Серия
Сага за Ирландия (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heart of the Sea, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 110 гласа)
Сканиране и разпознаване
Ellia (2010)
Корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Нора Робъртс. Сърцето на океана

ИК „Бард“, София, 2000

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954–585–160–9


Глава 1

Селцето Ардмор, графство Уотърфорд, е сгушено в южния бряг на Ирландия, а пред него се простира морето. Каменна стена се вие и следва лъкатушенията на покрития със златист пясък плаж.

Гордостта на жителите му са близките живописни скали, обрасли със зелена трева, и хотелът, кацнал на върха. Ако човек предприеме разходка по тясната пътека, още на билото на първия хълм ще види руините от параклиса и кладенеца на свети Деклан.

Гледката си заслужава изкачването — там небето и морето се сливат, а селцето лежи долу. Това е свещена земя и макар тук да има много гробове, само върху един камък се чете надпис.

Селцето се гордее и с чистите си улички, с боядисаните къщурки — някои с традиционни сламени покриви, както и с няколко стръмни хълма. Дворовете предлагат изобилие от цветя: преливат от саксии, кошници и гърнета по первазите на прозорците. Картината е очарователна, независимо дали човек гледа селцето от горе, или отдолу, а жителите му дори не се опитват да скрият радостта си, че втора година подред печелят наградата „Спретнато селище“.

На върха на хълма с останките от параклиса на свети Деклан се издига кръгла кула и се виждат руини от построената през дванадесети век катедрала в чест на светеца. И за да ви смаят съвсем, местните хора ще ви осведомят, че Деклан е пристигнал тук цели тридесет години преди появата на добрия свети Патрик.

Не че се фукат — просто искат да сте наясно как стоят нещата.

Любопитните биха открили чудесни примери на Ogham, издялани върху камъните, които са поставени в останалата без покрив катедрала, както и римска аркада, белязана от времето и ветровете, но все още величествена и приковаваща вниманието.

Селцето всъщност не парадира с величие; то е просто приятно място с някое и друго магазинче и разпръснати къщурки, построени по-навътре от прекрасните пясъчни плажове.

На табелата, обозначаваща влизането в землището му, пише „Failte“, което означава „Добре дошли“.

Именно комбинацията от древна история и простосърдечни гостоприемни жители привлече вниманието на Тревър Магий.

Коренът на предците му бе от Ардмор и Олд Париш. Дядо му бе роден в къщурка съвсем близо до залива Ардмор, тук бе прекарал първите години от живота си, вдишвайки влажния морски въздух. Сигурно е държал майка си за ръка, докато тя е отивала до магазините или се е разхождала по плажа.

Дядо му бе напуснал селцето и страната си, отвеждайки в Америка съпруга и син. Доколкото Тревър знаеше, никога не се бе върнал по тези земи, нещо повече — никога не бе погледнал назад. Горчиво отчуждение изпълваше сърцето на стария мъж. Денис Магий рядко споменаваше родната Ирландия, Ардмор и рода, който остави зад себе си.

Затова Тревър имаше бегла представа за Ардмор, гризеше го известно любопитство, а причината да избере именно това място беше от личен характер.

Ала той можеше да си позволи да задоволява капризите си.

Беше строител и подобно на дядо си и баща си строеше солидно и с размах.

Първоначално дядо му си изкарвал прехраната, редейки тухли. Състояние натрупал по време и след Втората световна война от търговия с недвижими имоти — постепенно изцяло се бе посветил на покупката и продажбата на терени, а за строителството наемал работници.

В спомените на стария Магий липсваше каквато и да било сантименталност към началото на трудовия му път, точно както и към родината му. Като се замислеше, Тревър си даваше сметка, че дядо му всъщност не бе проявявал сантименталност към нищо.

Ала Тревър бе наследил сърцето и ръцете на строител, както и хладния здрав разум на бизнесмен, и се бе научил да използва умело и двете.

И тук щеше да приложи способностите си, за да построи зала за традиционна музика с вход през вече спечелилата си добра слава кръчма на семейство Галахър.

