Тами Хоуг
Пръст от пръстта (20)

20.

— Нещо ново от разпитването на съседите? — попита Ковак, палейки цигара.

Типен сви костеливите си рамене.

— Много от хората бяха ядосани, че някакви полицаи чукат по вратите им в този късен час.

Стояха пред вратата на „Феникс“, облени от жълтеникавата светлина на фаровете. Микробусът на лабораторията беше още в двора, който бе ограден, за да държи журналистите настрани.

Те се бяха скупчили като ято лешояди. Ковак присви очи от дима и снежинките и се загледа в края на страничната алея, където Тони Ърскин даваше интервю, осветена от прожектори.

— Хайде да се обзаложим, че Ърскин са се обадили на няколко телевизионни станции — измърмори той.

— Отвратителна публичност за престъплението и трагедията — каза Елууд, намествайки шапката си. — Но това е типично по американски. Цялото това излагане пред медиите със сигурност носи доста пари.

— Тя дори намекна, че случилото се тук е свързано с нашата свидетелка — измърмори Ковак. — Ще си имам неприятности с шефовете.

— По-добре се дръж прилично с нея — обади се Лиска, подскачайки, за да се стопли. — Тя наистина може зле да те накисне.

— Господи, Тинкс — лицето на Ковак се изкриви. Той се обърна към Елууд. — Какво открихте в мазето? Каква е тази история с вратата на мазето?

— Вратата е заключена отвътре. Има няколко петна по пода, които приличат на кръв. Не са много. Ърскин каза, че се порязал, докато поправял пещта преди няколко дни.

Ковак изръмжа и отново погледна към Лиска:

— Какво става с твоя ненормалник, Ванлийс?

— Не мога да го открия. Исках да го проследя след събранието, но в тълпата го загубих.

— Не е ли на работа тази вечер? Дойде на събранието с униформа.

— Обзалагам се, че дори спи с униформата си — каза тя. — Винаги е готов да спаси хората от контрольори на билети или необуздани бейзболни запалянковци. Има евтин апартамент в Линдейл, но не живее там. Накрая говорих със съпругата му, която се развежда с него. Тя каза, че наглежда някого по поръчка, но не знае кой е и не дава пет пари за това.

— Хей, щом иска да е ченге, като нищо може да започне с развод — каза Типен.

— Тя каза ли, че има странности? — попита Ковак.

— О, това ще ти хареса — отвърна Лиска и очите й проблеснаха. — Попитах я за провинението му преди осемнадесет месеца. Куин е прав. Старият Джил бил хвърлил око на нейна колежка. Бил заловен, докато надничал през прозореца й.

— И все още работи като охрана? — попита Ковак.

— Работата не се е раздухала и никой не е обърнал внимание. Самият Ванлийс твърдял, че е недоразумение.

— Да — подсмръкна Типен. — Голяма грешка, ваша чест. Просто си карах по пътя и изведнъж бях поразен от непреодолимо желание да надничам там, където не ми е работа.

— Този тип ми харесва, Сам — каза Лиска. — Съпругата му го презира, намекна, че не са имали сексуален живот, когато са били заедно. Ако това е истина, той добре се вписва в профила на Куин. Много от тези типове са сексуално слаби с партньорите си.

— От опит ли го казваш? — пошегува се Типен.

— Майната ти.

— Ще поръчам пред апартамента му да стои кола — каза Ковак. — Искам наблюдението да започне възможно най-скоро. Опитайте се да откриете тази къща, в която стои. Все някой трябва да знае къде е той. Свържете се с шефа му или отново със съпругата му. Още тази вечер. Искам имената на приятелите му. Обадете им се.

— Аз ще се заема с това — обади се Мос.

— Досаждай на всички, които го познават — заповяда Ковак. — Това ще стигне до него и ще го разтревожи. Открихте ли каква марка кола кара?

— Тъмночервен пикап.

Сякаш някой удари с юмрук Ковак в диафрагмата.

— Барманът от улица „Лейк“ каза, че е забелязал нашата свидетелка през нощта в неделя да се качва в тъмен пикап или нещо подобно. Била е с този мъж, преди да се натъкне на жертва номер три в парка.

