Тами Хоуг
Пръст от пръстта (11)

11.

Сградата, в която се помещаваха кабинетите на д-р Лукас Бранд и на още двама психотерапевти, както и на двама психиатри, беше тухлена къща в джорджийски стил с изящни пропорции. Пациентите, които идваха да се лекуват тук, имаха по-скоро чувството, че отиват на изискано чаено парти, а не че ще споделят психичните си проблеми.

Кабинетът на Лукас Бранд се намираше на втория етаж. Психотерапевтът беше оставил Куин и Ковак да се разтъпкват из коридора за десетина минути, докато приключи с последния си пациент. Третият бранденбургски концерт на Бах се носеше из въздуха като тих шепот. Куин се загледа през прозореца в дорийски стил, от който се виждаше Езерото на островите и част от по-голямото езеро Калун, и двете сиви като олово в яркия ден.

Ковак обикаляше по коридора, разглеждайки мебелите.

— Истински антики. Класика. Защо богатите откачалки са шик, а мен ще ме пратят в затвора, ако река да се изпикая върху обувките ти?

— Ограничения.

— Какво?

— Социалните навици са установени и приети ограничения. Богатите откачалки също биха искали да се изпикаят върху обувките ти — усмихна се Куин, — но добрите им обноски ги възпират.

Ковак поклати глава.

— Харесваш ми, Куин.

Вратата на кабинета на Бранд се отвори и секретарката му, дребна жена с червена коса и почти без брадичка, ги покани вътре с шепот, сякаш говореше в читалня.

Пациентът, ако изобщо бе имало такъв, вероятно беше избягал през вратата в съседната стая. Лукас Бранд се изправи, щом те влязоха в стаята, и Ковак бе обзет от натрапчивото чувство, че го познава. Бранд. Името му говореше нещо, но му беше трудно да свърже Бранд от спомените си с модния лекар на неврозите на богатите и известните.

След като се представиха, Ковак зачака психотерапевтът да даде знак, че го е познал, но той не го стори — което стана причина настроението на детектива да се влоши. Изражението на Бранд беше сериозно, както можеше да се очаква. Рус, с вид на германец, той беше привлекателен, с прав нос и сини очи, среден на ръст, но позата и държанието му създаваха впечатлението, че е по-едър. Солиден, това беше думата, която се натрапваше в съзнанието. Носеше модерна копринена вратовръзка и синя памучна риза, безупречно изгладена. В ъгъла стоманеносиво сако висеше на елегантна закачалка.

Ковак несъзнателно прокара ръка по евтината си вратовръзка.

— Доктор Бранд, виждали сме се в съда.

— Сигурно сте ме виждали — занимавам се и със съдебна психология, нещо странично, с което се захванах, когато започнах да практикувам — обясни той на Куин. — По онова време ми трябваха пари — довери той със съзаклятническа усмивчица, която ги осведомяваше, че сега не се нуждае. — Установих, че работата ме увлича, затова и продължавам да й посвещавам от времето си. Внася известно разнообразие в случаите, с които се занимавам ден след ден.

Ковак повдигна вежди.

— Почивате си от богати момичета с проблеми с храненето и отивате да правите експертизи на разни отрепки. Да, може да се нарече хоби.

— Работя за този, който се нуждае от мен, детектив. Понякога за защитата, друг път за обвинението.

„Работиш за този, който първи бръкне в портфейла си“ — помисли си Ковак, но не каза нищо.

— Налага се да се явя в съда този следобед, като стана дума — рече Бранд, — а имам и среща за обяд. Така че, без да искам да съм груб, господа, какво ще кажете да се заловим за работа?

— Само няколко кратки въпроса — отзова се Ковак, като вдигна мъничко гребло играчка, вероятно предназначено за миниатюрната дзен градина върху бюфета до прозореца. В погледа му се мярна погнуса, сякаш реши, че пълното с пясък и камъчета сандъче се използва като котешка тоалетна.

— Знаете, че не мога особено да ви помогна в разследването. Джилиан беше моя пациентка. Ръцете ми са вързани заради тайната между лекар и пациент.

— Вашата пациентка е мъртва — произнесе безизразно Ковак. Взе едно гладко черно камъче от пясъка в сандъчето, и се обърна, за да се облегне на бюфета. Завъртя камъчето между пръстите си, като човек, който се настанява удобно. — Не мисля, че повече има нужда от дискретността ви.

Бранд изглеждаше изумен.

— Не може вие да решавате, детектив. В крайна сметка Джилиан мъртва ли е, или не? Намекнали сте на Питър, че може още да е жива. Ако е жива, значи очаква от мен да пазя тайните й.

— Има голяма вероятност намереният труп да принадлежи на Джилиан Бондурант, но не е сигурно — намеси се в разговора Куин, като дипломатично пое инициативата от Ковак. — И в двата случая времето ни притиска, доктор Бранд. Убиецът ще убие отново. Това е сигурно. Мисля, че ще се случи рано или късно. Колкото повече успеем да узнаем за жертвите му, толкова по-голям шанс имаме да го спрем.