Още преди да намери време в натоварената си програма, за да дойде на място, сделката с Галахърови бе уговорена, а теренът за строителството разчистен. Но ето че вече бе тук и възнамеряваше не само да подписва чекове и да наблюдава.

Искаше лично да участва в проекта.

Дори през месец май и при такъв умерен климат човек здравата ще се изпоти, ако от ранно утро бърка бетон. Облечен в дънково яке и с чаша димящо кафе в ръка, сутринта Тревър излезе от къщурката, която нае за времето на престоя си. Сега, няколко часа по-късно, бе захвърлил якето, а ризата му бе станала влажна.

Беше готов да плати и сто лири за една студена бира.

Кръчмата се намираше в съседство със строежа. Знаеше, защото се отби там вчера. Сигурно е отворено и по обед, но как да утоли жаждата си със студена бира, след като забранява на наетите строители да пият по време на работа?

Разкърши рамене и разтри врат, докато се оглеждаше наоколо. Бетонобъркачката боботеше равномерно, а мъжете си подвикваха и работеха здравата. Такава е музиката на избрания от него занаят, помисли си Тревър. Никога не му омръзваше.

Това бе урок от баща му — да усвои всички фази на строителството; такова бе кредото на Денис младши и синът му следваше неговите стъпки. Повече от десет години — даже петнадесет, ако брои летата, през които се бе потил по строежите — бе изучавал тънкостите на строителството.

Какви болки в гърба, колко рани и изтръпнали мускули!

Сега, на тридесет и две, той прекарваше повече часове в заседателни зали и по съвещания, отколкото на скелето, но никога не изгуби радостната тръпка и удоволствието лично да замахва с чука.

Възнамеряваше, докато е в Ардмор, да си достави за пореден път тази наслада при изграждането на залата.

Вниманието му привлече дребна жена е избеляло кепе и разкривени боти — тя приближи бетонобъркачката и проследи как течната маса се стича по гумения ръкав от камиона, прескочи купчина пясък и камъни и с лопата в ръка даде знак на оператора да спре; после заедно е другите работници се зае с изравняването на изсипания бетон.

Брена О’Тул, спомни си името й Тревър и остана доволен, че в този случай се довери на инстинкта си. Наемането на Брена и баща й за бригадири на проекта се оказа правилно решение. Не само заради умението им да строят, прецени той — а то беше впечатляващо, — но и защото двамата познаваха селските жители. Благодарение на опита им работата течеше гладко при това наетите строители бяха доволни и здравата се трудеха.

При такъв вид проекти одобрението на обществеността има не по-малко значение от яките основи.

Да, добре се получаваше. Трите дни, прекарани в Ардмор, му показаха, че не е сбъркал при избора на двамата О’Тул.

Брена се канеше да напусне площадката и Тревър пристъпи да й подаде ръка.

— Благодаря. — Опря се на лопатата. Независимо от мръсните боти и избелялото кепе, приличаше на самодива — млечнобялата й кожа контрастираше с няколкото немирни, яркочервени кичура коса. — Тим Рейли твърди, че поне още няколко дни няма да вали, а той почти никога не греши в прогнозите си. Надявам се да излеем плочата, преди да започнете да се притеснявате за времето.

— Бяхте напреднали доста още преди да се появя.

— След като получихме одобрението ви, нямаше причина да се чака. Ще имате добра, стабилна основа, господин Магий, и то — в срок.

— Трев, ако обичаш.

— Добре, Трев. — Бутна кепето назад и вдигна глава, за да го погледне в очите. Беше доста по-висок от нейните метър и петдесет и пет. — Хората, които изпрати от Америка, са чудесен екип.

— Лично съм ги подбирал и съм напълно съгласен.

Прецени тона му като леко надменен, но не и недружелюбен.

— И никога ли не се спираш на жени?

Той се усмихна бавно, лицето му просветля и весели пламъчета блеснаха в очите му с цвят на торфен дим.

— Напротив. Правя го при всяка възможност. За този проект съм ангажирал една от най-добрите си дърводелки. Ще пристигне следващата седмица.

