Тами Хоуг
Пръст от пръстта (22)

22.

Кейт изскочи през задната врата с полуоблечено палто. Беше успяла да обуе чифт ботуши, но дебелите подметки й пречеха да се движи бързо по леда. Подхлъзна се и падна в двора. Не си позволи дори да си поеме дъх, скочи и се затича отново.

Ковак й се бе обадил на път към общинския център, на паркинга имало запалена кола. Вътре имало човек.

Енджи.

Никой не знаеше коя е жертвата до момента, но мисълта, че може да е Енджи, изгаряше мозъка на Кейт, докато тичаше към вратата на гаража.

Куин я бе предупредил за този гараж. Местоположението му беше ужасно. Зле осветено. Беше уязвима. Всичко това бе истина, но сега нямаше време да се плаши. Всеки, който искаше да я обере или изнасили, трябваше да почака.

„Господ да ми е на помощ“ — помисли си тя и завъртя ключа за осветлението. Може би изобщо не трябваше да отива на местопроизшествието, но не можеше да чака безучастно.

Почти бе стигнала до колата, когато разбра, че лампата не е светнала. Замръзна на място, сърцето й заби силно. „Продължавай да се движиш“ — заповяда си тя. Нелепа мисъл, сякаш това можеше да я спаси. Бързо отключи колата и влезе вътре. Запали мотора, но завъртя волана твърде силно и едва не удари една паркирана на улицата черна кола. Борейки се с отчаянието, натисна педала на газта. Която и да бе жертвата в запалената кола, нямаше къде да избяга. Въпреки това изгаряше от нетърпение. Ако съществуваше шанс да потисне страха и вината си, — тя бе готова да се залови за него.

Улицата пред общинския център бе пълна с полицейски коли, наоколо кръжаха журналисти и оператори.

Ако Джо Подпалвача бе закарал колата на паркинга, а сетне я бе запалил, съществуваше възможността да живее наблизо.

Спря колата и я заряза. Въпреки неподходящото време някои съседи бяха излезли, за да видят какво става. Един от тях можеше да е убиецът.

Един от униформените полицаи я спря.

— Съжалявам, госпожо. Оттук нататък е само за полицаи.

— Работя в службата за жертвите, имам карта.

— Този тук няма да има нужда от помощта ви. Изпекъл се е.

— Той?

Ченгето сви рамене.

— То, би могло да се каже.

Стомахът на Кейт се сви. „Мили Боже, Енджи!“

— Къде е Ковак?

— Зает е. Бихте ли се отдръпнали?

— Не ми пробутвай тези номера — извика Кейт. — Имам причина да съм тук.

— Мога да гарантирам за нея, офицер — приближи се Куин и вдигна картата си. — По-добре я пуснете, преди да ви е отхапала ръката.

Полицаят се намръщи при вида на картата от ФБР. Кейт се втурна към медицинския екип. Куин я настигна и я хвана за ръката.

— Пусни ме!

— Нека разберем какво е научил Ковак. Ако това е работа на Джо Подпалвача, то тогава някъде наоколо ще има лична карта.

— Остави ме! Трябва да видя.

— Гледката е ужасна, Кейт!

— Знам. Виждала съм я и преди. Какво ли не съм виждала, за Бога!

Миризмата на изгорена плът беше отвратителна, удари я в лицето като палка. Стомахът й се надигна. И без това беше притеснена и бе изпила доста джин с тоник. Едва се въздържа да не повърне. Куин забеляза състоянието й и я прегърна. Тя се облегна на него и си напомни по-късно да се упрекне за държанието си.

Трупът лежеше на една страна. Косата бе изчезнала, носът също, устните бяха изкривени и почернели, разкривайки зъбите в ужасяваща усмивка. Забелязваха се бели кости. Униформеният полицай беше прав — не можеше да се определи пол, парченцата материя, висящи по тялото, можеха да са от мъжки или женски дрехи — парче от пуловер или пола.

Главата й се завъртя. Опитваше се да мисли какво да стори, как да разбере дали това е Енджи. Всъщност те изобщо не знаеха, коя е Енджи ди Марко, откъде е дошла, къде е живяла, не разполагаха с медицински картони, с нищо.

Когато дочу гласа на Роб, Кейт се смръзна. Той мина покрай нея и отиде при медицинския екип.

— Смяташ ли, че това е твоята свидетелка?

Твоята, отбеляза си Кейт. Вече се дистанцираше от случилото се, както го бе направил, когато тя я отведе във „Феникс“. Отвратителен жабок.

— Как се е случило? — настоя той. — Смятах, че я наблюдаваш, Кейт.

— Съжалявам. Вече ти казах по телефона. Трябваше да остана при нея. — Признанието я притесни, защото беше един вид отстъпление пред шефа й, а тя обикновено му се възпротивяваше.

