Тами Хоуг
Пръст от пръстта (29)

29.

— О, Боже — простена от ужас Юрек.

Ковак се приближи.

— Сега пък какво? Да не искаш да се преструвам, че не знам, че Бондурант е насилвал дъщеря си?

— Твърди се, че я е насилвал…

— Мислиш, че не зная, че съм затънал до гуша?

— Мисля, че е по-добре да чуеш какво иска кметицата.

— Пет пари не давам…

— Иска те в кабинета си, за да информираш господин Бондурант докъде е стигнало разследването. Горе са и те чакат.

В стаята изведнъж стана тихо, тогава се чу спокойният глас на Елууд, идващ от високоговорителя в съседната стая.

— Плащали ли сте за сексуални услуги, господин Ърскин?

— Не!

— Нямах намерение да ви обидя. Когато работата на човек го кара да вижда всички тези жени, които продават професионално телата си, вероятно се изкушава да прояви известно любопитство. Така че, да поговорим.

Ърскин избута стола си назад.

— Край. Отивам си. Ако отново искате да разговаряте с мен, ще го сторите чрез адвоката ми.

— Добре — Ковак се обърна към Куин, чийто стомах се беше стегнал от нерви и очакване, — нека отидем и да поднесем на кметицата и господин Бондурант голямата сензация. Ще ти разправя по пътя.

 

 

— Сигурен съм, че разбирате колко е важно за Питър да е в течение на нещата — заяви Едуин Нобъл. — Разполагаме ли с време, докато тялото бъде предадено?

— Не особено — Гриър стоеше близо до председателското място на масата за конференции с леко раздалечени крака като войник в положение „свободно“ или като телохранител. — Извикал съм сержант Ковак. Разбрах, че чака някои резултати от лабораторията на ФБР. Вероятно, след като бъдат привършени изследванията, което може да стане някой ден…

— Искам да погреба дъщеря си, господин Гриър — гласът на Бондурант беше твърд. Не гледаше към началника на полицията, беше се втренчил в измерение, което само той можеше да види. Беше пренебрегнал поканата да седне и неспокойно се разхождаше из стаята за конференции. — Мисълта, че тялото й лежи в някакъв хладилен шкаф, като парче месо… Искам си я обратно.

— Скъпи Питър, ние разбираме — започна Грейс Нобъл, — споделяме болката ти. Мога да те уверя, че заетите по случая служби правят всичко възможно да разрешат това…

— Така ли? Главният ви детектив губи повече време да ме тормози, отколкото да търси заподозрени.

— Сержант Ковак понякога е голям заядливец — призна Гриър, — но този запис на мъченията и убийството говори сам за себе си.

— Рискувайки да ви прозвучи повърхностно, господин Гриър — обади се Едуин Нобъл, — независимо от записа, какво е направил в последно време сержант Ковак? Имаме още една жертва. Убиецът се подиграва не само на хората, заети със случая, но и на целия град. Има ли сержант Ковак някакво обосновано подозрение до този момент?

— Лейтенант Фаулър ми каза, че по-рано днес са разпитвали някого.

— Кого? Истински заподозрян?

Гриър се смръщи.

— Не съм упълномощен…

— Става въпрос за дъщеря ми! — изкрещя Питър, яростта в гласа му се блъсна в стените. Извърна се и закри лицето си с ръце.

Кметицата постави ръка на пищната си гръд, сякаш гледката предизвикваше болка в сърцето й.

— Ако някой е бил доведен — каза Нобъл, претегляйки фактите, — тогава е въпрос на часове пресата да разкрие тази информация. Не коментирам сигурността на службите ви. Просто е невъзможно да се предотврати изцяло изтичането на информация при случай от такава величина.

Гриър погледна адвоката на Бондурант, после премести поглед върху съпругата му — неговия шеф. Нещастен, че не може да намери път за бягство, въздъхна.

— Домоуправителят от жилищния комплекс на госпожа Бондурант.

Интеркомът иззвъня и Грейс Нобъл отговори от телефона върху страничната масичка.

— Госпожо Нобъл, сержант Ковак и специален агент Куин са горе, за да се срещнат с вас.

— Пусни ги, Синтия.

Ковак вече влизаше през вратата малко преди кметицата да довърши изречението си, очите му потърсиха Питър Бондурант, сякаш бяха самонасочващи се ракети, търсещи топлинен източник. Бондурант изглеждаше по-слаб от предишния ден, цветът на кожата му беше по-нездрав. Посрещна погледа на Ковак с изражение на твърдо неодобрение.

— Сержант Ковак, агент Куин, благодаря, че се присъединихте към нас — опита се да бъде любезна кметицата. — Хайде всички да седнем и да поговорим.

