Тами Хоуг
Пръст от пръстта (32)

32.

Кейт седеше на старото кожено канапе в кабинета си, свита в единия ъгъл, потръпвайки от сутрешния студ. Беше обула черно трико и вълнени чорапи и бе облякла стар широк пуловер, който не бе слагала от години. Беше на Куин и тя го бе пазила през всичките тези години, това трябваше да й подскаже нещо, но очевидно се бе преструвала на неразбираща.

Беше го извадила от дрешника, след като Куин бе отишъл на среща с работната група. Беше го сложила за няколко минути в сушилнята и сега се преструваше, че усеща неговата топлина. Жалък заместител на прегръдката му. Все пак, чувстваше се добре. След нощта, прекарана с него, нуждата й от близостта му се бе засилила.

Господи, времето никак не бе подходящо за преоткриване на любовта. Имайки предвид обаче професиите им и начина им на живот, какво можеха да сторят? И двамата имаха ясна представа, че животът не предлага никакви гаранции. Знаеха, че са изгубили твърде много време, заради страховете, гордостта и болките си.

Кейт си представи, че може да погледне някъде от високо, от друго измерение и да види миналото и на двамата. Тя бе прекарала времето си съсредоточена в изграждането на „нормален“ живот, беше си намерила работа, хоби и хора, с които можеше да се среща. Нищо по-сериозно. Преструваше се, че не усеща вцепенението вътре в себе си. Времето на Куин преминаваше в работа и само в работа. Поемайки отговорности, които да запълнят бездната, заплашваща да го погълне. Заемайки мислите си със случаи и факти, докато накрая не забравеше чувството си на объркване. Поддържаше увереността си като маска.

И двамата си бяха отказвали единственото нещо, от което се нуждаеха.

Тъжно, какво можеха хората да си причинят сами, един на друг, разсъждаваше Кейт, погледът й се плъзгаше по страниците, които бе разпръснала на масичката пред себе си. Още четири живота бяха заличени. Пет с Енджи. Съсипани още преди да срещнат Крематора, защото бяха търсили любов, но не бяха открили нищо друго, освен извратено, евтино подобие. Защото бяха поискали нещо непостижимо за тях. Защото беше по-лесно да се съгласят на нещо лесно, вярвайки, че не заслужават повече. Защото бяха жени, а жените са лесна плячка в американското общество.

Всички тези причини ги правеха жертви.

Всеки е жертва на нещо. Разликата се криеше в реакцията — дали се оставяха да бъдат победени, или се съпротивляваха. Жените, чиито снимки лежаха пред нея, нямаха вече избор. Нямаха втори шанс.

Кейт се зачете в докладите. Беше се обадила в службата, за да им съобщи, че си взима свободен ден. Казаха й, че Роб също не е там и че се носят слухове, как двамата са се скарали, накрая са се сбили и не искат служителите да видят синините им. Кейт отвърна, че Роб най-вероятно работи върху писмените си обяснения по случая.

Поне беше свободна от присъствието му за един ден. Което би било чудесно, ако ги нямаше снимките пред нея и чувствата, които предизвикваха осакатените тела.

Всеки беше жертва на нещо.

Тази група представляваше тъжен списък. Проституция, наркотици, алкохол, насилие, кръвосмешение — ако това, което Ковак бе чул за Джилиан, се окажеше истина. Жертви на насилие, жертви на семейството…

На пръв поглед Джилиан Бондурант не се вписваше в този списък, защото не беше проститутка, но отблизо, имайки предвид психологическия й профил, не беше толкова далеч от Лайла Уайт и Фаун Пиърс. Объркани и конфликтни чувства за секс и мъже. Ниско самочувствие. Емоционално нестабилна. Животът й не беше тежък, като на тези жени от улицата, ето защо не беше подложена на същото отношение и открито насилие. Но и не беше лесно да се страда мълчаливо, да се скриват болката и насилието, за да се запази честта на семейството.

Куин беше казал, че изпитва известни съмнения в смъртта на Джилиан, но това не означаваше, че тя не е жертва. Ако беше съучастничка на Джо Подпалвача, беше жертва от друг вид. Самият Крематор сигурно някога също е бил жертва като дете.

Всеки беше жертва на нещо.

