Тами Хоуг
Пръст от пръстта (9)

9.

— Ако новинарите ни открият тук, ще си изям шортите — заяви Ковак, въртейки се в кръг.

На едната стена бяха залепени снимки на голи жени, заети с различни еротични забавления. Останалите три бяха покрити с евтини червени тапети, които приличаха на проядено от молци кадифе.

— Нещо ми подсказва, че би могъл да се справиш и сам с това, което става тук — сухо отбеляза Куин. Подуши въздуха, установявайки, че мирише на евтин парфюм и влажно бельо.

— Ако новинарите ни хванат тук, с кариерата ни е свършено — каза Елууд Кнутсън. Едрият сержант от отдел „Убийства“ извади голям керамичен пенис от чекмеджето зад бара и го вдигна високо, така че всички да го видят.

Лиска направи физиономия.

— Господи, Сам. Наистина знаеш как да откриваш подобни дупки.

— Не ме гледай! Да не мислиш, че посещавам салоните за масаж?

— Да.

— Много смешно. Тези прекрасни местенца са приоритет на детектив Адлър от службата на шерифа в Хенипин. Чънк, поклони се.

Адлър имаше едро мускулесто тяло, черна кожа и гъсти посивели къдрици. Той се усмихна примирено и махна с ръка.

— Сестра ми работи за „Нортуест Банкс“. Те затвориха мястото, тъй като тук бяха извършени сексуални престъпления миналото лято. Местоположението е идеално — нищо не ни струва, а пресата загуби интерес, след като проститутките се изместиха. Никой няма да заподозре, къде се срещаме.

„Което е най-важното“ — помисли си Куин, докато следваше Ковак по тесния коридор. Детективът запали лампите последователно в четири малки стаи — по две от всяка страна на коридора. Беше важно работната група да си върши работата без прекъсване и спокойно, да не се налага да се справя с тълпи репортери. Място, където случаят можеше да бъде разгледан, без да изтича информация.

А ако се случеше, Елууд беше прав. Пресата щеше да ги заклейми публично.

— Харесва ми! — заяви Ковак, крачейки обратно по коридора до предната стая. — Да сядаме.

Лиска сбърчи нос.

— Не може ли първо да измием проклетото място с лизол?

— Разбира се. Можеш дори да го ремонтираш, докато ние се опитваме да разрешим случая.

— Майната ти, Ковак. Надявам се първи да хванеш въшки от тоалетната седалка.

— Не-е-е, това ще дупето на Мечо, който обича да чете „Рийдърс Дайджест“. Когато въшките видят косматото му дупе, ще бъдат очаровани. Сигурно цяла цивилизация живее в мъхнатата му козина.

Елууд, който по размер и форма наподобяваше мечка гризли, гордо вдигна глава.

— От името на косматите хора заявявам, че съм обиден.

— Така ли? — попита Ковак. — Забрави обидата и се залавяй за работа. Времето тече.

Две комбита без отличителни знаци бяха паркирани в страничната уличка. Бяха пълни с офис мебели и апаратура. Всичко това бе внесено в масажния салон „Нежно докосване“, заедно с кашоните с припаси, кафе машината и папките за трите убийства, приписвани на убиец, когото ченгетата наричаха неофициално Джо Подпалвача.

Куин се сработи с останалите. Стана един от тях. Беше свикнал да се вписва в нов екип. Чувстваше се като бейзболен играч, преминаващ от един отбор в друг. Бяха го пратили, за да участва в голямата игра, а после го освобождаваха, за да се появи другаде в критичен момент. Шегите бяха пресилени, опитите за приятелство — фалшиви. Някои от тези хора щяха да си мислят, че го познават, докато случаят приключи. Всъщност нямаше да го познават.

Все пак беше с тях — едва ли някой от присъстващите щеше да забележи разликата, — бяха от една и съща страна и се бореха да открият серийния убиец. По принцип хората бяха късогледи. Съсредоточаваха се върху това, което е важно за тях. Отвратителната душа на човека в съседната стая не ги интересуваше — докато тази напаст не засегнеше живота им.

За кратко време масажният салон се превърна от бордей във военен щаб. В девет часа цялата работна група се събра: шестима детективи от полицията в Минеаполис, трима от службата на шерифа, двама от щатското Бюро за криминални престъпления, Куин и Уолш.

Уолш имаше вид на болен от малария.

Ковак накратко изложи случая с трите убийства, завършвайки с данните от аутопсията на Джейн Доу, показа снимките, които бяха обработени и уголемени в лабораторията.

— Ще получим някои от предварителните резултати от лабораторията — обясни той, докато подаваше ужасните снимки. — Кръвната група е нулева, положителна — съвпада с тази на Джилиан Бондурант — и на още милиарди други хора.

— Искам да отбележа, че на снимките се виждат раните с изрязано месо. Те много напомнят на тези на предишните две жертви. Предполагаме, че убиецът изрязва белези от ухапвания. Но при последната жертва изрязаният участък е доста по-голям — възможно е да е изрязал белег, който би идентифицирал жертвата. Може да е всичко — бенка, белег от рана и други.

