Тами Хоуг
Пръст от пръстта (33)

33.

Кейт си помисли, че момичето изглежда ужасно — смъртно бледа, очите й блестяха като стъклени и бяха зачервени, косата й — мръсна и мазна. Но беше жива и Кейт изпита огромно облекчение. Нямаше да може да понесе смъртта на Енджи. Момичето беше живо, въпреки че не изглеждаше добре.

„И седи в кухнята ми.“

— Енджи, за Бога, уплаши ме ужасно! — възкликна Кейт. — Как влезе? Вратата беше заключена. Как изобщо разбра къде живея?

Момичето не отвърна. Кейт внимателно се приближи, опитвайки се да разбере в какво състояние е. По лицето й имаше синини. Долната й устна бе наранена, и цепнатината беше хванала коричка.

— Хей, момиче, къде беше? — извика Кейт. — Толкова се тревожихме.

— Видях адреса ти на плик в кабинета — отвърна Енджи. Гласът й бе пресипнал.

— Много изобретателно. — Кейт се приближи още малко. — Ако можехме да използваме талантите ти за доброто на човечеството. Къде беше, Енджи? Кой те нарани?

Сега Кейт стоеше на прага. Момичето не бе помръднало от стола. Носеше същите мръсни джинси, но сега по тях личаха тъмни петна от кръв, същото яке, което едва ли я топлеше по това време. На врата й забеляза белези от душене.

Устните на Енджи се изкривиха в призрачна усмивка.

— Била съм и по-зле.

— Знам, скъпа — тихо рече Кейт. Едва когато приклекна, за да види раните й, забеляза ножа в ръката на момичето. Беше голям, остър и с метална дръжка.

Тя бавно се изправи и направи крачка назад.

— Кой ти причини това? Къде беше, Енджи?

— В мазето на Дявола — отвърна тя.

— Енджи, ще повикам линейка. Разбра ли? — Кейт отстъпи още малко назад към телефона.

Неочаквано очите на момичето се напълниха със сълзи.

— Не! Не искам! — извика тя, ужасена от подобна перспектива.

— Някой добре те е подредил — отбеляза Кейт и се зачуди кой ли е бил този някой. Дали Енджи бе избягала и се бе скрила тук, или някой я бе довел? Дали някой не се криеше в другата стая? Ако можеше да стигне до телефона и да набере 911. Ченгетата щяха да долетят след няколко минути.

— Не! Моля те! — възкликна Енджи. — Не може ли просто да поседим тук? Не може ли да остана при теб? Само за малко?

— Скъпа, нуждаеш се от медицинска помощ.

— Не! Не! Не! — Момичето продължаваше да клати глава, стисна ножа по-здраво и насочи острието към лявата си длан.

Върху кожата изби капка кръв.

Телефонът иззвъня, нарушавайки тишината. Кейт подскочи.

— Не го вдигай! — извика Енджи, вдигайки ръка, забивайки острието по-дълбоко в дланта си. — Иначе наистина ще се порежа — заплаши тя. — Знам как да го сторя.

Ако наистина си вярваше, ако забиеше ножа с няколко сантиметра по-навътре, кръвта й щеше да изтече, преди Кейт да приключи с обаждането си.

Телефонът престана да звъни. Телефонният секретар любезно информира да оставят съобщение. Дали не беше Куин? Или Ковак с някакви новини? Или Роб, който се обажда, за да я уволни? Представи си, че е способен да го стори, също като шефа на Мелани Хеслър.

— Защо искаш да се нараниш, Енджи? — попита тя. — Сега си в безопасност. Ще ти помогна.

— Преди не ми помогна.

— Ти не ми даде възможност.

— Понякога ми харесва да се порязвам — призна Енджи и сведе очи. — Понякога се нуждая от това. Започвам да се чувствам… Плаша се. Но ако се порежа, тогава чувството си отива. Това е ненормално, нали? — вдигна поглед към Кейт. В очите й се четеше слаба надежда.

Не й отвърна веднага. Беше чела за момичета, които вършеха описаното от Енджи и първата й мисъл беше, че това е лудост. Как беше възможно хората да се нараняват и да са нормални?

— Ще ти помогна, Енджи — каза успокояващо тя. — Има хора, които ще те научат как да се справяш с тези чувства.

— Какво разбират те? — презрително отговори момичето. — Какво знаят те за справянето, с каквото и да е? Нищо не знаят.

„Нито пък аз“ — помисли си Кейт. Господи, защо не се направи на болна в понеделник?