— Известни са ми теориите ви, агент Куин. Чел съм ваши статии. Всъщност имам книгата, на която сте съавтор, някъде тук е, по рафтовете. Много проникновено. Ако познаваш жертвите, ще откриеш и убиеца.

— Това е само едно условие. Първите две жертви на убиеца са от група с висок риск. Джилиан не е от същата категория.

Бранд се облегна на ръба на бюрото, постави показалец върху устните си и бавно кимна.

— Отклонение от модела. Разбирам. Това я прави логическият център на загадката. Мислите, че той казва нещо повече за себе си, като убива Джилиан, отколкото като убива другите две. Но ако тя просто случайно се е оказала на пътя му? Ами ако е избрал първите две не защото са били проститутки? Възможно ли е жертвите му да са избрани случайно?

— Не — отвърна Куин, долавяйки любопитство и предизвикателство в очите на Бранд. — Няма нищо случайно в торбата с фокуси на тоя приятел. Избрал е всяка от тези жени по някаква причина. Тя може да се окаже по-очевидна при Джилиан. Откога е ваша пациентка?

— От две години.

— Как се спря на вас? Препоръча ли ви някой?

— Запознахме се на голф. И двамата с Питър сме членове на клуб „Миникада“. Чудесно място за завързване на познанства — призна той с усмивка, доволен от собствения си усет за бизнес.

— Щяхте да печелите повече, ако живеехте във Флорида — пошегува се Куин. „Не сме ли пичове — толкова умни, толкова продуктивни.“ — Сезонът тук колко трае? — има-няма два месеца.

— Три, ако броим пролетта — изстреля в отговор Бранд, влизайки в тон с думите му. — Повечето време прекарвам в клуба. Кухнята там е чудесна. Играете ли голф?

— Когато имам възможност.

Не играеше, защото му харесваше. По-скоро го използваше като възможност за контакт, като възможност да прокара идеите си пред шефа на отдела или пред следователите, с които работеше по някой случай някъде из страната. Не беше твърде различен от Лукас Бранд в крайна сметка.

— За жалост сезонът свършва — каза Бранд.

— Да — провлече Ковак. — На този убиец ще му бъде дяволски неудобно да работи и през ноември, нали така?

Психотерапевтът го погледна за момент.

— Съвсем нямах това предвид, детектив. Въпреки, че ако следваме вашата логика, е срамота, че не го хванахте това лято. Тогава нямаше да водим този разговор. Както и да е — обърна се той към Куин, — познавам Питър от години.

— Не ме порази с общителността си.

— Наистина. За Питър голфът е сериозна работа. Всичко е сериозно за него. Много е целеустремен.

— Как влияе това му качество на отношенията му с Джилиан?

— А! — той вдигна пръст, сякаш да го предупреди, и поклати глава, като все още се усмихваше. — Минавате границата, агент Куин.

Куин се съгласи, че е направил нарушение, като леко кимна.

— Кога разговаряхте с Джилиан за последен път? — попита Ковак.

— В петък. Имахме сеанси всеки петък в четири часа.

— И след това тя отиваше в къщата на баща си за вечеря?

— Да. Питър и Джилиан работеха много упорито върху взаимоотношенията си. Били са разделени твърде дълго време. Натрупали са много стари чувства, с които трябваше да се справят.

— Като например?

Бранд ги изгледа с присвити очи.

— Добре. Най-общо казано, не се ли коренят в това проблемите на Джилиан?

— Съжалявам. Не мога да отговоря.

Ковак въздъхна разочаровано.

— Вижте, можете да отговорите на няколко малки въпроса, без да излъжете ничие доверие. Например била ли е подложена на медикаментозно лечение. Трябва да го знаем за токсикологичния профил.

— Вземаше „Прозак“. С него се опитвахме да уравновесим резките промени в настроението й.

— Маниакални депресии? — попита Куин.

Лекарят го изгледа с укор.

— Известно ли ви е да е имала някакви проблеми с наркотици? — попита Ковак.

— Не коментирам.

— Имала ли е проблеми с интимни приятели?

Никакъв отговор.

— Да ви е доверявала, че е била изнасилена?

Мълчание.

Ковак избърса устата си с ръка, приглади мустаците си. Чувстваше как ядът му набъбва като стара коркова тапа.

— Познавате момичето от две години. Познавате баща й. Той ви смята за свой приятел. Вероятно можете да ни насочите към убиеца на дъщеря му. Вместо това ни губите времето с тъпата си игра — тука има, тука няма — топло и студено.

Куин дискретно си прочисти гърлото.

— Знаеш правилата, Сам.

— По дяволите правилата! — излая Ковак, размахвайки албум с фотографии на Мапелтроп, който взе от масата. — Ако бях адвокат на защитата и размахвах пачка, щеше да намери пукнатина, през която да се промъкне.