— Нямам намерение да навлизам в подробности по случая — заяви упорито Ковак. Още по-малко желаеше да седне и да се превърне в неподвижна мишена за Бондурант и Едуин Нобъл.

Всички останаха прави.

— Разбрахме, че имате заподозрян — поде Едуин Нобъл.

Ковак му хвърли убийствен поглед, след което се извърна към Дик Гриър и си помисли „Педал!“

— Не е бил извършен никакъв арест — каза сержантът, — все още проучваме всички възможности. Самият аз току-що попаднах на една твърде интересна следа.

— Има ли господин Ванлийс алиби за вечерта, в която изчезна дъщеря ми? — попита остро Бондурант. Не откъсваше поглед от Ковак, докато вървеше напред-назад около масата, минавайки на половин метър от него.

— Вие имате ли алиби за нощта, през която изчезна дъщеря ви, господин Бондурант?

— Ковак! — извиси глас началникът на полицията.

— С цялото ми уважение, началник, нямам навика да се отказвам от случаите си, заради никого.

— Господин Бондурант е баща на жертвата. Обстоятелствата го оправдават.

— Да бе, милиони обстоятелства — промърмори Ковак.

— Сержанте!

— Сержант Ковак очевидно смята, че трябва да бъда наказан за богатството си — каза Бондурант, като продължаваше да крачи, сега вторачен в пода. — Може би мисли, че заслужавам да загубя дъщеря си, за да разбера какво е да страдаш истински.

— След това, което чух днес, мисля, че не заслужавате въобще да имате дъщеря — изстреля в упор Ковак, изтръгвайки тежка въздишка от кметицата. — Със сигурност заслужавате да я загубите, но не по начина, по който се е случило. Искам да кажа, ако е мъртва — а ние не сме готови да заявим подобно нещо.

— Сержант Ковак, надявам се, че имате достатъчно добро обяснение за това си поведение. — Гриър се запъти агресивно към него, придръпвайки панталоните си нагоре.

Ковак отстъпи назад. Вниманието му беше насочено към Питър Бондурант, както и неговото изцяло беше съсредоточено върху детектива. Бондурант спря да крачи, в очите му се появи инстинктивна тревога, като на животно, което предчувства опасност.

— Днес проведох дълъг разговор с Черил Тортън — заяви Ковак и погледна как ще реагира Питър Бондурант. — Тя сподели много интересни неща за развода ви с майката на Джилиан.

Едуин Нобъл доби разтревожен вид.

— Не виждам каква връзка…

— О, мисля, че има много голяма връзка — Ковак продължаваше да гледа сурово към Бондурант.

Последният каза:

— Черил е неприятна, отмъстителна жена.

— Така ли мислите? След като си е държала устата затворена през цялото това време? Според мен сте един неблагодарен кучи син…

— Ковак, достатъчно! — извика Гриър.

— Едва ли е достатъчно — отвърна Ковак. — Ако искаш да целунеш задника на един насилник на деца, това си е твоя работа, шефе. Аз нямам намерение да правя подобно нещо. Пет пари не давам колко е богат.

— О! — възкликна Грейс Нобъл, като отново притисна ръка до гърдите си.

— Може би е по-добре да продължим разговора долу — предложи меко Куин.

— Според мен идеята е чудесна — имаме хубава стая за разпити.

Бондурант беше започнал видимо да трепери.

— Никога не съм злоупотребявал с Джилиан.

— Вероятно мислите, че не сте — Ковак бавно се завъртя около него, отдалечавайки се от Гриър, заставяйки Бондурант да го погледне и да обърне гръб на адвоката си, — много педофили са убедени, че правят услуга на детето си. Някои дори бъркат чукането на малки деца с любовта. В това ли се опитвате да повярвате?

— Ти, кучи сине!

Бондурант се втурна, сграбчи Ковак за реверите и го заблъска назад през стаята. Стовариха се върху една странична маса и два месингови свещника се разхвърчаха като кегли.

Ковак устоя на изкушението да събори Бондурант на земята и да го заблъска. След всичко, което беше чул днес, ужасно му се искаше да го стори и може би щеше да го направи, ако пътищата им се бяха пресекли на някоя тъмна уличка. Но хора като Питър Бондурант не бродеха често из тъмните улички и суровото правосъдие никога не ги достигаше.

Бондурант успя да се извърти и кокалчетата на ръката му рикошираха от края на устата на Ковак. Тогава Куин го сграбчи за яката и го блъсна настрани. Гриър се втурна между тях подобно на рефер с широко разперени ръце и бялото на очите му контрастираше с тъмното му лице.

