Тами Хоуг
Пръст от пръстта (16)

16.

— Няма да повярваш какви неща ми съобщават по горещата линия — каза Гари Юрек, носейки дебела папка към стаята. — Обади се жена, която твърди, че съседът й е Крематора, защото кучето й не го харесва!

— Какво куче? — провикна се Типен.

— Американски шпаньол — отвърна Елууд, дърпайки стола си. — Сърцато, весело куче, изравящо трупове.

— Прилича ми на теб, Елууд — тупна го Лиска по рамото, докато минаваше.

— Хей, хобито ми си е лично моя работа.

— Нещо ново за Джилиан Бондурант? — попита Хамил.

Юрек направи физиономия на отвращение.

— Да, Джифи Люб, механик в Бруклин Парк, чиято всяка трета дума бе награда.

Куин седна до масата, главата му пулсираше, умът му се опитваше да обмисли няколко неща наведнъж. Кейт, свидетелката, Бондурант. Случаят в Атланта. Случаят „Блексбърг“. Кейт. Кейт…

Допи му се кафе, но стомахът му се сви в болезнен спазъм. Потърси лекарството в джоба си и преглътна таблетка с диетична кола. Мери Мос му подаде купчина снимки.

— Родителите на Лайла Уайт ми ги дадоха. Не знам с какво могат да помогнат, но за тях беше важно. Снимките са били направени няколко дни преди убийството.

— Кой ще докладва новините! — извика Ковак, размахвайки папка над главата си. — Нещо за служителите в парка?

— Открих осъждан насилник на деца, скрил този факт при постъпването си на работа — каза Типен. — Няма нищо друго. Паркът също използва осъдени на общественополезен труд. Ще направим списък.

— Проверката на телефона на Джилиан не показва нещо необичайно — съобщи Елууд. — Обаждания до баща й, психиатърът, нищо особено през последните няколко дни. Изисках разпечатка от клетъчния й телефон, но компютрите им са се развалили, така че още чакам.

— Притежаваме списък с уволнените от Парагон през последните осемнадесет месеца — съобщи Адлър. — Нито един от тях не е бил враждебно настроен към Питър Бондурант.

— Един от тях е съден за ходатайство на проститутка — обади се Хамил. — Но е било преди време, на ергенско парти.

— Идва ми да убия някого — извика Типен.

— Един човек е с обвинение за нападение. Нападнал шефа си, когато разбрал, че от Парагон ще му покажат вратата. Случило се е преди девет месеца. Напуснал е града. Живее в Канон Фолс и работи в Рочестър.

— Далече ли е?

— На половин час оттук.

— Лесно се стига с кола. Ще го държим под око.

— Нашият човек там го проверява.

— В общи линии — продължи Адлър, — никой от работещите за Бондурант не се възхищава от него, но и не е казал нищо лошо — с едно изключение. Бондурант е основал Парагон в края на седемдесетте. Имал е съдружник — Доналд Тортън. Изхвърлил го е през осемдесет и шеста.

— По времето на развода — обади се Ковак.

— Да, платил е на Тортън добри пари. Съдружникът му имал проблеми с пиенето и хазарта. През осемдесет и девета паднал в езерото с кадилака си. Патрулът на езерото го извадил, преди да потъне, но не и преди да развие сериозно мозъчно заболяване. Освен това получил травма на гръбнака. Жена му обвинява Бондурант.

— Защо?

— Не искаше да каже по телефона. Иска лична среща.

— Ще я поема — съгласи се Ковак. — Всеки, който има да каже нещо лошо за Бондурант, е мой приятел.

Уолш се изправи и силно се закашля. Когато накрая се опита да проговори, лицето му бе пурпурно:

— Свързах се с нашето аташе в Париж. Проверяват втория баща — Серж дьо Блан — с помощта на Интерпол и френските власти. Но не ми се вярва да научим нещо. Да измине целия този път, за да убие две проститутки и чак тогава доведената си дъщеря. Не ми изглежда убедително.

— Може да е наел някого — предположи Типен.

— Не — обади се Куин. — Това е класическо садистично сексуално убийство. Убиецът е оттук. Не го прави за пари.

Уолш извади смачкана кърпичка от джоба си и си издуха носа.

— Льо Блан може да се ядоса от разследването и да не е склонен да помогне. Каза, че ще изпрати зъболекарския картон, но това няма да ни помогне. Ще ни предостави и рентгеновите снимки, но не иска да изпрати целият картон.

Лицето на Ковак се озари.

— Защо? Какво се опитва да скрие?

