Тами Хоуг
Пръст от пръстта (14)

14.

Разположено в района на Лоури Хол, южно от междуградската магистрала, която свързваше Минеаполис, „Чашата“ бе кафене, достатъчно задушевно, за да се събират в него артистични бохеми, както и достатъчно чисто за по-претенциозните клиенти от театъра „Гътри“ и центъра по изкуства „Уолкър“. Лиска влезе и вдъхна силния аромат на екзотично кафе.

Двете с Мос си бяха разпределили задачите за деня, стараейки се да свършат колкото е възможно повече. Мамчето Мери с дългогодишния си опит бе поела задължението да разпита семействата на първите две жертви. Щеше да разтвори старите рани колкото е възможно по-внимателно. Лиска с радост пое задачата да се срещне с единствената известна до този момент приятелка на Джилиан Бондурант — Мишел Файн.

Файн работеше в „Чашата“ като сервитьорка и понякога пееше и свиреше на китара на малката сцена в ъгъла близо до витрината. Трима клиенти бяха седнали на малки маси близо до прозореца и поемаха слабата слънчева светлина, проникваща през стъклото. Двама възрастни мъже — единият висок, със сиво палто, другият нисък, с черна барета — пиеха еспресо и спореха за Националния дарителски фонд за изкуствата. По-млад рус мъж с големи слънчеви очила и черно поло пиеше нещо от голяма чаша и решаваше кръстословица. Цигара гореше в пепелника до него. Приличаше на актьор.

Лиска отиде до бара, където едър италианец с черна опашка слагаше кафе в еспресо машината. Той я изгледа с тъмните си очи и Лиска едва не припадна. Не можеше да си спомни откога не бе спала с мъж. Мос би казала, че майките с единадесетгодишни деца не би трябвало да правят секс.

— Търся Мишел.

Той кимна, пусна машината и извика:

— Шел!

Файн излезе от задната стая, носейки поднос с чисти чаши за кафе с размера на супени купички. Беше слаба и стройна, с кокалесто лице, на което личаха стари белези. Това наведе Лиска на мисълта, че е претърпяла катастрофа с кола преди време. Имаше белег до единия ъгъл на устата и още един, като полумесец, на скулата. Тъмната й коса имаше неестествен оттенък. Бе я прибрала назад и вързала на кок на тила.

Лиска показа картата си.

— Благодаря, че се съгласихте да говорите с мен, Мишел. Може ли да седнем някъде?

Файн остави подноса и извади чантата си изпод тезгяха.

— Имате ли нещо против да запаля?

— Не.

— Не мога да ги откажа — каза момичето и тръгна към маса в отделението за пушачи, колкото е възможно по-далеч от русолявия мъж. — Тази работа с Джили… много съм изнервена.

Ръката й леко трепереше, когато извади дълга цигара от евтиния калъф от изкуствена зелена кожа. Имаше татуировка на дясната ръка — елегантна, сложно изрисувана змия, навита на китката й, с малка червена ябълка в устата.

— Май сте се изгорили доста силно — каза Лиска и посочи белега с химикалката си, която бе извадила, за да си води бележки.

Файн протегна ръка напред и се намръщи.

— Ужасно болеше.

— Обзалагам се.

— Е — започна тя, връщайки се към вълнуващата я тема. — Никой не може да каже със сигурност, че Джилиан е мъртва, но тя е, нали? В пресата спекулират, че Питър Бондурант е замесен в това. Защо би дал награда, ако не ставаше дума за Джили? Защо просто не кажат, че е тя?

— Съжалявам, не мога да ви кажа нищо. От колко време познавате Джилиан?

— От около година. Тя идваше тук всеки петък, преди или след срещата си с психиатъра. Така се запознахме.

Дръпна силно от цигарата си и издиша дима. Очите й бяха пъстри, твърде тесни и гримирани с черен молив. Видът й беше посредствен. Така се бе изразил Ванлийс, но Лиска би го поправила. По-скоро видът й беше корав.

— Кога за последен път видяхте Джилиан?

— В петък. Отби се на път за психиатъра.

— Не одобрявате ли доктор Бранд? Познавате ли го?

Тя се намръщи през пушека.

— Той е пиявица на пари, не го е грижа дали помага на пациентите си. Казах й да го зареже и да си намери жена лекарка. Не се нуждаеше от него. Той се интересуваше само от парите на баща й.

— Знаете ли защо ходеше при него?

Тя погледна през рамото на Лиска към прозореца.