— Сержант Ковак, мисля, че трябва да излезете оттук — каза гръмко той.

Ковак затегна вратовръзката си и приглади сакото. Избърса кръвта от разцепената си устна и се усмихна накриво, не откъсвайки поглед от Питър Бондурант.

— Попитайте го къде е бил в два часа сутринта — заяви той, — когато някой е подпалвал колата на дъщеря му с осакатен труп на жена в нея.

— Няма да удостоя подобно твърдение с коментар — каза Бондурант, като бършеше очилата си.

— Боже, котка по гръб пада ли? — злобно го изгледа Ковак. — Искаш да се измъкнеш безнаказано, след като си злоупотребил с дете. Искаш да се измъкнеш безнаказано, след като си нападнал офицер. В това разследване си като гнойна инфекция. Мислиш, че ще ти се размине и убийство, стига да поискаш.

— Ковак! — изкрещя Гриър.

Ковак погледна към Куин, поклати глава и излезе.

Бондурант се измъкна от хватката на Куин.

— Искам да бъде отстранен от случая! Искам да бъде отстранен от екипа!

— Защото си върши работата ли? — попита спокойно Куин. — Работата му е да разследва. Не зависи от него какво ще открие, Питър. Вие искате да убиете пратеника.

— Той не разследва случая! — извика възрастният мъж, като отново започна да крачи със свирепо изражение. — Той разследва мен. Тормози ме. Загубих дъщеря си, за Бога!

Едуин Нобъл се опита да го хване за ръката. Бондурант се изскубна.

— Питър, успокой се. Ще се справим с Ковак.

— Мисля, че първо трябва да се справим с това, което Ковак е открил, а вие? — запита Куин адвоката.

— Това са безсмислици — рязко каза Нобъл. — Нищо не може да ги потвърди, каквото и да се говори.

— Така ли? Софи Бондурант е била емоционално лабилна жена. Защо на нея е било поверено попечителството над Джилиан? Още повече, защо не сте се борили с нея, Питър? — попита Куин, като се опита да хване погледа на Бондурант.

Бондурант продължи да крачи, изключително възбуден, сега вече се потеше, бледността му караше Куин да мисли, че вероятно е болен.

— Черил Тортън каза, че причината да не се борите е, че съпругата ви ви е заплашила да ви даде под съд за насилването на Джилиан.

— Никога не съм наранявал Джилиан. Не бих могъл.

— Черил винаги е обвинявала Питър за злополуката на съпруга си — каза с горчивина Нобъл. — Не искаше Доналд да се разделя с Парагон. Обвиняваше го и за това. Докара го до пиянство. Именно тя предизвика инцидента — непряко — но прехвърли вината на Питър.

— И тази неприятна, отмъстителна жена никога не е споменала нищо досега за предполагаемото насилие — произнесе със съмнение в гласа Куин. — Трудно можем да си представим защо, ако не бяха щедрите месечни вноски, изпращани от Питър в дома за инвалиди, където Доналд Тортън прекарва остатъка от живота си.

— Някои хора наричат това щедрост — отговори Нобъл.

— А други го назовават изнудване. Биха казали, че Питър купува мълчанието на Черил Тортън.

— Тогава биха сгрешили — заяви твърдо Нобъл. — Доналд и Питър бяха приятели, съдружници. Как да не обърне внимание на нуждите му и да не откликне на тях?

— Той се е погрижил много добре за него, като е изкупил Парагон, което, по една случайност, е съвпаднало по време с развода — продължи Куин. — Цялата история може да се приеме като нещо повече от щедрост от страна на Питър.

— Какво според вас е трябвало да направи? — попита Нобъл. — Да се опита да открадне компанията от човек, който му е помогнал да я създаде?

Бондурант, забеляза Куин, беше спрял да обикаля цялото помещение и беше ограничил разходките си в ъгъла до прозореца. Отстъпваше. Беше навел глава и продължаваше да държи ръка на челото си, сякаш имаше треска. Куин небрежно се приближи към него, като по този начин намали мястото му за движение наполовина. Незабележимо нахлу в пространството му.

— Защо не се борихте със Софи за попечителството, Питър? — попита той меко, като между близки приятели. Беше навел глава, ръцете му бяха напъхани в джобовете на панталоните.

— Тъкмо поемах бизнеса. Не можех да се грижа и за дете.

— И затова я оставихте на Софи? Жена, която ту влиза, ту излиза от клиники за душевноболни.

— Не беше точно така. Тя не беше луда. Просто имаше проблеми. Всички имаме проблеми.

— Но не такива, че да ни карат да се самоубиваме.

Очите на мъжа се напълниха със сълзи. Той вдигна ръка, сякаш да предпази очите си от изпитателния поглед на Куин.

