. Смачкани картонени чаши за кафе бяха паднали от коша за отпадъци и се бяха разпръснали навсякъде.

Уолш паркира и двамата излязоха от колата. Куин огледа местността на север и на юг. Мястото на престъплението се намираше малко под тях, в плитка долинка, която представляваше чудесно скривалище. Паркът бе осеян с дървета — широколистни и вечно зелени. През нощта това място представляваше един малък самотен свят. Наоколо нямаше къщи, а небостъргачите от центъра на Минеаполис се издигаха на няколко километра северно оттук. Дори малкият паркинг, на който оставиха колата, бе скрит от дървета. От него тръгваше алея с люляци, които сигурно цъфтяха красиво през пролетта — зад тях се криеше малка барака за озеленителите на парка.

Техният непознат субект бе паркирал тук и бе отнесъл тялото надолу по хълма, за да изпълни зловещата си церемония. Куин вдигна поглед към фенерите, които осветяваха мястото, повечето от крушките бяха счупени, а по земята се бе посипало стъкло.

— Знаеш ли откога не светят?

Уолш вдигна поглед и направи гримаса, когато дъждът започна да се стича по лицето му.

— Трябва да попиташ ченгетата.

„Няколко дни“ — обзаложи се Куин. Не беше достатъчно дълго, за да бъдат сменени от работниците в парка. Ако това бе работа на техния човек, докато се е подготвял за среднощната си мисия… Дали не бе дошъл предварително, за да счупи лампите, да почисти счупените стъкла, да прикрие следите от вандализма и, естествено, да се увери, че скоро осветлението няма да работи… ако това бе истина, имаха си работа с много внимателно обмислящ нещата престъпник. Да не говорим, че беше опитен. Ставаше все по-добър с всяко следващо убийство и се учеше от грешките си.

Без да обръща внимание на дъжда, Куин се сви в палтото си и се загледа надолу, осъзнавайки, че убиецът би трябвало да мине оттук, носейки трупа на ръце. Разстоянието не беше малко — пет-шест метра. В полицията сигурно имаха точните мерки. Беше необходима сила, за да носиш труп толкова дълго. Когато определяха времето на смъртта, щяха да разберат как я е пренесъл. На рамо щеше да е най-лесно — ако все още трупът не се бе вкочанил. Ако я беше носил на рамо, то неговият ръст варираше — и дребен мъж можеше да се справи. Ако се бе наложило да я носи на ръце, мъжът трябваше да е по-едър. Куин се надяваше да разбере нещо повече при аутопсията.

— Какво е направил екипът на местопрестъплението? — попита той, докато от устата му излизаше пара.

Уолш вървеше на три крачки зад него и кашляше.

— Всичко. Разгледали са целия участък, включително паркинга и бараката за градинарски сечива. Момчетата от отдел „Убийства“ повикаха тяхното собствено Бюро за разследване и мобилната лаборатория от Бюрото за криминални арести в Минесота. Разгледаха всичко най-подробно.

— Кога започна да вали?

— Тази сутрин.

— По дяволите — изръмжа Куин. — Миналата вечер… дали почвата е била мека или твърда?

— Като камък, дори не успяха да вземат отпечатъци от стъпки. Прибраха някакви боклуци — хартии, фасове, такива неща. Но това е обществен парк. Всеки може да е изхвърлил отпадъците.

— Нещо определено да е било оставяно при другите две престъпления?

— Шофьорските книжки на жертвите, доколкото ми е известно.

— Кой извърши лабораторните изследвания?

— БСА, техните апаратури са най-добри.

— Чувал съм за тях.

— Знаят, че могат да се свържат с лабораторията на ФБР, ако се нуждаят от помощ или за изясняване на нещо.

Куин се доближи до изгорената земя, където бе лежало тялото, и почувства тежест в гърдите, както винаги, когато беше на местопрестъпление. Никога не се бе опитвал да разбере същината на това чувство, дали е мистично, или е дълбоко чувство за вина, или просто усещаше присъствието на злото. Беше част от него. Смяташе, че трябва да го приеме като доказателство за човечността си. След всичките трупове, които бе виждал, би трябвало да е съвсем претръпнал.

Вероятно така щеше да е по-добре.

За пръв път отвори папката, която Уолш му бе връчил, и погледна снимките. Гледката можеше да накара човек да отскочи отвратен. Портативни халогенни лампи бяха разположени около тялото, за да го осветят, придавайки на снимките странен вид. Както и изгорялата плът и стопената материя на женски дрехи. Цвят срещу отсъствие на такъв, триъгълно парче от червена пола на фона на тъжната реалност на изгорения труп.

— Останалите носеха ли дрехи?

— Не знам.