— Възмутен съм от думите ви, детектив.

— Да, вярно. Съжалявам, че нараних чувствата ви. Някой е измъчвал това момиче, докторе — той се отблъсна от бюфета, изражението му бе твърдо като камъчето, което хвърли в кошчето за боклук. Чу се пукот като от изстрел с двадесет и два милиметров пистолет. — Някой й е отрязал главата и си я е запазил за спомен. Ако познавах момичето, мисля, че щеше да ме грижа кой го е извършил. И ако можех да помогна да пипнат извратеното копеле, щях да го направя. Но вас ви интересува повече социалният ви статус, отколкото Джилиан Бондурант. Чудя се дали баща й си дава сметка за това.

Ковак се изсмя дрезгаво, когато пейджърът му иззвъня.

— Какво, по дяволите говоря? Питър Бондурант дори не иска да повярва, че дъщеря му може да е жива. Двамата сте си лика-прилика.

Пейджърът отново звънна. Той погледна дисплея, приглушено изруга и излезе от кабинета, оставяйки Куин да се оправя.

Бранд леко се усмихна.

— Я колко бил избухлив. Обикновено на едно средно ченге му трябва повече време, за да се разбеснее така заради мен.

— Сержант Ковак е под голямо напрежение заради тези убийства — каза Куин, приближавайки се до канапето и миниатюрната градина, — извинявам се от негово име.

Камъчетата в сандъчето бяха подредени във форма на Х, пясъкът около тях беше набразден с вълнообразни линии. В съзнанието му се появиха разкъсванията по краката на жертвата — двойно Х, и прободните рани на гърдите — два пресичащи се знака Х.

— Подредбата на камъчетата има ли някакво значение? — попита той с равен глас.

— За мене не — отговори Бранд. — Пациентите ми се занимават с градината повече от мен. Забелязал съм, че успокоява някои хора, отприщва мисловния поток и подпомага комуникацията.

Куин познаваше неколцина агенти, които имаха миниатюрни дзен-градинки. Кабинетите им се намираха на двадесет метра под земята — десет пъти по-надълбоко от мъртвите, както често се шегуваха. Никакви прозорци, никакъв свеж въздух, само съзнанието, че натискът на земния пласт върху стените е достатъчно силен да отприщи комплексите по Фройд. Човек понякога има нужда да отслаби напрежението. Лично той обичаше да удря силно различни неща. Прекарваше часове в гимнастическия салон, като наказваше боксовата круша за греховете на света.

— Няма нужда да се извинявате от името на Ковак. — Бранд се наведе, за да вдигне книгата на Мапелтроп. — Имам опит с полицаите. За тях всичко е просто. Или си добър, или си лош. Не могат да разберат, че ограниченията на професионалната лекарска етика също ме дразнят понякога, но това е положението. Вие разбирате.

Той остави книгата настрани и се облегна с гръб към бюрото си, избутвайки малка папка с документи. На етикета пишеше БОНДУРАНТ, Джилиан. Микрокасетъчен касетофон лежеше върху папката, сякаш бе работел или щеше да работи върху бележките си след последния сеанс с нея.

— Разбирам вашата позиция. Надявам се, че и вие разбирате моята — каза предпазливо Куин. — Тук не съм в качеството си на полицай. Въпреки, че крайната ни цел е една и съща, със сержант Ковак имаме различни задачи. Моята не изисква този вид доказателства, които са приемливи в съда. Аз търся впечатления, чувства, вътрешни инстинкти, подробности, които някой би сметнал за незначителни. Сам търси окървавени ножове и отпечатъци от пръсти. Разбирате ли какво имам предвид?

Бранд бавно кимна, без да отмества очите си от Куин.

— Да, предполагам. Трябва да го обмисля. Но едновременно с това вероятно разбирате, че проблемите, довели Джилиан при мене, нямат нищо общо със смъртта й. Възможно е убиецът й да не е знаел нищо за нея.

— Пак ще повторя, че вероятно е знаел нещо и именно то го е провокирало — каза Куин. Извади една визитка от тясно калъфче в горния си джоб и я подаде на Бранд. — Това е прекият ми телефон. Надявам се да ми се обадите.

Бранд остави визитката настрани и се ръкува.

— Независимо от обстоятелствата, беше ми приятно да се запозная с вас. Трябва да призная, че аз посочих името ви на Питър, когато ми каза, че иска да се обади на директора ви.

Куин сви устни, докато се отправяше към вратата.

— Не съм много сигурен, че трябва да ви благодаря за това, господин Бранд.

Напусна кабинета, поглеждайки към жената, която чакаше, седнала на канапето с грижливо прибрани колене и червена чанта, поставена върху тях, с напълно безизразно лице, далеч от ядове и притеснения. Явно не искаше да я видят там.

