Тами Хоуг
Пръст от пръстта (25)

25.

— Слушайте!

Ковак тежко се облегна на ръба на масата в стаята, която наричаха „Нежното докосване на смъртта“. Беше останал достатъчно дълго вкъщи, за да заспи на кухненския стол, докато чакаше кафето да заври. Не беше взел душ, след като се беше избръснал и предполагаше, че прилича на скитник, облечен със същия развлечен, смачкан костюм, който беше носил предния ден. Не беше имал време дори да си смени ризата.

Всички от групата изглеждаха по подобен начин. Тъмни кръгове под кървясали очи. Дълбоки бръчки се открояваха върху бледите лица.

Стаята вонеше на цигари, пот и горчиво кафе на фона на първоначалната миризма на мишки и плесен. Едно портативно радио на бара, настроено на местна радиостанция, се конкурираше с малък телевизор, предаващ новините, и двата бяха включени, за да хванат последните репортажи, които средствата за масова информация можеха да предложат. Снимки от подпалената кола на четвъртата жертва бяха набързо забодени върху едно от таблата, толкова скоро извадени от проявителя, че се бяха навили около себе си.

— Медиите са полудели от случилото се снощи — каза Ковак. — Джо Подпалвача гори жертвата си буквално под носа ни, а ние гледаме като че ли сме седели наоколо и сме си човъркали носа. Вече видях как шефът и лейтенант Фаулър изглеждаха като някакви клоуни тази сутрин. Нека ви кажа накратко: ако бързо не предприемем нещо, ще ни пратят да броим дупките от куршуми по труповете.

— Тип е свикнал, прави го от години — каза Адлър.

Типен изстреля към него кламер с прашка с гумен ластик.

— Много смешно. Позволи ми да започна с тебе, Чънк. Имаш ли против да използвам манивела?

Ковак не им обърна внимание.

— Добре, че успяхме да скрием онази касета от репортерите.

— Слава Богу, че някой от тях не я намери — каза Уолш, съзерцавайки носната си кърпа, — щяха да я пускат по всяка станция в града.

Ковак не можеше да прогони звука на писъците от главата си. Мисълта, че тази касета ще звучи във всяка къща, накара стомаха му да се свие.

— Касетата е в лабораторията на БСА — уточни той. — Някакъв технически гений я обработва, опитва се да отдели шума, който се чува като фон, и други подобни. Ще видим какво ще излезе. Тинкс, намери ли Ванлийс?

Лиска поклати глава.

— Не още. Изглежда, че най-добрият му приятел е този, за чиято къща се грижи. Със сигурност скоро няма да се сприятели с други. Мери и аз успяхме да вбесим всички, които го познават, като им се обадихме посред нощ. Един от тях обаче каза, че Ванлийс бил много горд с къщата. Мисли, че е в жилищната част на града или там някъде. Близо до езеро.

— Оставих една от колите пред апартамента му в Линдейл — каза Ковак, — друга в Таргет Център и още една пред сградите в Еджуотър. Освен това всеки полицай в града търси колата му.

— Нямаме основателна причина да го арестуваме — изтъкна Юрек.

— Няма и да ти трябва — каза Куин, влизайки насред разговора. Снежни шушулки се топяха от косата му. Измъкна се от канадката си и я захвърли на бара. — Това не е арест. Само го молим за съдействие. Ако този тип е Джо Подпалвача, ще стане самонадеян и непредпазлив. Снощи ни направи на идиоти. Мисълта, че ченгетата го молят за помощ, страхотно ще поласкае егото му.

— Не искам да го изпуснем, това е — обади се Юрек.

— Лично ще гръмна в капачките на колената този, който се издъни този път — зарече се Ковак.

— Значи така, Джон — каза Типен с присвити очи, — мислиш, че това е той?

— Вмества се в картинката много добре. Ще го докараме тук и ще си поговорим, след това бих препоръчал постоянно наблюдение. Ще го накараме да се поизпоти и ще видим какво ще направи. Ако го притиснем, ако го изплашим, ще се разкрие. Ако всичко върви по план, накрая ще получим заповед за обиск.

— Ще отида в Еджуотър — каза Лиска — Искам да съм там, ако се появи, ще го накарам да се чувства като у дома си, да се отпусне.

— Как изглеждаше на срещата снощи — попита Куин.

— Очарован, малко възбуден, пълен с теории.

