Тами Хоуг
Пръст от пръстта (18)

18.

Кейт паркира внимателно колата в стария тесен гараж, намиращ се зад къщата. През зимата тя постоянно си мечтаеше за гараж, свързан с жилището, но когато дойдеше пролетта и цветята в градината цъфнеха, забравяше за снега, който й се налагаше да гази, както и за опасността да минава по тъмната алея в град, пълен с престъпници.

Вятърът разпиля сухите листа, струпани покрай стените на гаража. Кейт потрепери, обърна се и се вгледа в тъмнината назад — за всеки случай. Явно се дължеше на параноята й, както и на събранието, проведено с единствената цел да примамят серийния убиец в капана.

Старите чувства от времето, когато работеше за Бюрото, я връхлетяха. Спомени за ужасни престъпления, станали тема на най-обикновени разговори около автомата за газирана вода. Серийните убийства бяха част от нейния свят, този вид разговори не й се струваха странни до края на кариерата й — докато Емили не умря. Тогава смъртта неочаквано придоби по-личен характер и тя загуби лустрото на безпристрастността, необходима за работата й. Накрая не можеше повече да понася нищо, свързано със смърт.

Зачуди се как Джон все още се справя… ако наистина успяваше. Тази вечер й се стори пребледнял, изтощен и сивкав на силното осветление. Едно време стратегията му бе да работи неуморно. Не му се налагаше да се справя с чувствата си, тъй като беше твърде зает, за да се занимава с тях. Това вероятно не се бе променило. Какво я интересуваше дали е така все още?

Пъхна ключа в ключалката на задната врата и спря, преди да го превърти. По гърба й полазиха тръпки. Бавно се извърна и се вгледа в сенчестите ъгли на градината. Неочаквано си спомни, че е оставила клетъчния си телефон в колата. От другата страна на градината, в тъмния гараж.

По дяволите. Можеше да приема съобщения и по телефона в къщата. Ако Господ съществуваше, нито един от клиентите й нямаше да я търси тази вечер. Искаше й се да се потопи в топлата вода на ваната с чаша от успокояващото я средство. Този случай можеше и да я убие, но поне щеше да умре чиста и приятно замаяна.

След нея не се втурна никакъв маниак, в кухнята също не я дебнеше някой с касапски нож. Тор се отърка в краката й и започна шумно да се оплаква заради закъснялата си вечеря. Кейт остави чантата си на барплота и включи малкия телевизор, за да чуе новините. С една ръка разкопча палтото си, а с другата извади котешката храна от хладилника. След това взе бутилка „Сапфир“.

Основно място в новините в десет часа бе отредено на събранието. Показаха кадри — Тони Ърскин и жените от „Феникс“, полицейският началник Гриър, преминаващ по подиума, и Джон, обясняващ сериозно ролята на Бюрото в разследването.

Мрачен и привлекателен. Беше фотогеничен. Изглеждаше по-стар, но дори това му отиваше — около очите му имаше леки бръчици, късо подстриганата му коса бе прошарена. Неочаквано изпита силно физическо привличане, което не можеше да преодолее, можеше само да се преструва, че не му обръща внимание.

Сетне започнаха да повтарят фактите от убийствата, а на екрана се появиха фотографиите на Питър и Джилиан Бондурант. Последва информация за наградата и номерът на горещата линия, след което преминаха на друга тема: как премръзнали ченгета се сгряват в стриптийз клубовете.

Кейт загуби интерес към новините и тръгна към трапезарията. Включи стария полилей в мисионерски стил, който бе поправила сама, и се замисли за Бондурант и дали Джилиан отговаря на профила на жертва.

— Проклет да си, Джон — измърмори тя.

„Ще поговорим за случая. Имам някои идеи, които искам да споделя с теб.“

„Това не е моя работа, вече не работя за Бюрото.“

„Ти си експерт в тази област…“

Имаше достъп до всеки експерт, едва ли се нуждаеше от нея.

Остави палтото си на облегалката на един стол и седна до дъбовата маса, която бе реставрирала през онова лято, когато напусна Бюрото. Беше наранена, все още замаяна от смъртта на Емили, от разбития си брак и приключването на връзката с Куин. Животът, такъв, какъвто го познаваше, бе приключил и трябваше да започне всичко отначало. Сама, без да брои призраците.