— Тя каза ли името на мъжа? — попита Адлър.

— Не.

— Има ли начин Ванлийс да научи, че момичето е настанено тук? — попита Мос.

Лиска поклати глава:

— Не виждам откъде, освен ако не я е проследил дотук. Струва ми се невероятно.

— Кой знае, че свидетелката е тук? — попита Адлър.

— Ние, Сабин, хората от отдела за свидетели и жертви, униформените полицаи и онази там — посочи с пръст Ковак към Тони Ърскин — и съпругът й. Кметът и хората на Бондурант…

— И половината град — довърши Елууд.

— Една от другите жертви е имала връзка с това място — изтъкна Мос.

— Когато я открихме, разпитахме всички в къщата, проверихме досиетата, алибитата, приятелите и всичко възможно. Спомням си, че тялото бе открито в петък. Беше напуснала къщата преди шест месеца. Отбих се в неделя, за да разбера дали не поддържа връзка с някого. Семейство Ърскин бе заминало в някаква хижа на север, така че не разговарях с тях. В понеделник сутринта Тони Ърскин високопарно заяви на лейтенанта, че все още не съм й се обадил — завърши Ковак.

— Сега ще трябва да започнем всичко отначало с нова партида проститутки — изръмжа Типен. — Май ще имаме повече писмена работа.

— Хей, нали за това ти плащат, нищо че се държат с теб като с нищожество — възрази Ковак.

— Смятам, че тук има нещо лично.

— Добре, кой иска да отиде на улица „Лейк“? — попита Ковак. Опитайте се да разберете дали някой е видял момичето да се качва в пикап в неделя вечерта. Ако успеете да научите номерата на колата, ще получите целувка от мен.

— Никак не е стимулиращо, Ковак — отвърна Адлър.

— Нека Типен го стори — изрече Лиска. — Може да си намери гадже.

— Изпрати Чаровника — предложи Типен. — Проститутките ще му платят.

— Вие двамата — Ковак посочи Типен и Юрек — сте чудесна двойка.

— Да, Божи дар и Състрадателния женкар — подигра се Лиска.

Типен заметна шала си.

— Някой ден ще си го получиш, Лиска.

— Не и ако стоя на пет сантиметра от теб.

— Хайде — подкани ги Ковак. — Времето тече, а още нямаме резултат. Нека хванем този мръсник, преди да е запалил някой друг.

 

 

— Чудесна котка — отбеляза Куин, гледайки към Тор, докато котаракът го наблюдаваше от масата в коридора. — Мисля, че ще го изтърпя.

Котката беше доста едра. Имаше чудесна пухкава козина и дълги мустаци. Тор издаде дълбок гърлен звук. Вдигна задния си крак и започна да ближе задницата си.

Куин направи гримаса:

— Предполагам, че ми показва какво мисли за мен.

— Не го взимай лично — каза Кейт. — Държи се така към повечето хора.

Тя закачи палтото си в дрешника в коридора и посегна към втората празна закачалка, но се спря.

— Благодаря за помощта — изрече, затваряйки вратата. Знам, че не бях много любезна, но не ти влиза в задълженията да разпитваш свидетели по улиците.

— Не е и твоя работа.

— Така е, но трябваше да сторя нещо. Не мога просто да стоя тук и да чакам. А ти? Ти също не беше длъжен да ходиш до „Феникс“ с Ковак.

— Този случай не е нормален от самото начало.

— Заради Питър Бондурант, знам — тя погали Тор. Котаракът я погледна оскърбено и скочи на пода. — Парите променят правилата — продължи Кейт. — Няма политик в целия окръг, който да не подкрепя Бондурант, да не му целува задните части и да не твърди, че миришат на роза. Заради парите е. Ето защо адвокатът му може да седне със Сабин на една маса, да шепне на ухото на кмета и да си бъбри с директора на ФБР? Обзалагам се, че родителите на Лайла Уайт не биха могли да стигнат и до секретарката на Брюстър. Ако изобщо име дошло наум да опитат.