— Радвам се, че преценката на братовчед ми Брайън се оказа точна: наемаш заради уменията, а не според пола. Добра работа отхвърлихме тази сутрин — отбеляза тя и кимна към строежа. — А това гръмогласно чудовище ще ни прави компания още известно време. Утре Дарси се връща от ваканция и те уверявам, че доста ще мърмори срещу шума.

— Шумът е приятен. Говори за строителство.

— И аз винаги съм смятала същото.

Останаха един до друг в пълно разбирателство, докато бетонобъркачката изплю поредната доза бетон.

— Ще те почерпя един обяд — обяви Тревър.

— Няма да възразя.

Брена подсвирна, за да привлече вниманието на баща си и загреба, сякаш яде с лъжица. В отговор Майк й се усмихна и помаха, после продължи работата си.

— На седмото небе е — отбеляза Брена, докато отиваха да изплакнат калта от обувките. — Майк О’Тул е най-щастлив, когато е на строеж. Колкото е по-мръсен, толкова по-добре. — Брена тропна няколко пъти с крака и тръгна към вратата на кухнята. — Докато си тук, добре е да отделиш малко време да огледаш наоколо, а не да се занимаваш единствено със строежа.

— Възнамерявам да го сторя.

Разполагаше, естествено, с куп доклади: колко туристи привлича това място, какво е състоянието на пътищата, какви са връзките с по-големите градове. Канеше се обаче и лично да огледа обстановката.

Изпитваше потребност да разгледа наоколо, призна пред себе си Тревър. Вече повече от година нещо го влечеше към Ирландия, към Ардмор. В сънищата му.

— О, ето и моят изключително привлекателен мъж! Занимава се с онова, което прави най-добре — обяви Брена от кухненския праг. — Какво си ни приготвил днес, Шон?

Той се извърна от огромната стара печка — строен мъж с дълги черни коси и сини очи.

— Специалитетът за деня е рибена чорба и сандвич с говеждо. Добър ден, Тревър. Тази тук да не те отрупва с работа?

— Не търпи нещата да са в застой.

— Вярно, че съм припряна, но пък мъжът на живота ми е доста бавен. Шон, подбра ли още няколко песни, които да предложиш на Тревър?

— Май съм доста зает да се грижа за появилата се наскоро в живота ми съпруга. Много е взискателна. — С тези думи протегна ръка да погали Брена и я целуна. — Хайде, разкарайте се от кухнята ми. Тук и без това е достатъчно объркано, нищо че Дарси я няма.

— Утре по това време вече ще си я наругал поне десет пъти.

— Именно затова ми липсва. Дай си поръчката на Синед — обърна се той към Тревър. — Добро момиче е, а и нашата Джуд я пообучи. Просто й е нужна още практика.

— Синед е приятелка на сестра ми Мери Кейт — обясни Брена на Тревър, докато минаваха през летящата врата между кухнята и салона. — С благ нрав е, макар и малко вятърничава. Иска да се омъжи за Били О’Хара и с това се изчерпват амбициите й.

— А какво мисли по въпроса Били О’Хара?

— Понеже не е амбициозен колкото Синед, Били си държи устата затворена. Добър ти ден, Ейдан.

— И на вас. — Най-възрастният Галахър наливаше бира на бара, но вдигна очи към тях. — Значи ли, че ще се присъедините към нас за обяд?

— Точно така. Май си доста зает, а?

— Господ да благослови автобусните обиколки на района — намигна Ейдан и плъзна двете чаши към нетърпеливите ръце.

— Ако искаш, да седнем в кухнята.

— Няма нужда, освен ако не бързате страшно. — Очите му, по-тъмносини от тези на брат му, огледаха помещението. — Обслужването е малко по-бавно от обикновено. Но все още има две-три свободни маси.

— Да се доверим на шефа — обяви Брена и се обърна към Тревър. — Къде предпочиташ?

— Хайде да седнем на маса — така му се отваряше по-добра възможност да наблюдава как вървят нещата в заведението.

Настаниха се на малка маса. Чуваше се жуженето на разговори, стелеше се дим и се носеше ароматът на бира.

— Ще пиеш ли една халба? — попита Брена.

— Не и преди работният ден да приключи.

Устните й трепнаха в усмивка, докато се облягаше назад на стола.

— Така чух и от работниците. Говори се, че си истински тиранин по този въпрос.