— Знаем ли къде е бил в събота през нощта?

— Както би могло да се очаква, сам вкъщи.

— Искам да съм тук, когато го докарате — каза Куин. — Не в тази стая, но ще наблюдавам.

— Не искаш ли да го разпиташ?

— Не веднага. По-добре е да започнеш ти и някой, когото той не е виждал преди. Например Сам. Аз ще дойда по-късно.

— Свирнете ми веднага щом го хванете — обади се Ковак и в същия момент телефон иззвъня. Елууд вдигна слушалката.

— Тип, Юрек, открихте ли някой да е виждал ди Марко да се е качвала в някаква кола в събота вечер.

— Не — отговори Типен, — и цената на този отговор е десет долара. Освен ако не си Юрек Чаровника. В този случай може да получиш отговора, а и нещо в допълнение само срещу една усмивка.

Юрек му хвърли злобен поглед.

— Трябва ли да се приема за подкуп, когато ми снасят безплатно информация.

— За Тип е така — отбеляза Лиска.

— Чаровник! На телефона! — извика Елууд.

— Продължавайте! — нареди Ковак. — Вземете няколко плаката със снимката на момичето. Поискайте пари от лейтенант Фаулър за възнаграждението. Има шанс някои, които просто са се мотали из района по това време на нощта, да предадат и собствената си майка за няколко долара.

— Добре.

— Някой по-дипломатичен трябва да отиде във „Феникс“ и да поговори с онази проститутка, която познава втората жертва — продължи Ковак.

— Аз ще го направя — предложи Мос.

— Попитай я дали Фаун Пиърс е имала татуировка — обади се Куин, докато сядаше отпред. Разтъркваше с длан задната част на врата си. — Лайла Уайт е имала татуировка точно там, където липсва плът от гърдите й. Джо Подпалвача може да е любител на изкуството. Или пък художник.

— Как пък го измисли това? — изненада се Типен, като че ли Куин току-що е получил озарение свише.

— Направих нещо, което никой друг не си беше направил труда да направи: погледнах — отвърна безцеремонно той. — Разгледах снимките, които родителите на Лайла Уайт са дали на агент Мос. Били са направени дни преди смъртта й. Ако се окаже, че и Фаун Пиърс е имала татуировка, която убиецът е премахнал, ще трябва да откриете къде са си ги направили двете жени, да проверите ателиетата и всеки един, свързан с тях.

— Известно ли ни е дали Джилиан Бондурант е имала татуировка? — попита Хамил.

— Баща й каза, че не знае да е имала.

— Приятелката й, Мишел Файн, също твърди, че не знае за такава — додаде Лиска, — но аз мисля, че тя би трябвало да знае. Самата тя е цялата изографисана.

— Има ли нейни отпечатъци в картотеката? — попита Ковак, ровейки се из купчина разхвърляни бележки.

— Нямах време да проверя.

Иззвъня клетъчен телефон. Куин изруга, стана от масата и затършува в джоба на сакото си.

Адлър посочи към телевизора, където кадри с подпалената кола изпълваха екрана.

— Хей, това е Ковак!

Слънчевите лъчи падаха върху кожата на Ковак, като й придаваха цвят на пергамент. Той мрачно се намръщи към камерите и преустанови въпросите с краткото изявление: „Разследването продължава. Нямам коментар засега.“

— Трябва да махнеш тези мустаци, Сам — каза Лиска. — Не ти отиват.

— Последната жертва има ли осакатявания? — обади се Типен откъм кафе машината.

— Аутопсията е насрочена за осем — каза Ковак, поглеждайки часовника си. Беше седем и четиридесет. Той се обърна към Мос — Роб Маршал от съдебните служби ще се срещне с теб във „Феникс“. Това е замазване на очите на обществото във връзка с двамата Ърскин, след като шибаната Северна кралица снощи срита тези мърши. Всъщност хич не ми пука колко са обидени. Искам днес някой да си поприказва задушевно с тези приятелчета. Мери, опитай да го предразположиш уклончиво, ако те попита защо. Кажи, че е рутинна процедура. Питай ги дали не са имали отхвърлена кредитна карта или чек през уикенда, когато е била убита Лайла Уайт.

— Грег Ърскин е бил един от последните, които са видели свидетелката ни късно снощи. Първата жертва е живяла известно време във „Феникс“. Втората е била приятелка на една от постоянните им обитателки. Твърде много писти — заяви Ковак.