— Може би факта, че е спал с нея, докарал я е до самоубийство, а после я е разкарал — намеси се Лиска и ги информира какво е научила от Мишел Файн. — Помолих Файн да се отбие, за да й вземем отпечатъци от пръстите и да ги елиминираме от апартамента на Джилиан. Между другото, някой определено е почистил мястото през почивните дни. Файн твърди, че Джилиан била разхвърляна. Апартаментът е забележително чист, а приятелката й твърди, че не е имала чистачка.

— Може би убиецът е бил в дома й през нощта — предположи Адлър. — Не е искал да остави следи.

— Мога да разбера, ако само е избърсал отпечатъците — каза Елууд, — но да подреди? Няма смисъл.

Куин поклати глава.

— Не, ако беше отишъл там, нямаше да почисти, по-скоро обратното.

— Значи разполагаме с още една мистерия — констатира Ковак. Обърна се към Лиска. — Проучи ли Файн?

— Не открихме нищо — нито глоби, нито гаранции, няма досие. Няма приятел. Твърди, че с Джилиан не са били в любовни отношения. Сигурно има връзка с наркотици. Но дребна работа, бих казала.

— Може би си заслужава да се поровим — каза Мос. — Лайла Уайт също имаше връзка с наркотици. Един от дилърите я е пребил миналата есен.

— Уили Париш — подсети ги Ковак. — Беше затворен по време на убийството. Няма връзка с Фаун Пиърс.

— Проверих също човека, когото родителите на Уайт обвиняват за пристрастяването на дъщеря им. Местен е, казва се Алън Остертаг. Дребна риба. Работи като продавач в автосалона на баща си.

— Джилиан и Файн са писали заедно музика — каза Куин. Какъв вид?

Нещо от типа фолк и алтернативна — отвърна Лиска. Женски настроения, свързани с омраза към мъжете.

— Къде е музиката? — попита Куин. — Искам да я прегледам.

— Още един скрит талант — обади се Типен.

Куин остро го изгледа.

— Музиката е нещо лично. Разкрива много за човека, който я е писал.

Лиска се замисли и сбърчи вежди.

— Не забелязах нищо, което да не е купено от кой да е музикален магазин, не видях нищо написано на ръка.

— Провери дали приятелката й няма копия — заповяда Ковак.

— Ще го направя, но мисля, че трябва да душим по посока на Ванлийс. Отговаря чудесно на предварителния профил.

— Има ли криминални прояви?

— Нищо сериозно. Няколко глоби за неправилно паркиране, за нарушаване на реда.

— За нарушаване? — думата се открои в ума на Куин. — Това обвинението ли е или крайната присъда?

— Крайната.

— Поровете повече. Много от тези надничащи по прозорците типове успяват да се измъкнат първия път. Изглеждат твърде жалки, за да ги осъдят за сексуално престъпление. Проверете също глобите. Къде са издадени и имат ли връзка с адреса.

Типен се наведе към Адлър.

— Да. Може би си имаме сериен надзъртач.

— Всички започват отнякъде, Типен — отвърна Куин. — Бостънският удушвач също е надничал по прозорците.

Детективите започнаха да стават.

— Хей, май…

— Залавяйте се за работа, момчета. Нямаме време. Тинкс, разбери дали този безобразник не е работил в парка.

— И разбери каква кола кара — добави Куин.

— Ще го направя. Казах му за събранието тази вечер, обзалагам се, че ще дойде.

— Като говорим за това, нека всички да са тук в седем и половина. Ще дойдат групи от отдела по наркотици към БСА, ще записват номерата на колите на паркинга. Юрек ще е церемониалмайстор. Искам останалите в тълпата и се опитайте да не изглеждате като ченгета.

— Експерт съм — обади се Типен, вдигайки брой на „Стар Трибюн“ със заглавие „Специалист по криминални профили от висока класа идва от ФБР да разгледа случая“.

Куин се намръщи, потискайки гнева си и желанието си да удари с юмрук Типен.

— Не ме интересува заглавието, ще кажа няколко думи.

— Като при нас?

— Какво искаш да ти кажа, Типен? Че убиецът ще носи червени обувки?

— И това е нещо. Какво си направил досега? Определи възрастта, предположи, че има две превозни средства, че спи с майка си и си купува порно списания? Голяма работа.

— Не си спомням да съм споменавал, че спи с майка си.

— Тип разкрива детството си.

— Майната ти, Чънк.