Той се замисли как ли се е чувствала Джилиан, като е идвала тук и се е доверявала на един от бащините си психари. Било ли е по неин избор, или е било условие, за да получава издръжката си? Беше се явявала всяка седмица в продължение на две години и само Бог и Лукас Бранд знаеха защо. По всяка вероятност и Бондурант. Бранд можеше да се надува и да развява етичността си като паун, който показва перата на опашката си, но Куин подозираше, че Ковак беше прав: когато ножът опреше до кокал, Бранд първо щеше да се погрижи за себе си. А да осигурява щастието на Питър Бондурант, представляваше дългият път към доволството на Лукас Бранд.

Ковак чакаше във фоайето на първия етаж, гледайки озадачено абстрактната картина на жена с три очи и с гърди, които растяха от двете страни на главата й.

— Исусе Христе, по-грозна е от майката на втората ми съпруга, а тя можеше да унищожи всяко огледало от петнадесет метра. Човек ще помисли, че ги окачат не за да помогнат на бедните кукувци да се оправят, а съвсем да зациклят.

— Това е тест на Роршах — каза Куин. — Търсят някой, който мисли, че това е жена с три очи и растящи на главата гърди.

Ковак се намръщи и хвърли крадешком поглед към цапаницата, преди да излязат навън.

— Едно обаждане от страна на Бранд и ще ме сритат здравата — намръщи се той, докато слизаха по стъпалата. — Отсега чувам гласа на лейтенанта ми: „За какъв, по дяволите, се мислиш, Ковак?“ За Бога, Бранд със сигурност ще насъска шефа срещу мене. И двамата са от един отбор. Сигурно заедно си правят маникюра. Гриър ще се качи на високо, ще ми отреже главата и ще извика: „За какъв се мислиш, Ковак? Тридесет дни без заплата!“

Той поклати глава.

— За какъв наистина се мисля?

— Не зная. Какво си си въобразявал?

— Че мразя тоя тип, ето какво.

— Наистина ли? Аз пък си мислех, че разиграваме доброто и лошото ченге.

Ковак го изгледа над покрива на колата.

— Не съм чак такъв добър актьор. Приличам ли ти на Харисън Форд?

Куин го изгледа накриво.

— Ако си обръснеш мустаците…

Влязоха в колата всеки от своята страна, смехът на Ковак затихна, докато клатеше глава.

— И аз не зная на какво се смея. Ти май по-добре знаеш. Бранд ме изкара от нерви, това е. Яд ме е на себе си, че не го поставих на мястото му, щом го видях. Просто не очаквах…

Липсата на извинение беше най-доброто извинение. Той въздъхна дълбоко и се загледа през предното стъкло към голите клони на неподвижните храсти край езерото в далечината.

— От друго разследване ли го познаваш? — попита Куин.

— Да. Преди осем или девет години беше свидетел на защитата в един процес за убийство. Карл Борчард, на деветнадесет години, убил приятелката си, след като тя се опитала да скъса с него. Удушил я. Бранд разказа някаква история как майката на Борчард го изоставила и как стресът от поведението на приятелката му го подтикнал да я убие. Убеждаваше съдията, че трябвало да помилва Карл, защото го е направил неволно и заслужава да бъде пощаден. Не бил истински убиец. Убийството било породено от страст. Не бил опасен за обществото. Дрън-дрън. Ала-бала.

— А ти знаеше, че не е така?

— Карл Борчард беше гаден социопат, досието му бе пълно с обвинения, от които не можеше да се отърве. Имаше и други насилия срещу жени. Бранд го знаеше не по-зле от нас, но не беше в нашия лагер.

— И Борчард се отърва?

— Непредумишлено убийство. Първо престъпление като пълнолетен, намалена присъда, добро поведение и така нататък. Малката гадина едва помириса пандиза. После го изпратиха в поправителен дом. Докато бил там, изнасилил жена в съседния квартал и разбил главата й с френски ключ. Благодарности, доктор Бранд.

— И знаеш ли какво каза за това? — продължи Ковак възмутен. — Пред „Стар Трибюн“ обясни как смятал, че Карл бил изразходвал „престъпната си енергия“, като извършил първото си убийство, но виж ти какво станало. Не могъл да прецени малкия изверг, защото нямал достатъчно време да го изследва. Направи се на страшно изненадан.

Куин мълчаливо попи информацията. Чувството, че се приближава до разрешението на случая, отново го споходи. Струваше му се, че хората, свързани с него, се тълпят наоколо и са толкова близко, че не може ясно да ги види. Искаше да се отдалечат. Не желаеше да знае нищо за Лукас Бранд, не искаше да има лични впечатления от този човек. Щеше му се Бранд да е поне на една ръка разстояние. Прииска му се да се заключи в панелния си кабинет, който беше получил на булевард „Вашингтон“ в центъра на града. Но там не можеше да работи върху подобни неща.

— Знам още нещо за твоя доктор Бранд — каза той, докато Ковак запалваше колата и я включваше на скорост.