— Татуировка — обади се някой.

— Бащата на Бондурант няма представа дали Джилиан има татуировки. Адвокатът му твърди, че не се е сетил за никакви белези. Джилиан не е живяла с него от доста години, така че е възможно да не знае. Опитваме се да открием нейна снимка по бански, но засега безуспешно.

— Обсъждаме предположението, че Джилиан Бондурант е жертвата, но сме готови и за други възможности. На горещата линия получихме няколко обаждания. Хора твърдят, че са я виждали след петък.

— Смяташ ли, че е отвличане? — попита Мери Мое от БСА. Приличаше на мамче от предградията, носеше поло и вълнено сако. Големи очила скриваха почти цялото й лице. Гъстата й посивяла коса бе подстригана по момчешки.

— Засега никой не е поискал откуп — отвърна Ковак, — но не сме го изключили като възможност.

— Татко Бондурант май не мисли така — добави Адлър. — На друг, освен на мен това струва ли му се странно?

— Научил е за шофьорската книжка, открита до тялото, и е приел вероятността това да е дъщеря му — заключи Хамил.

Адлър разпери ръце.

— Ще повторя: някой намира ли го за странно, освен мен? Кой толкова охотно би повярвал, че точно детето му е обезглавената жертва на маниак? Богат човек като Бондурант би трябвало първо да си помисли за отвличане, а не за убийство.

— Казал ли е нещо вече? — попита Елууд, преглъщайки курабийка, докато преглеждаше снимките от аутопсията.

— На мен не е — отвърна Ковак.

— Не ми харесва тази работа.

— Адвокатът му ми се е обаждал снощи, оставил ми е съобщение — каза Куин. — Бондурант иска да ме види тази сутрин.

Ковак отстъпи назад стъписан:

— Нима? Какво му отговори?

— Нищо. Оставих го в очакване. Точно сега не ми се иска да го виждам, но ако това може да помогне с нещо…

Ковак се усмихна хищно като акула.

— Искаш ли да те откарам до дома му, Джон?

Куин сведе глава и премигна:

— Разполагам ли с време да се обадя на застрахователната компания?

Около масата избухна смях. Ковак направи физиономия.

— Снощи ме откара от моргата — обясни Куин. — Мислех си, че ще се върна там в черен чувал.

— Хей — излая Ковак с престорено раздразнение. — Нали си тук жив и здрав!

— Всъщност мисля, че далакът ми е някъде в „Маркет“. Може да си го прибера, като минем оттам.

— Тук е само от ден и вече ти е научил номерата — пошегува се Лиска.

— Точно ти ли го казваш? — обади се някой.

— Шофирам като Ковак само ако има спешен случай.

Ковак вдигна ръка.

— Добре, да се връщаме към работата. Към следите от ухапване. Пуснахме тази снимка се обработи от компютъра, когато разглеждахме първото убийство. Търсехме регистрирани нападатели в метрото — убийци и сексманиаци, които биха ухапали или дори яли от месото на жертвата. Оказаха се цял списък.

Той вдигна дебела компютърна разпечатка.

— Колко време ще ни отнеме, за да потвърдим или отхвърлим, че тялото е на Бондурант?

Обаятелният Гари Юрек от полицията бе определен за говорител на работната група, така че информираше пресата всеки ден. Лицето му бе като на звезда от сапунен сериал. Хората имаха склонност да се разсейват при вида на прекрасната му усмивка и да пропуснат да забележат, че всъщност не им казва нищо.

Сега Ковак изгледа Уолш.

— Винс, има ли някакви новини за медицинския картон на момичето?

Уолш се изкашля и поклати глава.

— В Париж се опитват да го открият. Правят опити да се свържат с втория й баща, но той е някъде по строителните площадки в Унгария или Словакия.

— Очевидно тя не е боледувала, откакто се е върнала в Америка — съобщи Лиска. — Не е имала сериозни наранявания или болести, нищо, което да изисква рентгенови снимки — освен зъбите.

— Той ни измами, като отряза главата — оплака се Елууд.

— Имаш ли някаква хипотеза, Джон? — попита Ковак.

— Възможно е да го е сторил, за да попречи на разследването. Възможно е тялото да не е на Джилиан Бондурант, а той да играе някаква извратена игра — започна да изрежда Куин. — Вероятно е познавал жертвата — която и да е тя — и е отрязал главата, за да я лиши от самоличност. Възможно е обезглавяването да е нова стъпка във фантазиите му — да запази главата като трофей. Може би я използва за сексуалните си фантазии.

— Юда! — измърмори Чънк.

Типен, един от детективите на шерифа, се намръщи:

— Всъщност не си убеден какво е възнамерявал.

— Не знам достатъчно за него — спокойно отвърна Куин.

— А какво знаеш?

— Основните неща.

— Като например?

Куин погледна към Ковак, който му направи знак да застане в началото на масата.

— Това в никакъв случай не е завършен анализ. Искам да сме наясно. Прочетох набързо докладите снощи, но са нужни повече от няколко часа, за да се изгради надежден и точен профил.