— Тони Ърскин ще чака на телефона всякакви новини, идващи от метрото — предупреди Юрек.

— Ако сме учтиви, само я караме да изглежда зле — коментира Ковак. — Ходихме навсякъде, камък не оставихме непреобърнат. Точно това иска и Тони Ърскин.

— Имаме ли нещо от срещата снощи? — попита Хамил.

— Нищо, което би ни било от полза за колите — отговори Елууд. — Единствено видеолентата.

Ковак отново погледна часовника си.

— Ще проверя това по-късно. Докторката сигурно вече си точи ножовете. Идваш ли с мене, Куин?

Куин вдигна ръка в знак на потвърждение. Грабнаха връхните си дрехи и поеха по обратния път.

Снегът беше покрил мръсотията по алеята — включително и колата на Ковак, — прикривайки опасностите за гумите като счупени шишета от малцово уиски „Тъндърбърд“ и „Колт 45“, които покриваха земята по тези алеи на предградието подобно на мъртви листа. Ковак издърпа четка изпод куп ненужни вещи на задната седалка и избърса снега от предното стъкло, покрива и задните светлини на колата.

— Върна ли се в хотела си тази нощ? — попита той, докато се настаняваха на седалките и включваше двигателя. — Защото определено можех да те взема, не е толкова встрани от пътя ми.

— Няма нужда. Оправих се — отговори Куин, без да го поглежда. Чувстваше изпитателния поглед на Ковак върху себе си. — Кейт беше толкова разтревожена от онзи запис, че исках да се уверя, че е добре.

— Ясно. Е, беше ли? Имам предвид добре ли беше?

— Не. Мисли, че трупът е на свидетелката й, че онези писъци са били на момичето, което онзи гад е измъчвал. Обвинява себе си.

— В такъв случай добре си направил, че си отишъл да я видиш. После какво направи? Хвана такси до центъра ли?

— Да — излъга Куин и в мисълта му изплува сутрешната сцена.

Как се събужда и гледа Кейт, отпусната на възглавницата под слабата светлина, докосва я, наблюдава как тези невероятни сиви очи се отварят, вижда несигурността в тях. Искаше му се да може да каже, че любенето е решило проблемите им, но това не беше вярно. Беше им дало известна утеха, отново беше свързало душите им и бе усложнило всичко. Но за Бога, това беше като да се върнеш в рая след години, прекарани в чистилището.

И сега какво? Неизказаният въпрос неприятно стоеше между тях, докато разтребваха, обличаха се, взимаха си нещата и излизаха от вратата. Не беше последвало сутрешно докосване, целувки, припомняне на страстта. Нямаше време да разговарят, не че би могъл да я накара. Първото, което правеше, когато се почувстваше притисната, беше да отстъпи, да затвори вратата и да започне да се тревожи. Господ му беше свидетел, че й той не се чувстваше по-добре.

Беше го закарала до хотела. Избръсна се твърде бързо, навлече чист костюм и хукна през вратата, беше закъснял.

— Опитах да ти позвъня тази сутрин — каза Ковак, подкарвайки колата на заден ход, но с крак, готов да настъпи спирачката, — ти не отговори.

— Сигурно съм бил под душа — лицето на Куин беше безизразно. — Остави ли съобщение? Нямах време да проверя.

— Просто исках да разбера как е Кейт.

— Защо тогава не й се обади? — попита Куин, все по-напрегнат. Погледна към Ковак и смени темата на разговора — Знаеш ли, ако беше проявил повече интерес към убийството на Уайт още тогава, нямаше да сме тук сега.

Ковак поруменя. Повече от вина, отколкото от гняв, помисли си Куин, въпреки че ченгето изглеждаше вбесено.

— Приех го просто като поредния случай.

— Малко го претупа, Сам. Как другояче ще обясниш, че пропусна онази татуировка?

— Попитахме. Сигурен съм. Трябва да сме го направили — каза Ковак, първоначално със сигурност, след това не толкова уверено и накрая без капка увереност. Той проточи врат и погледна през задния прозорец, като отдръпна крака си от спирачката. — Може да не сме питали, когото трябва. Може никой да не е забелязал проклетото нещо.

— Родителите й са двойка селяндури от провинциален град. Мислиш ли, че няма да забележат, ако дъщеря им има татуирана на гърдите си лилия? Мислиш ли, че никой от редовните й клиенти не я е забелязал?

