Тами Хоуг
Пръст от пръстта (24)

24.

Кейт все още трепереше, когато стигнаха до къщата й. Куин беше настоял да види нейното жилище и за втори път през тази нощ тя не се бе противопоставила. Споменът за писъците кънтеше в главата й. Тя ги чуваше, макар и слаби, но непрекъснати, докато се измъкваше, без да каже и дума от колата и излизаше от гаража, докато въртеше из ръцете си ключовете от задната врата, докато преминаваше през кухнята към коридора, за да включи термостата.

През цялото време Куин се движеше зад нея като сянка. Очакваше той да каже нещо за изгорялата крушка в гаража, но и да беше казал, не го чу. Чуваше единствено ударите на сърцето в ушите си, неимоверно силното дрънкане на ключовете, мяукането на Тор, бръмченето на хладилника… и на фона на всичко това — писъците.

— Толкова ми е студено — каза тя, влизайки в кабинета, където настолната лампа все още гореше, кадифеният шнур лежеше захвърлен върху канапето. Втренчи се в телефонния секретар — лампичката му не светваше — и си спомни, че някой бе позвънил на клетъчния й телефон в 10,05, 10,08 и 10,10 и след това мълчеше.

Полуизпита чаша джин с тоник беше оставена върху бележника й, ледът отдавна се беше разтопил. Кейт я вдигна с трепереща ръка и отпи глътка. Тоникът се беше разгазирал, но тя не обърна внимание, не усети нищо от вкуса му. Куин взе чашата от ръката й и я остави настрани, след което нежно обхвана раменете й и я обърна с лице към себе си.

— Не ти ли е студено? — промълви тя. — Цяла вечност минава, докато се стопли помещението. Вероятно трябваше да си сменя жилището — това е старо като Мойсей, — но не ми дойде на ума, докато времето не се промени. Може би трябва да запаля огън — предложи и веднага почувства как кръвта нахлу в лицето й. — Господи, не мога да повярвам, че казах това. — Исусе, колко съм…

Тя преглътна с усилие и погледна към чашата, която вече беше извън обсега й.

Куин постави ръка на страната й и обърна лицето й към себе си.

— Не говори — каза меко той.

— Но…

— Тихо.

Внимателно, сякаш беше от стъкло, сключи ръце около нея и я привлече към себе си. Още една покана да се облегне на него, да се остави на течението. Знаеше, че не бива. Ако го направеше дори за момент, щеше да бъде изгубена. Чувстваше необходимостта да продължава да се движи, да говори, да прави нещо. Ако се оставеше нещата да се развият от само себе си, ако останеше неподвижна, ако не вършеше нещо безсмислено и безполезно, щеше да я залее вълна отчаяние и какво щеше да прави тогава?

Да се озове беззащитна в ръцете на един мъж, когото все още обичаше, но не можеше да има.

Истинското значение на този отговор беше достатъчно важно, за да отнеме и малкото сила, която й беше останала, и сякаш иронично я изкушаваше да приеме подкрепата, която Куин й предлагаше за момента.

Никога не беше спирала да го обича. Беше заключила любовта си в потайно местенце в сърцето си и не смяташе да я пусне отново на бял свят. Вероятно се бе надявала тя да избледнее и да умре, но всъщност само я бе приспала.

Почувства, че я пронизва нова тръпка, и остави главата си да намери вдлъбнатината на рамото му. С ухо, долепено до гърдите му, чуваше биенето на сърцето му и си припомни всички други пъти, много отдавна, когато беше негова и той я утешаваше, а тя си бе въобразила, че това, което имат, ще продължи вечно.

Господи, искаше й се да го повярва и сега. Искаше да повярва, че не се връщат от местопрестъплението, че свидетелката й не е изчезнала и Куин е дошъл заради нея, а не заради работата, която винаги поставяше на първо място.

