Тами Хоуг
Пръст от пръстта (5)

5.

Напрежението в кабинета на кметицата беше голямо. Зловеща възбуда, очакване, тревога, скрита сила. Винаги имаше такива, които гледаха на убийствата като на трагедия, и други, които надушваха възможност за повишение в службата. През следващия час щяха да се разграничат тези два типа хора, да се установи кои имат отношение към случая. През това време Куин трябваше да реши как да се държи с тях, да ги подреди в собствената си схема.

Той изправи гръб, изпъна рамене, вдигна брадичка и влезе. Време за шоу. Всички глави се извърнаха моментално, щом се появи на вратата. В самолета бе запомнил наизуст имената на главните участници. Беше прочел внимателно факсовете, пристигнали в службата му вчера, още преди да напусне Вирджиния. Опита се да си ги припомни, да ги подреди и разграничи от стотиците други, с които се бе срещал на други конференции из цялата страна.

Когато го забеляза, кметът на Минеаполис се отдели от тълпата и се приближи до него. Грейс Нобъл приличаше много на оперна валкирия. Беше на около петдесет, едра, с каска от напръскана с лак руса коса. Почти нямаше горна устна, но внимателно си бе изписала такава с яркочервено червило, подхождащо на костюма й.

— Специален агент Куин — заяви тя, подавайки голямата си набръчкана ръка с лакирани в червено нокти. — Чела съм за вас. Веднага щом научих за пристигането ви от директора, изпратих Синтия в библиотеката да открие всички статии за вас.

Той й отправи дежурната си очарователна усмивка, под която обаче прозираше непоклатимата му решителност.

— Кмете Нобъл, трябва да ви съобщя, че не би трябвало да вярвате на всичко, което четете. От друга страна е хубаво хората да смятат, че мога да чета мислите им.

— Сигурна съм, че едва ли ви се налага да четете мисли, за да разберете колко съм ви благодарна, че пристигнахте.

— Ще направя всичко по силите си, за да помогна. Споменахте, че сте разговаряли с директора?

Грейс Нобъл го потупа по ръката. Майчински жест.

— Не, скъпи. Питър говори с него. Питър Бондурант. С него сме стари приятели.

— Той тук ли е сега?

— Не, не можеше да понесе мисълта да се изправи пред пресата. Още не. След като не знае… — жената леко сви рамене. Господи, как ли ще го понесе, ако се окаже, че Джили…

Нисък чернокож мъж с тяло на борец, облечен в хубав сив костюм застана до нея и се загледа в Куин.

— Дик Гриър, шеф на полицията — представи се бодро той, подавайки ръка. — Радвам се да ви видя, Джон. Готови сме да хванем този психопат.

Сякаш имаше нещо общо с това. В столичния отдел на полицията шефът имаше административна и политическа роля, беше говорител, човек на идеите. Редовите полицаи разправяха, че шефът Гриър не може да намери оная си работа в тъмна стая.

Куин слушаше внимателно имената и титлите, докато го запознаваха с различни хора. Заместник-шефът, заместник-кметът, помощник окръжният прокурор, щатският директор по обществената безопасност, градският прокурор, двама секретари по пресата — твърде много политици. Присъстваха също шерифът на Хенипин, детектив от същата служба, завеждащият специален агент от Бюрото за криминални арести в Минесота с един от своите агенти, лейтенант от отдел „Убийства“ от местната полиция — представители на агенциите, които щяха да се включат в задачата.

Стискаше ръката на всеки от тях сърдечно, но нищо повече. Хората от Средния запад по принцип бяха резервирани и не се доверяваха на хора от другите щати. Когато му се наложеше да работи на север, обикновено показваше твърдата страна на характера си, ако работеше на Западното крайбрежие, разчиташе на чара си, беше същински господин Приветливост — духът на сътрудничеството. Както казваше баща му: „Различни коне за различни писти.“ Кой бе истинският Джон Куин — самият той вече не знаеше.

— … и съпругът ми, Едуин Нобъл — завърши с представянията кметицата Нобъл.

— Тук съм в качеството си на официално лице, агент Куин — призна Едуин Нобъл. — Питър Бондурант е мой клиент, както и приятел.

Вниманието на Куин се съсредоточи върху мъжа пред него. Висок, мускулест и с твърде широка усмивка. Изглеждаше по-млад от съпругата си. Слепоочията му бяха посивели.

— Адвокат сте на господин Бондурант?

— Аз съм личният му съветник. Тук съм от негово име.

— Защо?

— Шокът беше ужасен.

— Убеден съм. Господин Бондурант вече даде ли показания?