— Сега ми напомняш на Тони Ърскин, която казва, че няма справедливост в закона.

— И двамата знаем, че това е само прекрасен идеал, парите продават и купуват правосъдието всеки ден. Въпреки това не мога да виня Бондурант. Какво не биха сторили родителите, за да си върнат детето? — тъжно изрече тя. — Бях готова да направя сделка с дявола, когато Ем беше болна. Всъщност наистина се опитах — призна и се усмихна пресилено. — Но не помогна и вярата ми в него се разклати.

Болката й все още беше осезаема и Куин искаше да я прегърне и да я сподели с нея.

— Парите на Бондурант не попречиха на смъртта на дъщеря му — каза той. — Ако тялото е на Джилиан, а той е убеден в това.

— Защо вярва в това? — попита объркано Кейт. Спомни си как бурно отхвърляше новината за смъртта на Емили, дори след като сестрата я заведе да види тялото на детето, да докосне студената й малка ръка, да се увери, че няма пулс, че не диша. Въпреки всичко тя настояваше, че дъщеря й не е мъртва. — Странен човек — промълви. — Учудих се, че се появи на събранието. Не обича да се показва.

Неочакваната забележка удари Куин като юмрук в стомаха.

— Видяла си Бондурант на събранието? Сигурна ли си?

— Да, поне приличаше на него. Видях го на излизане. Стори ми се странно, че не е с хората си, но явно не е искал да привлича внимание. Стоеше между обикновените хора с шуба и смачкана шапка. Излезе с тълпата.

Куин се намръщи.

— Има нещо, което не разбирам. Бих могъл да кажа, че не желае да сътрудничи на разследването, ако точно заради него не ме повикаха, но от друга страна отказва да отговаря на въпросите ми. Несъответствията следват едно след друго. Господи, не мога да повярвам, че не съм го видял.

— Не си го търсил — логично отвърна Кейт. — Оглеждал си се за убиеца.

„Дали не съм пропуснал и него“ — зачуди се Куин. Какво друго бе изпуснал? Някакъв неуловим знак — поглед, бърза усмивка. Ако ги бе забелязал, дали сега Енджи ди Марко щеше да е в леглото си във „Феникс“? По пътя на логиката, не. Но залавянето на убиец като този изискваше много повече от логика. Изискваше инстинкт.

— Не мога да се отърся от чувството, че дъщеря му е ключът към цялата история — каза той. — Ако тя е третата жертва, Джо Подпалвача е излязъл от модела си на действие. Защо? При първите две той е изгорил телата, но не се е потрудил да станат неузнаваеми. С номер три заличава отпечатъците от пръстите й. Отрязва главата. Старае се тя да не бъде разпозната.

— Но е оставил шофьорската книжка.

— Защо прави толкова противоречиви неща?

— Може би в първата част е било включено изтезание — предположи Кейт. — Лишаване от индивидуалност. Така тя е никой. Не го интересува, ако разберем коя е, след като е мъртва, така че оставя шофьорската книжка, за да ни каже: „Вижте кого убих!“ Може би е искал тази жертва да се чувства безлична през последните няколко мига от живота си, оставил я е да умре с мисълта, че никой няма да може да я разпознае и да се погрижи за нея.

— Вероятно — съгласи се Куин. — Може би е познавал Джилиан. Например можем да решим, че онзи бодигард от апартамента на Джилиан е убил две проститутки, за да се упражнява, изразявайки чувствата си върху тях. Това обаче не е задоволило желанието му, така че убива Джилиан, преминава всички граници на разума и отрязва главата й, за да я запази за себе си.

— Или може би отрязва главата, защото тялото не е на Джилиан Бондурант, но той иска да повярваме, че е тя. Тогава какво печели? — продължи да разсъждава той. — Знаем, че не е отвличане. Нямало е известие за откуп — поне ние не знаем за такова. Бондурант няма да позволи да подслушваме телефона му — още една странност от негова страна.

— Ако Джилиан е жива — каза Кейт, — къде е и как е свързана с всичко това?

— Не знам. И няма кой да ни каже. Имам неприятно чувство, Кейт.