— Депресия. Някакъв неразрешим проблем с родителите след развода им, заради майка й и втория й баща. Обикновени семейни истории, нали?

— Но бих искала да знам. Каза ли ти нещо по-подробно?

— Не.

„Лъже“ — помисли си Ники.

— Използваше ли наркотици?

— Нищо сериозно.

— Какво искаш да кажеш?

— Малко трева понякога, когато бе потисната.

— От кого я купуваше?

Лицето на Файн се стегна, белезите й сякаш потъмняха.

— От приятел.

Има предвид себе си, реши Лиска. Тя разтвори ръце.

— Хей, не ме интересува кой е снабдителят й. Искам да науча дали Джилиан има неприятел по тази линия.

— Не. Тя го правеше много рядко. Не както по времето, когато е живяла в Европа. Там се е занимавала с всичко — наркотици, секс, пиене. Но се отърва от всичките си навици тук.

— Просто така? Нима се е прибрала тук, за да живее като монахиня?

Файн сви рамене и загаси цигарата си.

— Опитала се е да се самоубие. Предполагам това променя човека.

— Във Франция ли?

— Така ми каза. Вторият й баща я отвел в лудница за известно време. Ирония на съдбата, тъй като той е причината да полудее.

— Защо?

— Той я е чукал. Всъщност известно време смятала, че я обича. Искала да се разведе с майка й и да се ожени за нея. — Говореше безстрастно, сякаш подобно поведение беше нещо нормално в нейния свят. — Накрая започнала да взима много лекарства. Вторият й баща я затворил в болница. Когато излязла оттам, се върнала тук.

Лиска записа информацията със стенографски символи, които само тя можеше да разчете. Ковак щеше да е доволен. Мишел запали нова цигара.

— Вторият й баща идвал ли е тук да я види?

— Не. Опитът й за самоубийство го е уплашил доста, предполагам. Джили каза, че никога не я е посещавал и в болницата. — Тя въздъхна, изпусна облак дим и се загледа през салона. — Тъжно е, какво може да мине за любов, нали?

— В какво настроение беше в петък?

Костеливите й рамене отново се свиха.

— Не знам. Стори ми се притеснена. Бях заета. Нямахме време да говорим. Казах й, че ще й се обадя в събота.

— Стори ли го?

— Да. Обади ми се телефонният секретар. Оставих съобщение, но тя не ме потърси.

Отново се бе втренчила към витрината, но без да вижда нищо. Явно си припомняше събитията от края на седмицата. Чудеше се дали нещата нямаше да се развият по друг начин. Ники бе виждала този израз много пъти. Сълзи се появиха в очите на Мишел, тя стисна устни.

— Предположих, че е останала при баща си — изрече накрая със стегнато гърло. — Помислих си да й се обадя в неделя, но не го сторих…

— Какво прави в неделя?

Поклати глава.

— Нищо. Спах до късно. Разходих се край езерата. Нищо интересно.

Притисна устни с ръка и стисна очи, полагайки усилия да запази самообладание. Бледото й лице почервеня, когато се опита да задържи сълзите си. Лиска изчака.

Възрастните мъже спореха за някакво представление.

— Не ми пука за този вид изкуство! — възмути се човекът с баретата.

Другият разпери ръце.

— Това беше изявление! Изкуството се изказа!

Русото момче обърна вестника си и хвърли поглед към Мишел. Лиска го изгледа зловещо и той се върна към четивото си.

— Какво ще кажеш за почивните дни? — попита тя, обръщайки се към Мишел. — Какво прави след работа вечерта в петък?

— Защо? — подозрението бе моментално, в гласа й прозвуча паника.

— Стандартен въпрос. Трябва да знаем къде са били семейството и приятелите на Джилиан, в случай че тя се е опитала да се свърже с тях.

— Не го направи.

— Значи си била у дома?

— Отидох на кино, но имам телефонен секретар. Щеше да ми остави съобщение.

— Оставала ли си в апартамента на Джилиан?

Файн подсмръкна, избърса очите и носа си с ръка и отново дръпна от цигарата си. Ръката й трепереше.

— Да, понякога. Пишехме музика заедно. Джили не искаше да я изпълнява, но много я бива.

Говореше в сегашно време за приятелката си. Беше трудно след смъртта на близък да говориш за него в минало време.

— Намерихме някои дрехи в гардероба на втората спалня, които не приличат на нейните.

— Мои са. Живея далеч. Понякога оставахме до късно да работим над някоя песен и преспивах при нея.

