Тами Хоуг
Пръст от пръстта (26)

26.

— Е, сержант Ковак ще идва ли или какво?

Лиска погледна часовника си и се върна в стаята за разпити. Беше почти обяд и в помещението беше неприятно горещо. Ванлийс беше чакал почти час и това никак не му бе харесало.

— На път е. Ще пристигне всеки момент. Съобщих му веднага, когато каза, че искаш да разговаряте, Джил. Той наистина желае да научи от тебе всичко, което има връзка с Джилиан. Но нали знаеш, присъства на аутопсия — жената, която беше изгорена снощи. Затова закъснява. Няма да чакаш още дълго.

Тя му беше казала тези думи поне три пъти и наистина му беше омръзнало да ги чува.

— Да, добре, знаете, че искам да помогна, но имам и други неща за вършене — нацупи се той.

Седеше на масата срещу нея, облечен в работните си дрехи — морскосини панталони и риза. Както може би се облича един портиер, мислеше си Лиска. Или като униформа на ченге без опознавателни знаци.

— Имам работа следобед…

— О, това е уредено — разсея тя притеснението му, обадих се на шефа ти и се изяснихме. Не искахме да си навлечеш неприятности за това, че си добър гражданин.

С нищо не показа, че одобрява особено идеята. Намести се на стола си. Погледът му се плъзна към огледалото на стената зад Лиска.

— Знаеш ли, имаме същото в Таргет Център, отзад в канцелариите. Има ли някой от другата страна?

Лиска премигна с невинно изражение.

— Защо трябва да има някой от другата страна? Ти не си арестуван. Тук си, за да ни помогнеш.

Ванлийс се втренчи в огледалото.

Лиска се обърна и също се загледа в него, чудейки се как ли изглежда на Куин. Като някоя застаряваща нощна пеперуда в салона за пушене, без съмнение. Ако торбичките под очите й се увеличаха, щеше да се наложи да ги носи с помощта на количка за багаж. За жалост средата на едно разследване на убийство не беше времето, когато можеше да впечатли някого със свежия си външен вид.

— Значи си чул за четвъртата жертва — каза тя, като се обърна с гръб към Ванлийс. — Голям кураж е имал този тип, да я запали насред паркинга.

— Да, като че ли се е опитвал да предаде някакво послание или нещо такова.

— Арогантен е. Така казва Куин. Джо Подпалвача просто ни се подиграва.

Ванлийс се намръщи.

— Джо Подпалвача ли? Мислех, че го наричате Крематора.

— Така го нарече пресата. За нас той е Джо Подпалвача. — Тя се наведе през масата, сякаш му доверяваше тайна. — Не издавай на никого, че съм ти казала. Предполага се, че това се знае само от ченгетата — нали разбираш?

Ванлийс кимна, важен, че е допуснат в света на ченгетата. Бяха му доверили вътрешни тайни. Все едно, че е професионалист.

 

 

— Бива си я — каза Куин, наблюдавайки през огледалото. Той и Ковак стояха там в продължение на двадесет минути, дебнейки подходящия момент, наблюдавайки, чакайки, оставяйки нервите на Ванлийс да се опънат.

— Никой не би заподозрял, че Тинкър Бел ще го изработи така — Ковак помириса ревера на костюма си и направи гримаса — Исусе, воня. Аромат на трупове с привкус на дим. Е, какво мислиш за тоя простак?

— Истински дръвник е. Мисля, че бихме могли да го посплашим, след това да тръгнем по петите му, в секундата, в която си тръгне. Да видим какво ще прави. Ако го стреснем достатъчно, може да ни осигури и разрешение за обиск — каза Куин, без да откъсва очи от Ванлийс.

— В много отношения подхожда, но не е точният човек, как мислиш?

— Може нарочно да се прави на глупак, така че хората да очакват по-малко от него.

