Тами Хоуг
Пръст от пръстта (31)

31.

— За каква работа си мечтаеш? — попита Елууд.

— Да бъда технически консултант във филм за ченгета, действието да се развива в Хавай и да играе Мел Гибсън — отговори Лиска без никакво колебание. — Включи двигателя. Студено ми е. — Тя потрепери и пъхна ръце в джобовете на палтото си.

Стояха на служебния паркинг близо до Таргет Център, наблюдаваха колата на Джил Ванлийс на белезникавата светлина на изкуственото осветление. Подобно на лешояди, с каквито често ги сравняваха, репортерите кръжаха из квартала около сградата и се притаяваха в очакване по множеството малки паркинги, разпръснати из него. Бяха се лепнали за Ванлийс веднага щом изтече информация за името му във връзка с убийството на Джилиан Бондурант.

Ванлийс трябваше вече да е напуснал сградата. Почитателите, които щурееха на концертите на групата на Дейв Матюс, изцяло поглъщаха вниманието му. Сред детективите в Таргет Център беше плъзнала мълвата, че управата все още го държи на работа зад кулисите, защото се бои от даване под съд, ако го уволни само въз основа на подозрения, както и че се страхува обществеността да не я обвини, ако го остави да работи както преди и нещо тръгне не както трябва. Пропуските за пресата преминаха от ръцете на музикалните критици в тези на криминалните репортери, които обикаляха из залите и го търсеха.

Радиото изпращя.

— Идва към вас, Елууд.

— Разбрано — Елууд прекъсна връзката и задъвка замислено закуската си. Цялата кола миришеше на фъстъчено масло.

— Мел Гибсън е женен и има шест деца.

— Но в моето въображение няма. Ето го, идва.

Ванлийс тромаво излезе през вратата. Половин дузина репортери се спуснаха към него като ято комари. Елууд смъкна прозореца, за да чуе гласовете им.

— Господин Ванлийс, Джон Куин ви е посочил като заподозрян за убийствата на Крематора. Какво можете да ни кажете по този въпрос?

— Вие ли убихте Джилиан Бондурант?

— Какво направихте с главата й? Правихте ли секс с нея?

Елууд тежко въздъхна.

— Достатъчно е да ти хързулнат Първата поправка.

— Задници — оплака се Лиска. — По-лошо и от задници. Те са бактериите, които се въдят там.

Ванлийс не отрони и дума пред репортерите. Продължи да се движи, бързо беше усвоил това правило за оцеляване. Когато стигна точно пред колата им, Елууд завъртя и запали двигателя. Ванлийс кривна встрани и забърза към колата си.

— Нервен асоциален индивид — каза Елууд, пускайки останалата част от сандвича си в пластмасова торбичка за улики, докато Ванлийс несръчно се опитваше да отвори вратата на колата си.

— Този тип е попадение право в целта — обади се Ники. — Мос попадение. Мислиш ли, че ще измъкнем нещо от него, ако го приберем за тези убийства?

— Не.

— Бъди откровен. Не искам да подхранвам някакви фалшиви очаквания.

Ванлийс запали двигателя и се измъкна от мястото за паркиране, като разпръсна репортерите. Елууд го последва веднага, като запали предните фарове за момент.

— Една препоръка ще се отрази добре на характеристиката ми, когато я изпратя на екипа на Мел Гибсън.

— Ще предпочетат Куин — подхвърли Елууд. — Медиите се прехласват по умни преследвачи.

— А и той изглежда страхотно по телевизията.

— Може да стане следващия Мел Гибсън.

— Ще бъде по-добър, няма да оплешивее.

Те застанаха зад Ванлийс, докато той изчакваше да влезе в Първо авеню, и подкараха успоредно с него, като накараха насрещната кола да удари спирачки и да надуе клаксона.

— Мислиш ли, че Куин ще ме наеме като технически консултант, ако отиде в Холивуд? — попита Лиска.

— Струва ми се, че не даването на съвети е истинската ти цел — отбеляза Елууд.

— Вярно е. Съгласна съм да имам спомагателна роля, но не вярвам да стане. Мисля, че е обладан от дух. Не ти ли изглежда като обладан от дух?