— Отиди на лекар — предложи тя, наблюдавайки ръката, с която Куин притискаше стомаха си.

— Не, нищо ми няма.

Кейт поклати глава:

— Сигурно имаш огромна дупка в стомаха, но никога няма да си го признаеш. Ще престанеш да бъдеш супермен. Колко неприятно!

Искаше й се да попита дали е разговарял с някого от психотерапевтичен кабинет, но знаеше, че няма смисъл. Всеки друг агент от отдела по разследване би отишъл при психиатъра, без да му мигне окото. Заболявания, предизвикани от стрес, бяха нещо обикновено в отдела. Всички го знаеха. Виждаха твърде много, навлизаха в подробностите на ужасяващи случаи. Сблъскваха се с най-лошото, което светът можеше да предложи. Налагаше им се да взимат съдбоносни решения въз основа на неточна наука: знанията си за човешко поведение. Но Джон Куин никога не би признал, че може да се огъне, след като носеше маската на силата. Уязвимостта не беше популярна.

— Куршумите не отскачат от теб — тихо промълви тя.

Той се усмихна, сякаш се забавляваше по някакъв начин, но избягна да срещне погледа й.

— Нищо ми няма.

— Добре. — Щом не искаше да се погрижи за себе си, това си бе негов проблем — или на някоя непозната жена във Вирджиния, не неин. — Ще пийна нещо. Да те почерпя, преди да тръгнеш? Какво да бъде? Билков чай? Или бонбони, които да дъвчеш, докато се возиш в таксито?

Тръгна към кухнята, ядосвайки се, че му даде възможност да остане още, после осъзна, че му дължи малко внимание заради помощта, която й бе оказал тази вечер. Пък и наистина имаше нужда от едно питие.

Знаеше, че той няма да пие. Беше наясно колко лесно е да стане жертва на алкохолизма, широко разпространен в службата му, белязал семейството му. Рискът беше твърде голям, въпреки че алкохолът помагаше човек да се справи с напрежението от работата.

— Чудесна къща — похвали я той, следвайки я до кухнята.

— Купих я от родителите си, когато си загубиха ума и решиха да се местят в Лас Вегас.

— Значи си се върнала у дома.

Тук наистина бе намерила сигурност, след като животът й във Вирджиния се бе разбил на хиляди парчета. Къщата бе заместител на семейната топлота — съмняваше се, че бе казала на родителите си цялата истина за тях двамата. След като всичко се разпадна в Куонтико, тя беше много объркана и засрамена. Все още изпитваше болка, когато си спомнеше за това. Чувствата му бяха по-дълбоки от всичко, което бе изпитвал дотогава, но не достатъчно силни да оцелеят, подложени на стреса и неодобрението, разяждани от чувството за вина у Кейт.

Наблюдаваше я как се движи наоколо, как взима чаша за чай от шкафа, дългата й червеникаворуса коса се спускаше на вълни по гърба й. Искаше му се да я погали.

Женствеността й винаги го бе привличала, както и уязвимостта. Съмняваше се, че мнозина смятат, че тя има нужда от закрила. Силата и упоритостта й бяха качествата, които околните забелязваха в нея, но зад тази стена се криеше жена, която не бе толкова уверена в себе си.

— Как си, Кейт?

— Хм? Какво? — тя се извърна от микровълновата фурна и го погледна. — Уморена съм. Разстроена. Загубих свидетел…

Пристъпи по-близо. Сложи пръст на устните й.

— Нямам предвид случая. Изминаха пет години. Как си наистина?

Сърцето на Кейт заби силно. Отговорите заседнаха на гърлото й. Пет години. Първото, което си спомни, бе силна болка. След това трябваше да се учи пак да говори и да ходи като след удар. С времето успя да си създаде име в работата и да устрои новия си дом, да канализира нещата. Но отговорите, които се въртяха в главата й, нямаха нищо общо с това.

„Как съм? Самотна. Празна. Затворена в себе си.“

— Хайде да не играем тази игра — тихо изрече тя. — Ако наистина си искал да научиш, нямаше да ти трябват пет години, за да ме попиташ.