— Може би — каза замислено Куин и изгледа детектива. — Възможно да е бил свидетел или жертва на сексуално насилие, когато е бил дете. Майка му вероятно е ходила безразборно с мъже, може би е била проститутка. Бащата е бил слаба или напълно отсъстваща фигура. Възпитанието му е било оставено на случайността. Бил е умно дете, но не му е вървяло в училище. Не е можел да се приобщи към другите деца. Умът му е бил пълен с мисли за доминиране и контрол над връстниците. Бил е жесток към животните и останалите деца. Правел е пожари, крадял е. Бил е патологичен лъжец от ранна възраст. В гимназията не е можел да се концентрира заради пристрастяването си към еротичните фантазии, които вече са се превръщали в насилствени. Имал е неприятности с властите, но майка му е оправяла нещата. Това го е окуражило да се държи още по-зле и да не я уважава.

Типен вдигна ръце.

— Ако човекът до мен тази вечер ми каже: „Здрасти, аз съм Хари, майка ми правеше секс с мен, когато бях дете“, какво да сторя?

— Главата ти е пълна с глупости, Типен — каза Лиска.

— Когато се разровя в досието на Ванлийс, ще използвам всичко, за което говорехме.

— Анализът е оръжие — отвърна Куин. — Можеш да го накараш да работи за теб или да го оставиш в кутията за инструменти. Когато се смесите с тълпата тази вечер, търсете някой, който е развълнуван или нервен. Вслушвайте се във всеки, който знае твърде много за случая, който изглежда запознат с работата на полицията. Или направете като Типен — чакайте някой да ви каже, че е спал с майка си.

— Господи, знаеш ли какво можеш да сториш с голямата си уста? — възкликна Типен, ставайки отново.

Ковак застана между тях.

— Заведи твоята в „Патрик“ и я напълни със сандвичи, Типен. Тръгвай, преди да ме вбесиш.

Лицето на Типен се изкриви.

— Майната ви! — измърмори той, грабна палтото си и излезе.

Ковак погледна подозрително Куин. Телефон звънеше в някоя от стаите по коридора. Останалите от работната група започнаха да се разотиват, всеки искаше да хапне преди голямото събитие.

— Да си добро ченге и гадняр едновременно не е добре — каза Лиска, взимайки палтото си.

— За кого говориш, за мен или за него? — попита Куин.

— Хей, Сам! — извика Елууд. — Ела да видиш това!

— Типен е идиот, но е добър детектив — каза Лиска.

— Няма нищо — Куин се усмихна разсеяно и облече палтото си. — Скептицизмът помага на добрия агент.

— Така ли мислиш? — тя присви очи и го изгледа, сетне се изсмя и го перна през ръката. — Малко полицейски хумор. Значи разполагаме с малко повече информация за Джилиан и двете проститутки. Искаш ли да го обсъдим, може да пийнем някъде…

— Хей, Тинкс — изръмжа Ковак, влизайки в стаята с купчина факсове в ръка. — Искаш ли да хапнем…

Лиска се поколеба.

— Иди да ядеш сам, Ковак.

— Ще си готова да платиш, за да видиш това.

— Ще замерям с монети грозния ти задник.

Той вдигна палец и тя си тръгна, като хвърли на Куин кисел поглед.

— Луда е по мен.

Лиска сви рамене и излезе.

Ковак заговори по работа:

— Искаш ли да те откарам някъде? Нуждая се от помощ.

— По какъв повод?

Очите му блестяха, докато размахваше факсовете пред него.

— Телефонните записи на Джилиан Бондурант. Обадила се е два пъти след полунощ — след като е напуснала дома на баща си. Едното обаждане е до психолога, а другото до татко й.

 

 

Забеляза ги да идват. Стоеше в прекрасния музикален салон до малкия роял и държеше снимки на Джилиан като дете. Видя как колата спира пред вратата. Стара, очукана кафява кола… Ковак.

Домофонът иззвъня. Хелън още не си бе тръгнала. Беше в кухнята и щеше да пусне Ковак, защото беше от полицията.

Не за пръв път си помисли, че би трябвало да повика секретаря си от Парагон, за да пази в буквалния и преносния смисъл вратата му, но не искаше друг човек до себе си. Положението беше достатъчно лошо с Едуин Нобъл наоколо. Умишлено бе изпратил човека, който се занимаваше с връзките с медиите, да отговаря от негово име.

Куин излезе от колата, елегантен, широкоплещест. Ковак, размъкнат и разрошен, хвърли фаса си на алеята.

Питър се загледа във фотографиите. Джилиан със сериозен израз, седнала пред пианото. В очите й винаги имаше нещо мрачно и непокорно. Първият й концерт. И вторият. И третият. Облечена в рокли, които не й отиваха — твърде невинни и превзети, напомнящи за типичното малко момиченце, нещо, което тя никога не е била.

