Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (1)

Пролог

„Из дневника

27 август 1968

 

Днес намериха тялото. Не толкова скоро, колкото очаквахме. Явно им се предоверихме.

Полицията не е бърза като нас. Никой не е. Стояхме на тротоара и наблюдавахме. Каква тъжна гледка. Възрастни мъже със сълзи на очи да повръщат в храстите. Те обикаляха в тази част на парка, тъпчеха тревата и чупеха клоните. Призоваваха Бог, но той не им отвръщаше. Нищо не се промени. В небето не блеснаха светкавици. Никой не получи просветление защо и кой. Рики Майерс лежеше мъртъв с разперени ръце. Стояхме на тротоара, когато линейката пристигна.

След това се появиха още полицейски коли, както и колите на хора от града. Ние стояхме в тълпата, но никой не ни забеляза, никой не ни погледна. Смятаха, че не заслужаваме тяхното внимание, че не сме важни.

Но ние наистина сме над тях и сме невидими за очите им. Те са слепи, глупави и доверчиви. Никога не биха помислили да ни погледнат.

Ние сме на дванадесет години.“