Той нямаше нищо против определението тиранин — означаваше, че държи нещата под контрол.

— Отговаря на истината.

— Опасявам се, че ще срещнеш известно затруднение при прилагането на това правило тук. Повечето от тукашните работници са откърмени с „Гинес“ и за тях питието е естествено като водата.

— И аз обичам „Гинес“, но когато някой работи за мен, по-добре да се придържа към водата.

— О, доста си строг, Тревър Магий — изрече го обаче е усмивка. — Е, кажи, харесва ли ти къщурката на Хълма на феите?

— Много. Удобна е, тиха и… има изглед, от който сърцето ти замира. Точно такова нещо ми трябваше. Благодарен съм, че ме настанихте там.

— Никакъв проблем, тъй като е семейна собственост. Единствено на Шон му липсва малката кухня. Новата ни къща още не е готова. Е, живее се в нея, разбира се — добави тя с досада, защото това бе една от честите им горчиви теми, — но възнамерявам да се съсредоточа върху кухнята през свободните дни, за да е по-щастлив той.

— Бих искал да я видя.

— Сериозно? — Изненадана, тя наклони глава. — Ами добре дошъл си по всяко време. Ще ти обясня как да стигнеш. Нали няма да ми се разсърдиш, ако отбележа, че не очаквах да си толкова дружелюбен?

— А какво очакваше?

— Смятах, че приличаш по-скоро на акула. Надявам се, не те обиждам.

— Не. Мога да бъда — зависи от водите, в които плувам. — Погледна встрани и лицето му се стопли, когато съпругата на Ейдан застана до масата. Ала щом понечи да стане, Джуд го възпря.

— Не, не. Няма да сядам, но благодаря все пак. — Положи ръка върху доста издутия си корем. — Здравейте. Аз съм Джуд Франсис и днес ще ви обслужвам.

— Не бива да си на крака и да разнасяш подноси.

Джуд въздъхна, вадейки бележника за поръчки.

— Говориш точно като Ейдан — отбеляза тя и добави: — Почивам си, когато ми е нужно, и не нося нищо тежко. Синед не успява да се справи сама.

— Не се притеснявай, Тревър. В деня, когато съм се родила, благословената ми майка вадила картофи, а после, след като съм се появила на бял свят, отишла да ги изпече. — Като видя присвитите очи на Тревър, Брена се засмя. — Е, не е било точно така, но се обзалагам, че е могла да го направи. Ще взема супа, Джуд и… чаша мляко — добави тя, насочила лукав поглед към Тревър.

— И за мен същото — поръча той, — плюс сандвич.

— Чудесен избор. Ей сега ще ги донеса.

— По-силна е, отколкото изглежда — отбеляза Брена, когато Джуд застана до друга маса. — И по-упорита. Сега, когато си намери посоката, така да се каже, по-усилено се старае да докаже, че може да направи онова, от което я възпираш. Но Ейдан няма да допусне да се преумори, уверявам те. Той направо я обожава.

— Да, забелязах. Мъжете Галахър са посветени на съпругите си.

— И така трябва да бъде. — Отпусна се, протегна крака и свали кепето. Яркочервените къдрици се посипаха по раменете. — Е, нали не го намираш, как да кажа — прекалено селско — тук при нас, след като си свикнал да живееш в Ню Йорк?

Замисли се за терените, по които бе работил: кални свлачища, наводнения, изгаряща жега, мръсотия, саботажи.

— Ни най-малко. След като прочетох докладите на Финкъл, селцето е точно каквото очаквах.

— А, да, Финкъл. — Отлично помнеше разузнавача на Тревър. — Той, според мен, е мъж, който определено предпочита градските удобства. Но ти изглежда не си толкова… придирчив.

— Зависи. За някои неща съм много придирчив. За това приех по-голямата част от предложенията ти за новата зала.

— Какъв чудесен комплимент. — Остана страшно доволна. — Но всъщност имах предвид нещо по-лично. Имам особена слабост към къщурката на Хълма на феите. Там се появява духът на лейди Гуен.