Куин изсумтя в знак на несъгласие. По правило убиецът, когото търсеха, правеше всичко по силите си, за да покаже колко е умен. Подобна суета често водеше до провал. Неизменно този тип престъпници се оказваха не толкова умни, колкото им се искаше да вярват, че са, и се проваляха, като се опитваха да се покажат пред ченгетата.

— Кажи му, че знаеш за надничането през прозореца — каза Куин, — наблегни на това. Няма да му хареса. Той не иска ченгетата да го мислят за перверзен. И ако спада към обичайния тип, ако надзърта през прозорците, вероятно краде интимни вещи заради фетишизъм. Тези типове се движат по утъпкан коловоз. Действай в тази насока.

Куин помълча малко.

— Изкарай го от равновесие — продължи, — накарай го да помисли, че ще направиш нещо щуро, че се бориш сам със себе си да запазиш хладнокръвие. Случаят и перфектността на убиеца те докарват до ръба. Покажи го, не го намеквай само. Използвай цялото си актьорско умение.

Ковак разхлаби вратовръзката и разроши косата си.

— Да играя ли? Ще ти се прииска да ми дадеш „Оскар“.

 

 

— Знаете ли вече коя е жертвата? — попита Ванлийс.

— Чух, че са я идентифицирали по време на аутопсията — каза Лиска. — Ковак не ми каза нищо повече, освен че му призлява. Заяви, че иска да открие този ненормален кучи син й да му завре нещо отзад.

— Да не би картата да е била в тялото й? — попита Ванлийс със смесица от ужас и възхищение. — Четох веднъж за подобен случай.

— Чел си за истински престъпления?

— Малко — призна предпазливо той. — Идват ми разни хрумвания.

„За какво“? — зачуди се Ники.

— Е, каква беше историята на този тип? — попита тя.

— Майка му била проститутка и поради тази причина той мразел такива като нея и ги убивал. Винаги вкарвал нещо в тях… — Той се усети и се изчерви. — Нали разбирате?…

Лиска дори не мигна.

— Във вагината?

Ванлийс погледна настрани и отново се размърда на стола си.

— Тук наистина е много горещо.

Той взе една чаша, но тя беше празна, както и пластмасовата кана на масата.

— Какво предполагаш, че получава убиецът от това? — попита Лиска, като го наблюдаваше отблизо. — Да вкарва предмети в женска вагина. Мислиш ли, че го кара да се чувства мъжествен? Силен? Какво?

Той не отговори.

— Не е ли неуважение, но на по-висока степен? — продължи тя. — Това винаги ме е поразявало. Прилича ми на нещо, което някое сополиво досадно хлапе може да направи — ако знае какво е вагина. Като пъхането на бобени зърна в носа или желанието да извади очите на умряла котка, намерена на пътя. Понякога изглежда инфантилно, но в работата ми виждам, че възрастни мъже го правят през цялото време. Какво е твоето мнение за това, Джил?

Той се намръщи. Капчици пот избликнаха по лицето му.

— Нямам такова.

— Сигурно имаш, след като си проучвал и чел за такива престъпления. Постави се на мястото на убиеца. Защо би поискал да вкара чуждо тяло в женска вагина? Защото не може да свърши работата със своя инструмент. Така ли е?

Ванлийс се беше изчервил. Не можеше да я погледне.

— Не трябваше ли Ковак вече да е дошъл?

— След секунда.

— Трябва да отида до тоалетната — промърмори той. — Мисля, че трябва да отида.

Вратата рязко се отвори и Ковак влезе — косата му бе разрошена, вратовръзката — разкривена и разхлабена, смачканият му костюм приличаше на влажен чувал. Изгледа навъсено Лиска, след което се обърна към Ванлийс.

— Това ли е той?

Лиска кимна.

— Джил Ванлийс, сержант Ковак.

Ванлийс понечи да подаде ръка. Ковак я погледна, сякаш беше покрита с изпражнения.