— Какво?

— Седеше отзад на пресконференцията вчера.

 

 

— Ето го.

Ковак натисна бутона за пауза на дистанционното. Картината трепна и замръзна, когато видеото задържа лентата в кадър. Отстрани на тълпата журналисти стоеше Бранд. Един мускул в основата на диафрагмата на Ковак се стегна подобно на юмрук. Той натисна стартовия бутон и загледа как психотерапевтът обърна глава и каза нещо на човека до него. Той отново спря образа.

— С кого говори?

— А… — Юрек завъртя глава, за да вижда под по-добър ъгъл. — Келерман, обществения защитник.

— А, да. Човекът червей. Обади му се. Питай го дали той и Бранд са били заедно — разпореди Ковак. — Провери дали Бранд има законна причина да бъде там.

Адлър повдигна вежди.

— Мислиш ли, че той е заподозреният?

— Мисля, че е гадняр.

— Ако това беше противозаконно, затворите щяха да са пълни с адвокати.

— Хубаво ме разигра тази сутрин — оплака се Ковак. — Той и Бондурант са много близки, а и Бондурант също ни разиграва.

— Той е баща на жертвата — изтъкна Адлър.

— Богатият баща на жертвата — добави Типен.

— Богатият и могъщ баща на жертвата — обади се Юрек, човекът за връзки с обществеността.

Ковак ги изгледа.

— Той е част от разследването на убийство. Ще работя по това разследване толкова усилено, колкото по всяко друго. Това означава, че проверяваме всички. Семейството също трябва да мина под лупата. Искам малко да настъпя Бранд, да му дам да разбере, че не сме послушни кученца, на които Бондурант може да заповядва. Ако знае нещо за Джилиан Бондурант, искам да го науча. Освен това искам да му стъпя на врата, защото е негодник.

— Мирише ми на неприятности, Ковак — пропя Юрек.

— Разследване на убийство е, да не искаш да се посъветваш с Емили Поуст?

— Искам, когато всичко приключи, да си запазя работата.

— Работата ти е да разследваш — отвърна му Ковак. — Бранд е свързан с Джилиан Бондурант.

— Имаме ли други основания да смятате, че този тип е изнасилил и убил две проститутки и е обезглавил своя пациентка? — попита Типен.

— Не казвам, че той е заподозреният — бързо отговори Ковак. — Видял се е с Джилиан Бондурант в петък. Срещал се е с нея всеки петък. Знае всичко за тази жертва. Не ни предоставя информация, имаме право да го попритиснем.

— И да го накараме да пищи за правата си.

— Вече пя тази песен. Пързаля ни всичките. Прави каквото си иска. Ако успеем да го накараме да каже името на приятеля на Джилиан, ще е достатъчно. Ако успеем да потвърдим, че мъртвата е Джилиан, тогава никакви позовавания на лекарската тайна няма да го предпазят от други въпроси.

— Има и друго, което не ми харесва в този тип — добави Ковак, крачейки около масата, умът му набираше скорост. — Не ми харесва, че е свързан с кой знае колко още престъпници. Искам списък на всеки съден за насилие, за когото Бранд е давал показания, независимо дали за или против.

— Ще го имаш — каза Типен. — Бившата ми жена работи с протоколите от съдебните дела за углавни престъпления. Тя ме мрази и в червата, но повече мрази убийците. Ще направя някои сравнения.

— Тъжна работа, Тип — Адлър поклати глава, — ще трябва да се ровиш из цялата измет.

— Само ще прегледам бумагите.

— А Бондурант — продължи Ковак, карайки другите отново да заръмжат, — Бондурант не иска да говори с нас и това не ми харесва. Казал на Куин, че се тревожи за лекарската тайна. Не мога да си представя защо — добави той с лека гримаса, като извади миниатюрния касетофон от джоба на палтото си.

Петимата, които участваха в разследването, се скупчиха да слушат. Лиска и Мос все още бяха навън, извършвайки рутинни проверки за жертвите. Уолш работеше върху списъка за подобни престъпления, извършени в други райони на страната, осигурен от ВИКАП. Щеше да се обади на агенти от други отдели на Бюрото и да се свърже с някои служители от съдебната система и други обединения, свързани с програмата на Националната академия към ФБР, които обучаваха професионалисти за работа извън Бюрото. Куин остана да работи върху профила на Джо Подпалвача.

Пуснаха записа на разговора на Куин с Бондурант.

Детективите слушаха притаили дъх. Ковак се опитваше да си представи Бондурант, искаше да види лицето му, да прецени изражението, скрито зад безизразния глас. Прослуша разговора с Куин, наблюдавайки неговото изражение. Но да разпитваш някого чрез трето лице беше все едно да правиш секс с партньор, който се намира в друга стая — повече възбуда и никакво удовлетворение.

Записът свърши. Апаратът спря сам с остро изщракване. Ковак изгледа членовете на екипа един по един. Лица на ченгета: твърди и скептични.