— За какво спорихте с Джилиан през онази нощ, Питър?

Той поклати леко глава и започна да се движи по точно определена къса права. Изминаваше три стъпки, обръщаше се, изминаваше три стъпки, обръщаше се…

— Обадил й се е вторият й баща — помогна му Куин, — били сте ядосан.

— Това вече го обсъдихме — нетърпеливо се обади Едуин Нобъл с ясното намерение да застане между Куин и клиента си.

Куин се извърна през рамо и му препречи пътя.

— Защо продължавате да настоявате, че Джилиан е мъртва, Питър? Няма доказателства да е така. Мисля, че може и да не е. Защо упорито твърдите, че е мъртва? За какво се карахте през онази нощ?

— Защо ми причинявате това? — прошепна Бондурант с измъчен глас. Тънките му здраво стиснати устни трепереха.

— Защото трябва да знаем истината, Питър, и знам, че криете парченца от мозайката. Ако искате истината — а твърдите, че е така — трябва да ми дадете тези парченца. Разбирате ли? Трябва да видим цялостната картина.

Куин затаи дъх. Бондурант беше на ръба. Чувстваше го, виждаше го. Опита се да му помогне да го прекрачи.

Бондурант се беше загледал навън, в снега, беше притихнал, изглеждаше вцепенен.

— Всичко, което исках, беше да бъдем баща и дъщеря…

— Достатъчно, Питър — Нобъл застана пред Куин и хвана клиента си за ръката. — Отиваме си.

Хвърли поглед към агента.

— Мислех, че се разбираме.

— О, аз идеално ви разбирам, господин Нобъл — изрече рязко Куин. — Това обаче не означава, че искам да играя от вашия отбор. Интересуват ме само две неща: истината и правосъдието. А вие какво искате?

Нобъл не отговори нищо. Изведе Бондурант от стаята, както санитар извежда покорен пациент.

Куин погледна кметицата, която най-сетне беше седнала. Изглеждаше зашеметена и замислена, като че се опитваше да възпроизведе миналото и да потърси някакво обстоятелство, което вероятно е въвлякло Питър Бондурант в подобна немислима ситуация. Гриър изглеждаше като болен.

— Това е рискът да копаеш дупки — каза Куин. — Няма гаранция, че ще намериш това, което искаш, или ще ти хареса това, което намериш.

 

 

До пет часа всяка новинарска агенция, местна или от околността, разполагаше с името на Джил Ванлийс. Средствата за масова информация, които отпечатваха името му и изпълваха телевизионните екрани с лоши фотографии на този човек, свидетелстваха, че от полицията изтича информация.

Куин нямаше съмнения къде е течът и това го вбесяваше. Хората на Бондурант имаха такъв достъп, че пречеха на следствието. И в светлината на наученото от Ковак онзи следобед ролята на Бондурант придобиваше все по-мрачни краски.

Тази история досега бе останала в тайна. Дори предполагаемо неприятната, отмъстителна Черил Тортън, чийто съпруг с увреден мозък се издържаше от Питър Бондурант, си беше мълчала. Куин се запита колко ли точно струва потискането на подобна ненавист в продължение на десетилетие.

„Какво се е случило в живота на Джилиан, майка й и баща й по време на развода?“ — разсъждаваше в кабинета си без прозорци в сградата на ФБР. От самото начало Бондурант му беше направил впечатление на човек, криещ тайни. Тайни за настоящето. Тайни за миналото. Тайни, мрачни като кръвосмешението.

Как другояче Софи Бондурант щеше да получи попечителството над Джилиан? В нейното лабилно състояние? Срещу човек с власт като на Питър?

Прелисти албума със следствените снимки от третото убийство. Определени аспекти оставяха впечатлението, че убиецът и жертвата вероятно са се познавали. Отрязването на главата й, след като нито една от другите жертви не беше обезглавена, цялостното заличаване на личността. Като че ли към тази жертва убиецът е изпитвал ярост, която можеше да бъде само на личностна основа. Ами последната теория, че убиецът е действал със съучастник, и то жена? Това не прилягаше на Питър Бондурант. Възможно ли беше самата Джилиан Бондурант да е жената убийца?

Сексуално насилие в миналото би отговаряло на характеристиката на жена, замесена в такъв вид престъпление. Тя би имала изкривени представи за отношенията между мъжете и жените, за сексуалните взаимоотношения. Съучастникът й вероятно е по-възрастен, някаква деформирана идея за фигурата на бащата, доминиращият партньор.