Не беше честно да се чувства толкова добре с него, да бъде толкова близо до доволството, удобно обгърната от ръцете му, да гледа на живота си без страх, макар че можеше да види пукнатините в него, липсващите фрагменти, избледняващите цветове, притъпените чувства. Струваше й се несправедливо да разбере всичко това, когато вече бе решила, че никой не й трябва, че със сигурност е най-добре да не се нуждае от него.

Почувства как устните му докосват челото, после страната й. Изоставяйки и без това слабата си воля, извърна нагоре лице и остави устните му да намерят нейните. Топли, твърди, единствените за нея. Чувството, което я обзе, се състоеше от равни части болка и удоволствие, сладост, и горчивина. Целувката беше нежна, внимателна, деликатна — молеше, а не завладяваше. Когато Куин повдигна леко главата си, в очите му се четеше въпрос и предупреждение, сякаш чрез целувката му се беше предала всяка нейна нужда и предчувствие за злина.

— Искам да седна — промълви Кейт, отстъпвайки назад. Ръцете му се отдръпнаха от нея и студените тръпки отново я обвиха като мантия. Взе чашата от бюрото и се сгуши в ъгъла на канапето, като придърпа кадифения шнур в скута си.

— Не мога да го направя — каза меко тя, повече на себе си, отколкото на него, — толкова е трудно. Толкова е жестоко. Не искам да разчиствам бъркотията, когато се завърнеш в Куонтико — тя отпи от джина и поклати глава. — Да не се беше връщал вкъщи, Джон.

Куин седна до нея, поставяйки ръце на бедрата си.

— Наистина ли мислиш това, Кейт?

Сълзи напираха под клепачите й.

— Не. Но какво значение има? Желанията ми никога не се сбъдвали.

Тя допи питието, остави настрана чашата и разтри лицето си с ръце.

— Бих искала Емили да е жива, но не е. Да можеше Стивън да не ме обвинява, но той го прави. Бих искала…

Рязко млъкна. Какво трябваше да каже? Че би искала Куин да я обича повече? Да се оженят, да имат деца и да живеят в Монтана, да отглеждат коне и да се любят всяка нощ? Фантазии, които биха подхождали на някоя наивница. Господи, чувстваше се като глупачка дори само заради тези си мисли. Не би могла да ги изважда на показ от потайните кътчета на съзнанието си. Беше абсолютно сигурна, че няма да ги сподели и да рискува да изглежда още по-идиотски.

— Бих желала много неща. Но само с желания нищо не става — каза тя. — Точно сега искам да затворя очи и да не виждам кръв, да запуша ушите си и да не чувам писъци, да избягам от този кошмар, и да заспя. Със същия успех мога да поискам луната.

Куин сложи ръка на раменете й, почувства колко са стегнати мускулите й и започна да я разтрива.

— Бих ти дал луната, Кейт — каза той. Припомни си старата, позната близост, която свързваше и двамата. — Ще събера звездите, ще ги смъкна и ще ти ги дам да си направиш колие от тях.

Заляха я твърде много чувства, унищожавайки и последната й съпротива. Беше уморена и наранена — след всичко преживяно: случаят, спомените, мъртвите мечти. Тя зарови лице в ръцете си.

Куин я обгърна, отново притискайки главата й до рамото си.

— Няма нищо — прошепна той.

— Не е вярно.

— Нека те прегърна, Кейт.

Тя не можеше да се принуди да каже не. Не можеше да понесе мисълта да се отдръпне, да остане сама. Твърде дълго време беше стояла сама. Искаше той да я утеши. Нуждаеше се от силата му, от топлината на тялото му. Обгърната от ръцете му, тя чувстваше, че е там, където е мястото й, за първи път от много време.

— Никога не съм спирал да те обичам — прошепна той.

Кейт го притисна към себе си, но не си позволи да го погледне.

— Тогава защо ме остави да си отида? — попита, гласът издаваше болката й. — Защо ти си отиде?