— Избрахме те за този случай поради ред причини.

— Много добре разбирам.

— Заради силната ти личност. Реших, че поне веднъж ще има полза от упоритостта ти.

— Знаеш ли, обвинявам се и за двама ни, Роб — отвърна тя. — Така че ми се махни от главата.

— Сабин е бесен. Не знам как ще се справя с него.

Свидетелката беше нейна, но той трябваше да се оправя. Кейт можеше да си представи как ще се оплаква от нея, ще изтъква грешките й при всеки възможен случай.

— Ще се справиш — каза накрая Кейт. — Просто трябва да коленичиш, както го правиш винаги.

— Как смееш да ми говориш така! Как смееш! Ти загуби свидетелката. Може да е убита…

— Не сме сигурни — намеси се Куин.

— Въпреки това имаш нахалството да ми говориш така! Никога не си показвала уважение към мен! Дори сега. Не мога да повярвам. Проклета кучка!

— Махни се — заповяда Куин. Застана между двамата и започна леко да изблъсква Роб. Той загуби равновесие и падна в снега.

— Защо не отидеш да видиш гледката? — предложи Куин.

Роб се изправи и залитайки и мърморейки, се отправи към линейката, изтърсвайки снега от палтото си.

— По дяволите, Джон. Аз исках да го блъсна — процеди през зъби Кейт.

— Тогава вероятно съм ти помогнал.

Наблюдаваше Маршал, който стоеше близо до линейката с ръка на устата. Екипът се готвеше да сложи тялото в пластмасова торба. Когато се върна, лицето му бе восъчно.

— Това… е ужасно — едва изрече той. — Невероятно — преглътна няколко пъти. — Миризмата…

— Може би е по-добре да седнеш — предложи Кейт.

Маршал сякаш не я чу.

— Той ни предизвиква, нали? — обърна се към Куин. — Отвлякъл е момичето. Направил го е тук, където се състоя събранието.

— Изглежда, иска да ни направи на глупаци, а себе си да изтъкне.

— Бих казал, че се справя дяволски добре — изрече Роб. Следеше с поглед как санитарите внесоха трупа в линейката.

— Всеки може да изглежда гениален, ако разполага с всички отговори — каза замислено Куин. — Той сигурно пак ще се престраши. Всички престъпници го правят. Номерът е да ги накараш да действат, когато ти искаш. И да ги хванеш.

— Бих искал да видя как ще стане това — възрази Роб, потърка лицето си и се обърна към Кейт. — Ще се обадя на Сабин.

Кейт не отвърна. Мълчанието й нямаше нищо общо с окръжния прокурор.

— Ще намеря Ковак — вметна Куин. — Да видим дали са намерили шофьорска книжка.

Ковак спореше с цветнокожа жена, облечена в тъмна шуба. Колата, малка и червена, бе по средата на кръг от портативни прожектори. Огънят я бе изкормил, стъклата бяха счупени. Вратата от страната на шофьора висеше отворена, изкривена от инструментите на спасителната група. Вътрешността се бе превърнала в пепел и стопена пластмаса, от която капеше пяна. Седалката на шофьора бе изгоряла, само металните пружини се показваха навън.

— Това е палеж, сержант — настояваше жената. — Моят отдел отговаря за това. Трябва да определим причината.

— Убийство е, не давам пет пари за причината на пожара — отвърна Ковак. — Искам хората от лабораторията да огледат колата, поне онова, което вашите хора не са съсипали.

— От името на пожарната се извинявам, че се опитахме да потушим пожара. Ще те видим какво ще кажеш, ако някой запали твоята кола.

— Марсел, много ще съм му благодарен.

Всичко беше унищожено, Кейт добре го разбираше. Повикани по сигнал, пожарникарите не бяха съобразили, че унищожават уликите. Така бяха съсипали вратата на колата и бяха опръскали всичко с пяна.

— Това нещо и без това е изгоряло до основи — каза Ковак на инспекторката по палежите. — Какво си се разбързала?

— Може да е нещастен случай — отвърна Марсел. — Може би няма нищо общо с твоя убиец, а ти спориш с мен за нищо.

— Сам, открихме номерата на колата — газеше снега към него Елууд. Изчака, докато приближи достатъчно, въпреки че не можеше да скрие вълнението си. — Сааб е, регистриран на името на Джилиан Бондурант.

Инспекторката по палежите поздрави Ковак и отстъпи.

— Няма да спорим, сержант, току-що написа името си на снега.

Екипът от лабораторията се въртеше около изгорелия сааб като ято лешояди около трупа на слон. Кейт седеше зад волана в колата на Ковак и наблюдаваше. Беше изтощена. Тялото — на когото и да беше — бе откарано. Още един труп за Маги Стоун.