— И духът направлява постъпките му.

— Обладан от дух, който направлява постъпките му. Двойно урочасан.

— Много романтично.

— Ако си Джейн Еър — Лиска поклати глава. — Нямам време за обладани от духове. На тридесет и две съм. Имам деца. Трябва ми Уорд Клийвър.

— Той е мъртъв.

— Лош късмет.

Бяха застанали непосредствено зад колата, провирайки се из лабиринта от улици, като се движеха към Линдейл. Елууд погледна в огледалото за обратно виждане и измърмори:

— Приличаме на погребално шествие. Сигурно цяла процесия от репортери се мъкне след нас.

— Записват всичко на видео. Но не и всекидневната рутинна работа.

— Полицейската работа вече не е купон като едно време.

— Наблюдавай го сега — обади се Лиска, когато стигнаха до най-лошата част от объркващата плетеница от улици. — Бихме могли да го хванем за нарушаване на правилника. Лично аз нарушавам девет закона всеки път, когато преминавам оттук.

Джил Ванлийс не наруши нито един. Поддържаше скорост на косъм от ограничението и шофираше сякаш вози кристални купи със сурови яйца. Елууд караше непосредствено след него, следвайки го прекалено отблизо, сякаш го пришпорваше.

— Как мислиш, Тинкс? Той ли е нашият човек, или всичко ще излезе много шум за нищо?

— Подхожда на профила. Крие нещо.

— Това не го прави убиец. Всеки крие нещо.

— Бих искала да разбера какво, но без глутница репортери да ни следват по петите. Трябва да е идиот, за да направи нещо сега.

— Вероятно няма да ни следват дълго — предположи Елууд, отново поглеждайки зад себе си. — Виж го и този кучи син!

Един стар мустанг се появи успоредно с тях отляво, на предната седалка седяха двама души, втренчени в пикапа на Ванлийс.

— Я ги виж! — посочи Лиска.

— Вероятно мислят, че сме им конкуренция.

Мустангът увеличи скоростта, отмина ги, изравни се с Ванлийс и прозорецът от дясната страна се смъкна.

— Кучи син! — изкрещя Елууд.

Ванлийс увеличи скоростта. Колата на репортерите не изостана.

Лиска посегна към радиото и съобщи местоположението им, поиска подкрепление и съобщи номера на мустанга. Елууд грабна сигналната лампа от седалката, лепна я върху конзолата и я включи. Човекът от колата пред тях се пресягаше през прозореца с телеобектив в ръка.

Ванлийс изведнъж излетя напред. Мустангът също забърза и изравни.

Светкавицата беше толкова ярка, че заслепяваше.

Ванлийс рязко сви към мустанга, като го удари отзад и премина в насрещното платно право срещу идващото такси. Не остана време за свистящи гуми, нито за задействане на спирачките, чу се само ужасяващият грохот от тонове метал, които се сблъскват един в друг. Фотографът беше изхвърлен при удара. Той се претърколи напреко на улицата подобно на парцалена кукла, паднала от някой прозорец. Мустангът избухна в огнено кълбо.

Лиска видя всичко като на забавен кадър — катастрофата, пожара, пикапа на Ванлийс отпред, рязко завиващ към бордюра, едното колело се качва на тротоара и бронята отнася апарата за паркиране. След това времето продължи да се движи с истинската си скорост и Елууд сви покрай пикапа, врязвайки се в бордюра, отрязвайки пътя за бягство. Закова спирачките и изскочи. Лиска стисна предавателя в разтрепераната си ръка и се обади на „Бърза помощ“ и на пожарната.

Някои от колите, които се бяха движили след тях, отбиха настрани. Други отпрашиха напред, като накараха Елууд да се дръпне, спирайки устремния си бяг към запалената кола. Лиска отвори вратата откъм нейната страна и тръгна към Ванлийс, докато той се измъкваше от пикапа си. Подуши миризмата на уиски от метър разстояние.

— Не съм виновен аз — извика Ванлийс, внезапно изтрезнял.