Ковак форсира двигателя, твърде бързо подкара колата от място, след което рязко удари спирачки. Каприсът занесе по хлъзгавия, мокър сняг и задната броня срещна калника на изоставен дъмпстър. Чу се неприятен трясък.

— По дяволите!

Куин трепна, после се отпусна, вниманието му все още беше приковано в Ковак.

— Въобще не си проверил алибито на двамата Ърскин, когато Лайла Уайт беше убита.

— Не съм ги подлагал на тази процедура. Какъв мотив биха имали да убият жената? Никакъв. Между другото, Тони Ърскин вдигна такава врява, че не сме се опитвали много упорито…

— Четох докладите — отбеляза Куин. — В продължение на седмица усърдно сте работили по случая, после сте започнали да го занемарявате. Същото е станало с Фаун Пиърс.

Ковак открехна прозореца, запали цигара и издуха първото облаче дим навън. Каприсът все още стоеше извърнат на една страна, със задница, обърната към дъмпстъра. Лиска излезе от сградата, видя ги и поклати глава, след което се качи в колата си.

— Нагледал си се на тези случаи и знаеш какво става — каза Ковак. — Някоя проститутка си го изпросва, а в управлението са по-разтревожени, ако някой прегази бездомно куче. Преследвай ги, хвани ги, разследвай ги, без да се маеш. Ако случаят не бъде разрешен бързо, избутват го на заден план, за да отворят път за данъкоплатците, убити от ревниви съпрузи и откачени крадци на коли. — Направих каквото можах и доколкото можах — произнесе той, взирайки се през предното стъкло към падащия сняг.

— Вярвам ти, Сам — отговори Куин, макар да мислеше, че Ковак сам не си вярва. На обветреното му лице беше изписано съжаление.

— Лошо е за другите три жертви, че не се постарах достатъчно.

 

 

— Откога познавате Фаун Пиърс? — попита Мери Мос.

Във всекидневната на „Феникс“, тя седна в единия край на граховозеленото канапе и мълчаливо подкани Рита Ренър да заеме другия край, създавайки някаква атмосфера на близост. Една пружина я бодна в задника.

— От около две години — отговори Ренър толкова тихо, че Мери се пресегна към малкия касетофон на масичката за кафе и го побутна по-близо. — Срещнахме се в центъра на града и просто се сприятелихме.

— На същата територия ли работехте?

Жената хвърли поглед нагоре към Тони Ърскин, която седеше на облегалката на канапето, с ръка, сложена успокоително на рамото на Ренър. След това погледна към Роб Маршал, който потропваше с крак от другата страна на масичката за кафе, нетърпелив да отиде някъде другаде. Левият му крак подскачаше подобно на двигател на празен ход.

— Да — най-после отвърна тя. — Работехме около стриптийз клубовете и Таргет Център.

Гласът й звучеше като че ли идваше от много далеч. Беше тиха като мишка. Облечена в стари джинси и фланелена риза, тя трудно можеше да бъде оприличена на жена, която предлага плътта си на похотливите мъжкари, обикалящи из мрачните улички на Минеаполис в търсене на платен секс. Но все пак, това беше променената Рита Ренър, не жената, арестувана за притежаване на наркотици, която криеше лулата си за крек във вагината си. Колко различна и уравновесена изглеждаше.

— Тя имаше ли някакви врагове? Виждали ли сте някой да се спречква с нея на улицата?

Ренър доби объркан вид.

— Всяка нощ. Мъжете са такива — каза тя, поглеждайки крадешком към Роб. — Веднъж я бяха изнасилили, нали знаете. Хората си мислят, че една проститутка не може да бъде изнасилена, но това е истината. Ченгетата хванаха оня и го арестуваха, но не затова, че е изнасилил Фаун. Беше направил същото с някаква счетоводителка на един паркинг в центъра. Ето за какво го прибраха. Дори не поискаха от Фаун да свидетелства. Сякаш беше без значение какво й е сторил.

— В съда даването на показания за други възможни престъпления, извършени от подсъдимия, не се допуска, госпожо Ренър — каза Роб. — Наистина несправедливо изглежда, не мислите ли?

— Гадно е.

— Някой е трябвало да обясни това на госпожица Пиърс. Известно ли ви е да се е срещала с някого от службите, занимаващи се с жертвите и свидетелите?

