Тами Хоуг
Пръст от пръстта (34)

34.

— Акулите надушват кръвта във водата — отбеляза Куин, докато наблюдаваха тълпата, събираща се за пресконференцията.

Ковак се намръщи.

— Да, и част от нея е моя.

— Сам, мога да ти гарантирам, че щом се появи Ванлийс, никой няма да ти обърне внимание.

Това като че потисна Ковак допълнително. Куин също не беше очарован. Достатъчно неприятно бе, че хората на Бондурант бяха дали информация за Ванлийс на пресата, но и полицията да говори публично за Ванлийс на този етап бе направо опасно. Беше го казал на кметицата, на Гриър и на Сабин. Не можеше да ги спре. И точно затова се притесняваше.

Той бе съставил първоначалния профил, който съвпадаше с този на Ванлийс. Като погледна назад, осъзна, че не биваше да бърза толкова и да предлага мнението си. Възможността убийците да са двама, работещи в екип, променяше всичко. Но пресата и силните на деня бързаха да подхвърлят Ванлийс на тълпата и бяха доволни да забият зъбите си в него.

Кметицата бе избрала внушителната Четвърта улица за пресконференцията. Там се издигаше катедралата с излъсканото си мраморно стълбище и цветните стъклописи. Място, където политиците можеха да застанат над тълпата и да претендират, че са от голямо значение за обществото, където полираният мрамор щеше да хвърля отблясъци върху кожата им и да ги направи по-бляскави от всеки обикновен гражданин.

Куин и Ковак наблюдаваха от сенчестата ниша как хората от телевизията се настаняват, а тези от пресата се борят за удобно място. На стълбите Грейс Нобъл и Сабин разговаряха, докато помощникът кметът изчеткваше прашинките от костюма й. Гари Юрек бе потънал в разговор с Гриър, Фаулър и още двама капитани, които по всяка вероятност бяха дошли, за да ги снимат. Куин можеше да се присъедини към тях и да направи изявление за заподозрения, но едва ли някой щеше да го изслуша. По-скоро щяха охотно да погълнат лъжите на Едуин Нобъл за Питър Бондурант.

Питър не беше тук. Не че Куин бе очаквал да се появи — не и след тази сутрин, нито след като се бяха промъкнали слухове за кръвосмешение. Все пак не можеше да престане да се чуди какво е психическото му състояние и какво точно бе донесъл Лукас Бранд в малката си черна чанта. Имаше ли нещо за смъртта на Джилиан, някакво разкритие за случилото се през всичките тези години?

— Чаровник си е — присмя се Ковак, гледайки към Юрек. — Предназначен е за началнически кабинет. Големците го обичат. Подлизурко с усмивка за милион долара.

— Завиждаш ли? — попита Куин.

Ковак направи гримаса.

— Не мога да се подмазвам. Доволен съм от малкото си бюро и стаята като кутийка.

— Поне не си мрачен.

— Така съм се родил.

Винс Уолш обяви присъствието си с пристъп на кашлица. Ковак се извърна и го погледна.

— Господи, Винс, докога ще кашляш така?

— Настинал съм — оплака се Винс. Приличаше на балсамирана мумия. Подаде на Ковак кафяв плик. — Медицинският картон на Джилиан Бондурант — или поне това, което Льо Блан е решил да ни предостави. Има рентгенови снимки. Искаш ли да ги разгледаш с патоложката?

— Аз съм извън играта. Сега Юрек е шеф.

Уолш подсмръкна и лицето му се сгърчи в кисела гримаса.

Ковак кимна.

— Да, така е.

 

 

Питър изчака пресконференцията да започне и влезе в сградата. Беше лесно, просто трябваше да се обади на Едуин по мобилния телефон от колата. Нобъл нямаше начин да разбере, че не се обажда от дома си. Питър бе освободил служителите, които Едуин бе поставил да го наблюдават. Те си бяха тръгнали, без да спорят. Плащаше им заплати все пак.