Никога не сподели с приятели нещо за Куин, не се довери дори на сестра си или родителите си. Те не знаеха, че е напуснала Бюрото поради скандал. Не би могла да обясни какво изпитваше към Куин, когато Стивън започна да се отдалечава от нея, изпълнен с мъка и гняв.

Дори прекратена, тази връзка бе твърде скъпа, за да я сподели с някого. А и едва ли някой би я разбрал. Родителите й със сигурност не биха я възприели по-различно от колегите й в Куонтико.

Бе поддържала любовна връзка и бе лъгала съпруга си. Беше постъпила подло. Хората щяха да повярват в това — в най-лошото. Никой не искаше да знае колко самотна се бе чувствала и колко силно се нуждаеше от подкрепа и утеха. Не желаеха да чуят за нещо повече от физическото привличане, което изпитваше към Джон Куин — и той към нея. Хората предпочитаха да вярват в най-лошото, защото така ликвидираха вероятността това да се отрази на собствения им живот.

Кейт запази тайната си — и вината, и разкаянието, както и сърдечните си терзания. Изгради си нов живот, като внимаваше да стъпва върху здрава основа и уравновесява нещата. Работата й бе от осем до пет часа през повечето дни. Клиентите пристигаха и си отиваха. Тя трябваше да им помогне, а сетне животът им продължаваше в друга посока. Връзката й с тях можеше да се прекрати и да се управлява.

Представи си Енджи и отпи голяма глътка от питието си. Спомни си за сълзите на момичето — отракано улично хлапе, свито на кълбо и плачещо като дете, каквото никога не би признала, че е. Уплашена и засрамена — тя никога не би си го признала.

Кейт бе коленичила до Енджи, бе опитала да осъществи контакт с момичето, бе докоснала ръката или коляното й, бе я погалила по главата, но момичето продължи да крие лицето си. В ума й се въртяха едни и същи мисли и чувства — че е ничия майка, че тази връзка с момичето е нещо повече, отколкото Кейт би желала, и по-малко от това, от което се нуждаеше Енджи.

Но голата истина бе, че Кейт бе единствената опора, която Енджи притежаваше. Нямаше друг защитник в службата, който би се изправил срещу Тед Сабин. Не бяха много и онези, които биха се застъпили за Енджи.

Историята, която момичето разказа, бе тъжна и жалка. Някой я бе взел от улица „Лейк“ и я бе изритал при парка, лесна сексиграчка за мъже, които дори не знаеха името й. Мъжът й бе платил двадесет долара, въпреки че обикновено таксата бе тридесет и пет, беше я посъветвал да се оплаче на ченгетата, когато тя бе възразила, и я бе изхвърлил от колата си. Беше я зарязал там като мръсно коте в нощта.

Представи си я как стои там сама, раздърпана, миришеща на секс, със смачкана банкнота от двадесет долара в джоба. Изоставена. Самотна. Едва ли беше на повече от петнадесет или шестнадесет. Не много по-голяма отколкото щеше да е Емили, ако беше жива.

Очите й се насълзиха. Отново отпи от чашата си. Нямаше смисъл да плаче. Емили я нямаше, а Енджи не можеше да я замени. Кейт не се нуждаеше от заместител. Неочаквано я изпълни усещане за празнота. Беше привикнала към тези пристъпи и се опита да отблъсне болката. Трябваше отново да се скрие зад високите стени.

Умората и алкохолът надделяха, тя се изправи и тръгна към кабинета. По-добре да провери съобщенията. Искаше да се обади във „Феникс“ и да се свърже с Енджи за последен път — да укрепи връзката им от този следобед.

Отхвърли мисълта за самотното момиче, разочаровано и уплашено. Отхвърли мисълта, че трябва да задълбочи връзката им.

Антрето се осветяваше от уличната лампа, светлината бе сребриста и мека, проникваше през двата странични прозореца до вратата. Отдавна се канеше да ги зазида, защото бе много лесно някой да ги счупи и да се промъкне в къщата. Винаги, преди да си легне, се сещаше за това.

Кабинетът бе слабо осветен. Не беше променила нищо от времето, когато беше дете, а баща й работеше като изпълнителен директор на „Хъниуел“. Стаята беше претрупана, пълна с книги и леко ухание на пури и кожа. Червената лампичка на телефонния секретар светеше, но телефонът иззвъня, преди да успее да натисне копчето за превъртане.