— Да. Но ми каза, че било умряла работа. Трябваше да отиде няколко пъти, но не го направи. Искали само да повтаря едно и също.

— Възстановяването на събитията е решаващо за оздравителния процес — започна Роб. Той се усмихна неловко, при което малките му свински очички се скриха. — Горещо го препоръчвам на всичките си клиенти. Всъщност им препоръчвам да записват на касета разказите за своите преживелици през определен период от време, за да могат наистина да чуят промените в чувствата и отношението си, докато се лекуват. Може да се окаже твърде пречистващо.

Ренър се втренчи в него, с глава леко наклонена на едната страна, като малка птичка, която обмисля нещо ново и странно.

Мери потисна въздишка на нетърпение. Да използваш за помощник някого, който е от съдебната система, беше понякога като нож с две остриета.

— Познавате ли конкретен човек, който би искал да нарани Фаун?

— Каза ми, че някакъв тип й се обаждал. Досаждал й.

— Кога беше това?

— Няколко дни преди да умре.

— Този тип има ли си име?

— Не помня. Не бяха един или двама. Някой от клиентите й, предполагам. Не можете ли да проверите записите на телефонните разговори?

— Би могло само ако тя му се е обадила.

Ренър се намръщи.

— Те не са ли в някой компютър?

— Ако знаехте името на човек, можехме да проверим неговите разговори.

— Не го зная — очите й се напълниха със сълзи и тя погледна нагоре към Тони Ърскин, която отново я потупа по рамото.

— Фаун го наричаше Жабока. Спомням си.

— За нещастие, не мисля, че това е името, с което е записан в телефонната компания — каза Роб Маршал.

Тони Ърскин му хвърли остър поглед.

— Няма нужда да остроумничите. Рита прави всичко възможно.

Роб бързо се стегна.

— Разбира се, че е така. Дори и не намеквам за нещо друго — каза той с притеснена усмивка, която отправи към Рита Ренър. — Можеш ли да си спомниш някой разговор, който си водила с Фаун за този… Жабок? Ако се опиташ да възстановиш някой разговор в паметта си, може да си спомниш и още нещо.

— Не зная! — простена Ренър, усуквайки една от връзките на ризата си около ръката си. — Тогава бях на работа. И… и… защо изобщо трябва да си спомням? Тя въобще не даваше вид, че се страхува от него.

— Няма нищо, Рита. Може да ти дойде на ума по-късно — каза Мос. — Можеш ли да ни кажеш имала ли е Фаун някакви татуировки?

Ренър я погледна, отново объркана от внезапната смяна на посоката.

— Да, няколко. Защо?

— Къде по тялото й се намираха?

— Имаше роза на глезена си, детелина на корема и уста с изплезен език на задника си. Защо?

Мос се спаси от изричането на лъжи, тъй като Грег Ърскин избра точно този момент, за да влезе в стаята с поднос с кафе. Като вдигна касетофона си от масата, тя се изправи и се усмихна извинително.

— Опасявам се, че не мога да остана. Благодаря за всичко.

— Не искаш ли да се стоплиш, преди да излезеш вън на студа? — попита Ърскин с приятен и неангажиращ тон.

— Нямам време, благодаря.

— Предполагам, че днес сте под голямо напрежение? — попита Тони Ърскин с нотка на злобно задоволство. — След всичко, което се случи снощи, изглеждате напълно неспособни да се справите.

— Правим всичко по силите си — каза Мос, — всъщност сержант Ковак ми каза да ви отведа в управлението по-късно днес, господин Ърскин, да проверя показанията ви за странноприемницата, където сте отседнали през уикенда, когато Лайла Уайт беше убита.

Тони Ърскин скочи от канапето, лицето й пламтеше.

— Какво? Това е безобразие!

— Чиста формалност — увери я Мос, — само проверяваме това, с което разполагаме.

— Това е тормоз, ето какво е.

— Една проста молба. Разбира се, не сте задължени да ни съдействате този път. Сержант Ковак не мислеше, че е необходима съдебна заповед, като се има предвид с каква готовност помагате на следствието.

Грег Ърскин нервно се изсмя, насочвайки вниманието си към Тони.

— Всичко е наред, скъпа. Сигурен съм, че мога да дам отново показания. Няма проблем.