Влезе в коридора, притискайки до себе си сака, огледа гърбовете на поне петдесетина души! Гриър бе застанал на подиума и обясняваше защо е назначил друг човек на мястото на Ковак, Питър не се интересуваше от думите му. Работната група вече не представляваше интерес за него. Знаеше кой е убил Джилиан.

Репортерите задаваха въпроси. Проблясваха светкавици. Питър си проправи път през тълпата, придвижвайки се към стълбището. Имаше чувството, че е невидим. Може би наистина беше така. През целия си живот усещаше празнота в душата си, дупка, която никога не успя да запълни. Може би се разпадаше отвътре от толкова дълго време, че същината на онова, което го правеше човешко същество, бе изчезнала, правейки го невидим.

 

 

Куин забеляза появата на Бондурант. Странно, никой друг не го видя. Може би никой не се интересуваше от този факт. Вниманието на всички бе приковано към подиума и към последната партида от глупости, която искаха да разпространят в телевизионните новините и вестникарските колони. От друга страна, той изглеждаше опърпан — брадясал и невчесан, — не приличаше на онзи Питър Бондурант, облечен в скъпи костюми.

Кожата му бе бледа, почти прозрачна. Лицето му бе само кожа и кости, сякаш тялото му се самоизяждаше отвътре. Погледът му срещна този на Куин, той спря зад камерите и остана там, притискайки черния сак към себе си.

Инстинктите на Куин му подсказаха, че нещо ще се случи, но в този момент го повика Гриър.

Светлината на прожекторите го заслепи. Запита се дали Ковак също е забелязал Бондурант.

— Искам да изтъкна — започна той, — че с разпита на този заподозрян, разследването няма да приключи.

— Вярвате ли, че Ванлийс е Крематора? — извика репортер.

— Няма да е благоразумно от моя страна да отговоря на този въпрос.

Опита се да избегне блясъка на прожекторите и отново да види къде е Бондурант, но той бе изчезнал. Нервите му се изопнаха.

— Все пак Ванлийс отговаря на профила, направен от полицията. Познавал е Джилиан Бондурант…

— Истина ли е, че са открили части от облеклото й при ареста му? — попита друг.

„Проклети клюкари“ — помисли си Куин, макар мисълта му да бе насочена към Бондурант, а не към досадните журналисти. Какво правеше тук? Защо приличаше на скитник?

— Специален агент Куин?…

— Без коментар.

— Можете ли да кажете нещо повече за случая „Бондурант“?

— Аз я убих!

Питър пристъпи пред камерите в подножието на стълбището и се извърна с лице към тълпата. За миг никой, освен Куин не разбра, че признанието дойде от него. После Бондурант извади деветмилиметров полуавтоматичен пистолет и го насочи към слепоочието си. Едва тогава тълпата осъзна какво става.

— Аз я убих!

Изглеждаше изумен от собственото си признание — с широко отворени очи, побледнял и със зяпнала уста. Гледаше към пистолета с ужас, сякаш някой друг го опираше в него. Изкачи се бавно по стълбите. Очите му бяха приковани към хората близо до подиума. Кметицата Нобъл, началникът на полицията Гриър, Тед Сабин — всички те отстъпваха назад, взирайки се в него, сякаш никога не са го виждали преди.

Куин остана на мястото си.

— Питър, свали пистолета — твърдо заповяда той. Микрофонът разнесе гласа му надалеч.

Бондурант поклати глава. Лицето му потрепваше и се кривеше. Притискаше черния сак с лявата си ръка. Куин, забеляза двама униформени полицаи да се промъкват зад гърба му с извадени пистолети.

— Питър, ти не искаш да сториш това — тихо, но внушително изрече той и бързо скочи от подиума.

— Съсипах живота й. Аз я убих. Сега е мой ред.

— Защо тук? Защо сега?

— Искам всички да разберат — изрече той с пресипнал глас. — Всички да разберат какво представлявам.

Едуин Нобъл се отдели от тълпата и забърза към Бондурант.

— Питър, не го прави.

— Защо? — извърна се Бондурант. — Защото ще съсипя репутацията си? Или твоята?

