Нора Робъртс
Родена в лед (1)

Пролог

Дошлият откъм Атлантическия океан силен вятър фучеше гневно и връхлиташе върху полята на Западна Ирландия. Капките дъжд падаха по земята твърди и тежки като куршуми и пронизваха човек до костите. Цветята, цъфтели от пролетта до есента, бяха почернели от убийствения мраз.

Събрали се край огъня в къщурките или в кръчмите, хората разговаряха за фермите си, за покрива над главата си, за емигриралите в Германия или Щатите близки: без значение дали са отпътували предишния ден или преди едно поколение. Ирландия губеше населението си, така както почти бе загубила езика си.

От време на време говореха и за Проблема — войната на север. Но Белфаст бе далеч от селцето Килмихил и по разстояние, и по чувства. Хората се вълнуваха повече за реколтата, добитъка, женитбите и бденията, които неминуемо предстояха през зимата.

На няколко километра от селцето, в топлата кухня, ухаеща на домашни сладки, Бриана Конканън погледна през прозореца към ледения дъжд, който се сипеше в градината й.

— Май ще унищожи кандилката и попадийното цвете.

Болеше я за цветята, които щяха да измръзнат, макар че извади луковиците на някои и ги прибра в претъпканата барачка отзад. Но бурята връхлетя така внезапно.

— Ще засадиш нови на пролет. — Маги наблюдаваше сестра си. Бри се тревожеше за цветята си като майка за децата. Маги въздъхна и погали издутия си корем. Продължаваше да се диви, че тя, а не мечтаещата за семейно огнище сестра, е омъжената и очаква дете. — Знаеш, че ще го сториш с огромно удоволствие.

— Права си. Явно, че ми е нужна оранжерия. Погледнах някои каталози. Мога да я направя. — Ако внимава, вероятно до пролетта ще може и финансово да си го позволи. Замечтана за растенията, които щяха да разцъфнат в новия си стъклен дом, тя извади от фурната поредната тава кифлички с червени боровинки. Маги й донесе боровинките чак от Дъблин. — Тези ще вземеш вкъщи.

— С удоволствие. — Сестра й се засмя и грабна една. Започна да я подхвърля в ръце, за да изстине по-бързо. — Но след като се наям до насита тук. Кълна ти се, Роуган направо ми брои хапките.

— Иска ти и бебето да сте добре.

— Това е така. Обаче мисля, че той непрекъснато се пита колко от мен всъщност е бебето и колко съм надебеляла.

Бриана хвърли поглед към сестра си. Тя се бе закръглила и някак омекнала, с някакво особено задоволство и розови бузи навлизаше в последните месеци на бременността си. Нямаше нищо общо с предишното кълбо от енергия и нерви.

„Щастлива е — помисли си. — И влюбена. И знае, че любовта й е споделена.“

— Наистина си натрупала няколко излишни килограма, Маргарет Мери — отбеляза тя и погледна в очите сестра си, ала вместо раздразнение, в тях блестяха шеговити пламъчета.

— Състезавам се с една крава на Мърфи и засега печеля. — Изяде кифличката и спокойно посегна към следващата. — Само след няколко седмици няма да мога да държа тръбата и да духам стъклото, защото коремът ще ми пречи да виждам. Ще трябва да се върна към работата с открит огън.

— Не е ли по-добре да оставиш скулптурите си за известно време? Нали Роуган те увери, че има достатъчно за всичките си галерии.

— А аз какво — да умра от скука ли? Правя нещо специално за галерията тук, в графство Клар.

— Която ще бъде отворена едва през пролетта.

— Да, но тогава Роуган ще изпълни заканата си да ме завърже за леглото, ако трябва, за да не се приближавам до работилницата. — Маги въздъхна, но Бриана помисли, че всъщност няма нищо против заканата. Няма нищо против заповедите на Роуган. Самата Маги от време на време си мислеше, че твърде много отстъпва, затова добави: — Искам да продължа да работя, докато мога. А и е толкова приятно отново да си у дома, дори в такова време. Предполагам, че не чакаш гости?

— Напротив. Очаквам един американец. Следващата седмица. — Наля на Маги още чай, напълни своята чаша и седна. Кучето, застанало търпеливо до стола й, положи огромната си глава в скута й.

— Янки? Сам мъж?

— Да. — Бриана погали главата на Конкобар. — Писател. Запази стая и не уточнява колко време ще остане. Предплати за цял месец.

— Месец! По това време на годината? — Развеселена, сестра й се загледа към прозорците, които потропваха от напора на вятъра. Времето съвсем не можеше да се определи като приятно. — А твърдят, че само художниците били ексцентрици. Какви книги пише?

— Криминални. Чела съм някои. Добри са. Печелил е награди, част от романите му са филмирани.

— Значи преуспяващ автор, янки, решил да прекара зимата в пансион в графство Клар. Има да говорят за него в кръчмата.

Маги дояде кифличката и хвърли изпитателен поглед към сестра си. Бриана бе прекрасна жена, розовозлатиста, с нежна светла кожа и чудесна стройна фигура. Лицето й притежаваше класически овал, меки устни, които рядко се усмихваха, бледозелени очи, обикновено замечтани, дълги крайници и коси като тих огън — гъсти и живи, които непрекъснато се измъкваха от фибите.

И с толкова добро сърце, помисли си тя. Въпреки постоянните срещи с непознати, които посрещаше в пансиона си, беше съвсем наивна и нямаше представа какво става отвъд градинската порта.

— Притеснявам се, Бри. Ще прекараш седмици наред с непознат мъж в къщата.

— Често оставам сама с гостите си, Маги. По този начин си изкарвам прехраната.

— Да, но рядко имаш само по един гост, и то посред зима. Нямам представа кога ще ни се наложи да се върнем в Дъблин и…

— Да не сте дошли тук да ме наглеждате? — Повече развеселена, отколкото обидена, Бриана се усмихна. — Маги, аз съм жена. Жена, занимаваща се с бизнес, която знае как да се грижи за себе си.

— Вечно си заета с грижи за другите.

— Не започвай пак темата за майка — стисна устни. — Вече почти не се грижа за нея, откакто двете с Лоти се настаниха в къщата.

— Знам много добре какво правиш — тръсна глава Маги. — Тичаш всеки път, щом махне с пръст, изслушваш постоянните й оплаквания, водиш я по лекари, когато си въобрази, че е неизлечимо болна. — Вдигна ръка — ядосваше се на себе си, защото за пореден път се поддаде на гнева и вината, които изпитваше към майка си. — Не за това се безпокоя в момента. Този мъж…

— Грейсън Тейн — охотно подсказа Бриана, доволна, че темата за майка им е изоставена. — Уважаван американски писател, решил да наеме за известно време стая в приятен, тих пансион, някъде из западните покрайнини на Ирландия. Няма намерение да прекарва времето си с хазяйката. — Вдигна чашата и отпи. — Освен това наемът ще ми осигури парите за оранжерията.