— Кейт Конлан.

— Ковак е. Потегляй към „Феникс“, Червенокоске. Свидетелката ни е изчезнала. Ще се видим там.

 

 

— Трябваше да остана — изрече Кейт, крачейки из овехтелия кабинет във „Феникс“, с ръце на кръста. — По дяволите, трябваше да остана.

— Не можеш да работиш по двадесет и четири часа, Червенокоске — отвърна Ковак и запали цигара.

— Не — измърмори тя, хвърляйки гневен поглед към агента от отдел „Наркотици“, на когото Ковак бе възложил да наглежда Енджи, докато е във „Феникс“ — нечистоплътен, слаб мъж във военна куртка, на джоба на която бе изписано Айверсън. — Това беше твое задължение.

— Хей — вдигна ръце мъжът. — Бях тук, но ми бе казано, че не си искала да се доближавам твърде много. Трябва да се е измъкнала през задния вход.

— Хубава работа! Откъде реши, че се е измъкнала! Защото не е излязла от предната врата ли?

Човекът отметна глава назад и изгледа нахално Кейт. Държание, което бе придобил при общуването си с наркодилъри.

— Не съм молил да ме слагате тук, нито пък съм длъжен да слушам глупостите на някакъв социален работник.

— Внимавай! — изръмжа Куин.

Кейт изгледа студено мъжа.

— Ти изпусна единствената ни свидетелка, глупако. Изобщо ли не се чувстваш виновен? Добре. Какво ще кажеш в такъв случай да поговоря с шефа ти? Или с окръжния прокурор? Как ще обясниш на кмета, че си изпуснал свидетелката на изгарянето на трупа на дъщерята на Питър Бондурант? Или ще кажеш на Грейс Нобъл, че не е престижно да си детегледачка?

Лицето на Айверсън почервеня.

— Проклятие — изрече той, отстъпвайки назад. — Махам се оттук.

Ковак го остави да се отдалечи. Предната врата изскърца и се затръшна, звукът отекна в празния коридор.

— Всички началници ще си го изкарат на него — констатира той и въздъхна. — Ще го съсипят от работа.

Кейт отново закрачи.

— Дали е избягала, или са я отвлекли?

— Айверсън каза, че вещите й липсват и няма следи от насилствено влизане през задния вход. През цялото време в къщата е имало и друга жена. Но тя не е видяла, нито е чула нещо. Двамата с Куин пристигнахме малко преди теб. Още не сме огледали лично.

Кейт поклати глава, ядосана на собствената си глупост.

— Всъщност постигнах напредък с нея. Трябваше да остана.

— Кога я доведе тук?

— Не знам. Може би след осем. Каза ми за онзи мръсник в парка, но после се притесни и се разстрои, не исках да я притискам. Заведох я до Градския център да хапнем и да си купи някои вещи.

— Лейтенант Фаулър успя ли да отдели някакви средства за нея?

Кейт направи гримаса и не отговори на въпроса. Беше дала от собствените си пари, но това нямаше значение.

— После я доведох тук.

Енджи ставаше все по-тиха, колкото повече наближаваха „Феникс“. Отново се бе затворила в себе си. „А аз я оставих да го стори“ — помисли си Кейт.

— Оставих я и отидох на събранието. По дяволите, трябваше да остана.

— Кой беше тук, когато си тръгна?

— Грег Ърскин… но той дойде на събранието… и една жена. Не я познавам. Не я видях. Грег ми каза, че е тук. Не исках Енджи да е сама.

Беше лесно да си представи Енджи в тази стара, голяма къща. Ако Джо Подпалвача имаше начин да разбере къде се намира… Трите му жертви бяха изчезнали, без да окажат съпротива. Бяха изчезнали, просто и лесно, а Енджи ди Марко твърдеше, че може да го разпознае.

Сега момичето също беше изчезнало. Беше проявила нехайство…

— Провалих се и я загубих.

Кейт осъзна, че губи контрол над чувствата си, но бе късно да ги овладее. Прилоша й, почувства се замаяна. Усети метален вкус в устата си.