— Добре, спаси кожата — нетърпеливо възкликна Типен. — Кого мислиш, че търсим?

Куин запази самообладание. За него не беше нещо ново да се сблъска със скептицизма. Отдавна се бе научил как да играе тази игра, как да ги разиграва. Той спря погледа си върху Типен, строен, некрасив мъж с лице като ирландска хрътка — имаше дълъг нос и мустаци, дебели вежди скриваха пронизващите му очи.

— Вашият заподозрян вероятно е бял мъж, на възраст между тридесет и тридесет и пет. Садистичен сексуален сериен убиец. Обикновено търси жертвите си в своята етническа група. — Като посочи раните на снимките, той продължи: — Разполагаме със специфичен вид наранявания, които се повтарят при всяка жертва. Прекарал е доста време, докато доведе фантазиите си до съвършенство. Когато го откриете, ще намерите порнографска колекция. Явно я събира от дълго време. Това, че не е оставил много улики, говори, че е зрял и опитен. Възможно е да има досие на сексуален насилник. Но с досие или не, той е обсебен от извратената си сексуалност още от юношеска възраст или поне откакто е навършил двадесет. Вероятно е започнал с надничане през прозорците или с фетишизъм — крадейки женско бельо и така нататък. Възможно е дори сега това да е част от фантазиите му. Още не знаем какво прави с дрехите на жертвите. Дрехите, с които ги облича след убийството, са избрани от него.

— Мислиш ли, че е играл с кукли Барби като дете? — обърна се Типен към Адлър.

— Ако го е правил, обзалагам се, че им е късал крайниците — отвърна Куин.

— Господи, пошегувах се.

— Не е смешно, детектив. Извратените фантазии могат да започнат и на пет-шест години. Особено в дом, където е имало сексуално насилие или безразборен секс. Сигурен съм, че в нашия случай става дума точно за това. Вероятно е убивал и преди сегашните случаи, и е успял да се измъкне безнаказано. Това, че не са го разкрили, го е направило по-смел, почувствал се е неуязвим. Оставянето на труповете на обществено място, където е възможно да го забележат, е рисковано и показва неговата арогантност. Предполагам, че убиецът е привлечен от разследването. Иска внимание, гледа новините, изрязва статии от вестниците.

— Значи шефът Гриър беше прав вчера, когато каза, че трябва да направим обръщение към този психар — констатира Ковак.

— Ще е също толкова прав днес или утре, когато сме готови да направим своя ход.

— Но ще изглежда така, сякаш ти си го измислил — измърмори Типен.

— Ще се радвам, ако ти го предложиш, детектив — отвърна Куин. — Не ми пука кой ще се възползва от тази идея. Не искам името ми да се появява във вестниците. Не искам да се виждам по телевизията. По дяволите, предпочитам да си върша работата в кабинета си под земята в Куонтико. Тук имам само една цел: да заловим този кучи син и да отървем обществото от него. Това е.

Типен сведе поглед към бележника си. Не беше напълно убеден в думите му.

Ковак леко се изкашля:

— Знаеш ли, нямаме време да се занимаваме с подобни глупости. Убеден съм, че никой всъщност не дава пет нари, кой ще го извади по-голям.

— Аз се интересувам — изчурулика Лиска, взимайки от Елууд големия керамичен пенис. Вдигна го в потвърждение на думите си.

Всички се разсмяха и напрежението изчезна.

— Както и да е — продължи Куин и бръкна в джобовете на панталона си, показвайки ясно, че не се дразни от подмятанията на Типен и не се кани да си тръгва. — Трябва да сме внимателни и да измислим как да го привлечем. Предлагам да започнем със среща с обществеността, за която да се вдигне голям шум в медиите. Един вид, че търсите помощ от хората. Това няма да му се стори заплашително, нито агресивно. Вероятно ще дойде и ще се чувства в безопасност, просто един анонимен гражданин. Няма да е лесно да го изиграем, освен ако самочувствието му не му погоди номер. Да не забравяме, че е интелигентен. Има работа, но е възможно тя да не отговаря на способностите му. Познава парковете на града, така че ако не сте го сторили вече, трябва да проверите работещите в системата на парковете, вижте дали някой от тях няма криминално досие.

— Вече го правим — отвърна Ковак.

— Откъде знаеш, че има работа? — предизвика го Типен. Откъде знаеш, че не е някой безработен боклук, който познава парковете, защото се върти там по цял ден?

— Той не е отрепка уверено произнесе Куин. — Има къща. Жените са били отвличани и той ги е държал някъде. Нуждае се от усамотение, от място, където може да ги измъчва, без да се притеснява, че някой ще чуе писъците им. Също така вероятно има повече от едно превозно средство. Може би има достъп до пикап или микробус. Нещо старо с тъмен цвят, но добре поддържано. Нещо, с което да превозва труповете, превозно средство, което да не бие на очи и близост до парк. Но може и да не съм прав. Обикновено големите коли привличат вниманието и се помнят лесно от свидетелите.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Хамил.

Защото такива са нормите за подобен тип убиец. Има работа, защото му е необходима, но неговата енергия и талант са вложени в хобито му. Прекарва много време във фантазиране. Живее, за да убива. Ако е на отговорна работа, няма да разполага с толкова време.