Куин се замисли за Джилиан от снимката в кабинета на Бондурант. Емоционално неуравновесена, с ниско самочувствие, момиче, което се преструва, че е нещо, което всъщност не е, за да удовлетвори баща си. Докъде би могла да стигне, за да получи така желаното одобрение?

Замисли се за отношенията й с втория й баща — вероятно приемливи и за двамата, но подобни връзки никога не са истински. Децата се нуждаят от обич и могат лесно да се манипулират чрез тази им необходимост. И ако Джилиан беше избягала от насилствените отношения с баща си само за да бъде въвлечена в други с втория си баща, това би подсилило изопачената й представа за отношенията с мъжете.

Ако Питър я беше насилвал.

Ако Джилиан не е убита, а е доброволна жертва.

Ако Джил Ванлийс й е съучастник в тази извратеност.

Ако Джил Ванлийс въобще е убиец.

Ако, ако, ако, ако…

Ванлийс пасваше идеално — с изключение на това, че според Куин не беше достатъчно умен, за да надхитря ченгетата толкова дълго време, нито притежаваше куража да се присмива на полицията, какъвто имаше убиецът. Не истинския Джил Ванлийс беше видял вчера в стаята за разпити. Но от опит знаеше, че хората имат повече от една страна и че именно тъмната им страна беше в състояние да убива, както убиваше Крематора, тъкмо тя беше в състояние да извърши всичко, включително много, много добре да се замаскира.

Представи си образа на Джил Ванлийс и зачака онова присвиване в стомаха да му подскаже, че това е неговият човек. Но усещането не се появи. Не си спомняше кога за последен път му се бе случвало. Дори не и когато убиецът бъдеше хванат, а профилът му — напълно изяснен. Това чувство, че знае, не го спохождаше вече. Дързостта, че е уверен, го беше напуснала. На нейно място се беше настанил ужасът.

Продължи да прелиства досиетата с убийствата, докато стигна до пресните фотографии от аутопсията на Мелани Хеслър. Както и при третата жертва, раните, нанесени преди и след смъртта, бяха брутални, неописуемо жестоки, по-лоши, отколкото на първите две жертви. Като гледаше снимките, чуваше ехото на записа в главата си. Писък след писък.

Писъците следваха един след друг — какофония, изпълваща кошмарите му, все по-силни и по-силни. Звукът се усилваше и обхващаше съзнанието му, докато накрая той почувства, че главата му ще се пръсне и съдържанието й ще изтече подобно на гадна, сива тиня. През цялото време, докато се взираше във фотографиите, в обгарялото осакатено същество, което някога е било жена, си мислеше каква ли ярост е нужна да причиниш подобно нещо на друг човек. Отровата, тъмните емоции, държани под контрол, докато напрежението не е станало прекалено силно. Мислеше си за Питър Бондурант, за Джил Ванлийс и за хилядите безименни лица, които вървяха по улиците на градовете, чакайки само бариерата на омразата да се разчупи и да ги накара да преминат границата.

Всеки един от тях би могъл да бъде убиецът. Необходимите предпоставки съществуваха у твърде много хора и беше нужен единствено катализатор да ги освободи. Групата за разследване залагаше на Ванлийс, като се основаваше на обстоятелствата и на психологическата му характеристика. Но единственото, което имаха, беше логиката. Никакви истински, материални доказателства. Възможно ли беше Ванлийс да е толкова внимателен и съобразителен? Нямаха нито един свидетел, който да го свърже с някоя от жертвите. Свидетелката им беше изчезнала. Липсваше очевидна връзка между четирите жертви и нищо, което да свързва Ванлийс, с която и да е жертва, с изключение на Джилиан — ако Джилиан въобще беше жертва.

Предположения. Предположения.

Куин извади флакон „Тагамет“ от джоба си и глътна хапче с диетична кола. Беше обладан от следствието, но не виждаше перспектива. Играчите бяха твърде близо около него, техните представи и чувства не можеха да заменят фактите, от които толкова се нуждаеше за анализа си.

Професионалистът в него все още копнееше за далечното Куонтико. Но ако беше останал в Куонтико, тогава отношенията му с Кейт щяха да останат в миналото.

Импулсивно вдигна слушалката на телефона и набра номера на кабинета й. На четвъртото позвъняване се обади телефонният й секретар. Отново остави номера си, затвори и набра домашния й телефон. Резултатът беше същият. Вече беше седем. Къде, по дяволите, бе отишла?

Внезапно си спомни за разнебитения гараж в тъмната уличка зад къщата й и полугласно изруга. Тогава си напомни — както Кейт със сигурност би направила, — че се беше справяла отлично и без него през последните пет години.