— Говориш глупости! — настоя адвокатът. — Махни пистолета!

Питър сякаш не го чу. Болката му явно беше непоносима. Потта се стичаше по лицето му. Дишаше учестено.

— Грешката е моя — заплака той. — Аз го сторих. Трябва да си платя. Тук. Сега. Не мога да търпя повече.

— Ела, Питър — ласкаво изрече Куин, приближавайки се бавно, протягайки лявата си ръка. — Нека седнем и ще ми разкажеш цялата история. Нали точно това искаш?

Чуваше бръмченето на камерите и щракането на фотоапаратите. Всички те записваха агонията на един човек, за да я поднесат на публиката.

— Можеш да ми се довериш, Питър. Молих те да ми кажеш истината още от първия ден. Това е всичко, което искам: истината. Ти можеш да я споделиш с мен.

— Убих я. Убих я — мърмореше той, по страните му се стичаха сълзи.

Ръката, в която държеше пистолета, трепереше силно. Още малко и сама щеше да се отпусне, ако преди това не натиснеше спусъка.

— Ти пожела да ме повикат, Питър — продължи с тихия си глас Куин. — Направил си го поради някаква причина. И тя е, че си искал да ми кажеш истината.

— О, мили Боже! — разрида се Бондурант, водейки борба със себе си, мъката го разкъсваше. Дясната му ръка се тресеше.

— Питър, недей! — заповеднически извика Куин, приближил се плътно до него. Пистолетът изгърмя. Разнесоха се писъци. Куин бе закъснял с част от секундата. Хвана ръката му и я изви нагоре. Гръмна още един изстрел. Ковак се втурна напред, следван от двама полицаи. Издърпа пистолета от ръката на Питър.

Възрастният мъж се строполи в ръцете на Куин, кървящ и плачещ, но все още жив. Куин внимателно го положи на мраморните стъпала. Първият изстрел беше отнесъл част от кожата и косата над слепоочието. От барута кожата около раната бе почерняла. Бондурант се наведе напред и повърна.

Шумът в залата бе оглушителен. Фотографите се втурнаха напред, за да снимат. Едуин Нобъл разблъска двама, за да се доближи до довереника си.

— Не казвай нищо, Питър.

Ковак изгледа адвоката с отвращение.

— Знаеш ли, мисля, че е твърде късно.

Тед Сабин застана на подиума и призова хората да се успокоят. Кметицата плачеше. Дик Гриър крещеше на подчинените си. Ченгетата се мъчеха да въдворят ред и да освободят пътя за линейката.

Куин приклекна до Питър, все още стискайки китката му, усещайки как пулсът му неконтролируемо се повишава. Сърцето на Куин също биеше силно. Ако беше малко по-бърз, Питър Бондурант нямаше да се гръмне пред половината страна. Събитие, което щеше да бъде водеща новина тази вечер по всички телевизионни канали: „Предупреждаваме ви… онова, което ще видите, може да е смущаващо…“

— Имате право да мълчите — тихо започна той. — Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда.

— Трябва ли да го арестувате точно сега? — попита Нобъл с пресипнал шепот. — Пресата ни наблюдава.

— Те гледаха и когато той се появи на подиума със зареден пистолет — възрази Куин, издърпвайки черния сак, от който Питър бе извадил пистолета. Бондурант плачеше, безсилен да се овладее, опита се да задържи сака за момент, но после отпусна ръка. Тялото му се сви и образува купчина от кости.

— Смятам, че твърде много правила и закони не бяха спазвани заради Питър — заяви Куин.

Той предаде сака на Винс Уолш.

— Тежък е. Може би вътре има още оръжия.

— Имате право на адвокат при разпита. — Ковак продължи да му чете правата и извади белезници.

— Мили Боже! — възкликнаха наоколо. Куин вдигна поглед и видя Уолш да изпуска сака и да се хваща за гърлото, лицето му бе мораво.

Медицинският екип каза по-късно, че е бил мъртъв, преди да успее да падне на земята… точно до чантата, в която намериха отрязаната глава на Джилиан Бондурант.