Обмисли нещата, но отхвърли идеята да отнеме ножа на момичето. Опасността да се нарани беше твърде голяма. Ако продължеше да говори, може би накрая щеше да я убеди да го остави сама. Разполагаха с време — ако наистина бяха сами.

— Енджи, сама ли дойде?

Момичето се взираше в ножа и внимателно го прокара по сините линии на татуировката близо до палеца си — беше буквата „Е“.

— Доведе ли те някой?

— Винаги съм сама — измърмори тя.

— Ами онази нощ, след като те заведох във „Феникс“? Беше ли сама тогава?

— Не — натискаше острието на ножа в татуировката, от ръката й се стичаха капки кръв. — Знаех, че ме иска. Той ме повика.

— Кой? Грег Ърскин?

— Дяволският ангел.

— Кой е той?

— Бях под душа — продължи да говори момичето. Погледът й бе празен. — Отново се порязах. Гледах как кръвта се стича заедно с водата. Тогава той ме повика. Сякаш бе подушил кръвта ми.

— Кой? — отново се опита да разбере Кейт.

— Не беше доволен — отвърна Енджи зловещо. — Беше побеснял, защото не изпълних заповедите му.

— Разбирам, че нещата не са толкова прости — съгласи се Кейт, наблюдавайки как кръвта капе по килима. — Хайде да отидем в другата стая и да седнем. Може да запалим камината. Да се стоплиш. Как ти звучи?

Искаше да я разсее. Да се приближи до другия телефон и да се обади при първа възможност. Факсът в кабинета и имаше автоматично запаметен номера на полицията. Ако успееше да накара Енджи да седне на канапето, можеше да натисне копчето. Може би щеше да се получи.

— Краката ми са студени — изрече Енджи.

— Хайде да отидем в другата стая. Можеш да си събуеш ботушите.

Момичето я изгледа с присвити очи, повдигна кървящата си ръка към устните си и прокара език по раната.

— Ти тръгни първа.

Чудесно, да тръгне пред психопатка с нож в ръката, без да е сигурна, че в другата стая не я очаква друг психар. Кейт закрачи към кабинета, опитвайки се да поглежда към Енджи, да поддържа разговора. Момичето стискаше ножа в ръка, готова да го използва. Ходеше леко прегърбена, притискаше стомаха си с другата си ръка. Явно изпитваше болка.

— Грег Ърскин нарани ли те, Енджи? Видях кръв в банята.

Тя премигна объркано.

— Бях в зоната.

— Не знам какво означава това.

— Не разбира се, не знаеш.

Кейт я поведе към кабинета.

— Седни — тя посочи към канапето, където двамата с Куин се бяха любили преди няколко часа. — Ще запаля огъня.

Помисли си да използва машата като оръжие, но веднага отхвърли тази мисъл. Ако успееше да измами Енджи и да й вземе ножа, щеше да е за предпочитане, имайки предвид състоянието на момичето.

Енджи седна в ъгъла и започна да прокарва пръсти по кървавите петна на джинсите си.

— Кой се е опитвал да те удуши? — попита Кейт, отправяйки се към бюрото. Беше пристигнал факс. Позвъняването, на което не бе отговорила.

— Приятел на приятел.

— Трябва да си намериш по-добри приятели — Кейт се опита да прочете факса. Беше статия от вестника в Милуоки. — Познаваше ли го?

— Разбира се — измърмори момичето, взирайки се в пламъците. — Ти също.

Кейт едва я чу. Вниманието й бе погълнато от факса и бележката на секретарката: „Помислих си, че ще пожелаеш веднага да видиш това.“ Статията беше с дата 21 януари 1996. Заглавието гласеше: Сестри, оневинени за подпалването и смъртта на родителите, си. Имаше две лоши снимки, но макар да бяха неясни, Кейт позна момичето на дясната фотография. Енджи ди Марко.

 

 

Питър седеше на малък стол до прозореца и притискаше в скута си черна чанта. Носеше същите дрехи, с които бе облечен през нощта — черни панталони и пуловер. Панталоните бяха мръсни. Беше повърнал върху пуловера. Киселата миризма на повръщано и страх се носеше около него като отровен облак, но не си бе направил труда да се преоблече, не се бе къпал.

Представяше си, че е блед, сякаш цялата кръв се бе оттекла от него. Онова, което сега течеше във вените му, бе киселината на вината, тя го изгаряше. Представяше си, че тя може да го изгори жив отвътре, да превърне костите му в пепел.

Едуин бе дошъл да му съобщи за арестуването на Ванлийс и го бе открил в музикалния салон. Чупеше малкия роял с френски ключ. Тогава Едуин бе повикал Лукас. Лекарят пристигна с черна чанта, пълна с ампули и спринцовки.