— Имаш ли ключ?

— Не. Защо ми е? Не живея там.

— Как поддържа дома си?

— Какво значение има?

— Прибрана ли е? Разхвърляна?

Файн се притесни, не разбираше въпроса.

— Разхвърляна. Оставяше нещата си навсякъде — дрехи, чинии, пепелници. Какво значение има, нали е мъртва?

Сведе глава, почервеня и се опита да потисне вълнението си.

— Мъртва е. Изгорил я е. Господи! — сълзи се стичаха по страните й.

— Още не сме сигурни, че е тя, Мишел.

Момичето остави цигарата в пепелника и скри лице в дланите си. Не ридаеше, все още се бореше с чувствата си.

— Може би е заминала за няколко дни — предположи Лиска. — Не знаем. А ти?

— Не.

— Познаваш ли някого, който би искал да нарани Джили?

Тя поклати глава.

— Имаше ли приятел? Бивш приятел? Мъж, който се интересува от нея?

— Не.

— Ами ти? Имаш ли приятел?

— Не — отвърна Мишел, взирайки се в цигарата си.

— Джилиан казвала ли е някога, че някой я притеснява? Да я е наблюдавал? Удрял?

Последва горчив смях.

— Знаете какви са мъжете. Всички ни заглеждат. Всички си мислят, че са неотразими. Кой обръща внимание на такива боклуци?

Подсмръкна и пое дълбоко въздух. Посегна към следващата цигара. Ноктите й бяха изгризани.

— Какво ще кажеш за отношенията им с баща й? Разбираха ли се?

Файн изкриви устни.

— Обожава го. Не знам защо.

— Май не го харесваш.

— Не съм го виждала, но той я контролира, нали? Притежава дома й, плаща за колежа, на психиатъра. Вечерят всеки петък. Даде й кола.

На Лиска не й се стори толкова зле. Може би трябваше да накара Бондурант да я осинови. Остави тази тема. На Мишел явно не й харесваше.

— Знаеш ли дали Джилиан има белези по тялото: бенки, белези или татуировки?

Файн сърдито я изгледа.

— Откъде да знам? Не сме любовници.

— Нещо друго тогава. Нямала е белег на ръката. Нито змия, татуирана на китката.

— Не съм забелязала.

— Ако разгледаш апартамента на Джилиан, ще познаеш ли дали липсва нещо? Дали не е взела някакви дрехи и да е заминала?

Тя сви рамене.

— Предполагам.

— Добре. Ако искаш, може да отидем.

Докато Мишел Файн измоли от италианския жребец да отсъства за един час, Лиска излезе от кафенето, извади клетъчния си телефон и набра номера на Ковак.

Въздухът бе студен и чист. Духаше вятър. Нищо необичайно за ноември. Бледа имитация на чудесното време от края на септември. Синовете й сигурно щяха да карат колела след училище, опитвайки се да използват последните дни преди да завали сняг.

— Мус Лодж — излая глас в ухото й.

— Мога ли да говоря с Блууинкъл? Чух, че онази му работа била дълга колкото ръката ми.

— Господи, Лиска. Само за това ли мислиш?

— Да, и за банковата си сметка. И двете никога не са достатъчни.

— Какво имаш за мен?

— Въпрос. Когато оглеждахте къщата на Джилиан в понеделник, взехте ли касетката от телефонния секретар?

— Нямаше съобщения.

— Нейната приятелка казва, че се е обадила в събота и е оставила съобщение. Кой го е изтрил?

— О, това е мистерия. Мразя мистериите. Нещо друго?

— О, да. — Погледна през витрината. — История, която може да конкурира Шекспир.

 

 

— Опитваше се да започне нов живот — настояваше майката на Лайла Уайт. Изразът и бе твърд и упорит. Беше решила да повтаря тази лъжа докрай. Самата тя искаше да повярва в това.

Мери Мос изпита съжаление.

Семейство Уайт живееха в малка фермерска общност в Гленкой, място, където слуховете се разнасяха бързо. Господин Уайт беше механик. Живееха накрая на града в спретната къщичка със статуя на сърна в предния двор и люлка в задния. Люлката принадлежеше на внуците им. Дъщерята на Лайла, Кайли, четиригодишно момиченце, все още не разбираше какво се е случило с майка и. Засега.

— Обади ни се вечерта в четвъртък. Беше се отказала от наркотиците. Те я накараха да пропадне. — Чертите на госпожа Уайт се изкривиха. — За всичко е виновен онзи Остертаг. Той я научи да взима наркотици.