— Въпреки че в тези служби повечето хора са психопати — пошегува се някой.

Куин се усмихна.

— Радвай се, че някои от тях харесват работата си.

— Какво още? — попита Лиска. — Някакви предположения за външния му вид?

— Малко съм объркан, подборът на жертвите е противоречив.

— Проститутките се интересуват от пари в брой, а не от блясък — обади се Елууд.

— Ако трите жертви бяха проститутки, бих казал, че търсим някой непривлекателен човек, вероятно с проблеми като заекване или грозни белези, нещо, което да му пречи да се сближава с жени. Но ако третата жертва е дъщеря на милионер? — Куин вдигна вежди.

— Кой знае в какво се е замесила.

— Има ли някаква причина да смятаме, че се е занимавала с проституция? — попита Куин. — На пръв поглед няма нищо общо с останалите две жертви.

— Няма досие — потвърди Лиска. — Но баща й е Питър Бондурант.

— Необходима ми е повече информация и за трите жени — реши Куин. — Ако съществува някаква връзка между тях, това ще е отправната точка за търсенето на заподозрян.

Две проститутки и милионерска дъщеря — какво общо биха могли да имат? — учуди се Юрек.

— Наркотици — отвърна Лиска.

— Мъж — предложи Мери Мос.

Ковак веднага се разпореди:

— Вие двете можете да се занимаете с този аспект.

Жените кимнаха утвърдително.

— Може би убиецът просто ги е ударил отзад по главите — предположи Типен. — Без да си прави труда да ги залъгва. Убил ги е просто защото са се оказали на неподходящо място в неподходящо време.

— Възможно е, но нямам такова чувство — отвърна Куин. — Ходовете му са много добре обмислени. Никой не е забелязал боричкане, нито е чул писъци. Логиката ми подсказва, че те са тръгнали с него по собствено желание.

— Тогава къде е колата на Бондурант? — попита Адлър. Червеният сааб на Джилиан още не беше открит.

— Може би тя го е откарала — предположи Лиска. — В такъв случай колата е още при него.

Тогава търсим убиец с троен гараж! — възкликна Адлър. — По дяволите, сгрешил съм си работата.

— Ако почнеш да следиш бивши съпруги, сигурно и ти ще си напълниш гаража с поршета — пошегува се Ковак.

Лиска го удари по ръката.

— Хей! И аз съм бивша съпруга!

— Присъстващите се изключват.

Куин отпи голяма глътка кафе, докато останалите се шегуваха. Хуморът бе нещо като спасителен пояс за ченгетата, така се разтоварваха от напрежението, натрупващо се в тях. Членовете на екипа бяха застанали в началото на нещо, което можеше да се окаже дълго и неприятно пътешествие. Трябваше да се шегуват, когато имаше възможност. Беше добре за разследването. Самият той понякога подхвърляше шеги, за да се отърси от образа на убиеца.

— Сигурно е среден на ръст, достатъчно силен да отреже главата от тялото, но не чак толкова, че да надделее с физическа сила, когато улавя жертвите си. Засега мога да кажа само това.

— Какво? Не можеш ли просто да затвориш очи и да си представиш лицето му? — възкликна Адлър полушеговито.

— Съжалявам, детектив — усмихна се Куин и сви рамене. — Ако бях медиум, щях да си изкарвам прехраната с печалби от конни състезания.

— Ако играеше във филм, щеше да притежаваш такъв талант.

— Ако това беше филм, щяхме да разрешим престъплението за един час обади се Елууд. — Ето защо публиката става нетърпелива, когато разследването се точи по-дълго от два дни.

— Като стана дума за телевизия — започна Хамил, вдигайки, видеокасета, — взех касетата от пресконференцията.

Телевизорът с вградено видео бе поставен на подвижна метална масичка. Хамил сложи касетата и те загледаха. По молба на Куин сред операторите бе дискретно поставен специален оператор с инструкция не да отразява събитието, а да снима събралите се хора.

Гласовете на кметицата, шефа на полицията Гриър и на прокурора се чуваха неясно, докато камерата минаваше по лицата на репортерите и полицаите. Куин гледаше внимателно, за да улови и най-малкия нюанс в израза, в проблясването на очите, в присвиването на устните. Вниманието му бе привлечено от хората в края на тълпата, хора, които случайно бяха попаднали там.

Очакваше инстинктът да му подскаже нещо. Мисълта, че техният убиец може да стои сред хората, без да се притеснява, и че може би той го гледа в лицето, без да знае това, го измъчваше. Този убиец нямаше да се издаде. Умееше да се владее. Беше убил поне три жени и се бе измъкнал. Полицията не разполагаше със сигурни следи. Нямаше за какво да се притеснява. Знаеше го.

— Е — сухо изрече Типен, — не забелязах някой да носи втора глава.

— Възможно е да гледаме право в него, без да го знаем — отвърна Ковак, изключвайки видеото с дистанционното управление. — Но ако открием заподозрян, отново ще изгледаме касетата.