Питър отказа да му сложат инжекция. Не искаше да притъпят чувствата му. През по-голямата част от живота си бе безчувствен, пренебрегвайки хората около себе си. Може би, ако бе посмял да изпита нещо, нямаше да стигне дотук. Сега изпитваше остра болка на разкаяние.

Гледаше през прозореца и видя как Ковак едва не блъсна колата на Едуин, сетне се върна назад. Част от него изпита облекчение, че Куин си тръгва. Друга част от него изпита отчаяние.

Беше чул разговора от другата страна на вратата. Нобъл и Бранд се извиняваха заради него, лъжеха. Куин бе задал въпрос: Кого предпазват — него или себе си?

Времето течеше, докато седеше на стола, припомняйки си всичко от раждането на Джилиан — собствените си грешки до този момент и по-нататък. Гледаше през прозореца, без да забелязва колите на журналистите. Притискаше черния сак и го люлееше, стигайки до единственото заключение, което имаше смисъл за него.

Погледна часовника си и зачака.

 

 

Кейт се загледа във факса и през тялото й премина студена тръпка. Мозъкът й отбеляза ключовите думи: изгорели, умрели, майка и втори баща, пиене, наркотици, социални грижи, история на насилие.

— Какво ти е? — попита Енджи.

— Нищо — автоматично отвърна Кейт, откъсвайки поглед от статията. — Просто ми се зави свят.

— Помислих си, че си попаднала в зоната. — Тя се усмихна. — Нима това не е смешно?

— Не знам. Какво представлява зоната?

Усмивката изчезна.

— Там е празно и тъмно, и те поглъща цялата, изпитваш чувството, че никога няма да излезеш оттам, че никой няма да те спаси — обясни Енджи и очите й отново се превърнаха в две ледени кубчета. Погледът й не беше празен, просто беше замъглен, изпълнен с болка — което означаваше, че има какво да се спаси. Каквото и да се бе случило в детството и, завършило с подозрителната смърт на родителите, малка частица от момичето бе оцеляла. Беше оцеляла през последните няколко дни в мазето на Дявола, каквото и да означаваше това прозвище.

— Но понякога там е безопасно — тихо продължи тя, гледайки към кръвта по лявата си ръка. — Мога да се скрия там… ако посмея.

— Енджи? Мога ли да сложа мокра кърпа на ръката ти?

— Не искаш ли да видиш кръвта ми? На мен ми харесва.

— Предпочитам да не капе по килима ми — отвърна Кейт с ироничен тон, по-скоро за да съживи Енджи.

Момичето се взираше в дланта си, сетне вдигна ръка и я прокара нежно по бузата си.

Кейт се дръпна от бюрото и тръгна към вратата.

Момичето я проследи с поглед.

— Ще ме оставиш ли?

— Не, скъпа. Няма да те оставя. Просто искам да взема мокра кърпа. — „И да се обадя на 911“ — реши Кейт, правейки още една крачка, страхувайки се да остави момичето.

На вратата се позвъни. Когато отиде в коридора, тя замръзна на мястото си. Лице се появи на страничния прозорец — кръгла глава, която се опитваше да надникне през пердето. Роб.

— Кейт! У дома ли си? — извика той и почука. — Виждам те.

— Какво правиш тук? — попита Кейт хладно, отваряйки вратата.

— Чух, че няма да ходиш на работа. Трябва да поговорим за…

— Можеше да ми позвъниш — започна тя, но се отказа да спори. — Сега не е времето…

Роб придоби упорит вид. Направи крачка напред.

— Кейт, трябва да поговорим.

Тя стисна зъби и въздъхна.

— Може ли да понижиш гласа си?

— Защо? Нима се опитваш да скриеш нещо от съседите?

— Не се дръж така. Не се опитвам да те отбягвам. Енджи се появи и е в много особено състояние.

Малките му свински очички се разтвориха широко.

— Тя е тук? Какво прави? Обади ли се на полицията?

— Още не. Не искам да влоша нещата. Има нож и е способна да го използва — върху себе си.

— Господи! Не се ли опита да й го отнемеш, нали си супержена? — саркастично запита той.

— Предпочитам да не го правя.

— Наранила ли се е?

— Поне засега няма нищо сериозно, но ще трябва да я шият.

— Къде е?

Кейт посочи към кабинета.

— Може би ще успееш да отклониш вниманието й, докато се обадя на 911.

— Каза ли къде е била? Кой я е отвел?

— Не.