— Това е невероятно! — изстреля Тони. — Ще извикам адвоката ни — ние сме само едни съвестни граждани и ето как се отнасят с нас! Мисля, че е време да си вървите, госпожо Мос. Господин Маршал — добави тя, подканвайки и него.

— Мисля, че имаме проблем в общуването — каза Роб с притеснено изражение. — Ако кабинетът ми е по-подходящо място…

— Махайте се.

Грег Ърскин протегна ръка:

— Почакай, Тони…

— Вън! — изви глас тя, отблъсквайки ръката му, без дори да го погледне.

— Опитваме се само да направим каквото можем за жертвите, госпожо Ърскин — каза спокойно Мос. — Мислех, че и вие искате това. Или е така само когато сте пред камерите?

 

 

— Имаше ли възможност да разговаряш с приятелката си в Милуоки? — попита Кейт. — Нали й изпрати снимката по факса?

— Да, на момента. Веднага щом имах възможност — отговори Сюзън Фрий.

Кейт благодари на Бога, че я избраха да звъни по телефона, вместо да ходи до канцеларията с жените. Знаеше, че щеше да проличи раздразнението и нетърпението й. Напрежението беше разрушило добрите й маниери, оставяйки на показ притесненията и оголените й нерви. В този момент, мислеше тя, един погрешен отговор можеше да я докара до ръба и тя щеше да превърти като младия мъж с пистолета в преддверието.

— Заета е с някакво разследване — каза Фрий. — Ще й се обадя и ще й оставя съобщение.

— Днес — Кейт твърде късно установи, че думата прозвуча повече като заповед, отколкото като въпрос. — Ако обичаш, Сюзън. Направо съм се побъркала с това хлапе. Не зная какво си мислеше Роб. Трябваше да я прехвърли на някой като тебе. Не се оправям с децата. Не зная как. А сега вече я няма…

— Чух, че е възможно да е мъртва — каза безизразно Фрий. — Не мислят ли, че тя е жертвата от снощи?

— Не знаем със сигурност — Кейт безгласно произнесе думата кучка. — Даже и да е истина, трябва да знаем кое беше хлапето, затова се опитваме да се свържем със семейството й.

— Мога да ти гарантирам едно нещо, Кейт: Няма да намерите никой, който да дава и пет пари за нея, и се боя, че никога няма да се оправите в тази каша. За бедното хлапе вероятно щеше да бъде по-добре, ако майка му беше абортирала през първите три месеца.

Бездушието на това изявление порази Кейт толкова дълбоко, че тя поблагодари на Сюзън за съмнителното й съдействие и затвори телефона. Замисли се какво точно беше докарало Енджи ди Марко на белия свят — случайност? Съдба? Любов? Желанието да получат чек от Отдела за подпомагане на семейства с деца? Животът й от самото начало ли беше тръгнал зле, или грешките бяха дошли по-късно, подобно на плесента, която постепенно покрива среброто, излъскано първоначално до блясък?

Погледът й попадна върху малката снимка на Емили на витрината на шкафчето над главата й. Един красив, кратък живот, озарен от обещаващата природа. Зачуди се дали Енджи някога е изглеждала толкова невинна, или очите й винаги са излъчвали умора и горчивина от празното й съществувание.

„За бедното хлапе вероятно щеше да бъде по-добре, ако майка му беше абортирала през първите три месеца.“

Но Енджи ди Марко бе продължила да живее тъжния си живот, докато на Емили й беше отнет.

Кейт стана от стола си и започна да крачи из тясното пространство на кабинета. Щеше да бъде чудо, ако не загубеше разсъдъка си до края на деня.

Като за начало очакваше да я извикат в кабинета на Сабин или поне в този на Роб за официално мъмрене по повод нещата, които беше наговорила на паркинга предната нощ. Подобно повикване не беше пристигнало… досега. И така, беше се опитала да потисне мисълта, че Енджи е мъртва, като предприе активни мерки да разбере нещо повече за живота на момичето. Но всеки път, когато се опиташе да заглуши мислите си, чуваше писъците от записа.

И всеки път, когато се опиташе да помисли за нещо друго, се сещаше за Куин.

Опитвайки се да прогони Куин от мислите си, отново седна, грабна телефонната слушалка и набра друг номер. Имаше и други клиенти, за които да помисли. Поне докато Роб не я уволни.

Обади се на Дейвид Уилис и чу много дълго, прекалено подробно обяснение как да остави съобщение на телефонния му секретар. Опита се да се свърже с изнасилената си жертва вкъщи и постигна подобен резултат, след което опита в работата и управителят на книжарницата каза, че е уволнена.