— Смяташ ли, че ще успеем, Сам?

Ковак изкриви устни:

— Надявам се. И без това шефът и Сабин ме притискат.

Щяха да го тормозят, докато не си свършеше работата. Това бе от първостепенно значение. Той ръководеше разследването.

— Междувременно, нека определим задачите, преди Джо Подпалвача да е убил още някого.

 

 

Домът на Питър Бондурант бе в стил Тюдор и с невероятна гледка към езерото. Поляната отпред бе осеяна с дървета. Една от стените бе украсена с пълзящи лозници с оголени клони в момента. Намираше се на няколко километра от центъра на Минеаполис и дискретно разкриваше признаци на параноя от градския живот — по оградата и портата се виждаха лепенките на охранителна компания.

Куин се опита да огледа всичко наоколо и едновременно с това да говори по клетъчния телефон. Бяха успели да заловят заподозрян в насилие на дете в Блексбърг и детективът искаше потвърждение за стратегията, по която да се проведе разпитът. Куин го изслуша, съгласи се за повечето неща, направи няколко предложения и се отърва колкото можа по-бързо от него. Искаше да се съсредоточи в работата си.

— Нашият човек — отбеляза Ковак, който шофираше твърде бързо и удари спирачки пред интеркома. Погледът му се плъзна към новите микробуси от двете страни на улицата. Хората в тях също го изгледаха. — Гадни лешояди!

По говорителя на интеркома изпращя глас:

— Да?

— Джон Куин, ФБР — изрече Ковак, хвърляйки весел поглед към специалния агент.

Вратата се отвори, а сетне се затвори зад тях. Репортерите не помръднаха. „Западни маниери“ — помисли си Куин, припомняйки си места, където хората от пресата биха се втурнали и биха настоявали за отговор, сякаш имаха право да се намесват в мъката на семейството на жертвата. Неведнъж бе ставал свидетел как гладни за новини репортери ровеха в боклуците на хората за късчета информация, които можеха да се превърнат в сензационни заглавия. Беше ги виждал да провалят погребения.

На алеята до къщата забеляза излъскан черен автомобил „Линкълн Континентал“. Ковак спря мръсната си кафява кола до луксозната лимузина и изключи мотора.

— Скапана таратайка — измърмори той. — Работя от двадесет и две години, а получих най-лошата кола. Знаеш ли защо?

— Защото не искаш да целунеш, когото трябва отзад — предположи Куин.

Ковак се изсмя.

— Не съм подлизурко. — Засмя се сам на себе си, докато ровеше отстрани на седалката и накрая откри малкия диктофон, който подаде на Куин. — В случай, че все още не иска да говори с мен… Според закона в Минесота само едната страна се нуждае от писмено разрешение, за да запише разговора.

— Чуден закон за щат, пълен с демократи!

— Практични сме. Трябва да заловим убиец. Може би Бондурант знае нещо, което е от значение. Или пък ще каже нещо, което няма да ти направи впечатление, защото не си оттук.

Куин пъхна диктофона в джоба на сакото си.

— Целта оправдава средствата.

— Знаеш го.

— По-добре от всички.

— Непрекъснато мисля за работещи серийни убийци и отвлечени деца. Това ме притеснява. Ти как се справяш? — попита Ковак, когато излязоха от колата.

„Не мога.“ Реакцията бе автоматична — и също толкова автоматично не я изрече на глас. Никога не го правеше. Просто пъхаше всичко в голяма черна яма вътре в себе си и се надяваше някой ден ямата да не прелее.

— Съсредоточи се върху положителните резултати — отвърна.

От езерото подухна вятър, гонейки мъртвите листа по поляната. Водата се набръчка от малки вълни. Беше сива и тежка като олово. Небето приличаше на мръсен памук, увиснал над града.

— Пия — неочаквано призна Ковак, — пия и пуша.

Куин се усмихна.

— И гониш жените?

— Не, отказах се. Това е лош навик.

Едуин Нобъл отвори вратата. Изразът на лицето му се смрази щом забеляза Ковак.

— Специален агент Куин — започна той, когато двамата минаха покрай него в антрето с ламперия с резба, — не си спомням да сте споменавали за идването на сержант Ковак.

— Така ли? — престори се на невинен Куин. — Сам ми предложи да ме докара, не се оправям добре из града… така че…

— Бих желал да разговарям с господин Бондурант — небрежно подхвърли Ковак, оглеждайки картините във вестибюла с пъхнати в джобовете ръце, сякаш се страхуваше да не счупи нещо.

Ушите на адвоката почервеняха.

— Сержант, Питър току-що загуби единственото си дете. Нуждае се от време, за да се съвземе, преди да го разпитвате.

— Да го разпитвам? — вдигна вежди Ковак и очите му се откъснаха от скулптурата на кон. Размени поглед с Куин. — Като заподозрян? Нима господин Бондурант смята, че го подозираме? Нямам представа откъде си е втълпил тази идея.

Страните на Нобъл се обагриха.

— Разпит. Изявление. Както щете го наречете.

— Бих предпочел да го нарека разговор, но както искате.