Можеше да използва експертизата и тази вечер, не би имал нищо против една дълга, бавна целувка и топла прегръдка. Той се върна към албума и започна да го прелиства, за да проследи хронологията на престъпленията, търсейки онова, което чувстваше, че е пропуснал и което щеше да свърже всичко с едно докосване.

Бележката за Мелани Хеслър беше в ръката му — повърхностна, твърде кратка. Ковак беше изпратил Мос със задачата да събере информация за последната жертва на Крематора, но не научиха много за нея. Знаеше, че е работила в книжарница за еротична литература, което, според разбиранията на убиеца, я поставяше в същата категория като двете проститутки. Бяха я нападнали в уличката зад книжарницата само преди няколко месеца, но двамата мъже, които я бяха изнасилили, имаха солидно алиби и не можеха да бъдат заподозрени в убийството.

Тъжно беше да помисли как всяка една от тези жени беше станала на два пъти жертва през краткия си живот. Лайла Уайт и Фаун Прайс с професия и начин на живот, които ги тласкаха към насилието и деградацията. Уайт беше изнасилена от доставчика си на наркотици миналото лято. Бяха приемали Пиърс в болница три пъти за две години — веднъж като жертва на сводника си, втория път — при уличен обир, а третия път беше изнасилена.

Джилиан Бондурант се беше превърнала в жертва зад вратите на собствения си дом. Ако въобще беше жертва.

Той се върна към фотографиите на четирите жертви и се загледа в прободните рани по гърдите им. Подписът. Дълбока рана, плитка рана, дълбока рана, плитка рана — приличаше на лъчи на звезда или венчелистчетата на отвратително цвете.

„Обичам те, не те обичам. Ти нарани сърцето ми, надявам се да умра.“

Той се замисли за слабите гласове от записа.

„Обърни… направи го…“

„Искам да… от мене…“

Можеше твърде лесно да си представи двамата убийци, застанали от двете страни на топлия безжизнен труп на жертвата си, всеки с нож в ръка, един след друг оставящи подписа си в гърдите на жената, подпечатвайки договора на партньорството си.

Би се ужасил да го види, но това не беше най-лошото, което беше виждал. До неотдавна. Допреди този случай.

Тръпка го разтърси.

Мъж и жена. Прехвърли наум възможностите, обмисляйки кои от хората, които познаваше, можеха да бъдат свързани с жертвите по някакъв начин. Джил Ванлийс, Бондурант, Лукас Бранд. Двамата Ърскин — трета възможност. Проститутката, която е била снощи във „Феникс“, когато онази ди Марко беше изчезнала. Тя твърдеше, че не е видяла или чула нещо, но беше близка с втората жертва. Мишел Файн, единствената приятелка на Джилиан. Странна и съсипана. Белязана — физически и емоционално. Жена с богато и мрачно минало зад гърба си без съмнение — и без добро алиби за нощта, през която бе изчезнала Джилиан.

Пресегна се да вземе листа с песента, която Файн му беше дала, и се замисли за композициите на Джилиан, които беше задържала за себе си.

Аутсайдер

Навън

Откъм тъмната страна

Сама

Надничаща

По прищявка

Търся дом

 

Аутсайдер

В кръвта ми

В костите ми

Не мога да имам

Това, което искам

Обречена съм да скитам

Съвсем сама

Отхвърлена

 

Пуснете ме да вляза

Търся приятел

Търся любим

 

Бъди с мен

Бъди мое момче

Бъди ми баща

 

Аутсайдер

В кръвта ми

В костите ми

Не мога да имам

Това, което искам

Обречена съм да скитам

Съвсем сама

Отхвърлена

Някой леко почука на вратата и Ковак подаде глава вътре, без да чака покана.

— Надушваш ли го? — попита, докато влизаше. Облегна се на планината от папки пред Куин, с изпомачкан костюм и подута от удара на Питър Бондурант устна, с килната накриво вратовръзка. — Печена гъска, изгорял задник, печена филия.

— Отстранен си — каза Куин.

— Дай на човека една пура. Изгонен съм от екипа, натоварен със задачата. Ще обявят заместника ми по някое време утре.

— Поне Бондурант не те изхвърли изцяло от екипа — каза Куин. — Малко грубичко игра ролята на лошото ченге този път, Сам.

— Лошо ченге — каза Ковак с отвращение. — Такъв съм и наистина мислех всяка дума, която изрекох. До гуша ми е дошло от Питър Бондурант, от парите му, от властта му и от хората му. Това, което ми каза Черил Тортън, ме изкара из релси. Продължавам да мисля за онези жени, за които никой не го е грижа, виждам как Бондурант си играе със следствието, сякаш това е негова собствена игра на стражари и апаши. Мисля и за дъщеря му и колко прекрасен живот би могла да има, но вместо това е била завинаги унищожена, благодарение на него.