— Имам четири жени, накълцани като тикви за Вси светии и обгорени като загоряло ядене. Нямам настроение да си губя времето с любезности. Къде бяхте снощи от десет до два след полунощ?

Ванлийс имаше вид, като че ли го бяха ударили в лицето.

— Какво?…

— Сам — каза с раздразнение Лиска. — Господин Ванлийс дойде да ни даде информация за…

— Искам да знам къде е бил между десет и два. Къде бяхте?

— В къщи.

— Къде в къщи? Разбрах, че жена ти те е изхвърлила, защото си лъскал бастуна пред една нейна приятелка.

— Това беше недоразумение…

— Между тебе и оная ти работа или между тебе и проститутката, през чиито прозорци си надничал?

— Не беше така.

— Така е. Кажи ми колко време прекара в гледане през прозорците на Джилиан Бондурант?

Лицето му стана пурпурно.

— Аз не съм…

— О, я стига. Тя беше горещо парче, нали? Извратена. Екзотична. Предизвикателно облечена — с онези прозрачни роклички и кубинки, кожени ленти на врата и други от сорта. На човек може да му се прииска да си отчупи малко — особено когато огънят вкъщи е угаснал, нали схващаш за какво говоря?

— Не ми харесва начинът, по който ми говорите — Ванлийс погледна към Лиска. — Трябва ли ми адвокат? Трябва ли да имам адвокат, щом съм тук?

— За Бога, Сам — каза Лиска с отвращение. Тя се обърна към Ванлийс. — Съжалявам, Джил.

— Не се извинявай от мое име — просъска Ковак.

Ванлийс тревожно премести погледа си от единия към другия.

— Какво става? Доброто и лошото ченге? Не съм глупак. Не съм длъжен да слушам тия гадости.

Той понечи да стане от стола си. Ковак се приближи до него с див поглед, посочи го с едната си ръка, а с другата удари по масата.

— Сядай! Ако обичаш!

Ванлийс се строполи обратно на стола с пребледняло лице. Ковак се отдръпна една крачка назад, след това още една, като вдигна ръце и наведе главата си, тежко дишайки през устата, за да се овладее.

— Моля те — каза тихо той. — Моля те. Седни. Извинявай. Съжалявам.

Спря за момент между масата и вратата, наблюдавайки Ванлийс с крайчеца на окото си. Ванлийс го гледаше както би гледал дива горила, с която случайно се е озовал заключен в една клетка.

— Нужен ли ми е адвокат? — обърна се той към Лиска отново.

— За какво ще ти трябва адвокат, Джил? Не ми е известно да си направил нищо лошо. Не си арестуван. Но ако мислиш, че ти е необходим…

Той погледна двамата детективи, опитвайки се да прецени дали не му въртят някакъв номер.

— Извинявай — повтори Ковак, дръпвайки стола и отпускайки се на него. Поклати глава и извади цигара от джоба си, запали я и всмукна дълбоко.

— За цялата седмица ми се събират около три часа сън — продължи, издишвайки дима. — Идвам от една от най-неприятните аутопсии, които някога съм виждал. — Той поклати глава и се взря в масата. — Какво са сторили с тази жена!…

Остави да се възцари тишина, пушейки мълчаливо цигарата си, като че ли се намираха в стаята за почивка, откъснали се за петнадесет минути от бюрата си. Накрая я загаси в тока на обувката си и хвърли фаса в една празна чашка от кафе. Прокара ръце през лицето си и приглади мустаци с палците си.

— Къде е домът ти сега, Джил? — попита той.

— В Линдейл…

— Не. Имам предвид този приятел, за чиято къща се грижиш. Къде се намира?

— Отвъд езерото Хариет.

— Ще ни трябва адресът. Остави го на Ники, преди да си тръгнеш. Откога се занимаваш с това — да се грижиш за къщи?

— От време на време. Човекът пътува много.

— Какво работи?

— Внася електроника и я продава по Интернет. Компютри и стереоуредби, такива неща.