Кейт погледна собствените си бележки за Енджи. Не бяха много. Предимно подозрения, неща, които беше научила в продължение на годините, изучавайки хората и начина, по който се формира мисленето им. Насилието бе оформило Енджи ди Марко. Вероятно от ранна възраст. Очакваше най-лошото от хората, предизвикваше ги да си го изкарат върху нея, да й докажат, че е права. Това несъмнено се случваше отново и отново, тъй като този вид хора, които живееха в света на Енджи, вероятно отговаряха на очакванията й. Включително тя самата.

Очакваше хората да не я харесват, да не й се доверяват, да я мамят, да я използват. Сегашната ситуация не беше изключение. Сабин и полицията не бяха направили нищо друго, освен да се опитат да я използват, а Кейт бе техен инструмент. Изчезването на Енджи бе неудобство за тях, не трагедия. Ако не беше свидетелка, никой не би се поинтересувал от нея, нито би обещавал награда, нито щяха да показват снимката й по телевизията. Дори сега полицията не правеше големи усилия да я открие. Работната група беше напълно посветена на целта си да намери заподозрян, а не свидетелката.

Кейт се зачуди дали Енджи не е видяла снимката си по телевизията. Би се зарадвала, че е станала известна. Може би тайно се надява, че някой го е грижа за нея.

„Защо се интересуваш какво ще стане с мен?“ — бе попитало момичето, докато стояха в коридора пред кабинета на Кейт.

„Защото никой друг не го прави.“

„Не се погрижих достатъчно“ — помисли си Кейт тъжно. Беше се страхувала. Както се страхуваше да допусне Джон отново в живота си. Уплашена от дълбоките чувства. Страх от болката, която чувствата можеха да причинят.

Какъв глупав живот — това не бе истинският живот, а просто съществуване.

Дали момичето е живо?

Стана от дивана и закрачи из стаята.

Дали е мъртва? Дали просто не си е тръгнала?

Беше видяла кръвта. Твърде много, за да я подмине лесно.

Но как Джо Подпалвача е разбрал къде се намира? Какви са шансовете да я е забелязал и да я е проследил до „Феникс“? Никакви. Което би означавало, че го е направил по друг начин. Може би е имал някаква… връзка с Енджи.

Кой знаеше къде е настанена Енджи? Сабин, Роб, работната група, няколко униформени полицаи, Ърскин, адвокатът на Питър Бондурант.

Ърскин, които бяха познавали първата жертва и имаха връзка с втората. Не познаваха Джилиан, но тези престъпления даваха на Тони Ърскин добра основа да печели популярност.

Грег беше в къщата в сряда, когато Кейт остави Енджи. Грег и Рита Ренър, за която имаше основание да смята, че е марионетка на Ърскин. Рита, която бе приятелка с Фаун Пиърс.

Кейт познаваше семейство Ърскин от години. Смяташе, че Тони може да тласне някого към убийство, но двамата едва ли биха извършили нещо подобно. От друга страна, никой в Торонто не бе заподозрял Кен и Барби в убийство, а тази двойка бе извършила ужасяващи престъпления.

Господи, каква зловеща мисъл — че Ърскин могат да отвличат жени, използвайки любезност и грижовност, за да задоволят желанието си за зловещи игри. Вероятно не бяха толкова глупави, че да използват за целта собствените си клиенти. Веднага щяха да ги заподозрат. Ако мъжът, когото Енджи бе видяла в парка, беше Грег Ърскин, то тя би го разпознала във „Феникс“.

Кейт се замисли за беглото описание, което момичето беше направило на Джо Подпалвача, доста неясна картина. Беше толкова неподатлива, може би беше уплашена. Поне така смяташе Кейт. Или това, което Енджи бе казала — било е тъмно, той носел качулка и всичко се е случило много бързо. Или мотивите й са били други?

Работната група имаше заподозрян, Кейт го знаеше. Куин вероятно го разпитваше в този момент. Управителят на жилищния комплекс на Джилиан Бондурант. Той нямаше връзка с момичето, но може би я е познавал, ако тя е обикаляла наоколо за цигари с марихуана — около Таргет Център, където е работел като пазач.

Но някак не й се вярваше Енджи да има връзка с убиеца. Ако го познаваше и искаше да бъде заловен, щеше да го предаде. Ако го познаваше и не искаше да бъде заловен, щеше да даде ясно описание на фантом, когото ченгетата да преследват.