— Ако отиде в болница, ще се затвори в черупката си. Ще изминат дни, преди да успеем да извлечем някаква информация. Полицията е арестувала някого. Пресконференцията започва след няколко часа. Ако успеем да я накараме да ни каже какво се е случило, може да се обадим на Сабин.

Кейт скръсти ръце и се замисли. Виждаше Енджи, седнала на канапето, как чертае фигурки върху дланта си. Ако лекарите се опитаха да я отведат, можеше да реагира негативно. От друга страна, какво щяха да сторят? Да се помъчат да извлекат информация, докато тя продължава да кърви?

Да се опитат да хванат убиеца.

Въздъхна.

— Добре. Да опитаме, но ако реши да използва ножа, ще се обадя.

Роб се намръщи. Усмихна се кисело.

— Знам, че не ти харесва, Кейт, но понякога съм прав. Сега е един от тези мигове, знам съвсем точно какво трябва да се направи.

 

 

— Защо той е тук? — избухна Енджи.

Роб болезнено се усмихна.

— Тук съм, за да ти помогна, Енджи — изрече и седна до бюрото.

Момичето го изгледа подозрително.

— Съмнявам се.

— Изглежда си преживяла нещо. Ще ми кажеш ли какво?

— Искаш ли да ти разкажа? — попита тя, присви очи, пресипналият й глас прозвуча съблазнително. Бавно вдигна ръка и я близна, погледът й не се отделяше от него. — Искаш ли да научиш, кой ми причини всичко това? Или да ти кажа само за секса?

— Каквото решиш, Енджи — съгласи се той. — Важно е да поговорим. Тук сме, за да те изслушаме.

— Сигурна съм. Обичаш да слушаш за болката и за страданието на хората. Извратен тип!

Мускул заигра на лицето му. Той се опита да прикрие тика с усмивка.

— Не подлагай на изпитание търпението ми, Енджи — изрече бавно. — Нали не искаш това?

Момичето извърна поглед към огъня. На Кейт й се стори, че няма да проговори повече. Може би отново бе отишла в тайнствената зона. Държеше ножа в дясната си ръка, притискайки върха на пръста си към острието.

— Енджи — обади се Кейт, минавайки зад канапето. — Опитваме се да ти помогнем.

Седна в другия ъгъл, притискайки одеялото към себе си.

В очите на Енджи блеснаха сълзи и тя поклати глава.

— Не, не е вярно. Искате да чуете онова, което мога да ви кажа — устните й се изкривиха в горчива усмивка. — Смешно е, мислиш, че ще получиш каквото искаш, но грешиш.

— Кажи ни какво се случи онази вечер във „Феникс“ — настоя Роб, опитвайки се да привлече вниманието й. — Кейт те остави. Качи се по стълбите, за да си вземеш душ… Какво стана?

Енджи го изгледа и започна да прокарва ножа по бедрото си.

— Кой те взе, Енджи? — настоя Роб.

— Не — отвърна тя.

— Кой те отведе? — отново попита той.

— Не! — очите й гневно го изгледаха. — Няма да го направя.

Острието на ножа се заби по-дълбоко. Бледото й лице се обля в пот. Платът се разкъса и се обагри в яркочервена кръв.

На Кейт й прилоша.

— Роб, престани.

— Трябва да го направи, Кейт — изрече той. — Енджи, кой дойде?

— Не! — сълзи се стичаха по лицето на Енджи. — Не можеш да ме принудиш.

— Остави я.

Кейт се изправи. Трябваше да стори нещо, преди момичето да се нареже на парчета.

Роб не откъсваше очи от Енджи.

— Кажи ни, Енджи. Престани да си играеш.

Енджи започна да трепери.

— Къде те отведе? Какво ти стори?

— Майната ти! — изкрещя тя. — Няма да участвам в игричките ти.

— Да, ще го сториш, Енджи. Ще го сториш. Нямаш избор.

— Майната ти! Мразя те! — С писък тя скочи от канапето и вдигна високо ножа.

Кейт бързо се хвърли напред и покри ножа с одеялото. Момичето изръмжа и двете паднаха на пода, удариха се в масичката за кафе, разпилявайки снимките на жертвите.

Кейт я притисна към пода след кратка борба. Роб вдигна ножа, изтри острието и го пъхна в джоба си.

Енджи плачеше, Кейт се изправи на колене и прегърна момичето.

— Всичко е наред, скъпа — прошепна тя. — В безопасност си.

Енджи се освободи от прегръдката й, недоверчива и разгневена.

— Глупава кучка — изръмжа тя. — Скоро ще си мъртва!