Нобъл отстъпи назад, сякаш въпросът го отврати.

— Показания за какво?

Куин предположи безгрижно:

— Обикновената процедура. Кога е видял дъщеря си за последен път. В какво настроение е била. Какви са отношенията им.

Изпъкналите скули на адвоката се обагриха.

— Нима предполагате, че господин Бондурант има нещо общо със смъртта на дъщеря си? — пресипнало запита той, погледът му обходи залата за евентуални подслушвачи.

— Не — невинно отвърна Куин. — Съжалявам, ако сте изтълкували погрешно думите ми. Нуждаем се от всичко, до което можем да се доберем, за да добием по-пълна представа. Това е всичко.

Нобъл доби нещастен вид.

В дългогодишния си опит Куин бе виждал как родителите на убити жертви стоят денонощно пред полицията и се мотаят в краката на детективите. След описанието, което му бе дал Уолш за Бондурант, бе очаквал да види мъж, който се мята из града като побеснял бик. Но Питър Бондурант се бе свързал с директора на ФБР, беше повикал личния си адвокат и се бе скрил у дома си.

— Питър Бондурант е един от най-добрите мъже, които познавам — заяви Нобъл. — Убедена съм, че агент Куин не е имал намерение да каже нещо друго, Едуин — каза кметицата, потупвайки съпруга си по ръката.

Мъжът не откъсна очи от Куин.

— Увериха ни, че сте най-добрият за тази работа.

— Много съм добър в това, което правя, господин Нобъл — потвърди Куин. — Това, че не ме е страх да си върша работата, ме прави един от най-добрите. Уверен съм, че господин Бондурант ще се радва да го научи.

Предпочете разговорът да свърши дотук. Не искаше да си спечели врагове в лагера на Бондурант. Ако го обидеше, много лесно можеше да се окаже пред комисията по професионална етика и това бе най-малкото. От друга страна искаше да им стане ясно, че не могат да го манипулират.

— Времето напредва, хора. Заемете местата си и да започваме — заяви кметицата с тон на начална учителка, приканвайки ги да седнат около заседателната маса.

Зае председателското място, а останалите се подредиха според ранга си. В този момент вратата се отвори и в залата влязоха още четирима души.

— Тед, канехме се да започнем — на лицето и бе изписано неодобрение, явно бе ядосана, че са закъснели.

— Имахме известни затруднения. — Той прекоси залата и се насочи право към Куин. — Специален агент Куин, Тед Сабин, окръжен прокурор на Хенипин. Радвам се да се запознаем.

Куин несигурно се изправи. Погледът му се плъзна към жената зад него. Измърмори нещо подходящо и подаде ръка на прокурора. Мустакато ченге пристъпи напред и се представи като Ковак. Смътно си спомни това име. Пълничък човек си каза името и промърмори нещо от тила, че е чувал за Куин.

— … а това е Кейт Конлан, нашата съветничка по програмата за жертви и свидетели — представи я Сабин. — Можете…

— Познаваме се — казаха те едновременно.

Кейт погледна Куин в очите за кратък миг, сякаш да се убеди, че е той, но не каза нищо повече. Сетне отвърна поглед, задушавайки се от силно желание да въздъхне, или да изругае, или да излезе от залата.

Не можеше да каже, че е учудена от присъствието му. Имаше само осемнадесет агенти към отдела за проучване и подкрепа на отвлечени деца и серийни убийства. Куин бе специалист по сексуалните убийства. Нещата не се развиваха в нейна полза, а днес късметът й погаждаше лоши шеги. По дяволите, трябваше да очаква да го срещне тук. Но не беше подготвена.

— Работили сте заедно? — попита Сабин, без да е много сигурен дали да е доволен или разочарован.

Настъпи неловко мълчание. Кейт се отпусна на стола.

— Хм… да — отвърна тя. — Много отдавна.

Куин я изгледа. Никой не можеше да го изненада. Никога. През целия си живот се бе старал да се контролира напълно. Това, че Кейт Конлан влезе в залата и той загуби почва под краката си след толкова много време, никак не му хареса. Той сведе глава и се изкашля.

— Липсваше ни, Кейт.

„На кого?“ — искаше да запита тя, но отвърна:

— Съмнявам се. Бюрото е като китайската армия. Походът може да трае години и всички опразнени места се запълват с нови попълнения.

Усещайки напрежението от другата страна на масата, кметицата ги запозна с реда на днешното събрание. Пресконференцията щеше да се състои след час. Политиците се нуждаеха от информация. Кой щеше да говори пръв, кой къде да застане, кой какво да каже. Полицаите приглаждаха мустаци и почукваха с пръсти по масата, губейки търпение от формалностите.