Излезе от стаята и звънецът иззвъня. Дочу гласове долу във фоайето.

— Горе ли е? — попита Куин.

— Ще проверя дали ще ви приеме — отвърна Хелън. — Има ли нещо ново?

— Работим върху някои неща — каза Ковак.

— Познавахте ли добре Джилиан? — чу се гласът на Куин.

— О, добре…

— Дадени са ви инструкции да се свързвате с мен чрез адвоката ми — изрече Питър вместо поздрав.

— Съжалявам, господин Бондурант — извини се Ковак автоматично. — Двамата с Джон отиваме на събранието, което организирахме, за да помогнем за залавянето на убиеца на дъщеря ви, и пътем решихме да се отбием. Надявам се, че идваме в подходящо време.

Бондурант го изгледа сериозно, сетне се обърна към икономката.

— Благодаря, Хелън. Ако си свършила, можеш да си тръгнеш.

Тя изглеждаше притеснена, явно се страхуваше, че е сгрешила. Куин не сваляше поглед от Бондурант, докато жената тръгна обратно към кухнята. Напрежението от последните няколко дни му се бе отразило. Изглеждаше изморен, сякаш не бе спал. Тъмни сенки под очите и хлътнали страни бяха характерни за хората под напрежение.

— Нямам какво да ви кажа — заяви той. — Дъщеря ми е мъртва. Не мога да променя нещата. Дори не мога да я погреба. Не искат да ми дадат тялото й от лабораторията.

— Нямат право да го сторят, докато не се установи самоличността й — обясни Куин. — Не искате да погребете някоя непозната, нали?

— Дъщеря ми беше непозната за мен — отвърна той.

— Наистина ли? — запита Ковак, разхождайки се бавно из фоайето. — Помислих си, че ви е казала всичко за себе си, когато ви се е обадила онази вечер… след като си е тръгнала оттук.

Бондурант го изгледа. Не отрече. Не се извини, че е премълчал.

— Какво си мислехте? — нападна го Ковак. — Че няма да го открия? Че съм слабоумен? Че трябва да работя във ФБР, за да ми дойде подобна мисъл?

— Не смятах, че е важно.

Ковак изненадано го погледна.

— Нима? Може би е казала къде се намира. Това щеше да ни помогне да потърсим свидетели. Може би са се чували някакви звуци, може би разговорът е бил прекъснат.

— Нищо подобно.

— Защо се обади?

— Да ми каже лека нощ.

— По същата ли причина се е обадила и на психотерапевта си посред нощ?

Не последва реакция. Нито изненада, нито гняв.

— Нямам представа защо се е обадила на Лукас. Техните отношения като лекар и пациент не са моя работа.

— Тя е ваша дъщеря — възрази Ковак, крачейки бързо, разочарованието се надигаше в него. — Може би не е ваша работа и това, че вторият й баща я е чукал?

Директен удар. „Най-после“ — помисли си Куин, наблюдавайки как гневът изпълва Питър Бондурант.

— Нямам какво да ви кажа, сержант.

— Така ли? Какво ли й е казал Льо Блан, за да я докара до самоубийство? — нанесе нов удар Ковак.

— Кучи син — извика Питър и тръгна към него, но спря. Куин забеляза, че трепери.

— Аз ли съм кучи син? — изсмя се гневно Ковак. — Дъщеря ти може би е мъртва, а ти не си помръдваш пръста! Джон, вярваш ли на този човек?

Куин въздъхна разочаровано.

— Не задаваме въпросите си от любопитство, господин Бондурант. Не искаме да ви нараним. Питаме, защото трябва да възстановим цялата картина.

— Казах ви — тихо изрече Питър. — Миналото на Джилиан няма нищо общо с това.

— Страхувам се, че не е така. Миналото на дъщеря ви е част от нея — или от това, което е била.

— Лукас ме предупреди, че ще настоявате. Не мога да повярвам как се случи всичко, толкова добре се справяше…

— Не е ваша работа да правите анализи, Питър — изрече Куин, обръщайки се към него на малко име, „Твой приятел съм. Можеш да ми кажеш.“ Даваше му възможност постепенно да се отпусне. Забеляза, че логиката се бори с чувствата, които Бондурант потиска. Беше под такова напрежение, че ако Ковак го притиснеше още малко, щеше да се пречупи. Бондурант бе достатъчно умен, за да разбере какво го заплашва.