— Това, което искам — дочу се тих глас на прага, — е дъщеря ми да се върне.

Мъжът, който се появи в мрачния коридор, бе висок, слаб и спретнато облечен. Тъмната му коса бе подстригана много късо. Втренчи се в Куин със сериозните си очи през малките очила с метални рамки.

— Всички го желаем, господин Бондурант — отвърна Куин. — Все още може би съществува шанс. Нуждаем се от помощ.

Правите му вежди объркано се повдигнаха.

— Смятате, че Джилиан може да е жива?

— Не можем да твърдим със сигурност — обади се Ковак. — Докато не сме определили самоличността на жертвата, съществува шанс това да не е дъщеря ви.

Бондурант поклати глава.

— Не вярвам — тихо прошепна той. — Джили е мъртва.

— Откъде знаете? — попита Куин. Лицето на Бондурант бе мрачно и измъчено. Погледът му блуждаеше някъде над лявото рамо на Куин.

— Защото тя бе мое дете — накрая отвърна мъжът. — Не мога да го обясня по-добре. Просто го чувствам — като камък в стомаха си, сякаш част от мен е умряла заедно с нея. Няма я. Имате ли деца, агент Куин?

— Не, но познавам много родители, които са загубили децата си. Ужасно е. Ако бях на ваше място, нямаше да прибързвам.

Бондурант сведе поглед към обувките на Куин и въздъхна.

— Елате в кабинета ми, агент Куин — обърна се към Ковак и устните му се свиха. — Едуин, защо двамата със сержант Ковак не ни изчакате в дневната?

Ковак изсумтя раздразнено.

Адвокатът загрижено го изгледа.

— По-добре е да остана при вас, Питър…

— Не. Помоли Хелън да ви поднесе кафе.

Очевидно разочарован, Нобъл погледна към клиента си. Бондурант се извърна и се отдалечи.

Куин го последва. Стратегията на Бондурант го озадачи. Не желаеше да говори с полицията, но не допусна адвоката си при разговор с агент от ФБР. Нямаше смисъл, ако се опитваше да се предпази. Все пак всичко, което би казал в отсъствието на свидетел, можеше да не струва пукната пара в съда.

— Научих, че имате свидетел. Може ли да идентифицира мъжа, който го е сторил?

— Нямам право да го обсъждам — отвърна Куин. — Тук съм, за да поговорим за дъщеря ви, за отношенията ви. Простете ми, но това, че не съдействате на полицията, ме учудва.

— Смятате, че не реагирам по типичния начин за родител на убито дете? Съществува ли типична реакция?

— Типична може би не бе подходящата дума.

— Не знам нищо, което би могло да помогне за разследването. Следователно, няма какво да кажа на полицията. Откъде бих могъл да имам информация, свързана с такъв безсмислен акт на насилие?

Бондурант го поведе към просторен кабинет и затвори вратата. Голяма част от стаята бе заета от полуовално бюро, на единия край на което имаше компютър. Всичко беше подредено и чисто, всеки молив и лист бяха на мястото си.

— Съблечете палтото си и седнете, агент Куин — посочи към кожен стол, а самият той се настани зад бюрото.

„Сложи ме на мястото ми“ — помисли си Куин. Седна и веднага осъзна, че столът е твърде нисък и човек се чувства дребен на него.

— Някакъв маниак е убил дъщеря ми — отново повтори Бондурант. — Нямам обяснение защо го е сторил, но помагам, с каквото мога на разследването. Нали се съгласих да разговаряме.

Още едно напомняне за власт.

— Имате ли желание да ми кажете нещо?

— Боб Брюстър твърди, че сте най-добрият.

— Благодарете му от мое име, когато се чуете пак. Пътищата ни не се пресичат често.

— Каза, че този вид убийства са ваша специалност.

— Да, но не съм наемник, господин Бондурант. Искам да съм ясен. Ще направя каквото мога. Ако заловим заподозрян, ще предложа стратегия за разпит. Ако се образува дело, ще дам показания като експерт и ще съдействам на обвинението. Ще си свърша работата, и то добре, но не работя за вас.

Бондурант обмисли думите му, без да промени израза на лицето си. То бе костеливо и с остри черти, като на адвоката му, но без широката му усмивка. Твърда маска, отвъд която бе невъзможно да се надникне.

— Искам убиецът на Джилиан да бъде заловен. Работя с вас, защото сте най-добрият и мога да ви се доверя, че няма да кажете нищо на пресата.

— Какво имате предвид?

— За медиите аз съм много важен човек. Не ми харесва идеята непознати да научат интимни подробности за смъртта на дъщеря ми. Не желая да се вдига шум.

— Така би трябвало да бъде. Не може да се премълчи само фактът за отнетия живот.

— Предполагам, че се страхувам не толкова от хората, колкото от силното им желание да разкъсат живота й на парчета. Моят също — признавам си.

Куин се размърда на стола и кръстоса крака.

— Разбираемо е. Пресата притеснява ли ви? Като че ли са направили лагер пред дома ви.