— Хайде, Джини — обади се господин Уайт, уморен от безкрайните повторения. Беше висок мъж с едър кокал и светлосини очи. По лицето му имаше бръчки от дългите години, прекарани на открито.

— Не ми казвай какво да говоря — рязко отвърна жената. — Всеки в града знае, че той продава наркотици, а родителите му се разхождат сякаш нищо не се е случило. Иде ми да повърна от тях.

— Алън Остертаг? — запита Мос, като направи справка с бележника си. — Дъщеря ви е ходила на училище с него?

Господин Уайт въздъхна и кимна примирено. Жена му продължи да говори за Остертаг. Мос чакаше търпеливо. Знаеше, че човекът не бе заподозрян в убийството на Лайла.

— Спомена ли дали се среща е някого през последното лято? — попита тя, след като тирадата свърши. — Сериозен приятел? Някой, който да й създава проблеми?

— Вече отговорихме на тези въпроси — нетърпеливо я прекъсна Джийни Уайт. — Сякаш никой не записва нищо. Разбира се, това не беше от значение, когато убиха само нашето момиче — саркастично продължи тя. — Не се видяхме по новините. Полицията не си направи труда…

— Не е вярно, госпожо Уайт.

— Не се поинтересуваха, когато продавачът на наркотици я беше пребил. Не образуваха дело — очите на жената се напълниха със сълзи. — Тя не беше важна за никого, освен за нас.

Мос се опита да се извини, макар да знаеше, че това няма да помогне. Нямаше обяснение за насилието, за гнева и болката. Какво значение имаше за семейството, че за единичното убийство процедурата беше една, а при серийни престъпления — друга. За тях от значение беше детето, което бяха обичали. Болеше ги, че дъщеря им е била проститутка. Така хората щяха за я запомнят. Жертва номер едно, проститутка и наркоманка.

Семейство Уайт вероятно не четяха вестници. Знаеха само, че дъщеря им искаше да започне нов живот и сама да отгледа детето си.

В папката на Мос имаше снимки на Лайла и Кайли в задния двор на Уайт. Усмихната и с клоунска шапка от картон на рождения ден на детето си. Три седмици по-късно някой я бе измъчвал, бе осквернил тялото й и я бе изгорил.

Жертва номер едно, проститутка и наркоманка.

Мос започна да се успокоява сама. Полицията не можеше да сформира работна група за всяко убийство в града. Убийството на Лайла Уайт бе разследвано напълно. Сам Ковак се бе заел със случая, а репутацията му беше достатъчно доказателство, че са положени всички усилия.

Все пак, не можеше да не си помисли — също като Джийни Уайт — колко по-различни щяха да са нещата, ако Джилиан Бондурант бе жертва номер едно.

 

 

В апартамента на Джилиан ключалките бяха подменени, така че на Лиска й връчиха нови ключове. Тя отключи и отвори вратата. Отиде в спалните с Мишел и я наблюдаваше, докато момичето разглеждаше гардеробите.

— Господи, много е странно — възкликна Мишел, оглеждайки се. — Да видя това място толкова чисто.

— Джили нямаше ли чистачка?

— Не. Баща й се опита да й изпрати една като подарък. Джили му отказа. Не искаше други хора да пипат нещата й. Нищо не липсва — накрая изрече тя.

Докато стоеше пред гардероба на Джилиан, погледът и се плъзна по няколко предмета: махагонова кутия за бижута, ароматични свещи и малка порцеланова фигурка на елегантна жена, облечена в синя рокля. Докосна фигурката внимателно и замислено.

Когато Файн събра вещите си от спалнята за гости, Лиска слезе долу и огледа отново помещенията. По думите на Мишел там трябваше да е пълен хаос, но не беше. Не беше чувала убиец да предлага почистване. Да прибере всичко, да избърше праха и да измие чиниите.

Мислите й се върнаха към Мишел Файн и Джилиан като приятелки. Бяха странна двойка: милионерска дъщеря и сервитьорка. Ако имаше искане за откуп, приятелството веднага щеше да стане подозрително. Дори така имаше известни съмнения.

Мишел обаче съдействаше напълно. Нищо, което каза или направи, не беше странно. Мъката й беше искрена, въпреки това щеше да я проучи с компютъра.