Смайващо, помисли си Тревър. В къщата му имаше призрак. И друг път бе долавял тайнствени неща: в стари сгради, празни помещения, пусти терени. За това обаче човек не говори по време на директорските заседания в компанията, нито дори докато пие студена бира с екипа си, след като са работили до изпотяване през деня. Обикновено не. Но тук мястото е различно, атмосферата е друга. И, което е по-важно, той иска да научи повече.

Всичко, свързано с Ардмор и района, сега представляваше интерес за него. Увлекателна история за призрак би привлякла хората точно както една преуспяваща и добре стопанисвана кръчма. Всичко е свързано с атмосферата.

В кръчмата на Галахър намери атмосфера, която искаше да витае около залата му: старото дърво, патинирано от времето и дима, бе придобило матирана повърхност, приятно съчетаваща се с кремавите стени, с каменната камина, с ниските маси и пейките.

Самият бар бе невероятно красив. Галахърови, забеляза той, грижливо поддържат кестеновия тезгях лъснат до блясък. Възрастта на клиентите е от бебета в скута на майките си до най-стария мъж, виждан някога от Тревър — седеше на стол в далечния край на барплота.

Неколцина от посетителите бяха местни хора — личеше си просто по начина, по който седяха, пушеха или отпиваха от питиетата си, а почти три пъти повече бяха туристите — натрупали фотоапарати, камери, карти и пътеводители по масите; нямаше как да ги сбъркаш.

В разговорите се долавяше смесица от акценти, но преобладаваше чудесният весел ритъм, характерен за речта на баба му и дядо му до края на живота им.

Зачуди се дали не им е липсвало да го чуят отново, защо никога не са пожелали да се върнат отново в Ирландия, макар и за кратко. Какви ли горчиви спомени са ги възпирали? Сега, след цяло поколение, той бе изпитал потребност да дойде тук и да види родното място на предците си.

И още нещо: защо разпозна Ардмор и изгледа от къщурката? А и в момента знаеше какво ще види, когато се изкачи на скалите. Сякаш в главата му имаше картина на местността, която някой бе вложил в него.

Никога не бе виждал снимки. Баща му посети веднъж Ирландия — беше по-млад, отколкото бе Тревър сега, но описанията му бяха съвсем бегли.

Е, в Ню Йорк наистина прочете старателните доклади на Финкъл, придружени с множество фотографии и описания. Но още преди да отвори първата папка, Тревър знаеше какво точно ще види. Знаеше го.

За наследствена памет ли ставаше дума, запита се той, макар да не вярваше особено в подобни неща. Наистина бе наследил очите на баща си: ясни и сиви, леко притворени. Близките му твърдяха, че имал ръцете на дядо си, от него бил и усетът му за бизнес. Но как може един спомен да се предаде чрез кръвта?

Продължи да разсъждава по въпроса, без да спира да оглежда помещението. Както седеше в кръчмата с работните си дрехи, с разчорлени от сутрешната работа тъмноруси коси, и през ум не му минаваше, че прилича по-скоро на местен жител, отколкото на турист. Заради тясното му скулесто лице човек би го взел по-скоро за военен или може би за учен, но не и за бизнесмен. Жената, за която едва не се ожени, твърдеше, че е бил оформен и скулптуриран от див гений.

Трудно забележими белези осейваха брадичката му — резултат от разлетели се стъкла по време на ураган в Хюстън — и засилваха цялостното впечатление за жилавост. Лицето му често бе неразгадаемо, освен ако Тревър Магий не целеше да извлече някаква полза. В момента изражението му бе нещо средно между овладяност и разсеяност, но бързо преля в дружелюбност, когато Брена се върна на масата заедно с Джуд. Брена, забеляза той, носеше подноса.

— Помолих Джуд да седне при нас за няколко минути и да ти разкаже за лейди Гуен. — Брена сръчно сервира обеда. — Тя е seanachais.

Веждите на Тревър се стрелнаха нагоре, а Джуд весело поклати глава.

— Това е келтската дума за разказвач. Всъщност аз не съм истински…

— А кой е на път да издаде книга и пише втора? Книгата на Джуд ще излезе в края на лятото — оповести Брена. — Ще бъде чудесен подарък. Имай го предвид, когато купуваш сувенири.