— Бих искал да видя и техните снимки. Искам всичко, с което разполагате. Получихте ли списъка?

— Изпратих копие от факса в отдел „Убийства“. Опитаха се да съберат всичко за оперативката. Ужасна гледка, нали? — Уолш кимна към снимките. — Направо могат да те откажат от барбекюто.

Куин не отвърна и продължи да разглежда фотографиите. Поради силната топлина мускулите и сухожилията на крайниците се бяха свили и ръцете и краката бяха заели положение, което в полицията наричаха боксьорска поза. Гледката беше още по-мрачна поради липсата на главата.

„Сюрреалистично“ — помисли той. Опитваше се да си внуши, че гледа към обезглавен манекен, нещо бракувано, което е било изгорено. Но знаеше, че гледа към нещо от плът и кръв, момичето е било живо и здраво преди три дена. Беше се хранило, слушало музика, разговаряло с приятели, водело е нормален живот, не си е представяло, че ще свърши по този начин.

Тялото беше разположено така, че краката сочеха към центъра на града, което според Куин щеше да е от значение, ако и главата бе заровена наблизо. Преди две години се бе занимавал със случай, в който имаше два обезглавени трупа. Убиецът, Ед Кемпер, беше заровил главите в задния двор на дома си, под прозорците на майка си. Извратена шега, беше признал по-късно. Майка му, която емоционално го бе потискала от дете, винаги бе искала „да гледа отвисоко на хората“.

Главата на тази жертва не бе открита, а земята бе много твърда, за да може убиецът да я зарови наблизо.

— Съществуват доста теории защо ги гори — изрече Уолш. Пристъпваше от крак на крак, за да се стопли. — Едни смятат, че подражава на убиеца от Уирт Парк, други намират символизъм в действията му: проститутките горят в ада — неща от този род. Трети се опитват да намерят скрит смисъл в доказателствата и идентичността на престъпника.

— Защо е оставял шофьорските книжки, ако не е искал да ги идентифицират? — попита Куин. — Защо е отрязал главата на жертвата? Така трудно ще я разпознаем — не е било необходимо да я гори. Въпреки това той оставя документи за самоличност.

— Да не смяташ, че се опитва да се отърве от други доказателства?

— Вероятно. Какво използва той за подпалваща течност?

— Алкохол. Някакъв вид водка или нещо подобно.

— Тогава горенето е нещо като негов подпис — разсъждаваше Куин. — Защо не е използвал бензин, за да заличи доказателствата? Той е най-евтин. Лесно можеш да си го купиш, без да общуваш с никого. Избрал е алкохол поради емоционални причини, а не по практични. Това е част от ритуала, част от фантазиите му.

— Или е пияница.

— Не. Пияницата няма да си хаби питието. Точно това е имал предвид: разхищение на хубав алкохол. Може би е пиел, преди да тръгне на лов. Може би е пиел, докато ги е измъчвал, а сетне убивал. Но не е пияница. Ако беше такъв, щеше да допусне грешки. Поне засега не е допуснал такива.

Или още не ги бяха забелязали. Отново се замисли за двете проститутки и се зачуди кой се е занимавал с техните случаи — добро ченге или лошо. Всеки отдел разполагаше със служители от двата типа. Беше виждал ченгета да водят разследване като сомнамбули, сякаш не усещаха, че жертвата заслужава да й се обърне внимание. Беше виждал и стари ченгета да се пречупват и да плачат над насилствената смърт на някого, до когото не биха седнали в автобуса.

Затвори папката. Дъждът продължаваше да вали и да мокри лицето и косата му.

— Другите жертви не са били изгорени тук, нали?

— Не. Едната бе намерена в парка Минехаха, а другата в парка Паудърхорн. В различни части на града.

Трябваше да разгледа картата на Минеаполис, за да види съществува ли връзка между местата, да се опита да установи ловната му територия и тази на убиване или изхвърляне. Екипът сигурно разполагаше с карта в командния център. Стандартната операция с червени кабарчета на мястото на престъплението. Не беше необходимо да пита. Умът му беше пълен с подобни карти. Преследване на престъпници, командни центрове и кабинети, които изглеждаха по един и същи начин, ченгета, които също си приличаха и говореха по един и същи начин, миришеха на цигари и евтин одеколон. Вече не можеше да разграничи град от град, но си спомняше всяка жертва поотделно.

Отново го обхвана умора, единственото му желание бе да легне на земята.

Хвърли поглед към Уолш, когато той отново се закашля мъчително.

— Да вървим — каза Куин. — Видях достатъчно засега.

Достатъчно. Въпреки това, му трябваше време да раздвижи краката си и да последва Винс Уолш до колата.