Светкавиците на фотоапаратите защракаха, осветявайки лицето му с ослепително бяла светлина. От устата и носа му течеше кръв, явно беше ударил лицето си във волана. Протегна ръце да се предпази от блясъка и да спре щракането на фотоапаратите.

— За Бога! Оставете ме на мира!

— Не мисля, че ще стане, Джил — каза Лиска, като се приближи до него. — Изправи се до пикапа. Арестуван си.

 

 

— Сега ми става ясно как пречупват шпионите, като ги лишават от сън — коментира Ковак, крачейки към Джил Ванлийс, който все още стоеше нестабилно до бордюра. — Готов съм да изпея всичко, само да мога малко да поспя.

Лиска се обърна към него намръщена.

— Разбирам да се оплакваш, ако имаш деветгодишно дете, което те гледа с големи насълзени сини очи и те пита защо не си отишъл на постановката по случай Деня на благодарността в училище, в която играе поклонник.

— За Бога, Тинкс — изръмжа той, пъхвайки цигара между устните си. Очите му я гледаха извинително. — Не трябва да ни разрешават да имаме деца.

— Това го кажи на яйчниците ми. Какво, по дяволите, всъщност правиш тук? — попита, дръпвайки го встрани от репортерите. — Опитваш се да си навлечеш уволнението? Предполага се, че трябва да си по-тих от водата.

— Нося ти кафе. — Олицетворение на невинността, той й подаде чашка с изпускаща пара, разпенена течност. — Само се опитвам да подкрепя най-добрия екип.

Още докато го казваше, погледът му обходи колата на Ванлийс. Пикапът беше заобиколен от униформени полицаи и екипът, дошъл на местопрестъплението, се беше заел с работата си. От всички ъгли бляскаха портативни светкавици на фотоапарати, които караха сцената да прилича на рекламен клип за „Шевролет“. Пострадалите коли се намираха по средата на улицата в очакване да бъдат извозени от влекачи.

Репортерите обикаляха местопроизшествието. Интересът им към инцидента беше станал още по-голям, поради това, че и те в известна степен бяха замесени в драмата.

— Споменават ли кой ще те замести? — попита Лиска.

Ковак запали цигара и поклати глава.

— Препоръчах Фаулър да работи с вас.

Тя доби изненадан вид.

— Я виж ти, благодаря. Сам. Мислиш ли, че ще те послушат?

— В никакъв случай. Обзалагам се, че ще предпочетат Юрек, защото могат да го сплашат. Какви са последните събития тук?

— Ванлийс е арестуван и ще го откараме в участъка. Мисля, че си е счупил носа. Освен това имаме един убит, един в критично състояние и един горе-долу добре. — Лиска се облегна на колата, в която бяха пътували тя и Елууд. — Шофьорът на мустанга се е опекъл. Таксиметровият шофьор е със счупени глезени и пукната глава, но е добре. Фотографът е в хирургията. Мислят, че има кръвоизлив в мозъка. Аз не бих била такъв оптимист. Не бих казала, че изобщо има мозък, имайки предвид какво направи.

— Знаем ли кои са — тоест бяха тези типове?

— Кевин Парди и Майкъл Морин. Работят на свободна практика и са търсели сензационна снимка, с която да пробият. Борба на живот и смърт в епохата на таблоидните новини. Сега те ще бъдат на първа страница.

— Как Ванлийс се озовал зад волана, след като е толкова пиян?

— Трябва да попиташ репортерите за това. Бяха се струпали около него, докато излизаше от сградата. Всички наши хора трябваше да го наблюдават от разстояние или да разгонят репортерите си със заповед за нарушаване на реда.

— Да питам репортерите? — изръмжа Сам. — Те първи ща задават въпроси за нашето недоглеждане. Отрепки. Как е Елууд?

— Лошо си изгори ръцете, докато се опитваше да извади Морин от колата. В болницата е. Веждите му също са отишли. Има много глупав вид.

— Той по начало си изглежда така.

— Пробата на Ванлийс показва 0,08. За наш късмет. Имам право да конфискувам колата. Ще трябва да опиша всичко в нея — каза тя, като сви рамене, примигвайки с престорена невинност. — Не се знае какво може да намерим.