— Този кльощав бял кучи син крие нещо — произнесе накрая Адлър, облягайки се назад.

— Не зная какво общо може да има с убийството — каза Ковак, — но със сигурност мога да кажа, че премълчава нещо за петъчната вечер. Мисля, че отново трябва да разпитаме съседите и икономката.

— Тази нощ я е нямало — каза Елууд.

— Не ме интересува. Познавала е момичето. Познава и шефа си.

Юрек простена и зарови лица в шепите си.

— Какво ти става, Чаровнико? — попита Типен. — Ти само трябва да съобщиш новините, за които още нямаме мнение.

— Да, по националната телевизия — отвърна Юрек. — Кучетата подушиха мършата и вече тичат насам. Хората от медиите ще ми строшат телефона. Бондурант сам по себе си е новина. Бондурант плюс обезглавения, изгорен труп, който може да е, а може и да не е дъщеря му, е истинска сензация. Усърдно душат по петите на Питър Бондурант, пресата се интересува от него и ви казвам, че става страшно. Ще затънем в съдебни дела в крайна сметка.

— Ще поработя върху Бондурант и Бранд — каза Ковак, знаейки, че трябва да се справи много по-добре от тази сутрин. — Аз ще поема удара, но ми трябват хора, които да работят по периферията, да говорят с приятели, познати и така нататък. Чънк, защо с Хамил не наобиколите Парагон? Да поразпитате за този кисел ангел — работодател?

— Ще сме там след половин час.

— Да потърсим и някой, който е познавал момичето, когато е било във Франция — предложи Типен. — Може федералните да изровят някого от това време. Да добием представа за миналото й. Хлапето не е било потиснато без причина. Може някои приятелчета да знаят името на тази причина.

— Обади се на Уолш и виж какво може да направи. Попитай го има ли нещо ново във връзка с медицинските доклади. Елууд, получи ли нещо от Уисконсин за шофьорската книжка на нашата свидетелка?

— Никакви искове, никакви съдебни дела. Попитах за евентуален телефонен номер — не е имала такъв. Свързах се с пощенската служба — казаха, че се е преместила и не е оставила новия си адрес.

— Тя даде ли ни някакъв портрет? — попита Юрек.

— Кейт Конлан я доведе тази сутрин, за да поработят с Оскар — каза Ковак, ставайки. — Ще видя докъде са стигнали. Да се молим на Бога това хлапе да има фотографска памет. Ако имаме късмет, ще стигнем до нещо.

— Трябват ми копия за пресата — каза Юрек.

— Ще ти ги предоставя. По кое време ще излъчват „Най-търсените хора в Америка“?

— В пет.

Ковак си погледна часовника. Половината от деня беше минала, а те още нищо не бяха свършили. Често ставаше така. Времето беше от първостепенно значение. Всяко ченге знаеше, че след първите четиридесет и осем часа шансовете за разрешаването на случай на убийство рязко спадат. Но количеството информация, която трябваше да съберат, да обмислят и въз основа на която да действат, в този случай на серийни убийства беше изключително голямо. И все пак имаше нещо, което бяха пропуснали, нещо, което можеше да обърне нещата.

Пейджърът му иззвъня. На дисплея се изписа номерът на лейтенанта.

— Всеки, който може, да дойде тук в четири — каза Ковак, грабвайки палтото си от облегалката на стола. — Ако сте навън, обадете се на клетъчния ми телефон. Ще бъда тук.

 

 

— Тя не изглежда много сигурна в себе си, Сам — започна Оскар, като го поведе към полегатата маса за рисуване в по-малкия и от миша дупка кабинет. Документи, книги, списания, натрупани на купчини, запълваха всяко кътче. — Постарах се да я предразположа колкото можах, но беше твърда като костелив орех.

— Съпротивлява се, защото лъже, или защото се страхува?

— Страхува се. А както ти е известно, страхът води до уклончиви отговори.

— Все пак си близо до истината, нали, Оскар?

Блажена усмивка се разля по косматото му лице.

— Образованието е извор на богатство за душата.

— Да, и ти ще се удавиш в него, Оскар — каза нетърпеливо Ковак, измъквайки таблетка „Миланта“ от джоба на панталоните си. — Е, нека видим шедьовъра.

— Смятам го за незавършена творба.

Художникът разви непрозрачното защитно покритие, откривайки скица с молив. Заподозреният носеше широко яке, скриващо телосложението му — над суичър с качулка, качулката беше вдигната и скриваше цвета на косата му. Авиаторски тъмни очила закриваха формата на очите му. Носът му беше едва загатнат, лицето — не много широко. Устата отчасти беше скрита от мустаците.

Стомахът на Ковак се преобърна.

— Това ли е той? — рязко попита и направи крачка към Оскар. — Какво, по дяволите, да правя с това?