— Мислех, че така искаш, че именно това ти е нужно. Мислех, че така ще бъде най-добре за теб. Накрая ти не се нуждаеше от вниманието ми.

— И ти се обвърза с ОПР заради мен…

— Заради Стивън, не заради теб.

— Игра на думи. Стивън искаше да те накаже заради мен, заради нас.

— А заради нас ти искаше да се скриеш.

Тя не се опита да го отрече. Тайната им любов беше толкова особена: магия, за която много хора мечтаят, но не могат да я намерят, магия, каквато нито един от двамата не беше познавал преди. Но след като накрая тайната беше разкрита, магията изчезна. Под грубия прожектор на хорското любопитство любовта им се беше превърнала в обикновена връзка, в нещо безвкусно и евтино. Никой не беше разбрал, дори не се беше опитал, не беше проявил желание. Никой не беше видял болката й, мъката й. Не беше от тези жени, които се давят в скръбта си, изоставени от студени и бездушни съпрузи. Беше мръсница, която мами покрусения си съпруг, докато дъщеря им лежи студена в земята.

Не можеше да каже, че собственото й чувство за вина не беше отражение на някое от тези чувства, въпреки че би трябвало да се познава по-добре. Не й беше присъщо да лъже или мами. Беше възпитана в комбинацията от католическа вина и себепорицание, присъщо на шведите. Люшкаше се между самообвиненията си за смъртта на Емили и собственото си усещане за накърнен морал, не й беше възможно да се освободи от тях — особено когато човекът, от когото очакваше помощ, се беше отдръпнал, борещ се със собствените си болка и гняв.

Споменът за това, колко беше объркана, я накара отново да се овладее, неспокойна, недоволна от чувствата, възкръснали от спомените.

— Вероятно щеше да ме последваш — каза тя, — но като изключим ОПР и работата ти, за теб не съществуваше друго — мислех, че обичаш работата си повече от мен — призна, шепнейки, след което се усмихна на Куин. — Помислих, че за теб проблемите, които създавам, са повече от това, което струвам.

— О, Кейт… — Той пристъпи по-близо, като наклони назад главата й и се взря в очите й. Неговите бяха тъмни като нощта, блестящи и настойчиви.

Нейните излъчваха уязвимост, която винаги го бе вълнувала — несигурност, заровена под пластове от изкуствено създадена упоритост и сила. Несигурност, подобна на неговата собствена, нещо, което криеше и от което се страхуваше.

— Пуснах те, защото мислех, че така искаш. И потънах в работата си, защото тя бе единственото, което можеше да притъпи болката. Отдавал съм всичко, което имам, на работата си — говореше тихо той. — Не зная дали все още ми е останало нещо, което си струва. Но зная, че никога не съм я обичал — нито каквото или когото и да е — по начина, по който съм обичал теб, Кейт.

Тя не отговори нищо. Куин почувства как времето се изплъзва, видя как една сълза се търкулна по бузата й. Замисли се за това, как се бяха отдалечили, как се бяха загубили един друг, знаеше, че нещата са по-сложни от простата липса на общуване. Чувствата, страховете, гордостта и болката, които се бяха вклинили между тях, бяха уникални по своята същност. Толкова остри и истински, че нито един от двамата не беше имал смелостта да се изправи срещу им. По-лесно беше да оставят нещата такива, каквито са. Но това щеше да е и най-трудното нещо, което са извършвали през живота си.

— Ние сме страхотна двойка — прошепна той, повтаряйки като ехо това, което беше казала в колата на Ковак. — Чувстваш ли го, Кейт? Нима вече не съм ти нужен? Не ме ли обичаш вече? Нима…

Тя притисна треперещи пръсти до устните му, като поклати глава.

— Никога — каза тя толкова тихо, че думата прозвуча като полъх на вятър. — Никога.