— Да се надяваме, че ще бъде кървав нож под седалката — отговори Ковак. — Той ми изглежда като че би направил подобна глупост, как мислиш? Боже, колко е студено. А още не е дошъл Денят на благодарността.

— Ето го! — извика една жена от екипа криминалисти.

Ковак скочи от колата.

— Какво? Какво намери? Кажи ми, че има кръв по него?

Криминалистката отстъпи назад от вратата откъм шофьора.

— Комплект за самозадоволяване — отвърна тя, обръщайки се, за да вземе един брой на „Хъслър“ и чифт черни дамски бикини.

— Перверзният вариант на димящото дуло — подметна Ковак. — Приберете ги. Може главата на тоя идиот да уври.

 

 

— Какво става с получаването на разрешително за обиск на жилището на Ванлийс? — попита Куин, докато си събличаше палтото. Носеше същия костюм, с който беше облечен и предната вечер, забеляза Ковак. Беше доста измачкан.

Ковак поклати глава.

— Нямаме никакъв шанс с това, с което разполагаме. Дори и да прикачим името на Питър Бондурант съм разследването. Претърсихме всеки сантиметър от колата и не се натъкнахме на нищо, което пряко да го свързва с някоя от убитите жертви. Възможно е да имаме повече късмет с бикините — след няколко седмици, когато се върнат тестовете за определяне ДНК. Сега нищо не можем да направим. Не знаем на кого принадлежат бикините. Не можем да кажем, че ги е откраднал. А да праснеш някого, с цел да го разкараш, не е престъпление.

— Чу ли това, Тип? — каза Лиска — Сега ти е ясно.

— Чух, че това били твоите гащички, Тинкс.

— Тинкс носи гащички? — каза Адлър.

— Много смешно.

Намираха се в залата за конференции на полицейския участък — целият екип, зает със задачата, без Елууд, който беше отказал да се прибере вкъщи и сега седеше заедно с Ванлийс долу в стаята за разпити.

— Защо не беше толкова тъп, че да държи окървавен нож под седалката? — попита Адлър. — Дава вид, че може да направи подобна глупост.

— Да — съгласи се Куин. — Именно това ме тревожи. Ние нямаме работа точно с умния маниак от профила — освен ако личността му не е раздвоена и едното от неговите аз стои нащрек. Какво знаем за миналото му, като изключим последните му приключения?

— Проверявам го — отговори Уолш. Гласът му почти беше изчезнал, в резултат от простудата му и навика му да живее ден за ден.

— И двете с Ники говорихме със съпругата му — обади се Мос. — Да проверя ли дали вече е дошла?

— Ако обичаш — помоли Куин.

— Би трябвало да й е известно, ако съпругът й е такъв перверзник — допълни Типен.

Куин поклати глава.

— Не е задължително. Изглежда, че тя доминира в тяхната връзка. Вероятно той пази в тайна хобито си от нея, отчасти от страх, отчасти като акт на неподчинение. Но ако има за партньор жена — а ние мислим, че има, — тогава коя е тя? Съпругата извън подозрение ли е?

— Струва ми се. Но Джилиан? — каза Лиска.

— Вероятно също. Съпругата показала ли е по някакъв начин, че допуска той да има приятелка?

— Не.

Куин погледна часовника си. Искаше Ванлийс да почака достатъчно дълго, за да се изнерви.

— Някаква информация във връзка с отпечатъците на Мишел Файн?

— Нищо в Минесота.

— Ванлийс извикал ли е адвокат?

— Още не — отговори Лиска. — Следва собствената си логика. Казва, че няма да вика адвокат, защото един невинен човек няма нужда от такъв.

Типен изсумтя.

— За Бога, как си въобразява, че ще се измъкне?

— С късмета на глупаците. Казах му, че няма веднага да му предявяваме обвинение за катастрофата. Препоръчах му да седне и премисли всичко, което се е случило, преди да го обвиним в престъпно нехайство, че трябва да го задържим в полицията. Той все още не може да реши дали да се чувства облекчен, или да се ядосва.