— Виж, Сам, казах ти, че още не е готово — отговори художникът с тих глас.

— Той носи тъмни очила! Било е посред нощ, а тя твърди, че е носил тъмни очила! — избухна Сам. — Да го вземат мътните! Може да бъде всеки. Или никой. Може да съм и аз, за Бога!

— Надявам се да поработя с Енджи още малко — каза Оскар, притеснен от гневното избухване. — Тя смята, че не помни подробностите, но съм сигурен, че ги помни. Само да превъзмогне страха си и истината ще излезе наяве. Поне така мисля.

— Не ме интересува какво мислиш, Оскар! Трябва да съм на проклетата пресконференция в пет часа!

Той рязко издиша и се завъртя из малкото претъпкано стайче на художника, оглеждайки се, сякаш искаше да строши нещо. За Бога, говореше като Сабин, който искаше свидетелски показания по поръчка. Цял ден си казваше, че не бива да разчита на това лъжливо и крадливо хлапе, но дълбоко в себе си се бе надявал да се сдобие с някакъв портрет. Работеше от двадесет и две години тази работа, а оптимизмът му все още бе жив. Изумително.

— Работя по една версия без мустаци — каза Оскар. — Не беше сигурна дали е имал мустаци.

— Как може да не е сигурна дали е имал мустаци! Или е имал, или не! По дяволите! Днес не мога нищо да разбера — промърмори той повече на себе си. — Добре, ще изчакаме, ще доведем момичето утре и ще се опитаме да се доберем до повече подробности.

От ъгъла, в който беше застанал, видя, че Оскар сведе глава. Сякаш се криеше зад брадата си. Ковак рязко се извърна и го погледна право в очите.

— Можем да го направим, нали, Оскар?

— Ще се радвам да поработя с Енджи отново утре. Нищо не искам повече от това да я накарам да освободи съзнанието си. Освобождаването от спомените е първата крачка към неутрализиране на отрицателните емоции. Колкото до другото, разберете се с Гриър. Той беше тук преди час, за да вземе копието.

 

 

— Видяла е лицето му за две минути на светлината на горящия труп, Сам — каза Кейт, докато го водеше към кабинета си, без да е сигурна, че малкото пространство ще му е достатъчно. Когато беше разгневен, Ковак представляваше непрестанен поток от енергия, която изисква постоянно движение.

— Погледнала е право в лицето на убиеца, което е било ярко осветено. Хайде, Червенокоске. Не мислиш ли, че подробностите ще изплуват, така да се каже, в паметта й?

Кейт седна с гръб към бюрото си, кръстоса крака, като внимаваше да не попаднат на пътя на Ковак.

— Мисля, че паметта й ще се поосвежи с помощта на малко пари в брой — добави сухо тя.

— Какво!

— Чула е за наградата, обявена от Бондурант, и иска да получи нещо. Можеш ли да я виниш, Сам? Няма си никого. Живяла е на улицата, вършейки Бог знае какво, за да оцелее.

— Обясни ли й, че наградата ще се даде след произнасяне на присъдата? Не можем да осъдим някого, когото не сме хванали. А не можем да хванем човек, за когото не знаем дори как изглежда.

— Зная. Няма защо да ми четеш морал. И — да те предупредя — не поучавай и Енджи — каза Кейт. — Тя е на ръба, Сам. Може да я загубим. В преносен и в буквален смисъл. Мислиш, че животът е гаден сега, но помисли какъв ще бъде, ако единственият ни свидетел изчезне.

— За какво говориш? Мислиш, че трябва да й лепнем нещо ли?

— Ако действаме полека, ще има по-добър резултат. Постави един униформен на завоя пред „Феникс“ и нещата ще се влошат. Тя вече мисли, че я третираме като престъпник.

— Чудесно — каза провлечено Ковак. — И какво още иска нейно височество?

— Не ме препирай — обади се Кейт, — на твоя страна съм. И престани да крачиш, ще ти се завие свят. На мене вече ми се зави.

Ковак пое дълбоко дъх и се облегна на стената точно пред Кейт.

— Знаеш какво можеш да очакваш от това момиче, Сам. Защо си толкова изненадан? Или искаш всичко да се провали?

Устните му се свиха разочаровано. Той потри лицето си с ръка и му се прииска да запали цигара.

— Имам лошо предчувствие за тази работа, Кейт — призна Ковак. — Надявах се феята на свидетелите да докосне с вълшебната си пръчица тази хубавица. Или да я плесне с нея. Дори да я допре до главата й като пистолет. Надявах се, че хлапето ще се изплаши достатъчно и ще каже истината. Оскар ми говори за прикриване на истината от страх.

— Пак е започнал да чете книги по криминална психология, нали?

— Предполагам. — Ковак отново въздъхна. — Ето кое е най-важното: трябва ми нещо, за да продължа разследването, иначе съм в задънена улица.