— Изявлението ни трябва да е стабилно — започна шефът Гриър, упражнявайки ораторския си глас. — Нека този психар разбере, че няма да намерим покой, докато не го хванем. Нека научи, че тук е водещ специалист по изготвяне на профили от ФБР, че четири агенции са се съюзили и ще работят денонощно.

Едуин Нобъл кимна.

— Господин Бондурант е определил награда от сто и петдесет хиляди за информация, която ще помогне за ареста.

Куин откъсна очи от Кейт и се изправи:

— Всъщност, шефе, не бих ви съветвал засега да правите подобни изявления.

Лицето на Гриър се сви. Едуин Нобъл го изгледа гневно. От другата страна на масата политиците се намръщиха.

— Нямах възможността да се запозная подробно със случая, което е достатъчна причина да не бързаме. Трябва да разберем нещо повече за този убиец, сега умът му работи усилено. Да демонстрираме сила на този етап, може да е погрешен ход.

— И на какво ще се опрем? — попита Гриър, широките му рамене се напрегнаха. — Както сам казахте, още не сте разгледал подробно случая.

— Разполагаме с убиец, който обича да се перчи. Видях снимките от мястото на престъплението. Отнесъл е тялото на публично място, възнамерявайки да шокира обществеността. Привлякъл е вниманието с помощта на огън. Вероятно това означава, че иска публика, ако е така, трябва да внимаваме.

Съветът ми е да се въздържим днес. Да съкратим до минимум пресконференцията. Да уверим обществеността, че правим всичко възможно да установим самоличността на убиеца и да го арестуваме. Но да не навлизаме в подробности. Хората на подиума трябва да бъдат сведени до минимум — шефът Гриър, кметицата Нобъл, господин Сабин са достатъчни. Не навлизайте в подробности. Не говорете за господин Бондурант. Не повдигайте въпроса за ФБР. Не споменавайте името ми. И не приемайте въпроси.

Както очакваше, околните вдигнаха вежди. Знаеше от опит, че някои от тях се тревожат той да не обере лаврите: нахалникът от ФБР се появява и се опитва да им открадне славата. Несъмнено, други искаха да го показват на конференцията като трофей — „Вижте какво имаме на наша страна: суперагент!“ Никой не очакваше от него да обърка ролята си.

— На този етап от играта не бих искал да създаваме враждебна среда и убиецът да гледа на мен като на предизвикателство — изрече той с ръце на кръста, очаквайки неминуемите възражения. — Ще стоя в сянка, доколкото е възможно. Или толкова дълго, колкото намеря за добре.

Политиците изглеждаха обезсърчени. Не обичаха нищо повече от вниманието на обществото, на медиите, следователно на масите. Гриър очевидно бе възмутен, че са му отнели възможността да покаже силата си. Челюстите му нервно потреперваха.

— Хората в този град са готови да изпаднат в паника — каза той. — Три жени са мъртви, една от тях е обезглавена. Телефоните в кабинета ми не спират да звънят. Необходимо е да направим изявление. Хората искат да научат, че правим нещо, за да заловим това животно.

Кметицата кимна.

— Склонна съм да се съглася с Дик. В града има бизнес конференция, пристигат туристи за театрални постановки и концерти, на почивка и на пазар…

— Да не споменавам тревогата на населението заради нарастващия процент престъпления в града — допълни помощник-кметът.

— И без това не ни харесва фактът, че убийството на две проститутки трябва да се появи в пресата — добави прессекретарят. — Сега дъщерята на виден гражданин е мъртва. Хората ще започнат да мислят, че това може да се случи и на тях. Подобни новини създават предпоставки за страх.

— Ако обърнете прекалено много внимание на този човек, градът ще има реални причини да изпадне в паника — възрази рязко Куин.

— Няма ли да постигнем същия резултат, ако не изнесем информация в пресата? Няма ли да го подтикнем да извърши още престъпления, за да привлече вниманието на обществото? — попита Гриър. — Откъде знаете, че ако се покажем силни и активни пред хората, няма да го уплашим?

— Не знам. Нямам представа какво може да стори този човек, вие също. Необходимо ни е време. Убил е три жени, доколкото ни е известно, и явно става все по-дързък. Едва ли ще го уплашим лесно. Накрая може и да успеем да го въвлечем в издирването — абсолютно съм сигурен, че ни наблюдава, — но ни е необходимо да контролираме положението и да не пропиляваме възможностите си. — Обърна се към Едуин Нобъл. — Наградата е твърде голяма. Съветвам ви да я намалите като за начало на петдесет хиляди.