— Хайде да се захващаме с работа, преди да е решил — разпореди се Куин. — Ти, Сам, Тинкс и аз. Ще го обработим както преди.

— На твое място не бих участвал, Сам — предупреди Юрек. — Фаулър, Малкия Дик, Сабин и заместник-прокурорът Логън са там, за да наблюдават.

— Дяволите да ме вземат — изруга Ковак с крайно отвращение.

Лиска повдигна вежди.

— Ще се уважаваш ли след това?

— Сега уважавам ли се?

Тя леко го удари по брадичката.

— Чаровник — обърна се той към Юрек, като говореше през зъби, — ако ти беше на мое място, нямаше да съм се забъркал в тази каша.

 

 

Гриър, Сабин, Логън и Фаулър стояха в коридора пред стаята за разпити и чакаха. При появата на Ковак лицето на Фаулър се сгърчи, като че го заболя зъб. Гриър бързо отмести поглед.

— Какво правите тук, сержант? — попита той. — Официално сте отстранен от екипа.

— По моя молба е — каза спокойно Куин. — Вече сме установили определен начин на работа с господин Ванлийс. Засега не искам да променям нищо. Трябва да ни има доверие.

Гриър и Сабин се намръщиха, Логън доби нетърпелив вид. Фаулър извади ролка бонбони „Тъмс“ от джоба си и пъхна един в устата си.

Куин прекрати разговора, преди някой да помисли да му се противопостави. Задържа вратата, за да минат Лиска и Ковак, и ги последва вътре.

Джил Ванлийс изглеждаше като гигантска миеща мечка. Около двете му очи имаше синини, появили се в часовете след катастрофата. Устната му беше разцепена и на носа си имаше голяма лента анкерпласт. Стоеше в единия край на стаята с ръце на хълбоците, с ядосан и изнервен вид.

Елууд седеше на един стол с гръб към стената. И двете му ръце бяха превързани. Лицето му бе обгоряло и червено. Без вежди лицето му изразяваше постоянна изненада.

— Чух, че си претърпял малък инцидент, Джил — каза Ковак, настанявайки се на един стол до масата.

Ванлийс го посочи с пръст.

— Ще заведа дело. Вие, хора, ме тормозите, оставяте пресата да ме тормози…

— Качваш се зад кормилото пиян — каза Ковак, палейки си цигара. — Аз ли ти купих пиенето? Аз ли ти го изливах в гърлото?

— Вашите хора ме принудиха да седна зад волана — започна да разсъждава Ванлийс с лицемерно възмущение. Хвърли кратък, притеснен поглед към Елууд.

Ковак направи гримаса.

— Предполагам, че следващото нещо, в което ще ме обвиниш, е, че аз съм виновен, че си убил Джилиан Бондурант и другите жени.

Ванлийс почервеня, очите му се напълниха със сълзи. Издаде звук като човек, който се напъва в тоалетната.

— Не съм! — Той се обърна към Лиска. — Казахте ми, че ме прибирате заради катастрофата. Вие сте малка, лъжлива кучка!

— Хей — излая Ковак. — Сержант Лиска ти прави услуга. Убил си някого снощи, гаден пияница такъв.

— Не съм виновен! Този кучи син ме заслепи със светкавицата! Не виждах нищо!

— Именно това казва и сержант Лиска. Тя е била там. Тя е твоят свидетел. Искаш ли още веднъж да я наречеш кучка? Ако бях на нея, щях да ти натъпча оная работа в устата за обяд, хленчеща торба с лайна.

Ванлийс с разкаяние погледна Лиска.

— Лиска казва, че си невинен като девственица весталка — продължи Ковак — и ти не искаш адвокат. Така ли е?

— Не съм направил нищо лошо — отвърна навъсено Ванлийс.

Ковак поклати глава.

— Представата ти за действителността е прекалено обща, Джил. Знам, че си надничал в прозорците на Джилиан Бондурант. Това се смята за противозаконно.

Ванлийс седна, като обърна стола си странично спрямо масата, с гръб към Ковак и хората от другата страна на огледалното стъкло. Отпусна ръце върху бедрата си и се загледа в пода. Изглеждаше, като че е готов да седи там през цялата нощ, без да каже нищо повече.