— Отказвам да се срещна с тях. Използвах връзките си в медиите, мисля, че от Парагон ще се справят. Това, което ме разгневява най-много, е чувството им, че имат право да се месят навсякъде. Богат съм, виден гражданин съм, така че смятат, че имат право да наблюдават мъката ми. Да не мислите, че паркират колите си пред къщите на родителите на двете проститутки? Мога да ви уверя, че не са го сторили.

— Живеем в общество, пристрастено към сензациите — отвърна Куин. — Не съм убеден коя страна на монетата е по-лоша. Може би родителите на двете проститутки стоят у дома и се чудят защо не идват колите на журналистите.

— Мислите, че би им харесало да ги дават по новините? — попита Бондурант разгневено. — Че им харесва хората да разберат, че дъщерите им са станали проститутки и наркоманки?

Вина и обвинение. Колко още можеше да издържи?

— За тази свидетелка — продължи Бондурант и взе бележник от бюрото. — Смятате ли, че ще може да идентифицира убиеца? Не ми се струва много благонадеждна.

— Не знам — отвърна Куин, разбирайки съвсем точно откъде Бондурант е получил тази информация.

— Е, можем само да се надяваме — измърмори домакинът.

Погледът му бе втренчен в стената, на която бяха закачени снимки — негови и на различни видни личности. Забеляза Боб Брюстър на една от тях, после откри какво гледаше Бондурант: няколко снимки в долния ляв ъгъл.

Куин се изправи и отиде до стената, за да погледне отблизо. Джилиан в различни етапи от живота й. Позна я от фотографията от делото. Една снимка привлече вниманието му: млада жена с черна рокля с бели маншети.

Косата й бе подстригана по момчешки и изрусена почти до бяло. Веждите й бяха черни. Имаше по няколко обици на всяко ухо. И малък рубин на едната ноздра. Никак не приличаше на баща си. Тялото и лицето бяха по-меки, закръглени. Очите й бяха огромни и тъжни, фотоапаратът бе запечатал уязвимостта и беззащитността й.

— Красиво момиче — автоматично изрече Куин. Нямаше значение, че не е точно така. Направи го нарочно. — Трябва да сте били много близки, след като се е върнала от Европа.

— Връзката ни беше много сложна — Бондурант се надигна от стола си и направи няколко крачки, напрегнат и несигурен, сякаш хем искаше да се приближи до фотографията, хем нещо го дърпаше назад: — Бяхме близки, когато беше малка. После с майка й се разведохме. Тя беше в крехка възраст. Не й беше леко — с антагонизма между мен и Софи. После се появи Серж, съпругът на Софи. И болестта й се изостри — постоянно беше в болници заради депресията си.

Замълча за известно време и Куин усети тежестта на онова, което Бондурант премълчаваше. Какво бе предизвикало развода? Какво бе накарало Софи да изпадне в депресия?

— Какво следваше в университета? — попита той, сдържайки се да не премине веднага към това, което искаше да научи. Питър Бондурант нямаше да издаде тайните си толкова лесно, ако изобщо го стореше.

— Психология — сухо отвърна той, докато гледаше снимката с черната рокля и изрусената коса.

— Често ли се срещахте?

— Всеки петък. Идваше на вечеря.

— Колко души знаеха за това?

— Нямам представа. Икономката ми, секретарят, няколко близки приятели. Предполагам, че и някои на Джилиан.

— Имате ли друг персонал, освен икономката?

— Хелън е тук цял ден. Едно момиче идва да помага за почистването веднъж седмично. Има и хора, които се грижат за градината. Те идват всяка седмица. Предпочитам уединението. Нуждите ми не са големи.

— Обикновено в петък хората, особено младежите, обичат да се забавляват. Джилиан не правеше ли същото?

— Не, вече бе надраснала този период.

— Имаше ли близки приятели?

— Не ми е казвала. Беше много затворена. Единствената, за която ми бе споменала, бе сервитьорка в кафене. Някоя си Мишел. Не съм я виждал.

— Имаше ли приятел?

— Не — отвърна той и отклони поглед. Френските прозорци зад бюрото водеха към двор с пейки и празни кашпи за цветя. Той се загледа навън, сякаш се взираше в друго време. — Момчетата не я интересуваха. Не търсеше временни връзки. Беше преживяла толкова много…

Устните му леко се извиха, в очите му се четеше дълбока болка. Най-силният признак за чувства, който бе показал.

— Можеше да направи още толкова много неща в живота си — прошепна той. — Ще ми се това да не се бе случвало.

Куин направи крачка към него. Гласът му бе тих, пълен с горчив опит и разбиране:

— Най-тежко е, когато умре млад човек — особено когато е убит. Неизпълнени мечти, нереализирани възможности. Близките — семейство и приятели — мислят, че разполагат с много време, за да поправят грешките си, но неочаквано се оказва, че времето е изтекло.

Забеляза как лицевите мускули на Бондурант се стягат от болка. Виждаше страданието в очите му, отчаянието от нахлуващата вълна мъка, страхът, че няма да има достатъчно сили да я отблъсне назад.

— Поне сте прекарали последната вечер заедно — промърмори Куин. — Това трябва да е някаква утеха за вас.