— Тогава защо не заминаваш и ти с него и да зарежеш апартамента?

— Има си приятелка. Тя живее с него.

— Тя там ли е сега?

— Не. Отиде с него.

— Ами ти, Джил? Имаш ли си някоя?

— Не.

— Не? От известно време си сам. Един мъж има потребности.

Лиска изсумтя с отвращение.

— Мислиш ли, че една жена няма?

Ковак й хвърли смутен поглед.

— Тинкс, твоите нужди са общоизвестни. Би ли приела за момент, че не си еманципирана, и да ни донесеш малко вода? Тук е горещо като в ада.

— На мен горещината не ми пречи — отвърна тя, — но миризмата ти може да накара и стомаха на плъх от каналите да се обърне. За Бога, Сам.

— Просто ни донеси вода.

Той измъкна ръце от ръкавите на сакото си и го остави да падне, обърнато на обратно върху облегалката на стола, докато Лиска, мърморейки излизаше. Ванлийс я проследи как отиде до вратата. Видът му определено беше нещастен.

— Извини ме за неприятната миризма — каза Ковак. — Винаги си искал да знаеш на какво мирише един овъглен труп, сега имаш възможност. Дишай дълбоко.

Ванлийс само го погледна.

— И така, не ми отговори на въпроса, Джил. Плащаш ли за оная работа? Харесваш ли проститутки? Където работиш, срещаш много от тях. Щом им платиш, можеш да правиш каквото си поискаш. Някои от тях даже ще ти позволят и нещо повече. Да ги връзваш и разни такива неща.

— Детектив Лиска ми каза, че искате да говорите с мен за госпожица Бондурант — каза притеснено Ванлийс. — Не зная нищо за другите убийства.

Ковак замълча, навивайки ръкавите на ризата си. Отправи му изпитателен поглед, характерен за ченге.

— Но за убийството на Джилиан знаеш нещо?

— Не! Нямах предвид това.

— Какво наистина знаеш за Джилиан, Джил?

— Само, че се навърташе из Еджуотър. Впечатленията ми от нея. Такива работи.

Ковак кимна и седна обратно.

— Е, каква беше тя? Предлагала ли ти се е някога?

— Не! През повечето време се държеше скромно, не разговаряше много.

— Не разговаряше с никого или не разговаряше с тебе? Може да не й се е понравил начинът, по който я наблюдаваш, Джил — каза той, още веднъж поставяйки пръст в раната.

По челото на Ванлийс изби пот.

— Не съм я наблюдавал.

— Флиртуваше ли с нея? Сваляше ли я?

— Не.

— Имаш ключ от дома й. Влизал ли си някога там, докато я е нямало?

— Не! — отрече той, без да го погледне в очите.

Ковак продължи с едно от другите подозрения на Куин.

— Ровил ли си из чекмеджето с гащичките й, за да си вземеш сувенир?

— Не! — Ванлийс отблъсна стола си от масата и стана на крака. — Това не ми харесва. Дойдох тук, за да ви помогна. Не може да се държите така с мене.

— Помогни ми тогава, Джил — каза Ковак, като сви рамене с безразличие. — Дай ми нещо, което мога да използвам. Виждал ли си някое гадже да се мотае около нея?

— Не. Само онази нейна приятелка — Мишел. И баща й. Понякога я навестяваше. Домът й е негова собственост.

— Да, предполагам. По-богат е и от Рокфелер. Замислял ли си се някога, че цялата работа с Джилиан може да излезе отвличане? Някой да е хвърлил око на татковите пари, така да се каже? Някога виждал ли си подозрителни типове да обикалят наоколо, да проучват мястото?

— Не.

— А ти достатъчно ли си се навъртал там, за да забележиш?

— Работя там.

— Не точно, но както се казва, имаш причина да си там. Проверяваш различните апартаменти, за да се снабдиш с малко дамско бельо.

С пурпурно лице Ванлийс заяви:

— Тръгвам си.