— Моите уважения, агент Куин — изрече адвокатът, — но изборът е на клиента ми.

— Така е, сигурен съм, че всяка информация за дъщеря му си струва парите. Причината е, господин Нобъл, че хората са готови на всичко и за по-малка сума. Тези пари ще привлекат поток от мошеници, готови да продадат собствената си майка. Започнете с петдесет. По-късно може би ще е уместно да повишите наградата като един вид стратегически ход.

Нобъл въздъхна и побутна стола си.

— Трябва да поговоря с Питър за това. — Той се изправи и се запъти към страничната маса, на която имаше телефон.

— На стъпалата на кметството са се събрали всички журналисти от окръга — изтъкна кметицата. — Те очакват нещо повече от безинтересно изявление.

— Това е техен проблем — отвърна Куин. — Трябва да мислим за тях по-скоро като за инструменти. Никой не ги е упълномощавал да получат подробна информация за следствието. Не сте им обещали нищо, нали?

По израза на лицето й разбра, че е точно обратното. Нервите му започнаха да се обтягат. Губеше търпение. „Дръж се дипломатично. Спокойно. Не губи самообладание.“ Господи, беше уморен.

— Така ли е?

Грейс Нобъл погледна към Сабин.

— Надявахме се да разполагаме със скица.

Сабин хвърли злобен поглед към Кейт:

— Свидетелката не ни съдейства особено.

— Свидетелката е уплашено дете, видяло психопат да запалва обезглавен труп — рязко се обади Кейт. — Едва ли ще й е лесно да се приспособи към вашата програма… сър.

— Добре ли е огледала престъпника? — попита Куин.

— Каза, че го е видяла. Тя е уморена, уплашена и разгневена, и с право — от начина, по който се държат с нея. Тези фактори не я предразполагат към съдействие.

Сабин се надигна, за да възрази. Куин се опита да прекрати спора.

— Това означава, че не разполагаме с описание.

— Така е — отвърна Кейт.

— Този въпрос не бива да се повдига — Куин се извърна към кметицата. — Отклонете вниманието им към нещо друго. Дайте им снимка на Джилиан Бондурант и на колата й. Обърнете се с апел към хората да се обаждат на дежурните телефони, ако са я забелязали в петък вечер. Не говорете за свидетели. От първостепенно значение е как убиецът ще приеме вашите действия и реакции, а не как ще реагират медиите.

Грейс Нобъл въздъхна дълбоко.

— Агент Куин…

— Обикновено не се намесвам толкова рано — прекъсна я той, едва сдържайки нервите си. — Но след като съм тук, искам да направя всичко, за да помогна нещата да се успокоят и да стигнем бързо до правилна позиция относно разследването. Това означава да ви консултирам за стратегията на разследването и как да се справите с пресата. Не е необходимо да се вслушате в съветите ми, но говоря от дългогодишен опит. Директорът на ФБР лично ме назначи към случая. Може би ще е добре да си помислите, преди да отхвърлите предложението ми.

Кейт го наблюдаваше, докато той направи две крачки и се извърна с профил към нея, преструвайки се, че гледа през прозореца. Неуловима заплаха. Беше им показал това, което искаше, а сега ги предизвикваше. Беше говорил от името на директора на ФБР и сега очакваше да го оспорят.

Добрият стар Куин. Познаваше го по-добре от всеки друг. Беше майстор в манипулирането. Можеше да чете мислите на хората и да променя цвета си като хамелеон. Можеше да изиграе ролята на враг или на приятел блестящо, привличайки другите на своя страна в спор, като използваше чар, нахалство и интелигентност. Беше хитър и потаен, беше груб, ако се наложи. И кой всъщност бе зад всичките си изобретателни измамни външности и стратегии — Кейт се зачуди, дали самият той знае. Може би тя го познаваше, но това беше отдавна.

Физически се бе променил през последните пет години. Гъстата му черна коса се бе прошарила. Сега беше подстригана съвсем късо. Изглеждаше по-слаб и строен, изтощен от работа. Носеше скъп италиански костюм, но сакото висеше като на закачалка на широките рамене, а панталоните му бяха сякаш два номера по-големи. Това обаче му придаваше елегантност, вместо да го загрози. Чертите на лицето му се бяха изострили. Под кафявите му очи имаше сенки. Раздразнимост вибрираше във въздуха около него и тя се зачуди дали е истинска, или се преструва за момента.

Неочаквано Сабин се обърна към нея.

— Е, Кейт, какво мислиш?

— Аз ли?

— Ти си работила със специален агент Куин. Какво ще кажеш?

Усещаше погледа на Куин върху себе си, останалите в стаята също я наблюдаваха.