Куин го заразглежда. Не му изглеждаше като невинен човек, който е несправедливо обвинен, а по-скоро като мъж, на когото нещо му тежи на съвестта и иска да се разтовари от това бреме.

— Е, на Джилиан ли са онези бикини, които измъкнахме изпод седалката на колата ти, Джил? — попита Ковак без заобикалки.

Ванлийс продължи да стои с наведена глава.

— Не.

— Да не са на Лайла Уайт? На Фаун Пиърс? Или на Мелани Хеслър?

— Не. Не. Не.

— Знаеш ли, не бих отгатнал само като те гледам, но ти си сложна личност, Джил — каза Ковак. — Многопластова — като лук. И всеки слой, който обелвам, мирише по-лошо от предишния. Наглед си най-обикновен човек. Но обелваме един слой — и хоп — жена ти те напуска! Е, не се случва толкова рядко. Аз самият се разделих с две съпруги. Обелваме още един слой — и я виж! — тя те напуска, защото си воайор! Не, чакай, ти не си само воайор. Ти си един малък шегаджия! Едно голямо недоразумение. Един пияница. Пияница, който кара кола. Пияница, който кара кола и убива човек.

Ванлийс наведе още по-ниско глава. Куин виждаше как подутата му устна трепери.

— Не исках да стане така. Не виждах нищо — каза Ванлийс с приглушен глас — Те не ме оставяха. Грешката беше ваша. Нищо не съм направил.

— Те искат да знаят какво се случи с Джилиан — каза Ковак. — И аз искам да зная същото. Мисля, че има нещо повече от това, което ни казваш и което е станало, Джил. Мисля, че си й хвърлил око. Мисля, че си я наблюдавал. Смятам, че си откраднал тези бикини от гардероба й, за да мастурбираш с тях и да си фантазираш за нея, и имам намерение да го докажа. Вече знаем, че бикините са нейния размер, марката, която е предпочитала — блъфира той. — Въпрос на време е да съвпадне и пробата на ДНК. Няколко седмици. По-добре е да свикнеш с репортерите, защото ще се съберат около тебе като мухи над труп от пътно произшествие.

Ванлийс вече плачеше. Беззвучно. Сълзите се стичаха по външната страна на ръцете му. Потрепваше от усилието да ги възпре.

Куин изгледа Ковак.

— Сержант, искам да остана за момент насаме с господин Ванлийс.

— Естествено, сякаш нямам по-приятни неща за правене — промърмори Ковак и стана. — Знам накъде биеш, Куин. Вие от ФБР го искате за себе си. По дяволите. Той е мой.

— Искам просто да си поговоря с господин Ванлийс.

— Ясно. Не ти харесва как говоря на този женчо. Седиш си там и си мислиш, че ще го галя с перо, защото курвата, която му е майка, го е биела на голо с телена закачалка или с нещо още по-откачено. Добре. Ще видя името ти във вестниците, уверен съм.

Куин не каза нищо, докато ченгетата не излязоха и след това продължи да мълчи дълго време. Взе един „Тагамет“ и го глътна с вода от пластмасовото шише на масата. Обърна стола си към Ванлийс, протегна се напред, положи ръце върху бедрата си и остана в тази поза още известно време, докато задържалият вдигне поглед към него.

— Пак номерът с доброто и лошото ченге — каза Ванлийс, изкривявайки лице. — Мислите ме за пълен тъпак.

— Мисля, че прекалено много гледаш телевизия — възрази Куин. — Това е истинският свят, Джил. Сержант Ковак и аз имаме различен подход. Не се интересувам от вестникарските заглавия, Джил. Бил съм в много от тях. Ти знаеш. Автоматично попадам в тях. Знаеш какво ме интересува, нали? Познаваш ме. Чел си за мене.

Ванлийс не отговори нищо.

— Истината и справедливостта. Само това. И не ме е грижа, каква ще се окаже истината. Не ме засяга лично. За Ковак всичко е лично. За него ти си една амбиция. Всичко, което искам да знам, е истината, Джил. Искам да ми кажеш твоята истина. Имам чувството, че нещо ти тежи на сърцето и може би искаш да се освободиш от товара си, но не се доверяваш на Ковак.