— Но ние едва започнахме — протестира Ковак.

Вратата се отвори с един замах и Лиска влезе вътре с водата. Куин задържа вратата и влезе след нея. За разлика от Ковак, той изглеждаше бодър и свеж, като се изключат тъмните кръгове под очите му и вдълбаните бръчки около тях. Лицето му представляваше твърда безизразна маска. Той взе една хартиена чаша от Лиска, напълни я с вода и бавно я изпи, преди да проговори. Погледът на Ванлийс не се откъсваше от него през цялото време.

— Господин Ванлийс, аз съм Джон Куин от ФБР — каза той, като му подаде ръка.

Ванлийс бързо протегна своята. Ръката му беше голяма, студена и влажна, с къси пръсти.

— Чел съм за вас. За мен е чест да се запознаем.

Той отново зае мястото си, а Куин се настани на стола точно срещу него. Съблече тъмното си сако и внимателно го окачи на облегалката. Докато сядаше, приглади тъмната си копринена вратовръзка.

— Вие донякъде ме познавате, нали, господин Ванлийс?

— Да, малко.

— Тогава имате известна представа как работи мозъкът ми — каза Куин. — Вероятно знаете какъв извод мога да си направя от историята на човек, който е искал да стане полицай, но не е успял, който наднича през прозорците и краде фетиши…

Лицето на Ванлийс помръкна.

— Аз не съм… не бях…

Лиска вдигна полароидния фотоапарат, който се намираше на масата, и бързо направи снимка.

Ванлийс подскочи, когато светкавицата обля стаята.

— Хей!

— Мъж, чийто съпруга го е изгонила и критикува сексуалните му способности — продължи Куин.

— Какво? Какво е казала тя? — избъбри Ванлийс. Изражението му представляваше смесица от измъченост, смущение и недоверие. Човек, който сънува кошмари наяве. Той още веднъж стана от стола, готов да тръгне. Потни кръгове се бяха появили под мишниците на ризата му. — Не мога да повярвам!

— Познаваш Джилиан Бондурант — продължи хладнокръвно Куин. — Наблюдавал си я.

Ванлийс отново отрече, клатейки глава, докато крачеше, очите му бяха впити в пода.

— Не съм. Не ме интересува какво ви е казала кучката.

— За коя кучка говориш? — попита спокойно Куин.

Ванлийс спря и го погледна.

— Онази нейна приятелка. Тя ви е казала нещо за мене, нали?

— Приятелката, дето не й знаеш името? — добави Лиска. Беше застанала между Куин и Ковак със сурово изражение на лицето. — Каза ми, че не я познаваш. Но спомена името й само преди пет минути, Джил. Мишел. Мишел Файн. Защо ме излъга, че не я познаваш?

— Не съм. Не я познавам. Случайно съм дочул името й, това е.

— А щом ме лъжеш за такова дребно нещо — каза Лиска, — не мога да си представя какви още лъжи може да наговориш.

Ванлийс ги изгледа с почервеняло лице, с очи, пълни със сълзи, и устни, треперещи от гняв.

— Вървете по дяволите. Нямате никакви доказателства против мене. Отивам си. Дойдох тук, за да ви помогна, а се отнасяте с мен като с престъпник. Вървете по дяволите!

— Не си правете илюзии, господин Ванлийс — каза Куин. — Ако вие сте човекът, когото търсим, нещата за вас ще се усложнят.

Ванлийс не отговори. Никой не го спря, когато с един замах отвори вратата. Изхвръкна навън, след което чуха шума от забързаните му стъпки, докато се отправяше към мъжката тоалетна в дъното на коридора.

Ковак се облегна на касата на вратата и се загледа след него.

— Докачлив тип.

— Като че ли има нещо, което го кара да се чувства виновен — Лиска погледна към Куин. — Как мислиш?