Почувства, че Куин се доближава зад нея, знаеше, че е той, без да има нужда да се обръща. Тялото й все още помнеше близостта му. През ума й премина объркваща мисъл: физическият магнетизъм не бе избледнял през всичките тези години.

— Грешката не е твоя, Кейт — тихо промълви той.

Сложи ръка на рамото й, пръстите му леко започнаха да разтриват напрегнатите й мускули. Това движение й бе познато до болка, но я успокои.

— Сега това не е от значение — отвърна тя, отдръпвайки се сковано. — Трябва да я намерим, така че да започваме да я търсим.

Качиха се горе в стаята, където бяха настанили Енджи с още една жена. Стените бяха грозно жълти, а дървените части бяха потъмнели от времето.

Леглото на Енджи не беше оправено. Найлоновата торбичка от Градския център, където бяха пазарували, лежеше сред разбърканите чаршафи, а пуловерът и джинсите й ги нямаше. Мръсният сак също бе изчезнал, което навеждаше на мисълта, че момичето е избягало по собствено желание.

На нощното шкафче бе оставена малка статуетка на ангел.

Кейт я взе и се загледа в нея: миниатюрно творение, което бе купила от индианка в Санта Фе за пет долара. Беше дала на внучката на старата жена още един долар, защото тя внимателно бе увила статуетката. Докато наблюдаваше малкото момиче, беше си спомнила за Емили и едва не се разплака.

— Знаеш ли нещо за това? — тихо попита Куин, доближавайки се отново до нея.

— Разбира се. Енджи я открадна от бюрото ми днес — Кейт докосна нарисувания ореол над главата на ангела. — Имам колекция от ангели пазители. Смешно, нали? Всъщност не вярвам в тях. Ако съществуваха, нямаше да има работа за нас, нямаше да загубя дъщеря си и нямаше да има деца като Енджи. Глупаво е, но ми се иска да беше взела ангелчето със себе си.

Статуетката се изплъзна от пръстите й и падна на стария килим до леглото. Кейт коленичи да я вземе и опря лявата си ръка на пода. Сърцето й започна да бие силно, когато обърна ръката си с дланта нагоре.

— О, Боже! — възкликна тя, взирайки се в кръвта.

Куин изруга, грабна ръката й и я дръпна близо до светлината.

Кейт се изтръгна от него и доближи лице до стария дървен под. Айверсън не бе забелязал нищо, защото не бе търсил внимателно.

— Не — измърмори тя, откривайки още една капка, после видя петно, което някой се бе опитал да почисти. „Трябваше да остана при нея.“

Следата водеше към коридора, а сетне към банята.

Кейт усети, че я обхваща паника.

— О, Господи, не!

„Трябваше да остана при нея.“

Залитайки, тръгна по коридора, сърцето й биеше като лудо.

— Не пипай нищо! — извика Ковак, вървейки след нея. Кейт се опита да отвори вратата на банята, но не успя, така че Ковак се намеси и силно бутна вратата с рамо. Извади химикалка от джоба на сакото си и с нея натисна ключа на осветлението.

Помещението бе облепено в тапети в яркорозово, оранжево и сребристо, които явно са били модерни през седемдесетте. Плочките бяха бели и захабени. Бяха опръскани в кръв.

„Защо не останах при нея?“

— Излез в коридора, скъпа — изрече Куин, слагайки ръце на раменете й, докато Ковак дърпаше завесата на ваната.

— Не.

Не помръдна от мястото си, въпреки че трепереше. Куин я прегърна, готов да я подкрепи.

Не откриха тяло. Енджи не лежеше мъртва във ваната. Въпреки това стомахът й се бе свил. Куин я прегърна по-силно, а тя се облегна на него.

Кръвта по белите плочки бе избледняла. Към канала се стичаше тънка струйка разредена с вода кръв.

Кейт притисна с ръка устата си, размазвайки кръв по брадичката си.

— По дяволите — въздъхна Ковак и се отдръпна от ваната.

Отиде до пластмасовия кош до мивката и го отвори със същата химикалка.

— Хей, Ковак — повика го Елууд, показвайки се на вратата. — Какво става?

— Обади се на момчетата от криминалната. — Той извади една хавлиена кърпа, сетне втора. И двете бяха мокри и изцапани с кръв. — Май тук е извършено престъпление.