— Ако я е изнасилвал. Не знаем доколко казаното от Черил Тортън е вярно.

— Бондурант плаща болничните сметки на съпруга й. Защо ще казва нещо толкова противно за него, ако не е вярно?

— Намекна ли по някакъв начин, че се съмнява, че Питър е убил Джилиан?

— Не би отишла толкова далече.

Куин му подаде листа с песента.

— Прави каквото си искаш с това. Ще ти покаже, че си на вярната следа.

Ковак се намръщи, докато четеше стиховете на песента.

— Боже!

Куин разпери ръце.

— Може да има сексуален смисъл, може и да няма. Може да се отнася до баща й или до втория й баща, а може и въобще нищо да не означава. Искам да поговоря пак с приятелката й Мишел. Да разбера има ли тя някакво обяснение — ако ми го каже.

Ковак се обърна и погледна снимките, които Куин разглеждаше. Жертвите, все още живи и усмихнати.

— Нищо не мразя повече от изнасилвач на деца. Ето защо не работя върху сексуални престъпления, макар че така може да те повишат. Ако някога въобще съм работил върху сексуални престъпления, прекалено бързо съм кипвал и езикът ми е ставал като камшик. Ако някой кучи син, който е изнасилил дете, ми падне в ръцете, направо ще го убия. Ще унищожа гадните му гени, схващаш ли какво имам предвид?

— Да.

— Не мога да си представя как един мъж ще погледне собствената си дъщеря и ще си помисли: „Ще ми се да имам това парче.“

Той поклати глава и измъкна една цигара от пакета в предния си джоб на размъкнатата си бяла риза. В кабинетите на ФБР не се пушеше, но Куин не каза нищо.

— Както знаеш, имам дъщеря — каза Ковак, издишвайки дима. — Е, всъщност не знаеш. Едва ли някой знае. От първия ми брак, който трая около минута и половина, след като постъпих в полицията. Джина. Сега е на шестнадесет. Никога не я виждам. Майка й се омъжи повторно стряскащо бързо и се пресели в Сиатъл. Сега дъщеря ми има друг баща.

Повдигна рамене и погледна отново към снимките.

— Не много по-различен от Бондурант, а? — подхвърли, присвивайки устни. Дълга въздишка се изтръгна от гърдите му. — Господи, колко мразя иронията.

Куин виждаше тъгата в очите му. Беше виждал същия израз много пъти по много лица из цялата страна. Работата взима своята дан и хората, които са готови да платят цената, не получават в замяна кой знае какво.

— Какво ще правиш с разследването? — попита той.

Ковак изглежда се учуди от въпроса.

— Ще продължа да работя върху задачата, какво друго. Не ми пука какво казва малкия пикльо. Случаят е мой, аз го водя. Могат да посочат, когото си щат.

— Твоят лейтенант няма ли да ти го възложи наново?

— Фаулър е на моя страна. Сложи ме в помощната група. Предполага се, че ще свеждам глава и ще си държа устата затворена.

— Откога те познава?

— Достатъчно, за да ме опознае добре.

Куин се изсмя уморено.

— Странна птица си ти, Сам.

— Знам. Така е. И не питам хората каква точно. — Ковак се намръщи, после лицето му се проясни. Хвърли недопушената цигара в празна кутия от диетична кола. — Не искам името си във вестниците. Не ме интересува какво ми влиза в джоба. Никога не съм целял повишение, а и съм дяволски сигурен, че едва ли някога ще получа някакво. Но ще сгащя тази отрепка — каза той със стоманен глас. — Трябваше да го прибера още когато беше убита Лайла Уайт, но не го направих. Не че не ме беше грижа за нея, но ти беше прав — събитията някак си ме заобиколиха. Не можах да включа, не се постарах достатъчно. Когато не успях да приключа случая веднага, оставих нещата така, нямах съществени доказателства, а и тя беше проститутка, а проститутките все някога загазват. Рисковете на професията. Сега имаме четири жертви. Искам Джо Подпалвача на тепсия, преди отново да сме започнали да броим трупове.

Куин слушаше думите на Ковак и накрая кимна. Пред него стоеше едно добро ченге. Добър човек. А този случай можеше да направи на пух и прах кариерата му по-бързо, отколкото я беше изградил — дори и да разгадае мистерията. И особено ако отговорът на въпроса се окажеше Питър Бондурант.

— Какво се чува напоследък за Ванлийс? — попита той.

— Типен препуска по петите му като котка след мишка. Проследил го до Хенипин и разпитвал за другарчето му, търговеца на електроника. Тип казва, че онзи щял да напълни гащите.

