Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Заливът Чесапийк (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inner Harbour, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 157 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
Abalone (2009)
Сканиране
?
Сканиране
savagejo (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Нежни урагани

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Лилия Атанасова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)
  3. — Корекция от Еми

Пролог

На тринайсет години Филип Куин изпадна в клинична смърт. Но преуморените и нископлатени служители от Спешното отделение на Балтиморската градска болница го съживиха за по-малко от деветдесет секунди.

Това, което едва не го уби, бяха два двайсет и пет калиброви куршума, изстреляни от открадната тойота селика. Спусъкът беше натиснат от негов приятел — или поне дотолкова, доколкото може да нарече някого свой приятел един тринайсетгодишен крадец от улиците на Балтимор.

Куршумите за малко не улучиха сърцето му. През следващите години Филип прецени, че е било точно с колкото трябва.

И това сърце, младо и силно, продължи да бие, докато той лежеше, обливайки с кръв използваните кондоми и натрошените стъкла във вонящата канавка на ъгъла на „Фейет“ и „Пака“.

Болката беше отвратителна, струваше му се, че остри нажежени шишове са забити в гърдите му. И въпреки това тази раздираща болка отказваше да му донесе облекчението от загубата на съзнание. Лежеше и чуваше писъците на останалите жертви и на случайните минувачи, скърцането на спирачки, форсирането на двигателите и своето учестено и накъсано дишане.

Току-що бе изтъргувал малката си плячка от електроника, която открадна от третия етаж на някаква сграда през четири преки от тук. Имаше двеста и петдесет долара в джоба и доволен от себе си се беше отправил да намери някое евтино пликче, за да изкара нощта. Понеже току-що беше излязъл след деветдесетдневен престой в затвора за малолетни заради друг, не така гладко преминал обир, не разполагаше с нищо. Нямаше пари.

А сега се оказваше, че няма и късмет.

По-късно щеше да си спомня как си мислеше: „Мамичката му, ох, мамичката му, това нещо боли!“. Просто се беше оказал на пътя им. Знаеше го. Куршумите не бяха предназначени специално за него. Беше успял да зърне отличителните знаци на бандата в онези три, сякаш застинали секунди, преди да се чуят изстрелите. Бяха същите като неговите собствени, когато изобщо си даваше труд да се причисли към някоя от бандите на града.

Ако не се беше измъкнал току-що от системата, нямаше да се намира на този ъгъл точно в този момент. Щеше да му е казано да се покрие и сега нямаше да лежи прострян, кървящ, вперил поглед в мръсната канавка.

Премигнаха светлини — сини, червени, бели. С притъпено съзнание наблюдаваше как те преобразяват мръсотиите в канавката в ярки грозни предмети. Воят на сирените се смеси с човешките писъци. Ченгета! Дори и сред хлъзгавото замайване на болката първата му мисъл беше да бяга. Мислено скочи на крака — млад, пъргав — и се стопи в сенките. Но дори самото усилие от мисълта предизвика капчици студена пот по лицето му.

Почувства ръка на рамото си, пръсти, които опипват, докато намерят слабия пулс на шията му.

„Този диша. Извикайте санитарите насам!“

Някой го обърна. Болката беше неописуема, но не беше в състояние да извика. Видя надвесените над него лица, суровите очи на ченге, мрачните очи на санитаря. Червени и бели светлини изгаряха зениците му. Някой извика с пронизителни и силни ридания.

„Дръж се, хлапе.“

Защо? Искаше да знае защо. Болно е да бъдеш тук. Никога няма да се измъкне, както си беше обещал веднъж. Това, което оставаше от живота му, изтичаше на червена струя в канавката. В онова, което го предхождаше, имаше само от най-грозното. Настоящето беше единствено болка.

Тогава какъв беше смисълът?

За момент успя да избяга, като се потопи под болката, където светът представляваше мътна и мрачна червенина. Някъде извън този негов свят бяха сирените, натискът върху гърдите му, набиращата скорост линейка.

После отново светлина, ослепително бяла, която изгаряше затворените му клепачи. И той летеше, а край него се чуваха гласове: „Огнестрелни рани в гърдите. Кръвно налягане 80 на 50 и пада, пулс — слаб и учестен. Периодично губи съзнание. Зеници добри“.