— Никой не твърди, че вината е на Джилиан, Питър. Тя не е искала това да се случи. Не го заслужава.

В очите на Бондурант блеснаха сълзи.

— Разбирам, че ви е трудно — тихо изрече Куин. — Когато жена ви ви е напуснала, тя е взела детето и го е завела при човек, който я е наранил. Мога да си представя какъв гняв сте изпитал, когато сте разбрал.

— Не, не можете — извърна се настрани Бондурант, търсейки начин да избяга.

— Джилиан е била далеч, в опасност, наранена. Но всичко е било приключило, когато сте разбрал. Какво сте могъл да направите? Нищо.

— Не направих нищо — промърмори Бондурант. Бе застанал до мраморна масичка и се взираше в скулптурата на грубо изработени бронзови лилии. — Не знаех. Не ми каза, докато не се върна тук. Беше вече късно.

С трепереща ръка докосна една от лилиите и затвори очи.

Куин стоеше до него. Достатъчно близо, за да предизвика увереност, да предложи подкрепа.

— Не е късно, Питър. Все още можете да помогнете. Имаме една и съща цел — да открием и да спрем убиеца на Джилиан. Какво се случи онази нощ?

Той поклати глава. Какво отричаше? Чувството си на вина, на срам?

— Нищо.

— Вечеряхте. Останала е до полунощ. Какво я е накарало да се обади на Бранд? Трябва да е била разстроена от нещо.

Отново поклати глава. Отричаше какво? Че е била разстроена или просто отказваше да отговори? Отклоняваше въпросите, защото отговорите можеха да отворят вратата, през която не искаше премине? Дъщерята, която се бе върнала при него след толкова години, вече не бе невинно същество. Беше различна, повредена. Как би се почувствал бащата? Наранен, разочарован, засрамен. Виновен, защото не е бил там и не е предотвратил онова, което бе накарало момичето да сложи край на живота си. Спомни си снимката в кабинета на Бондурант — Джилиан, нещастна, с рокля, предназначена за друг тип момиче.

Ковак се приближи отдясно до Бондурант.

— Не желаем да опетним Джилиан, нито да нараним вас. Просто искаме истината.

Куин затаи дъх, не откъсваше поглед от Бондурант. Моментът отмина. Решението бе взето. Вратата отново се затръшна.

— Съжалявам — отвърна Бондурант с отсъстващ поглед и посегна към слушалката на черен телефон, поставен до статуята с лилиите. — Нямате шанс. Няма да позволя паметта на дъщеря ми да бъде окаляна. Ако видя само една дума във вестниците за онова, което се е случило с Джилиан във Франция, ще ви съсипя и двамата.

Ковак въздъхна.

— Просто се опитвам да разреша тези убийства, господин Бондурант. Това е единствената ми цел. Аз съм обикновен човек, искам обикновени неща — като истината например. Можете да ме съсипете много лесно. По дяволите, всичко, което притежавах, отиде при бившата ми жена. Можете да ме смачкате като буболечка. Но знаете ли какво? Отново ще търся истината, защото съм си такъв.

Бондурант го наблюдаваше с каменно лице. Ковак поклати глава и се отдалечи.

Куин не помръдна, не отместваше поглед от Бондурант, опитвайки се да го прецени. Бяха толкова близо до успеха…

— Вие ме доведохте тук. Обадете ми се, когато сте готов да говорите. — Куин остави визитката си на масичката.

Бондурант набра номер и зачака.

— Още един въпрос — каза Куин. — Джилиан е обичала да композира. Чували ли сте изпълненията й? Виждали ли сте партитурите?

— Не. Не споделяше с мен.

Той извърна поглед, когато от другата страна някой отговори.

— Свържете ме с Едуин Нобъл.

Стоеше в коридора и чакаше дълго след като чу ръмженето на колата на Ковак. Просто стоеше в тишината и мрака. Времето минаваше. Сетне тръгна по коридора към кабинета си. Тялото и умът му явно работеха независимо един от друг.

Светеше само един лампион в ъгъла на стаята. Той не запали други лампи. Нощта се спускаше и през френските прозорци вече не се процеждаше дневна светлина. Стаята бе мрачна като настроението му.

Отключи бюрото си и извади изписани нотни листа, отиде до прозореца и се зачете в тях.

Дете на любовта

Аз съм дете на любовта —

малко момиче.

Искам те повече от всичко на света.

Отведи ме на място, което познавам.

Отведи ме там, където искаш.

Ще те накарам да ме любиш.

Само аз знам как.

Обичай ме сега.

Тате, аз съм твоето дете на любовта.

Вземи ме сега.