— Задръж скицата още един ден. Утре ще я доведа отново. Ще видим дали Оскар ще използва хипнотизаторските си способности, за да измъкне нещо от нея — няма нужда да я пришпорваме.

— Не мисля, че мога да задържа нещата. Големият шеф вече е взел скицата. Разбързал се е. Иска лично той да я представи на пресконференцията. Мътните да го вземат! — прогърмя гласът му. — В такива случаи са по-лоши и от деца. Всеки иска да се покаже. Всеки иска да види лицето си по новините. Всички искат да са важни — като че ли допринасят за разследването повече от истинските ченгета.

— В това ти е бедата, Сам — изтъкна Кейт. — Не става въпрос за скицата, ти просто не искаш да работиш под нечие ръководство.

Той я изгледа мрачно.

— И ти си чела книгите на Оскар, нали?

— Изучавала съм психология в колежа — припомни му тя. — Какво лошо има, ако покажат скицата, макар да не е съвсем точна?

— Не зная, Кейт. Този изрод си прави барбекю с жените и им реже главите. Какво по-лошо може да се случи?

— Не могат да го осъдят въз основа на скицата — каза Кейт. — По-вероятно е да му стане забавно, да помисли, че пак те е надхитрил.

— А, значи ще се почувства непобедим и ще реши, че може да прави каквото си иска! По дяволите!

— Не ставай фаталист. Можеш да го използваш в своя полза. Попитай Куин. Между другото, ако скицата е дори до известна степен точна, може и да помогне. Възможно е някой да си спомни, че е виждал подобно лице до някоя кола. Или да се сети за част от номера на колата, за вдлъбнатина в бронята или нещо друго. Знаеш не по-зле от мен, че в едно разследване късметът играе важна роля.

— Е, добре — въздъхна Ковак и с нежелание се отдалечи от стената, — ще действаме по твоя начин. Къде е сега слънчевото момиче?

— Разпоредих се да я върнат във „Феникс“. На нея никак не й хареса.

— Има си хас.

— Естествено — каза Кейт. — Иска хотелска стая или апартамент. Но аз предпочитам да е сред хора. Изолацията няма да я направи сговорчива. Трябва някой да я наглежда. Прегледа ли раницата, която носеше?

— Лиска я провери. Енджи беше уплашена, но в края на краищата беше видяла труп с отрязана глава. Не искахме да откачи и да ни извади нож. Униформеният, който я доведе, е трябвало да я претърси на място, но и той беше стреснат от мисълта за онзи изверг. Гаден глупак.

— Ники намерила ли е нещо?

Той присви устни и поклати глава.

— Какво имаш предвид? Наркотици?

— Не зная. Вероятно. Поведението й е като по учебник. Ту е бодра, ту е потисната, ту е твърда, ту готова да избухне в сълзи. Започвам да си мисля най-лошото, но се спирам и си казвам: „Боже, виж през какво е преминала.“ Вероятно е забележително стабилна и с всичкия си, като се има предвид какъв е живота й.

— А може би се нуждае от дрога — подхвърли Ковак, тръгвайки към вратата, — може би затова се е разхождала из парка посред нощ. Знам кои наркомани се навъртат там. Ще ги потърся, да видим познават ли това хлапе. Все още не знаем нищо за нея. От Уисконсин не получихме никакви данни.

— Говорих със Сюзън Фрей от отдела ни за малолетни — каза Кейт, — тя винаги е работила там. Има широки познанства. Роб проверява информаторите си в Уисконсин. Междувременно искам Енджи да се поотпусне. Да й засвидетелстваме признателност. Не можеш ли да й осигуриш малко дребни като на информатор?

— Ще видя какво мога да направя.

Още едно задължение, прибавено към дългия списък. Бедният Сам, помисли си Кейт. Днес бръчките по лицето му изглеждаха по-дълбоки. Сякаш целият град лежеше на широките му рамене. Сакото му беше раздърпано, сякаш мачкайки го, беше извличал допълнителна енергия.

— Виж, не се тревожи за парите — каза тя, докато отваряше вратата, — сама ще ги измъкна от твоя лейтенант. Имаш по-важни неща на главата си.

Вече прекрачил прага, той се обърна и й се усмихна измъчено.

— Как ти хрумна пък това?

— Просто предложение.

— Благодаря. Май имаш време да се бориш с въоръжени психари?

— Значи си чул за това — Кейт направи гримаса, чувствайки се притеснена от вниманието, което вчерашният инцидент беше привлякъл върху нея. Беше отклонила половин дузина покани за интервюта и бе посетила многократно дамската тоалетна, за да постави грим върху синините си. — Попаднах не където трябва и не когато трябва, това е. Все така става — отбеляза сухо тя.

Ковак я изгледа замислено, като че се канеше да каже нещо важно, но после поклати глава.

— Истинско чудо си, Червенокоске.

— Едва ли. Имам ангел хранител с перверзно чувство за хумор. На война като на война. Ще се погрижа за свидетелката.