„Обикновен и напречен разрез. Трябват ни рентгенови снимки. На три — едно, две, три.“

Тялото му сякаш подскочи — нагоре, после надолу. Вече му беше все едно. Дори мътната червенина посивяваше. Някаква тръба си запробива път надолу през гърлото му, но той не направи усилие да я изхвърли. Почти не я усети. Почти нищо не усещаше и благослови Бога за това.

„Налягането пада. Губим го.“

„Отдавна съм се погубил“ — помисли си той.

Наблюдаваше ги с безразличие — облечените в зелено хора в малката стаичка, където високо русо момче лежеше върху масата. Навсякъде имаше кръв. Внезапно осъзна, че това е неговата кръв, че на операционната маса с разтворен гръден кош лежи самият той. Сведе поглед надолу към себе си. Вече няма болка и облекчението почти го накара да се усмихне.

Зарея се още по-високо, докато сцената под него придоби перлен отблясък, а звуците останаха само като ехо.

Болката го прониза — рязък шок, накарал тялото върху масата да подскочи — и го изтръгна обратно. Борбата му да се откопчи бе краткотрайна и безплодна. Отново беше вътре, отново чувстваше, отново бе изгубен.

Следващото нещо, което усети, бе как се носи в някаква притъпена от лекарствата мъглявина. Някой хъркаше. Стаята беше тъмна, а леглото — тясно и твърдо.

Светлината от лампата се процеждаше през мръсното стъкло. Апаратите бръмчаха и монотонно всмукваха въздух. С единственото желание да се спаси от звуците, той се потопи обратно.

Два дни ту губеше, ту идваше в съзнание. Имал голям късмет. Така му казваха. Посещаваха го една хубава сестра с уморени очи и лекар с посивяла коса и тънки устни. Не изпитваше готовност да им вярва, не и когато се чувстваше безсилен дори да повдигне глава, не и докато ужасяващата болка се надигаше в него на всеки два часа като по часовник.

Когато двете ченгета пристигнаха, беше буден, а болката — приспана под тънките пластове морфин. От пръв поглед ги разпозна, че са ченгета. Инстинктите му не бяха толкова притъпени, че да не забележи походката, обувките, очите. Не беше необходимо да показват служебните си карти.

— Имате ли нещо за пушене? — Филип задаваше този въпрос на всеки, който минаваше край него. Изпитваше отчаяна нужда от никотин, макар и да се съмняваше дали ще успее да дръпне от цигарата.

— Много си малък, за да пушиш. — Първото ченге добродушно се усмихна и се настани от едната страна на леглото.

„Доброто ченге!“ — уморено си помисли момчето.

— С всяка минута остарявам.

— Имаш късмет, че си жив. — Второто ченге остана със сурово изражение, докато измъкваше някакъв бележник.

„И лошото ченге“ — стана му весело.

— Все това ми повтарят. Е, какво е станало, по дяволите?

— Ти ще ни кажеш. — Лошото ченге нагласи химикала си върху страница от бележника.

— Прострелян съм жестоко.

— Какво правеше на улицата?

— Мисля, че си отивах у дома. — Вече беше решил как да го изиграе и сега затвори очи. — Не мога да си спомня точно. Ходил бях… на кино? — изрече го като въпрос и отвори очи. Виждаше, че лошото ченге няма да се хване, но какво ли могат да му направят?

— Кой филм гледа? С кого беше?

— Вижте, не знам. Всичко ми е пълна каша. В един момент си вървях, в следващия бях прострян по очи.

— Кажи ни само каквото си спомняш. — Доброто ченге постави ръка на рамото му. — Имаш време.

— Стана бързо. Чух изстрели — трябва да са били изстрели. Някой пищеше и после все едно, че нещо избухна в гърдите ми. — Дотук беше доста близо до истината.

— Видя ли кола? Видя ли стрелеца?

И двете бяха гравирани като отпечатък от киселина върху стомана в мозъка му.

— Мисля, че видях кола — тъмна на цвят. Светлина.

— Ти си от „Пламъците“.

Филип отмести поглед към лошото ченге.

— Размотавам се с тях понякога.

— Три от телата, които събрахме по улицата, бяха на членове от „Тайфата“. Не са извадили твоя късмет. „Пламъците“ и „Тайфата“ са пролели доста кръв помежду си.