— Не вярвам и на вас.

— Разбира се, че ми вярваш. Ти ме познаваш. Винаги съм бил откровен с тебе, Джил, и мисля, че оценяваш това до известна степен.

— Смятате, че съм убил Джилиан.

— Мисля, че съвпадаш с профила на убиеца в много отношения. Допускам, че е така. Още повече, ако погледнеш обективно на ситуацията, ще се съгласиш с мен. Ти си проучвал тези неща. Знаеш какво търсим. Знаеш, че някои парченца вече оформят мозайката. Но не съм убеден, че си я убил. Всъщност дори не вярвам, че Джилиан е мъртва.

— Какво? — Ванлийс го изгледа, сякаш Куин си е изгубил ума.

— Има много неща, свързани с Джилиан, които са странни. Мисля, че можеш да ми кажеш нещо за нея. Така ли е, Джил?

Ванлийс отново се втренчи в пода. Куин чувстваше напрежението, което се натрупваше у него, докато претегляше предимствата и недостатъците на откровения отговор.

— Ако си я наблюдавал, Джил — каза Куин меко, — за това няма да имаш неприятности. Не това е най-важното. Полицията на драго сърце ще направи сделка срещу информация, която може да използва.

Изглежда Ванлийс обмисляше тази възможност, без да си дава сметка, че нещото, което търсеха, можеше на свой ред да се обърне срещу него. Мислеше си за Джилиан, как може да насочи вниманието върху нея и да го отклони от себе си, защото така правят хората обикновено, когато се озоват в голяма беда — обвиняват другите. Престъпниците редовно обвиняват жертвите си за насилието, извършено спрямо тях.

— Тя те привличаше, нали? — попита Куин. — Това не е престъпление. Тя беше хубаво момиче. Защо да не я гледаш?

— Аз съм женен — промърмори той.

— Женен си, не си умрял. Гледането е без пари. Така че си я гледал. Това за мен не е проблем.

— Тя беше… различна — каза Ванлийс, като все още гледаше към пода, но виждаше Джилиан, помисли си Куин. — Нещо… екзотично.

— Казал си на Ковак, че не ти е обръщала внимание, но това не е съвсем вярно, нали? — рискува Куин, като все още говореше тихо, с приятелски тон. — Тя знаеше за тебе, нали Джил?

— Никога не ми каза нищо, но ме гледаше по особен начин — призна той.

— Сякаш те желае. — Това беше твърдение, а не въпрос, сякаш не беше изненадващо да е така.

Ванлийс се извърна стеснително.

— Не зная. Като че искаше да разбера, че ме гледа.

— Нещо като разменяне на сигнали.

— Да. Нещо такова.

— Излезе ли нещо от това?

Ванлийс се поколеба, бореше се със себе си. Куин зачака, затаил дъх.

— Искам само истината, Джил. Ако си невинен, няма да пострадаш. Ще си остане само между нас. Като в мъжки разговор.

Тишината продължи.

— Аз… аз знам, че не беше редно — накрая промълви Ванлийс. — Всъщност нямах намерение да го направя, но една нощ проверявах дворовете, правех обиколките си…

— Кога стана това?

— Това лято. И бях там…

— В къщата на Джилиан.

Той кимна.

— Тя свиреше на пиано, облечена в копринен пеньоар, който се свличаше от раменете й. Виждах презрамката на сутиена й.

— Значи си я гледал известно време — каза Куин, сякаш това беше нещо нормално, всеки мъж би го направил, нещо невинно.

— След това тя изхлузи пеньоара си, изправи се и се протегна.

Ванлийс си представяше всичко във въображението си. Започна да се поти по-силно, лицето му лъсна от пот, която сякаш образуваше мъгла около него.

— Започна да движи тялото си, сякаш танцуваше. Бавно и много… еротично.

— Тя знаеше ли, че си там?

— Не мисля. Но след това се приближи до прозореца и свали чашките на сутиена си, така че можех да видя циците й, и тя ги притисна към стъклото и започна да ги търка в него — почти шепнеше, засрамен, развълнуван. — Ближеше прозореца с език.