Прекоси дневната до електронното пиано. Джилиан Бондурант бе писала музика, но бе твърде притеснителна да свири пред публика. Това я правеше реален човек, а не дъщерята на Питър Бондурант. Още едно противоречие в представата й за Джилиан. Лиска се загледа в колекцията й от музика: фолк, рок, алтернативна, нова вълна…

— Стой, не мърдай!

Първата й реакция бе да извади пистолета си, но се въздържа и приклекна до столчето на електронното пиано, дишайки през устатата. Бавно, тя извърна глава и изпита облекчение.

— Господин Ванлийс, това съм аз, детектив Лиска — извика тя и се изправи. — Свалете оръжието, моля.

Ванлийс стоеше на прага, облечен в униформата си на охранител, с „Колт Питон“ в ръка. Прииска й се да издърпа пистолета и да го удари по главата.

Той премигна и свали оръжието, усмихвайки се глуповато:

— Божке, съжалявам. Не знаех, че ще идвате. Когато забелязах, че има някой, помислих си най-лошото. Нали знаете, репортери от жълтата преса се навъртат наоколо. Чувал съм, че могат да отнесат всичко, което не е заковано за пода.

— Не познахте ли колата ми? — ядосано попита Лиска.

— Предполагам, че не. Съжалявам.

„Да, бе“ — помисли си тя. Такива като Ванлийс забелязваха всичко. Можеше да се обзаложи, че е записал и номерата на колата. Познал я е, но е решил да й направи представление. Вероятно, за да я впечатли. Ванлийс — мъжът в действие. Винаги на пост. „Господ да ни е на помощ.“

Лиска поклати глава.

— Страшен пистолет имате — изрече тя, приближавайки се до него. — Имате ли разрешително за него?

Очите му станаха студени, а усмивката изчезна. Не му харесваше, че го проверява. Не искаше да му напомнят, че униформата му не означава нищо. Прибра пистолета.

— Да, имам разрешително.

Лиска се насили да се усмихне.

— Доста е страшничък. Не е добра идея да заставаш зад хора с него. Никога не знаеш какво може да се случи. Някой ден рефлексите ти могат да ти изневерят и ще гръмнеш някого. Опасно е.

Сега той отбягваше погледа й като дете, взело инструментите на баща си.

— Казахте, че репортерите душат наоколо? Нали никой не е влизал вътре?

Той се обърна и се намръщи още повече. Лиска хвърли поглед през рамо. Мишел Файн стоеше на стълбите с купчината дрехи, които притискаше до гърдите си. Гледаше Ванлийс с неприязън.

— Господин Ванлийс? — напомни му Лиска. — Нали никой не е влизал?

— Никой. — Той тръгна към вратата, ръката му бе отпусната на кобура на пистолета. Не отделяше поглед от Мишел, наблюдавайки я, докато тя хвърли дрехите на бара, който разделяше кухнята от трапезарията. — Трябва да тръгвам. Просто исках да проверя какво става.

Лиска го последва навън.

— Хей, съжалявам, че ти се скарах, но наистина ме уплаши.

Той не се хвана този път. Беше наранила гордостта му, бе оспорила статуса му, омаловажила личността му. Докладът, който бе написала преди два дни, бе изграден на тази основа. Би трябвало да се справи по-добре. Още нещо, което трябваше да съобщи на Куин: какъв изглежда в собствените си очи Ванлийс.

Той не я погледна.

— Няма проблеми.

— Радвам се, че държиш къщата под око. Чу ли за събранието тази вечер? Ако можеш, отбий се.

Лиска го наблюдаваше, докато се отдалечаваше. Отдалеч Ванлийс приличаше на полицай със синьо-черната си униформа. Беше лесно да спре жена и да говори с нея. Всичките три жертви на Джо Подпалвача бяха изчезнали, без да пищят, нямаше следи от насилие. От друга страна, никой не бе споменал да е виждал униформен в околността.

— Готова съм.

Нещата на Мишел не бяха много, беше ги сложила в найлонов плик.

— Добре. Чудесно. Ще те откарам.

Заключи вратата. Файн я чакаше на долната площадка, Ванлийс бе изчезнал, но не и от мислите на Лиска.

— Познаваш ли този човек? — попита тя, когато седнаха в колата.

— Не лично — отвърна Файн, прегърнала торбата като дете. — Както казах преди, кой обръща внимание на такива смотаняци?

Никой, реши Лиска и потегли. И докато никой не им обръщаше внимание, те можеха да си фантазират и да си представят разни неща за жените, които не ги искаха и не ги обичаха…