— Откога? — попита Кейт.

— От днес. Прекалено често отсъства.

— Тя страда от посттравматичен стрес — изтъкна Кейт — заради престъпление, извършено върху вашата собственост, трябва да добавя.

— Вината не беше наша.

— Посттравматичният стрес е бил установен от съда, така че попада под защитата на закона за нетрудоспособните американски граждани — впи зъби в усещането за несправедливост, почти доволна от възможността да си го изкара на някого. — Ако дискриминирате Мелани въз основа на нейната нетрудоспособност, може да ви даде под съд.

— Слушайте, госпожо — каза управителят, — може би трябва да поговорите с Мелани по този въпрос, преди да заплашвате хората, защото не е така, както си го представяте. Цяла седмица от нея ни вест, ни кост.

— Струва ми се, че казахте, че сте я уволнили.

— Да. Оставих съобщение на телефонния й секретар.

— Уволнили сте я чрез телефонен секретар? Що за гаден подлец сте вие?

— Такъв, дето ще ти затвори телефона, кучко — кресна той, затръшвайки слушалката.

Кейт затвори телефона с отсъстващ вид, опитвайки се да се сети кога за последен път разговаря с Мелани Хеслър. Най-много преди седмица, помисли си. Не беше имала време да й се обади оттогава. Енджи беше обсебила цялото й време. Сега й изглеждаше, че е било твърде отдавна и тя се замисли за това. Обажданията на Мелани бяха започнали да зачестяват с приближаването на делото, явно нервите й все повече се опъваха.

„Цяла седмица от нея ни вест, ни кост.“

Кейт предположи, че е заминала вън от града, но Мелани щеше да я уведоми. Редовно й се обаждаше, сякаш Кейт беше полицаят, при когото трябваше да се разписват пуснатите под гаранция. Обзе я лошо предчувствие. Съдът, с безкрайната си мъдрост, беше освободил нападателите на Мелани под гаранция, но ченгетата успяваха да ги държат под око, начело с детектива, който се занимаваше със случая.

„Наплашена съм заради всичко, което се случи с Енджи“ — помисли си Кейт. Вероятно нямаше причина за тревога. Все пак, тя последва интуицията си, отново вдигна телефона и набра номера на детектива, занимаващ се със сексуални престъпления.

Той също нямаше вест от жертвата, но знаеше, че един от нейните насилници бил прибран през уикенда за нападение върху бившата му приятелка. Кейт обясни, че знае за това и го помоли да се отбие в къщата на Мелани Хеслър, просто да направи проверка.

— Ще отскоча дотам, след като обядвам.

— Благодаря ти, Бърни. Страхотен си. Може да ставам параноичка, но…

— Само защото си параноичка, не значи, че трябва да се оставяш живота да те повали.

— Така е. А и късметът ми не е кой знае какъв напоследък.

— Спокойно, Кейт. Нещата винаги могат да станат и по-лоши.

Хумор на ченге. Днес не можеше да го оцени.

Опита се да съсредоточи вниманието си върху купа писмена работа, но я изостави и вместо това издърпа досието на Енджи с надеждата, че може да види нещо, което да й подскаже някаква идея как да действа. Да седи в кабинета си и да чака, щеше да доведе мозъка й до експлозия.

Досието беше невероятно тънко. Предимно въпроси, по-малко отговори.

Възможно ли е момичето да е напуснало „Феникс“? Ако е така, откъде е дошла кръвта? Пред очите й беше сцената в банята: кървавата следа от длан върху плочката, разредената с вода кръв, процеждаща се в канала на ваната, кървавите хавлии върху коша за дрехи. За толкова много кръв не можеше да има разумно обяснение.

Но ако Джо Подпалвача беше дошъл за нея, как я е намерил и как Рита Ренър не е чула нищо — нито затръшване на врати, нито борба, нищо?

Повече въпроси, отколкото отговори.

Телефонът иззвъня и Кейт го вдигна, наполовина надяваща се, наполовина ужасена да чуе Ковак от другия край на линията с новините от аутопсията на жертва номер четири.

— Кейт Конлан.

Шлифованият глас на секретарката донесе други нежелани новини.

— Госпожо Конлан? Господин Сабин би желал да ви види в кабинета си веднага.