— Боже, трябва да е било ужасно възбуждащо за тебе.

Ванлийс премига, смути се, погледна настрани. Точно на това място беше липсващото звено. Нямаше да му каже, че е получил ерекция или е взел пениса си в ръка и е мастурбирал, докато я е гледал. Освен това не беше длъжен. Куин знаеше историята му, знаеше модела му на поведение, беше го виждал многократно през годините, докато изучаваше престъпното сексуално поведение. Не беше научил нищо ново за Джил Ванлийс. Но, ако историята е вярна, научаваше нещо много важно за Джилиан Бондурант.

— Какво направи тя после? — тихо го попита той.

Ванлийс се размърда на стола си, чувствайки физическо неудобство.

— Тя… тя си свали бикините и… се докосна между краката.

— Мастурбирала е пред теб?

Лицето му почервеня.

— След това отвори прозореца, аз се изплаших и избягах. Но по-късно се върнах. Тя беше пуснала бикините си от прозореца.

— И това са бикините, които полицията намери в колата ти. Те наистина са на Джилиан.

Той кимна, като повдигна едната си ръка към челото, като че се опитваше да прикрие лицето си. Истина ли беше, или лъжа, дали не се опитваше да се оневини, че притежава бельо, от вероятна жертва на убийство?

— Кога стана това? — попита Куин отново.

— През това лято. През юли.

— Случвало ли се е нещо подобно оттогава?

— Не.

— Някога споменавала ли ти е нещо за това?

— Не. Почти никога не ми говореше.

— Размяна на сигнали — повтори Куин. — Това ли те накара да полудееш, а, Джил? Че се е съблякла пред тебе, мастурбирала е и след това се е правила, че нищо не се случило. Преструвала се е, че едва те познава, сякаш не си достатъчно добър за нея. Това ли те ядоса?

— Нищо не съм й направил — прошепна той.

— Дразнила те е. Ако някоя жена ми направи нещо подобно — да ме накара да пламна заради нея и после да избяга, — щях да се ядосам. Щях да искам да я изчукам, да я накарам да ми обърне внимание. Не ти ли се прииска да направиш нещо такова, Джил?

— Но не го направих.

— Но искаше да правиш секс с нея, нали? Всеки от нас притежава тъмна страна, там таим злобата си и планираме отмъщение. Ти нямаш ли тъмна страна, Джил? Аз имам.

Куин отново зачака, напрежението му растеше.

Ванлийс беше мрачен, имаше вид на победен, сякаш всичко, което се беше случило, го давеше с вълните си.

— Ковак иска да ми лепне това убийство — каза той. — Защото бикините са на Джилиан. Заради това, което току-що ви казах. Въпреки че тя беше лоша, а не аз. Така ще стане, нали?

— Ставаш идеално за заподозрян, Джил. Нали го разбираш?

Той бавно кимна със замислен вид.

— Баща й беше в къщата й — промълви той. — В неделя сутринта. Беше рано. Преди изгрев. Видях го да излиза. В понеделник адвокатът му ми даде петстотин долара да не казвам нищо.

Куин попи тази информация мълчаливо, претегли я и я премери. Джил Ванлийс беше хитър като алигатор! Можеше да каже всичко. Можеше да каже, че е видял странник, скитник или еднорък мъж край апартамента на Джилиан. Беше избрал да каже, че е видял Питър Бондурант и последният му е платил да си затваря устата.

— В неделя рано сутринта? — повтори Куин.

Ванлийс кимна. Не го погледна в очите.

— Преди да съмне?

— Да.

— Ти какво правеше в този час там, Джил? Къде точно го видя — и къде те видя той?

Ванлийс този път поклати глава — било на въпроса, било на нещо, което му минаваше през ума. Изглеждаше, като че ли се е състарил през последните пет минути. Имаше нещо патетично в него както седеше, облечен с униформата си на охранител, с която си представяше, че е полицай. Най-доброто, което можеше да направи.

Той заговори със слаб, тих глас.

— Сега искам да се обадя на адвокат.