— И аз така съм чувал.

— Получил си два куршума, Фил. — Доброто ченге изобрази загриженост на лицето си. — Само сантиметър по встрани и щеше да си мъртъв. Изглеждаш ми умно дете. Едно умно дете не изглупява дотолкова да си мисли, че е длъжно да запази лоялност към някакви мерзавци.

— Нищо не видях. — Не ставаше дума за лоялност, а за оцеляване. Само да проговори и е мъртъв.

— Имал си над двеста долара в портфейла.

Филип сви рамене и болката веднага го прониза.

— Нима? Е, може би ще успея да си платя сметката за този „Хилтън“ тук.

— Не ми се прави на умник, жалък нещастник! — Лошото ченге се надвеси над леглото. — Виждам такива като теб всеки шибан ден. Няма и двайсет часа, откакто си излязъл от системата и се озоваваш надупчен на решето в канавката.

Момчето изобщо не трепна.

— Да те ранят, да не би да е нарушаване на гаранцията?

— Откъде взе парите?

— Не си спомням.

— Ходил си в Града на наркотика, за да си напазаруваш?

— Намерихте ли някакви наркотици у мен?

— Може и да сме? Няма да си спомниш, нали така?

„Добро попадение“ — помисли си Филип.

— Дяволски сигурно е, че точно в момента ще ми дойде много добре.

— Задръж малко. — Доброто ченге се премести на другия си крак. — Виж, синко, ако ни съдействаш, ще играем справедливо с теб. Достатъчно дълго си имал вземане-даване със системата, за да знаеш как действа.

— Ако системата действаше, нямаше да съм тук, нали така?

Внезапната суматоха отвън в коридора отклони вниманието на ченгетата. Филип само затвори очи. Разпозна гласа, извисил се със злобно ожесточение.

Фиркана, беше първата му и последна мисъл. А когато тя влетя със залитане в стаята, отвори очи и видя, че е улучил право в десетката.

Беше се издокарала за посещението, отбеляза мислено. Жълтите й коси бяха разресани и укротени с помощта на лак. Беше силно гримирана. Би могла да е и хубава жена, но маската беше плътна и груба. Тялото й беше хубаво — то я поддържаше в бизнеса. Стриптийзьорките, които си доработват като проститутки, се нуждаят от добра външност. Беше си навлякла блузка с гол гръб и джинси, и изтропа до леглото на осемсантиметрови токчета.

— Кой, по дяволите, смяташ, че ще плати за това? Само неприятности ми създаваш!

— Здрасти, мамо, и аз се радвам да те видя.

— Недей да ми се перчиш! Заради теб ми се домъкнаха ченгета. Писна ми! — Хвърли бърз поглед към мъжете от двете страни на леглото. Също като сина си, и тя веднага разпознаваше ченгетата. — Вече е почти на четиринайсет. Приключих с него. Тоя път не ща да ми се връща! Не ща повече ченгета и социални служители да ми душат във врата. — Отблъсна сестрата, която се опита да я издърпа за рамото, и се наведе над леглото. — Защо, по дяволите, просто не умря?

— Не знам — спокойно отвърна Филип. — Опитах се.

— Никога за нищо не те е бивало. — Изгледа злобно доброто ченге, което се опита да я изтегли назад. — Никога изобщо за нищо не те е бивало. Хич не ми се появявай пред очите, когато излезеш от тук — изкрещя, докато я извличаха от стаята. — Приключих с теб!

Момчето изчака, заслушано в ругатните и крясъците й, докато търсеше да подпише документите, с които да го изхвърли от живота си. След това вдигна поглед към лошото ченге.

— Мислите, че можете да ме уплашите? Ето с това нещо живея. Няма по-лошо от такъв живот.

Два дни по-късно в стаята дойдоха непознати. Мъжът беше едър, с ясни, сини очи на широкото лице. Жената имаше буйни червени коси и покрито с лунички лице. Тя взе картона му, прегледа го, после потупа с него по дланта си.

— Здравей, Филип. Аз съм доктор Стела Куин. Това е съпругът ми Рей.

— Аха, и?

Мъжът притегли стол до леглото и седна с доволна въздишка. Приведе глава и за момент го огледа.

— Забъркал си се в страхотна каша, а? Искаш ли да се измъкнеш?