Куин отвори вратата на колата и седна до Кейт. По тъмната му коса имаше сняг. Прокара ръка по главата си.

— Ясно е, че пожарът е започнал от мястото на шофьора — каза той. Температурата там е била най-висока. Таблото и воланът са се стопили. Няма никаква надежда за отпечатъци.

— Той се развива — отвърна Кейт.

— Да.

— Променя поведението си.

— Минава в настъпление.

— Кани се да направи нещо голямо.

— Да. Бих дал всичко, за да разбера кога и къде.

— И защо?

Куин поклати глава.

— Защо вече не ме интересува. Не съществуват истински причини. Това са само извинения. Знаеш всички факти, също като мен, но знаеш също, че не всички деца с емоционално нестабилни родители стават убийци. По някое време изборът е направен. Не ме интересува защо, просто искам този кучи син да напусне нашия свят.

— И си решил, че ти си отговорен за залавянето му.

— Отвратителна работа, но какво друго да правя? — усмихна се уморено.

— Не е нужно да стоиш тук — каза Кейт, усещайки умора и напрежение във всичките си мускули. — Ще те информират утре сутринта. Имаш нужда от няколко часа сън.

— Сън? Отдавна съм се отказал.

— Внимавай, Джон. Да не те поискат от „Досиетата Х“.

— И без това изглеждам по-добре от Дейвид Духовни.

— Така си е.

Странно, помисли си тя, как отново започнаха да се дразнят като стари партньори въпреки онова, което се бе случило тази нощ. Но от друга страна, това й помагаше да се почувства по-добре.

— И ти не трябва да си тук, Кейт — сериозно отвърна той.

— Напротив, трябва. Аз съм отговорна за Енджи ди Марко. Ако тялото се окаже нейно, трябва да го разбера първа.

Очакваше още една от лекциите на Куин, но такава не последва.

— Смяташ ли, че това може да е тялото на Джилиан Бондурант? — попита тя. — Че не е била жертва номер три, а сама се е запалила тази вечер?

— Не. Самозапалването е много рядко и когато някой се реши, обикновено иска публика. Защо Джилиан да идва тук посред нощ? Каква е връзката й с това място? Никаква. Ще разберем след аутопсията, ще сравним зъбите.

Кейт се насили да се усмихне.

— Да. Знам всичко това. Надявах се трупът да е на някого, за когото не отговарям.

— Аз поисках събранието, Кейт. Джо Подпалвача го е направил, за да ми каже: „Майната ти, Куин.“ Сега започвам да се чудя с какво съм го предизвикал. Какво съм сторил? Защо не се справих по-добре?

— Сигурно рентгеновото ти зрение ще ти помогне да забележиш злото в сърцето на човека.

— Заедно с твоята способност да виждаш в бъдещето.

Този път се засмяха искрено.

— Страхотна двойка сме.

— Бяхме.

Кейт го изгледа. Това беше мъжът, когото обичаше, и същевременно един изморен мъж, в какъвто се бе превърнал в течение на годините. Дали той също я виждаше по този начин?

— Обичам те, Кейт — тихо изрече той. — Каквото и да мислиш за мен, както и да са се стекли обстоятелствата, знай, че те обичам. Можеш да се съмняваш във всичко друго, но не и в това.

Нещо вътре в нея се развълнува. Отказа да му даде име. Не можеше да е надежда. Не искаше да се надява на нищо, свързано с Джон Куин. Предпочиташе раздразнението, гнева, но не ги изпитваше. Той винаги бе имал способността да чете мислите й.

— Проклет да си — измърмори тя.

Неочаквано лицето на Ковак изплува пред тях. Кейт се стресна и изруга, сетне свали прозореца.

— Хей, деца, не излизайте — остроумно се пошегува той.

— Опитваме се да се спасим от хипотермия — каза Куин. — Тостерът ми топли повече от твоя радиатор.

— Открихте ли шофьорска книжка? — попита Кейт.

— Не, но намерихме това. — Ковак подаде микрокасета в чист найлонов плик. — Беше на земята на около петнадесет крачки от колата. Истинско чудо е, че пожарникарите не са я настъпили. — Вероятно е на някой журналист от събранието — каза той. — Но човек не може да е сигурен. Понякога доказателствата изскачат от нищото.

— Да, така е — измърмори Кейт и зарови в купчината хартии до себе си: доклади, списания и опаковки от сандвичи.

— Тук ли живееш, Сам? Има приюти за хора като теб.

Откри касетофона и го подаде на Куин.

Той сложи касетата вътре и внимателно натисна копчето.

Онова, което се разнесе, накара Кейт да подскочи от ужас. Писъци на жена, отчаяни и прекъсвани от молби за милост, която явно й бе отказана. Писъци на някоя измъчена душа, молеща за смърт.

„Няма доказателства, че Бог съществува“ — помисли си Кейт.