Беше го мразила. Беше негодувала срещу него. Едновременно го бе обвинявала и се бе опитвала да му прости. Но никога не беше спирала да го обича. Колко ужасна беше тази истина — че за пет години нуждата от него не беше изчезнала, че никога не беше имала по-близък човек до себе си. Сега чувството се надигна в нея подобно на отново разгорял се огън, подклаждан от изтощението, страха и всичко останало.

Тя се изправи, за да посрещне устните му. Почувства вкуса им и солта на собствените си сълзи. Ръцете му я обгърнаха и я притиснаха, като я наклониха назад, прилепвайки тялото й към неговото.

— Господи, Кейт, имам нужда от тебе — призна той, докосвайки с устни ухото й. — Толкова ми липсваше.

Целуна го по бузата и прокара ръка по късо подстриганата му коса.

— Никога не съм желала друг мъж, както желая теб… желая те…

Доловил разликата, той се отдръпна от нея, за да я погледне. Не я попита дали е сигурна. Сигурно се страхува от отговора, предположи Кейт. Тя също се страхуваше. Не чувстваше сигурност. Нямаше логика, не съществуваше нищо, освен настоящия момент, обърканите и първични чувства, нуждата да бъде с Куин… само с него.

Поведе го за ръка нагоре по стълбите. Той се спря на три пъти, за да я целуне, да я докосне, да зарови лице в косите й. В спалнята си помогнаха един на друг да се съблекат. Преплетени ръце, нетърпеливи пръсти. Ризата му — на облегалката на стола, полата й — на купчинка на пода. Без да се откъсват един от друг. Нежност. Целувка. Нетърпелива прегръдка.

За Кейт докосването на Куин представляваше спомен, надхвърлящ реалното време. Усещането за ръката му върху кожата й се запечатваше в съзнанието и сърцето й. То извади на повърхността желание, което беше познала само с него. Изведнъж почувства прилив на топлина и сладка болка. Като че ли се бяха разделили за пет дни, а не за пет години.

Задъхана, почувства как устните му докосват гърдите й, простена, когато ръката му се плъзна между бедрата й, пръстите му се сгорещиха от топлината и влагата й. Бедрата й инстинктивно се извиха в дъга, както преди много време, толкова отдавна.

Ръцете й се движеха по тялото му. Позната територия. Възвишения и падини, образувани от мускулите и костите му. Гладка, гореща кожа. Вдлъбнатината на гръбначния му стълб. Напрегнатата му мъжественост, твърда като мрамор, нежна като кадифе. Плътните му мускулести бедра, напористи да разделят нейните.

Тя го насочи към себе си, чувствайки невероятна възбуда, когато той я изпълни изцяло, същата, която изпитваше всеки път, когато се любеха. Усещането, удивлението от нея не можеше да избледнее, само се изостряше. Той чувстваше същото. Можеше да го долови в очите му, докато гледаше надолу към нея на светлината на лампата: огромната наслада, топлината, изненадата, чувството на отчаяние, защото знаеха, че магията се получава само когато са заедно.

Последното я накара да извика. Тя беше единствената, наистина единствената. Мъжът, за когото се беше омъжила, чието дете беше родила, не можеше да я накара да изпита трепета, който я обземаше с Джон Куин, дори само когато той влезеше в стаята.

Тя го прегърна по-силно, започна да се движи по-бързо и заби нокти в гърба му. Той я целуна продължително, властно и собственически и езикът му се плъзна между зъбите й. Наново проникна в нея още по-силно, след което се отдръпна назад, отклонявайки и двамата от ръба.

Времето загуби своя смисъл. Не съществуваха секунди, само въздишки и промърморени слова, нямаше минути, само приливът и отливът на удоволствието. И когато краят наистина дойде, донесе със себе си чувства, които експлодираха във всички цветове на дъгата. Обзе ги странна смесица от отмала и напрежение, задоволство и неудовлетвореност, докато изтощението напълно ги покори и те заспаха прегърнати.