А ако не беше видяла нищо в парка, защо ще твърди обратното? Само за да си намери място за спане? Да й обърнат внимание? Тогава щеше да е по-склонна да им помага.

Всичко, свързано с това момиче, бе мистерия.

„Ето защо не искам деца.“

Но това момиче беше — може би вече не — нейна отговорност и тя щеше да открие истината.

— Лош подбор на думи, Кейт — измърмори, отправяйки се към горния етаж, за да се преоблече.

Двадесет минути по-късно вече излизаше. Беше се натрупал още сняг, наоколо всичко бе бяло и свежо, по стълбите на задното стълбище имаше отпечатъци от ботуши.

Куин бе излязъл сутринта през предната врата, за да вземе такси. Следите бяха твърде малки, за да са негови. По-скоро бяха с размера на обувките на Кейт.

Кейт ги проследи внимателно надолу по стълбите и по пътеката, през тясната пролука между гаража и оградата на съседите. Всички врати бяха затворени.

Потръпна. Замисли се за снощи. Някой бе оставил фекалии в гаража й. Неочаквано си спомни за усещането, че някой я наблюдава, което бе изпитала вечерта в сряда, докато се прибираше.

Огледа се. Повечето съседски огради скриваха къщите. Прозорците на вторите етажи бяха мрачни. В района живееха много чиновници, които се прибираха у дома след седем и половина.

Кейт отстъпи назад, сърцето й биеше лудо, бръкна в чантата си и потърси клетъчния си телефон. Тръгна към къщата, като го включи. Нищо не се случи. Батерията беше изтощена. Неудобствата на съвременната техника. Не откъсваше очи от гаража. Стори й се, че долавя движение вътре. Може би там имаше крадец? Изнасилвач? Крематора?

Пъхна телефона в чантата си и извади ключовете. Влезе вътре, заключи и дълбоко си пое дъх.

— Само това ми липсваше — измърмори тя, влизайки в кухнята. Остави чантата си на масата и започна да сваля палтото си, когато установи какъв може да е звукът, който се чуваше. Тихо ръмжене на котка. Тор беше под масата, с присвити уши и ръмжеше.

Кейт настръхна, стори й се, че някой я дебне.

Мислите се блъскаха хаотично. Нямаше представа колко близо се намира човекът зад нея, или колко близо може да е до вратата. Телефонът бе на стената в другия край на стаята — твърде далеч.

Надникна в чантата си, но констатира, че не носи оръжието си, срокът на спрея беше изтекъл и тя го бе изхвърлила. Разполагаше с пластмасова бутилка, пакетче хартиени кърпички и токчето от обувката си, което бе паднало в понеделник. Разрови по-внимателно чантата и откри метална пила за нокти, взе я и я пусна в джоба на палтото си. Познаваше добре изходите на къщата. Можеше да побегне, да завие наляво или надясно. Преброи до пет и се обърна.

Кухнята беше празна. Но на един от столовете в трапезарията бе седнала Енджи ди Марко.

 

 

— Той призна, че притежава бикини на Джилиан Бондурант, а ти все още смяташ, че не е убиецът? — възкликна Ковак скептично.

Настроението му се отрази веднага на шофирането. Каприсът изръмжа надолу по пътя, клатушкайки се. Тялото на Куин се стегна, осъзнавайки, че могат да се разбият всеки момент. Разбира се, вероятно това не беше от значение, тъй като щеше да умре веднага и нямаше да изпита болка. Старата кола щеше да се смачка като празна кутия от бира.

— Просто се опитвам да кажа, че някои от нещата не ми допадат — отвърна той. — Ванлийс не ми прилича на човек, който би имал съучастник. Липсва му арогантността на куче водач, а садистите винаги са обичали да доминират над партньорката си. Жената трябва да му съдейства, смятайки се за щастливка, че още не я е убил.

— Значи този път нещата са наопаки — настоя Ковак. — Жената иска да ръководи играта. Защо не? Мос и Лиска казват, че жена му го държи под чехъл.