Куин видя как Ванлийс блъсна с рамо вратата на мъжката тоалетна, посягайки в същия момент към ципа си с другата си ръка. Той оправи възела на вратовръзката си и прокара ръка по коприната.

— Мисля да ида да се поосвежа.

Мъжката тоалетна излъчваше смрад и горещина. Ванлийс го нямаше край писоарите. Чифт черни обувки с широки токове се подаваха под една от преградките. Куин се приближи към умивалниците, завъртя крана, напълни шепите си с вода и я плисна на лицето си. Чу се шум от сифон и секунда по-късно Ванлийс се появи, потен и блед. Когато зърна Куин, замръзна на място.

— Всичко наред ли е, господин Ванлийс? — попита Куин спокойно, докато си бършеше ръцете в книжната кърпа.

— Вие ме тормозите — изрече Ванлийс.

Куин повдигна вежди.

— Бърша си ръцете.

— Последвахте ме тук.

— Само за да се уверя, че си добре, Джил. — „Горкичкият“ — помисли си с насмешка. — Знам, че си разстроен. Не те обвинявам. Но искам да разбереш, че няма нищо лично. Не преследвам лично теб. Преследвам убиец. Правя каквото е необходимо, за да си свърша работата. Нали разбираш? Търся истината, справедливостта, нито повече, нито по-малко.

— Не съм наранил Джилиан — заяви Ванлийс, защитавайки се. — Не бих го направил.

Куин внимателно претегли изявлението. Не очакваше сериен убиец да си признае каквото и да е. Много от тях говореха за престъпленията си в трето лице, дори след като без всякакво съмнение докажеха вината им. Други се отнасяха към тази част от себе си, способна да извърши убийство, като към съвсем отделно същество. Синдромът на злото — братът близнак, би казал той. Дава възможност на човек със зачатъци на съвест да даде разумно обяснение, да отстрани вината от себе си и да я прехвърли върху тъмната си страна.

Този Джил Ванлийс, който стоеше пред него, не би убил никого. Но тъмната му страна?

— Познаваш ли някого, който би наранил Джилиан? — попита той.

Ванлийс се намръщи и наведе глава.

— Не.

— Добре, в случай че се сетиш за някого — Куин извади визитката си.

Ванлийс неохотно я взе, погледна я от двете страни, като че ли търсеше някакво проследяващо устройство, вградено в хартията.

— Трябва да спрем този убиец, Джил — каза Куин, отправяйки му продължителен, тежък поглед. — Той е от възможно най-лошите и аз ще направя всичко по силите си, за да го отстраня. Който и да е.

— Добре — промърмори Ванлийс, — надявам се да успееш.

Той пъхна картичката в предния си джоб и излезе от тоалетната, без да си измие ръцете. Куин се намръщи и се обърна отново към умивалника, упорито взирайки се в отражението си в огледалото, като че ли можеше да забележи някакъв знак върху собственото си лице, някакво скрито и сигурно доказателство, че Джил Ванлийс беше търсеният човек.

Всички късчета от мозайката бяха налице. Да можеше само да ги сглоби правилно… Ако ченгетата можеха да намерят само едно доказателство…

Ковак се появи минута по-късно и отстъпи назад пред отблъскващата миризма.

— Боже! Какво е ял тоя тип на закуска — полуразложен труп ли?

— Това е от нерви — каза Куин.

— Почакай да разбере, че го следим. Какви ли нерви ще го затресат.

— Да се надяваме, че ще сбърка. Ако го спипаш с колата, може той да се окаже мръсникът. Но може просто да е от ония патетични скапаняци, които оправдават правото да убиваш. А истинският Джо Подпалвача да си седи вкъщи, гърчейки се от наслада, докато слуша записите от мъченията.

— Като стана дума, техникът от БСА се обади — каза Ковак. — Вика ни да чуем записа от снощи, след като си е поиграл с него.

— Могъл ли е да разграничи гласа на убиеца?

— Убийци, в множествено число — подчерта Ковак. — Мисли, че са двама. И забележи. Смята, че единият е жена.