— Брена! — притесни се Джуд и притвори очи.

— Ще го имам предвид. Някои от текстовете в песните на Шон също са като приказки. Очевидно е стара и славна традиция.

— Описанието ще му хареса. — Брена сияеше, докато вдигаше подноса. — Аз ще се погрижа за поръчките, Джуд, и ще хвърля едно око на Синед. А ти започвай да разказваш. Лично аз съм слушала легендата предостатъчно.

— Разполага с енергия за двадесет души — отбеляза Джуд. Сега вече, почувствала се малко уморена, тя вдигна чашата чай.

— Доволен съм, че я открих за този си проект. Или по-скоро, че тя ме откри.

— Бих казала, че истината е някъде по средата, защото и двамата сте манипулатори. — Сепна се и неволно трепна: — Не влагам никакъв отрицателен смисъл.

— Не го и възприех така. Рита ли бебето? От време на време в очите ти се появява странен поглед — обясни Тревър. — Сестра ми наскоро роди третото си дете.

— Третото? — Джуд въздъхна. — На моменти се питам как ще се справя и с едно. Доста е дейно, но ще трябва да почака още два месеца. — Погали с кръгови движения издутия си корем и отпи от чая. — Вероятно не знаеш, но допреди година живеех в Чикаго.

Той издаде неопределен звук. Знаеше, разбира се. Разполагаше с подробни доклади.

— Планирах да остана тук шест месеца и да живея в къщурката, където баба ми е живяла, след като е загубила родителите си. Наследила я от братовчедка си Мод, починала малко преди да се появя тук.

— Жената, за която прачичо ми е бил сгоден.

— Да. Пристигнах в един дъждовен ден. Мислех, че съм се загубила. И в известен смисъл се бях загубила, но не географски. Всичко ме плашеше.

— Дошла си сама, в чужда страна? — Тревър килна глава. — Това не е характерно за плашлива жена.

— Подобно нещо би казал и Ейдан. — И защото отговаряше на истината, усети, че се чувства съвсем уютно. — Сигурно е по-добре да се каже, че по онова време не познавах достатъчно самата себе си. Както и да е. Завих по алеята към тази къщурка със сламен покрив. И на горния етаж зърнах жена. Имаше прекрасно тъжно лице и бледи руси коси, разпилени по раменете. Погледна към мен и очите ни се срещнаха. В следващия миг се появи Брена. Оказа се, че съм попаднала пред собствената си къща, а жената, която зърнах, е лейди Гуен.

— Призракът?

— Точно така. Звучи невероятно, нали? И определено няма нищо общо със здравия разум. Но съм в състояние точно да ти опиша как изглеждаше. Скицирала съм я. А не знаех нищо за легендата — като теб, когато пристигнах тук.

— Бих искал да я чуя.

— Тогава ще ти я разкажа.

Джуд замълча, за да изчака Брена да се настани на масата и да продължи да се храни.

Говори с лекота, отбеляза Тревър. Със спокоен и естествен ритъм, който увлича слушателя. Разказа му за младата девойка, живяла някога в къщурката върху Хълма на феите. Грижела се за баща си, понеже майка й починала при раждането; занимавала се с домакинската работа и с градината и се държала с достойнство.

Под зеления склон на хълма се намирал сребърният дворец на феите, където Карик управлявал като принц. Бил горд и красив, с развени черни коси и изгарящо сини очи. Именно тези очи останали запленени от лейди Гуен, както нейните — от него.

Между вълшебния дух и смъртната девойка пламнала любов. Нощем, когато всички спели, той я извеждал на разходка върху гърба на крилатия си бял кон. Ала никога не говорели за любовта си — гордостта сковавала думите им. Едни нощ бащата на Гуен се събудил и зърнал Карик точно когато двамата слизали от коня му. Изплашен за дъщеря си, той я обещал на друг и й заповядал да се омъжи незабавно.

Карик полетял с коня си към слънцето и събрал от искрящите му лъчи в сребърната си торба. Когато Гуен излязла от къщурката да го види преди сватбата си, той отворил торбата и диаманти — скъпоценни камъни от слънцето — се изсипали в краката й. „Приеми и тях, и мен — помолил той, защото те са моята страст към теб.“ Обещал й безсмъртие и живот, пълен с богатства и слава. Но нито веднъж, дори тогава, не споменал за любов.

