Тами Хоуг
Пръст от пръстта (35)

35.

Кейт отстъпи крачка назад, без да се опитва да вникне в думите на Енджи. Дишаше тежко, удари лакътя си в ръба на масичката и падна на пода. Потърка удареното място и се опита да събере мислите си. Енджи се бе отпуснала на колене и се клатеше като дервиш, удряйки се по главата с окървавените си ръце. Кръвта се бе просмукала в джинсите й и течеше от срязаните с ножа китки.

— Господи! — прошепна Кейт, потресена от гледката. Отиде до бюрото и вдигна слушалката на телефона.

Роб беше на около метър от нея и гледаше момичето със странен интерес, сякаш бе учен, който наблюдава нов животински вид.

— Кажи нещо, Енджи — тихо помоли той. — Кажи какво изпитваш?

— Господи, Роб — извика Кейт. — Остави я на мира! Иди в кухнята и намокри няколко кърпи.

Вместо това, той се доближи до Енджи, извади малка кожена палка и я удари по гърба. Момичето изпищя и падна настрани, извивайки се, опитвайки се да избяга от болката.

Кейт стоеше потресена, гледаше с отворена уста шефа си.

— К… акво… — заекна тя, сетне се опита да преглътне, сърцето й биеше като лудо. — Какво ти става, по дяволите? — задъхано успя да произнесе.

Роб Маршал се извърна към нея и я изгледа с нескрита омраза. Очите му блестяха. Презрението му я заливаше като вълна. Стоеше неподвижна, инстинктите й се събудиха, преди да осъзнае, че телефонът е прекъснат.

— Ти не ме уважаваш, Кейт, проклета кучко — изръмжа тихо Маршал.

Думите и омразата я зашеметиха, сетне се съвзе и най-после разбра всичко.

„Кой се опита да те удуши, Енджи? Познаваш ли този човек?“

„Разбира се, ти също…“

„Всичко е наред, Енджи. Сега си в безопасност.“

„Глупачка. Скоро ще си мъртва.“

Роб Маршал. Не. Идеята й се стори смешна. Почти. Освен че телефонът работеше преди той да се появи… а сега Роб стоеше пред нея с оръжие в ръка.

Остави слушалката на вилката.

— Писна ми от теб — горчиво изрече той. — Постоянно ми се противопоставяше. Подценяваше ме. Гледаше ме отвисоко.

Беше стъпил върху докладите за жертвите, разпилени по пода. „Всеки е жертва на нещо.“ Тази мисъл се въртеше в главата й сутринта, докато ги четеше.

Лайла Уайт бе жертва на насилие.

Фаун Пиърс бе жертва на изнасилване.

Мелани Хеслър — още една жертва на изнасилване.

По едно или друго време всички те бяха използвали услугите на отдела за жертви и свидетели.

Единствената, която не бе идвала в отдела, бе Джилиан Бондурант.

— Но ти си съветник на жертви, за Бога! — прошепна тя.

Съветник, който поради служебното си положение изслушваше безброй хора — най-вече жени — бити, изнасилвани, тормозени, унижавани…

Колко пъти я беше карал да прослушва касетите с разпита на Мелани Хеслър? Роб слушаше напрегнато, връщаше записа отново и отново.

В мислите си тя неочаквано се пренесе в колата на Ковак, спомни си как пристигнаха на местопрестъплението. Мелани Хеслър явно бе молила да я оставят жива, беше пищяла от нетърпима болка, умолявайки да я убият.

Спомни си как Роб бе огледал обгореното тяло. Беше й се сторил разстроен. Но онова, което бе взела за мъка, всъщност бе вълнение.

О, мили Боже!

Започна да й се гади, всичко, което някога му бе казала, сега се въртеше в ума й.

„Господи, мъртва съм!“

— Съжалявам — изрече, докато обмисляше положението. Предната врата беше на няколко крачки от нея.