— Майка му сигурно също го е правила. А и, да, сигурно винаги около него е имало жена, която да доминира над него. И сега като сексуален садист той я убива символично, докато извършва реалните убийства. Всичко съвпада, но съществуват и празни места. Иска ми се да твърдя, че е извършил тези убийства, но интуицията ми подсказва друго.

Същевременно си помисли, че това чувство явно го бе напуснало през последните години. Съмнението се бе превърнало по-скоро в правило, отколкото в изключение, така че какво разбираше, по дяволите? Защо да не се довери на инстинкта си сега?

Ковак отклони колата от платното към отбивката.

— Е, да ти кажа, на обществото ще му хареса убиец като Ванлийс. Той има досие, съвпада с криминалния профил, имал е някаква връзка с Джилиан Бондурант, достъп до проститутки и не е Питър Бондурант. Ако намерят начин да го обвинят, ще го направят още на пресконференцията днес.

Ако Ванлийс не беше техният човек, трябваше да поемат риска да притиснат истинския убиец отново да се покаже. На Куин му призля при тази мисъл.

— Ванлийс твърди, че Питър Бондурант е бил в жилището на Джилиан сутринта в неделя и е изпратил Нобъл в понеделник да му плати, за да си мълчи — каза той, а Ковак го изгледа продължително. Колата започна да поднася към стар форд в платното до тях.

— Господи, гледай в пътя! — извика Куин. — Как дават шофьорски книжки в този щат? Събирал си капачки от бира ли?

— Да — отвърна Ковак и се съсредоточи в движението. — Значи Бондурант е почистил апартамента на Джилиан и е изтрил съобщенията на телефонния секретар.

— Така смятам… ако Ванлийс казва истината. Смятам, че Питър е причината да не откриеш и музикалните съчинения на дъщеря му. Сигурно ги е взел, защото са разкривали нещо за връзката му с нея.

— Сексуално насилие?

— Възможно е.

— Кучият син — измърмори Ковак. — Неделя сутринта. Джо Подпалвача е подпалил тялото в полунощ. Защо Бондурант ще ходи в апартамента й в неделя сутринта, ще избърше праха, ще вземе музикалните композиции, сякаш вече е знаел, че е умряла?

— Защо изобщо ще чисти това място? — попита Куин. — Той притежава жилището. Дъщеря му живее там. Отпечатъци от пръстите му не биха предизвикали подозрение.

Ковак му хвърли бърз поглед.

— Освен ако не са били кървави.

Куин се хвана за седалката, когато някакъв камион ги изпревари и Ковак удари рязко спирачките.

— Продължавай да караш, Ковак. Иначе няма да доживеем разкриването на престъплението.

 

 

Научили слуховете за евентуален заподозрян, пред къщата на Бондурант Отново започнаха да се струпват журналисти. Операторите снимаха къщата отвън. Куин се зачуди дали някой си бе направил труда да се обади на семействата на Лайла Уайт или Фаун Пиърс.

Двама офицери от охраната на Парагон стояха до вратата. Куин показа картата си и го пуснаха да влезе. Черният линкълн на Едуин Нобъл бе паркиран на алеята до металносин мерцедес. Ковак паркира зад линкълна, толкова близо, че колите едва не се докоснаха.

Куин го изгледа.

— Обещай, че ще се държиш прилично.

Ковак направи невинна физиономия. Беше понижен в ролята на шофьор и нямаше да напусне колата. Не трябваше да се показва пред погледа на Питър Бондурант. Куин бе запазил повече от разкритията за Ванлийс за себе си от предпазливост. Не искаше Ковак да се захване с това.

— Ще те изчакам — заяви детективът и взе „Стар Трибюн“ от купчината до себе си. Половината от първата страница бе посветена на Ванлийс. Ковак вдигна очи към прозорците на къщата.

Нобъл посрещна Куин на вратата, намръщено погледна към колата. Ковак от своя страна се преструваше, че чете вестник.

— Не се тревожете, успяхте да направите шофьор най-доброто ченге в града — заяви Куин.

— Разбрахме, че Ванлийс е бил задържан — каза адвокатът, щом влязоха в къщата.

— Беше арестуван. Ще го задържат колкото могат, но в момента не разполагат с никакви доказателства, че той е убиецът.

— Но той е притежавал нещо на Джилиан — възрази Нобъл с известно неудобство.

— Той твърди, че Джилиан му го е дала.