 

 

Кейт влезе в кабинета на Сабин, като си мислеше, че всъщност са изминали само няколко дни от предишната им среща тук, която я бе въвлякла в този случай. Понякога й изглеждаше, че е изтекла година. За няколко дни животът й се беше променил. А още нищо не беше свършило. Не още.

Сабин и Роб станаха от местата си. Сабин изглеждаше уморен и мрачен. Роб — напрегнат. Малките му очички бяха твърде светли на фона на главата му с форма на тиква, блестяха като че ли имаше температура. Треската на справедливото възмущение.

— Е, къде е оня с черната качулка и брадвата? — попита Кейт, като пристъпи към стола, предназначен за нея.

Сабин се намръщи, сякаш току-що беше попречила на встъпителното му слово.

Роб го погледна.

— Виждаш ли? Ето за какво ти говоря!

— Кейт, едва ли сега е подходящото време да си подхвърляме шеги — укори я Сабин.

— Нима се пошегувах? Успях да загубя единствения си свидетел в най-голямото разследване на убийство, което е ставало тук от години. Няма ли да ми отрежете главата? След снощи се изненадвам, че Роб вече не я държи в ръцете си.

— Не мисли, че не бих искал — отвърна Маршал. — Като цяло си твърде лекомислена, Кейт. Имам предвид отношението ти към мен. Нямаш никакво уважение.

Тя се обърна към Сабин, без да удостои шефа си с отговор.

— Но?…

— Но аз се намесвам, Кейт — каза Сабин, отново заемайки мястото си. — Ситуацията е твърде наелектризирана. Навсякъде духовете са възбудени.

— Но тя винаги се отнася към мене така!

— Престани да хленчиш, Роб — нареди Сабин. — Тя е най-добрият адвокат, който имаме. Това ти е известно. Ти я предложи за тази задача по много причини.

— Да ти напомня ли, че вече нямаме свидетел?

Сабин се втренчи в него.

— Не, не е необходимо.

— Аз бях отговорна за Енджи — намеси се Кейт, — никой не съжалява повече за изчезването й от мен. Ако можех да направя нещо, ако можех да върна вчерашния ден и да направя нещо по-различно…

— Ти самата заведе момичето във „Феникс“ снощи. Не е ли истина? — попита Сабин с тона на прокурор.

— И се предполага, че къщата се намира под наблюдението на полицията. Вярно ли е това?

— Да.

— Тогава обвинявам тях за този кошмар. Каквото и да е станало с момичето — дали е била доведена тук, или е оставена сама — грешката е тяхна, не наша.

Кейт хвърли поглед на часовника си, мислейки си, че аутопсията отдавна е завършила. Ако имаше някакво недвусмислено доказателство, че трупът в колата принадлежи на Енджи, Сабин щеше да знае.

— Искам да останеш на разположение на следствието, Кейт…

— Известно ли ни е… — започна тя, ударите на сърцето и се ускориха, докато се мъчеше да формулира въпроса, като че ли отговорът зависеше от начина, по който е зададен. — Жертвата в колата — имате ли информация за нея?

Роб й хвърли неприязнен поглед.

— Нима някой от приятелите ти полицаи не ти се е обадил от моргата?

— Опасявам се, че днес са доста заети.

— По време на аутопсията беше намерена шофьорската книжка на жертвата.

Той си пое дъх, за да й предаде новините бързо и отведнъж, но после се сепна, изглежда, че размисли. Колебанието му изопна нервите й.

— Няма ли да седнеш, Кейт — каза загрижено Сабин.

— Не. — По тялото и вече пробягваха тръпки, започна да й се повдига. Пръстите й се впиха в облегалката на стола. — Защо?

Роб вече не изглеждаше самодоволен, нито ядосан. Лицето му преднамерено беше станало безизразно. — Жертвата беше Мелани Хеслър, клиентката ти.