Или щеше да вгорчи още повече живота му, вечен спомен, че са оставили нещата между тях неизяснени.

— Как се държеше тя тази вечер? — тихо попита той. — В добро настроение ли беше?

— Настроението й беше — Бондурант преглътна и затърси подходящата дума — обичайното. Джили е с нестабилна психика.

Дъщеря на жена, която влиза и излиза от психиатрични клиники.

— Да е показала с нещо, че се притеснява, че се тревожи?

— Не.

— Разговаряхте ли за нещо определено, да сте спорили?

Избухването на Бондурант бе неочаквано, силно и изненадващо.

— Мили Боже, ако мислех, че нещо не е наред, ако знаех, че нещо ще се случи, нали не смятате, че щях да я пусна да си тръгне?

— Убеден съм — тихо се съгласи Куин, опитвайки се да го утеши. Трябваше да се придържа към основния си мотив — да извлече информация.

— За какво говорихте тази вечер? — внимателно запита, докато Бондурант се опитваше да се съвземе.

— За обикновени неща — отвърна нетърпеливо отново се загледа през прозореца. — За лекциите, моята работа. Нищо особено.

— За лечението й?

— Не, тя… — той се скова и ядосано изгледа Куин.

— Трябва да научим всичко, господин Бондурант — извинително обясни Куин. — При всяка жертва трябва да изследваме възможността някаква част от живота й да е свързана със смъртта. Понякога незначителните неща сочат нещо важно. На вас може да ви се е сторило, че е без значение, но понякога разполагаме само с това. Разбирате ли какво ви казвам? Ще направим всичко по силите си, за да запазим информацията секретна, но ако искате убиецът да бъде заловен, трябва да ни съдействате.

Думите му не смекчиха гнева на Бондурант. Той рязко се извърна към бюрото си и извади визитна картичка.

— Доктор Лукас Бранд. Не знам дали ще ви помогне, защото тя му беше пациентка и той ще спази лекарската тайна.

— А вашите отношения? Как ви възприемаше като баща?

Отново загуби самообладание.

— Ако знаех нещо, което би ви помогнало да заловите убиеца на дъщеря ми, щях да ви го кажа!

Куин помълча, гледаше, без да мига Бондурант, накрая взе визитката от ръката му.

— Надявам се, защото животът на друга млада жена може да зависи от това — накрая изрече той.

 

 

— Какво чувство имаш? — попита Ковак, когато излязоха навън. Запали цигара още преди да стигнат до колата.

Куин се загледа през портата, където двама оператори се готвеха да снимат. Явно с оставането му в сянка бе приключено.

— Лошо.

— Божке, изпитвам го от самото начало. Знаеш ли какво може да направи с кариерата на всеки от нас мъж като Бондурант?

— А защо би искал да ни съсипе?

— Защото е богат и е наранен. Той е като човека с пистолета вчера в центъра. Иска да нарани някой друг. Иска някой да плати. Може би, ако накара някой друг да се чувства ужасно, няма да усеща толкова силно собствената си болка. Нали знаеш, хората са пълни ненормалници. Какво каза той? Защо не иска да говори с нас?

— Не ти се доверява.

— Майната му! — изрече Ковак и хвърли цигарата.

— Параноичен е, смята, че в пресата изтича информация.

— Какво например? Какво има да крие?

Куин сви рамене.

— Това е твоя работа, Шерлок. Но ще ти посоча място, откъдето да започнеш.

Влязоха в колата. Куин извади диктофона от джоба си и го остави на седалката заедно с визитката на психиатъра.

Ковак я взе и се намръщи.

— Психиатър. Казах ли ти? Хората са луди. Особено богатите. Те могат да си позволят да направят нещо по въпроса. Станало им е нещо като хоби.

Куин вдигна поглед към къщата, очаквайки да види лице на прозореца. Но всички прозорци бяха пусти.

— Беше ли споменато в пресата, че предишните две жертви са използвали наркотици?

— Не — отвърна Ковак. — Едната е била наркоманка, но го запазихме в тайна. Лайла Уайт. Първата жертва. Известно време преди смъртта си ходела на специална програма, за да се откаже. Както и да е, защо ме питаш за наркотиците?

— Бондурант каза, че другите жертви са наркоманки. Може би е предположение от негова страна, но не вярвам. Или знае нещо за тях, или знае нещо за Джилиан.

— Ако е използвала нещо, преди да умре, щеше да се установи при лабораторните изследвания. Бях в дома й и не открих нищо по-силно от „Тиленол“.

Ако се е дрогирала, може би има връзка с другите жертви — и следователно връзка с дилър или друг наркоман, който може да се окаже нашият заподозрян.

Ковак се усмихна като ловец, надушил дивеч наблизо.

— Мрежа. Обичам подобна работа. Мошениците работят в мрежа от времето на Юда. Ще се обадя на Лиска, двете с Мос могат да поровят наоколо. А сега да видим какво има да ни каже Зигмунд Фройд за цената на отвинтеното съзнание. — Пъхна визитката на таблото пред волана. — Кабинетът му е от другата страна на езерото.