— Това е нелепо.

— Разказва доста интересни неща. Например, че, сте му дали пари.

Страх се мярна в студените очи на адвоката. Само за кратък миг.

— Това е абсурдно. Той лъже.

— Има и други неща. Искам да видя Питър. Трябва да му задам няколко въпроса относно състоянието на Джилиан през онази нощ.

Адвокатът хвърли нервен поглед нагоре.

— Питър не иска да вижда никого тази сутрин. Не се чувства добре.

— Ще му се наложи — Куин тръгна нагоре по стълбите, сякаш знаеше къде отива. Нобъл забърза след него.

— Май не ме разбрахте, опитвам се да ви кажа, че нервите му са ужасно разстроени, агент Куин.

— Опитвате се да ми кажете, че е какво? Пиян? Че взима успокоителни? Или е изпаднал в кататония?

Лицето на Нобъл бе придобило глуповат вид, когато го погледна през рамо.

— При него е Лукас Бранд.

— Още по-добре. Ще хвана два заека наведнъж.

На площадката остави Нобъл да мине пред него и да показва пътя.

Преддверието на спалнята на Бондурант беше истинско произведение на изкуството. Достойно за английски лорд от осемнадесети век.

Нобъл тихо почука на вратата и влезе, оставяйки Куин да чака. Миг по-късно Нобъл и Бранд излязоха заедно.

— Агент Куин — изрече психотерапевтът тихо като в болница. — Научих, че разполагате със заподозрян.

— Вероятно. Имам няколко въпроса към Питър.

— Не е на себе си тази сутрин.

Куин повдигна вежди.

— Наистина ли? Как се чувства?

— Смятам, че Ковак ви действа зле. Времето не е подходящо за подигравки.

— Нито пък да си играете игрички с мен, господин Нобъл — отвърна Куин. Обърна се към Бранд. — Трябва да поговоря с него за Джилиан. Ако желаете да присъствате, нямам нищо против. Дори ще е по-добре, ако има какво да кажете за психическото и емоционалното й състояние.

— Вече го обсъждахме.

Куин наклони глава, преструвайки се на изненадан, за да прикрие гнева си.

— Добре, тогава не казвайте нищо.

Тръгна към вратата, готов да блъсне Бранд.

— Той е взел успокоително — предупреди го мъжът, отказвайки да се предаде толкова лесно. — Ще ви кажа каквото мога.

Куин го изгледа с присвити очи, сетне се обърна към адвоката.

— Любопитен съм дали го защитавате заради него самия, или просто пазите себе си.

Нито един от двамата не премигна.

Куин поклати глава.

— Няма значение, поне за мен. Интересува ме само истината.

Разказа им за Ванлийс и за надничането през прозорците.

Едуин Нобъл отхвърляше историята — интелектуално, емоционално и физически, — повтаряйки теорията си, че Ванлийс е лъжец. Крачеше и поклащаше глава, отричаше всичко, освен че Ванлийс е надничал през прозореца на Джилиан. Бранд бе застанал с гръб към вратата на спалнята, свел поглед и със скръстени ръце. Слушаше внимателно.

— Искам да знам, доктор Бранд, възможно ли е Джилиан да се държи по този начин?

— Бихте ли разказали тази история на Питър? За неговото дете? — попита Бранд.

— Не. Бих го попитал нещо съвсем различно — той хвърли поглед към Нобъл. — Искам да науча какво е правил в апартамента на Джилиан рано сутринта в неделя.

Нобъл вирна обидено глава и се опита да отвори уста.

— Спести си го, Едуин — посъветва го Куин и се обърна отново към Бранд.

— Казах и преди, Джилиан беше много объркана емоционално, беше объркана относно сексуалния си живот заради отношенията с втория си баща.

— Значи отговорът е положителен.

Бранд не отвърна. Куин чакаше.

— Понякога се държеше непредвидимо.

— Имала е безразборни връзки?

— Не бих го нарекъл така. Тя… би могла да провокира реакции. Умишлено.

— Да използва нечестно някого?

— Да.

— Желание за жестокост?

Това накара Бранд да вдигне глава. Куин го изгледа.

— Защо питате?

— Защото ако Джилиан не е мъртва, единственото логично нещо е тя да бъде заподозряна.