— И какво за оня с електрониката?

— Адлър проверил уебстраницата му. Специализирал се е в компютри и подобни джаджи, но може да те снабди с всичко, което се включва в контакт. Така че няма нищо, което да не стига до ушите му в областта на записващата техника. Ще ми се да имахме заповед за обиск на къщата му, но няма съдия в щата, който би ни дал такава въз основа само на това, с което разполагаме до момента — а то е нищо.

— И мен ме притеснява това — съгласи се Куин, потупвайки с химикалка по досието на Ванлийс. — Не мисля, че Джил най-много бие на очи. Добре приляга на профила в много отношения, но Джо Подпалвача е умен и много дързък, а Ванлийс не е нито едно от двете — но това не значи, че не е негодник.

Ковак се отпусна върху един стол, като че ли тежестта на последните му грижи правеше бремето му изведнъж твърде тежко за него.

— Ванлийс е свързан с Джилиан и с Питър. Това не ми харесва. Продължавам да преживявам кошмара, че Бондурант е Джо Подпалвача и че никой няма да ме послуша, и никой друг няма да го види, и кучият му син ще се отърве безнаказано. Опитах се да поразровя някои неща за него и проклетникът едва не ме уволни. Това не ми харесва — той издърпа нова цигара и прокара пръстите си по нея, сякаш мислеше, че простият жест ще го успокои. — От друга страна си казвам: „Сам, ти си идиот. Бондурант докара Куин. Защо ще го прави, ако той е убиецът?“

— Заради предизвикателството — без колебание отговори Куин — или за да го хвана. Първото ми звучи по-добре. Действал е със съзнанието, че съм тук и не мога да го разкрия. Да надхитри полицията, значи много за този убиец. Но ако Бондурант е Джо Подпалвача, тогава кой е неговият съучастник?

— Джилиан — предположи Ковак. — И цялата история с убийството й е измама.

Куин поклати глава.

— Не мисля така. Бондурант вярва, че дъщеря му е мъртва. Вярва в това по-силно от нас. Няма съмнение.

— Тогава отново се връщаме на Ванлийс.

— Или на семейство Ърскин. Или е някой, за когото дори не сме се досетили.

Ковак се намръщи.

— Много ми помагаш.

— Затова ми плащат толкова много.

— Не ми говори за плащане — изрече с отвращение Ковак. Задържа цигарата между устните си за миг, след което я отстрани. — Двамата Ърскин. Колко извратени биха могли да бъдат? Удрят две от техните проститутки, след което се правят на мирни граждани, за да извлекат политически дивидент.

— И да отклонят подозрението от самите тях — добави Куин. — Никой не подозира човека, който привлича вниманието.

— Но да посегнат на свидетелка, която е в къщата им? Трябват железни нерви — Ковак наклони глава и се замисли. — Обзалагам се, че в това отношение Грег не може и да се сравнява с жена си.

Куин се приближи към купчината книжа и започна да ги разглежда, като всъщност не четеше думите, а гледаше хаоса от букви и факти, които се оплитаха в съзнанието му — различни теории, лица и имена.

— Някаква вест от Енджи ди Марко? — попита той.

Ковак поклати глава.

— Никой не я е виждал. Излъчихме снимката й по телевизията и апелирахме към хората да се обадят на горещата ни линия, ако са я виждали. Лично аз се опасявам, че фактът, че намерихме друг в колата снощи, само отлага неизбежното. Но виж — продължи той, като се надигна от стола, — аз съм, както има навик да ме нарича втората ми жена, безнадежден песимист.

Той широко се прозя и погледна часовника си.

— Е, Джон Куин, изчезвам. Не си спомням кога за последен път съм спал в легло. Само това искам за тази нощ — дори и няма да мина през душа. А ти? Мога да те закарам до хотела ти.

— За какво? Да спя? Отказах се. Предпочитам да пообмисля нещата — каза Куин, без да го поглежда. — Благодаря ти все пак, Сам, но мисля да поостана още. Има нещо, което не съм догледал. — Той посочи към папката с материалите по разследването. — Може би, ако ги погледам още малко…

Ковак го гледа в продължение на няколко минути, без да каже нищо, после кимна.

— Направи каквото мислиш, че е най-добре. Ще се видим сутринта. Искаш ли да те взема?

— Не. Благодаря.

— Ясно. Е, лека нощ. — Той погледна към вратата, след което отново впи очи в него. — Поздрави Кейт от мен. Ако я видиш.

Куин не отговори нищо. Не помръдна цели пет минути, след като Ковак излезе, просто стоеше и си мислеше, че Ковак има адски набито око. После се обърна към телефона и набра номера на Кейт.