Дочу съжаление в думите си. Какъв смисъл имаше, след като сега разполагаха само с няколко дни. По-добре беше да не ровят в пепелта на спомените. Часовникът на микровълновата печка иззвъня и тя се извърна отново към нея, за да извади чашата с чай.

— Каза ми какво искаш. Искаше да излезеш от играта. Искаше ново начало. Искаше да заминеш. Какво трябваше да сторя, Кейт?

„Да ме помолиш да не си тръгвам.“ Отговорът беше тук. По времето, когато напусна Вирджиния, гневът и болката бяха по-силни от това, дали ще я помоли да остане. Знаеше, че той никога не би напуснал работата си, за да тръгне с нея. Той бе свързан с отдела по начин, по който никога нямаше да се свърже с жена. Тази мисъл още й причиняваше болка.

— Какво можеше да сториш? Нищо — прошепна тя. — Справи се добре.

Куин се доближи зад нея. Искаше да я докосне, сякаш това по магически начин щеше да изтрие времето и неприятностите между тях. Искаше да й каже, че телефонът работи двупосочно, но знаеше, че гордостта й нямаше да позволи да се обади. Част от него се чувстваше облекчена, че тя никога не се обади, защото тогава трябваше да си отговори дали има сили да изгради продължителна връзка. Страхът от отговора го караше да бяга от въпроса твърде дълго време.

Сега стоеше тук, на сантиметър от най-добрата част от миналото си. Знаеше, че трябва да остави нещата такива, каквито са. Ако не бе имал какво да даде преди пет години, едва ли сега можеше да предложи нещо повече.

Вдигна ръка да докосне косата й, не беше забравил колко е мека. Постави ръка на рамото й и леко започна да го разтрива.

— Съжаляваш ли, Кейт? Не за края, а че бяхме заедно?

Тя затвори очи. В душата й се бе натрупала огромна мъка, въпреки че се опитваше да подреди живота си и да продължи напред. Но никога не изпита разкаяние за това, че се бе обърнала към него. Съжаляваше само, че бе очаквала повече, а той нямаше какво повече да й даде. Беше й отдал любовта и разбирането си, страст и състрадание, утеха, когато се нуждаеше от нея в самотата си. Как би могла да съжалява за това?

— Не — отговори тя и се извърна към него, държейки чашата с горещ чай. — Ето. Това ще ти помогне.

Той я взе от ръцете й и я остави настрана.

— Не съжалявам за нас — отвърна той. — Имаше време, когато смятах, че е така, но всъщност никога не съм съжалявал.

Пръстите му докоснаха страната й, сетне отново се върнаха към косата й. Наведе се и леко я целуна по устните. Потребност, силна и неудържима, се надигна в нея. Устните й се раздвижиха. Сърцето й биеше като лудо, близо до неговото. Неочаквано усети как гърдите й набъбват, копнеейки за допира на ръката му, на устните му. Той силно я прегърна. Усети възбудата му, докато се притискаше към него.

Щеше да остане тук само няколко дни, напомни й здравият разум. Беше дошъл заради случая, не защото искаше да я види или да разбере защо си бе тръгнала. Това, което се случваше, бе инцидентно.

— Не — тихо прошепна тя и той вдигна глава. — Не съжалявам, но това не означава, че трябва да преживея всичко отначало, Джон. Не съм тук за твое удобство.

— Нима мислиш, че очаквам подобно нещо? — обидено запита той. — Мислиш, че очаквам да спим заедно, защото си ми под ръка и знаеш какво обичам? Смятах, че ме познаваш по-добре, Кейт — гласът му бе нисък и пресипнал. — Мили Боже, ти си единственият човек, който ме познава.

— Поне така смятах — прошепна Кейт. — Накрая се оказа, че не се познаваме толкова добре.

Куин въздъхна и отстъпи назад.

— Добре, нека се държим като стари приятели, какво иде кажеш? — предложи тя, въпреки че гърлото й се стягаше. — Не си тук заради мен, Джон. Щеше да го сториш преди години, ако го искаше. Ще ти поръчам такси по телефона.