— Не, аз съм само съветник. Дори не съм сигурна какво общо имам с това събрание. Джон е експерт…

— Не, той е прав, Кейт — възрази Куин. Сложи ръце, на масата и се наклони към нея, тъмните му очи блестяха като въглени — усещаше топлината им по лицето си.

— Ти си част от предишния отдел „Криминално поведение“. Имаш повече опит от всички тук, с изключение на мен. Ти какво смяташ?

Кейт го изгледа, разбирайки, че трябва ясно да покаже негодуванието си. Не стига, че Сабин бе привлякъл вниманието към нея, но прие думите на Куин като предателство. От друга страна, това не биваше да я изненадва.

— Относно случая не разполагам с изходна точка, за да оформя някакво мнение — сковано започна тя. — Обаче имам представа за опита и квалификацията на агент Куин. Личното ми мнение е, че ще сгрешим, ако не последваме съвета му.

Куин погледна към кметицата и шефа на полицията.

— Не може да отложите всичко — тихо изрече той. — Ако сега изнесете голямо количество информация, няма връщане назад. Ще трябва да свикате още една пресконференция утре, ако се наложи. Просто дайте шанс на екипа да съберат източниците си и да започнат работа.

Едуин Нобъл се завърна, след като завърши телефонния разговор. Лицето му беше сериозно.

— Господи Бондурант каза, че ще направи всичко, което агент Куин предлага. Определихме награда в размер на петдесет хиляди.

Събранието бе закрито в четири и половина. Политиците се оттеглиха в кабинета на кметицата за последни приготовления, преди да се изправят пред журналистите. Ченгетата се струпаха в далечния край на залата да поговорят за сформирането на работния екип.

— Сабин не е доволен от теб, Кейт — каза с поверителен тон Роб, сякаш някой в стаята би се заинтересувал от информацията.

— Не ми пука за Тед Сабин, скоро ще се пречупи.

Роб се намръщи и изчерви.

— Кейт…

— Той ме въвлече в тази каша, сега ще си понесе последствията — отвърна тя, отправяйки се към вратата. — Ще отида да проверя как е Енджи. Да разбера дали не е открила нещо в албума със снимки на престъпници. Ще останеш ли за пресконференцията?

— Да.

Добре. Имаше свидетел, с когото да се занимава, докато останалите стоят тук. Следващият проблем бе къде да отведе момичето. Би трябвало да я предаде на отдела за юноши, но досега не успяха да докажат, че е малолетна.

— Значи си работила с Куин? — поинтересува се Роб, докато я изпращаше до вратата. — Веднъж го слушах на някаква конференция. Много е впечатляващ. Смятам, че теорията му за жертвите е много вярна.

— Такъв си е Джон. Впечатляващо е фамилното му име.

От другия край на залата Куин се извърна, въпреки че водеше разговор с човек от отдел „Убийства“, и я изгледа, сякаш бе дочул забележката й. В същия миг пейджърът на Роб се включи, той се извини и тръгна към телефона, недоволен, че е пропуснал възможността да поговори с Куин.

Кейт нямаше подобно желание. Продължи пътя си към вратата, но Куин я настигна.

— Кейт.

Тя го изгледа свирепо и дръпна ръката си, когато той посегна към нея.

— Благодаря за помощта — тихо каза той, накланяйки глава така, че да заприлича на виновно момче.

— Да, добре, утре ще ми сложиш ли намордник, когато ги посъветваш да предизвикат този кучи син, за да го заловите?

Той невинно премигна.

— Не разбирам, какво искаш да кажеш. Наясно си също като мен, че е важно да го провокираме, но в подходящо време.

Искаше й се да го попита дали има предвид убиеца или политиците, но се възпря. Провокативните теории на Куин се простираха във всички аспекти на живота му.

— Не се опитвай да си играеш игрички с мен, Джон — горчиво прошепна тя. — Нямах намерение да ти помагам. Не ти предложих нищо. Мислиш си, че просто можеш да манипулираш хората, като пешки на шахматната дъска.

— Целта оправдава средствата.

— Винаги е така, нали?

— Знаеш, че бях прав.

— Странно, но това не те прави по-привлекателен — тя отстъпи към вратата. — Извинявай, имам работа. Ако искаш да си играеш игрички, не ме включвай в плановете си, благодаря.

— Радвам се, че те видях, Кейт — прошепна той, докато тя излизаше.

Със закъснение осъзна, че на скулата имаше голяма синина, а устната й бе сцепена. Беше я видял такава, каквато я помнеше: като съпругата на бивш приятел… единствената жена, която бе обичал истински.