Лицето на Роб се изкриви от отвращение. Присви очи, сякаш го бе лъхнала миризма от отходен канал.

— Не, не съжаляваш. Не съжаляваш за начина, по който се държеше с мен. Може би съжаляваш, че ще те убия за това.

— Енджи, бягай! — извика Кейт, грабна факса от масата и го хвърли по Роб. Уцели го в гърдите и почти успя да го събори.

Втурна се към вратата, но се подхлъзна на един от докладите — случайност, която щеше да й струва скъпо. Роб я хвана за ръкава на палтото и я удари силно с палката.

Въпреки че платът бе плътен усети болка в рамото. Ако я бе улучил в главата, щеше да загуби съзнание.

Тя се изви, опитвайки се да се освободи от хватката му. Успя да докопа лявата му ръка и да я извие зад гърба му, блъсна го в масата в коридора и побягна. Неочаквано вратата й се стори невероятно далеч.

Роб изръмжа зад нея. Настигна я. Строполиха се на земята. Кейт извика, когато дясната й ръка се изви в неестествен ъгъл под нея и усети как мускулите й се изопват в рамото.

Болката премина през тялото й като огън. Тя се постара да не й обръща внимание и се опита да се освободи с ритници и отново да побегне към вратата. Но Роб я хвана за косата и я дръпна силно назад, удряйки я по главата. Погледът й се замъгли, ушите й запищяха. Остра болка премина през челюстта й.

— Кучка! Кучка! — крещеше той.

Ръцете му се впиха във врата й. Започна да я души. Съпротивляваше се автоматично, като обезумяла, дереше ръцете му, но пръстите му бяха дебели и силни.

Не можеше да диша, имаше чувството, че очите й ще изскочат от орбитите си, мозъкът й щеше да експлодира.

С последната искрица разум Кейт се насили да се отпусне. Роб продължаваше да стиска, секундите отминаваха като цяла вечност, сетне отпусна главата й и тя се удари в пода. Кръвта й бавно започна да нахлува в мозъка. Опита се да не поема големи глътки въздух, от който отчаяно се нуждаеше. Не искаше мозъкът й да остане в това състояние, опитваше се да мисли — не за местопрестъплението, което бе посетила, не за изгореното тяло, нито за аутопсиите и снимките на четирите жени, измъчвани и осакатени от този мъж.

— Мислиш, че не съм способен да направя нищо свястно! — продължаваше да беснее Роб, като ставаше. — Мислиш, че съм идиот! Смяташ се за по-добра от всички останали!

Като се стараеше да не дава признаци на живот, Кейт незабелязано пъхна лявата си ръка в джоба на палтото.

— Мръсна кучка! — изкрещя той и я ритна. Беше толкова погълнат от думите си, че не чу стона й.

Кейт стисна зъби и се концентрира в движението на ръката си, милиметър по милиметър в джоба на палтото.

— Не ме познаваш! — заяви Роб. Грабна нещо от масата в коридора и го захвърли. Каквото и да беше, то се разби някъде по посока на кухнята. — Не знаеш нищо за мен. За истинската ми същност.

Наистина, никога не би предположила. Беше работила с този човек година и половина. Нито веднъж не помисли, че е способен на подобно нещо. Нито веднъж не се запита за мотивите, които го бяха накарали да избере тази професия. Точно обратното, той беше съветник, готов да изслуша всички, винаги беше готов да прекарва времето си с жертвите. Или поне тя смяташе така.

— Мислиш, че съм пълна нула! — извика той. — АЗ СЪМ КРЕМАТОРА! АЗ СЪМ АНГЕЛЪТ НА ЗЛОТО! АЗ СЪМ Проклетият КРЕМАТОР! Е, какво мислиш сега за мен, кучко?

Коленичи до нея и я обърна по гръб. Кейт не отвори очи. Ръката й беше в джоба, пръстите й стискаха металната пила за нокти.

— Оставих те за десерт — изрече той. — Ще ме молиш да те убия. Ще се насладя на това.