Затова тя му отказала и се прибрала. Разпръснатите по тревата диаманти се превърнали в цветя.

Още два пъти идвал той при нея: първия път тя вече носела дете в утробата си. От сребърната си торба изсипал перли — сълзи от луната, — които бил събрал за нея. Те, обяснил той, били копнежът му по нея. Но копнежът не е любов, а и тя била вречена на друг.

Когато се извърнала, перлите се превърнали в цветя.

Втория път се появил след много години. Гуен била отгледала децата си и се била грижила за болния си съпруг, преди да го погребе. Вече била стара жена. Цялото това време Карик бил прекарал в двореца и кръстосвал с коня си небето.

Спуснал се в морето да изтръгне от недрата му последния си дар за нея. И тези камъни — блестящи сапфири — изсипал в краката й. Те били символ на постоянството му към нея, обяснил той. И когато този път, най-после, заговорил за любов, тя едва успяла да пророни няколко горчиви сълзи — животът й бил свършил. Казала му, че е прекалено късно, че никога не е искала богатство или обещания за слава, а единствено любовта му. Имала нужда да я обича достатъчно, та да преодолее страха си да се откаже от своя свят и да приеме неговия. И за трети, последен път тя се извърнала да го напусне. Сапфирите по тревата се превърнали в цветя, а от обида и гняв той й направил магия: никога да не намери покой без него и да се видят отново чак когато три пъти влюбени се срещнат и се приемат един друг, като рискуват сърцата си и предпочетат любовта пред всичко друго.

 

 

Триста години, пресметна Тревър по-късно, когато влизаше в къщурката, където бе живяла и умряла Гуен. Доста дълго за чакане. Бе слушал как Джуд разказа историята с тихия, омайващ глас на разказвач, без да я прекъсне. Дори не й спомена, че знае отделни части от легендата. Някак си му бяха познати.

Беше ги сънувал.

Не сподели, че и той е в състояние да опише Гуен зелените й очи, овала на лицето. И нея беше сънувал. И за малко, даде си сметка той, да се ожени за Силвия, само защото му напомняше този сънуван образ. Мека жена с непретенциозни маниери. На пръв поглед нещата помежду им би трябвало да вървят, помисли си той, отивайки да си вземе душ, та да отмие натрупаната през деня мръсотия. Продължаваше да се дразни, че отношенията им не потръгнаха. Непрекъснато имаше чувството, че нещо не е съвсем наред.

Тя се досети първа и го остави да си тръгне, преди да се наложи да й признае, че вече гледа към вратата. Може би това го безпокоеше повече от всичко. Не му стигна куражът той да скъса. Макар тя вече да му го бе простила, предстоеше му да го прости и на себе си.

С влизането в спалнята долови аромата. Деликатен, женствен — розови цветове, посипани върху росна трева.

— Призрак, който употребява парфюм — промърмори той, странно развеселен. — Е, ако си стеснителна, обърни се с гръб.

Разсъблече се и влезе в банята.

До края на вечерта се постара да навакса с книжата около строежа. Прегледа получените факсове — предвидливо си бе донесъл апарат — и изстреля отговорите. Когато изчезваше и последната дневна светлина, взе една бира и излезе навън, заслуша се в почти болезнената тишина, а очите му шареха по небето, където звездите започваха да пулсират.

Тим Рейли — който и да беше той — очевидно беше прав. Засега нямаше да вали. Основите на сградата му щяха да се стегнат.

Извърна се да влезе, но някакво движение над главата му го накара да вдигне глава. Кълбо в бяло и сребристо премина през притъмненото небе. Присви очи, за да го различи по-добре, ала не видя нищо, освен проблясващите звезди и издигащия се лунен сърп.

Падаща звезда, реши той. Призрак сам по себе си е едно, но летящ кон, язден от Принца на феите е нещо съвършено различно.

Ала му се стори, че докато затваряше вратата, сред тишината долови веселите звуци на гайди и флейти.