Метаданни
Данни
- Серия
- Отнесени от вихъра (2)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Scarlett, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 64 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Оформление: pechkov, 2011
Издание:
Александра Рипли. Скарлет — том І
Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл
Издателство „Хемус“, 1992
Американска. Първо издание
Редактор: Иван Тотоманов
Преводачи: фирма „Качин“
Художник: Тотко Кьосемарлиев
Художник-редактор: Веселин Цаков
Технически редактор: Веселин Сеизов
Коректор: Атанаска Йорданова
Формат: 32/84/108. Печатни коли: 32
Издателство „Хемус“ ООД
ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София
Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.
Alexandra Ripley. Scarlett
The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“
Warner Books, Inc., New York, 1991
© 1991 Stephen Mitchell Trusts
ISBN 954–428–012–X
Оформление: pechkov, 2011
Издание:
Александра Рипли. Скарлет — том ІІ
Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл
Издателство „Хемус“, 1992
Американска. Първо издание
Редактор: Иван Тотоманов
Преводачи: фирма „Качин“
Художник: Тотко Кьосемарлиев
Художник-редактор: Веселин Цаков
Технически редактор: Веселин Сеизов
Коректор: Людмила Стефанова
Формат: 32/84/108. Печатни коли: 28
Издателство „Хемус“ ООД
ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София
Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.
Alexandra Ripley. Scarlett
The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“
Warner Books, Inc., New York, 1991
© 1991 Stephen Mitchell Trusts
ISBN 954–428–012–X
История
- — Добавяне
43.
Сутринта й остана време само да изтича до ателието на мисис Симс, да я успокои, да научи подробности за дължината и модела на поръчаната дантела и да хукне към гарата за ранния влак за Голуей. Настани се удобно и отвори вестника.
„Господи, ето го!“ „Айриш Таймс“ беше отпечатал съобщението за предстоящата сватба на първа страница. Скарлет хвърли поглед на останалите пътници в купето, за да провери дали още някой чете вестника. Спортистът в костюм от туид се беше задълбочил в спортно списание, хубаво облечените майка и син играеха на карти. Пак се зачете. Вестникът бе добавил доста собствени коментари към официалната обява. Скарлет се усмихна на изразите „О’Хара от Балихара, изящно украшение на най-приближените до вицекраля кръгове“ и „изящна и смела ездачка“.
За престоя в Дъблин, и Голуей бе взела със себе си само едно малко куфарче, затова й трябваше не повече от един носач да пренесе багажа от гарата до близкия хотел.
Пред рецепцията гъмжеше от хора.
— Какво става тук, по дяволите? — попита Скарлет.
— Състезанията — отговори носачът. — Не сте постъпили толкова глупаво, че да пристигнете в Голуей, без да знаете за тях, нали? Няма да намерите стая да преспите.
„Какво безочие — ядоса се Скарлет, — да видим дали ще получиш бакшиш.“
— Чакай тук! — заповяда тя и си проби път до администратора. — Бих искала да говоря с управителя.
Смаяният администратор я изгледа от глава до пети, после промърмори:
— Да, госпожо, момент.
Той изчезна зад преграда от релефно стъкло и се върна с оплешивяващ мъж с черен сюртук и раирани панталони.
— Някакви оплаквания ли имате, госпожо? Страхувам се, че хотелското обслужване става… ъ-ъ… по-малко безукорно, да кажем, когато са състезанията. Ако има някакви неудобства…
Скарлет го прекъсна.
— Останала съм с впечатления за безукорно обслужване — усмихна се тя обезоръжаващо. — Затова искам да остана в „Рейлуей“. Трябва ми стая за тази вечер. Аз съм мисис О’Хара от Балихара.
Угодническият тон на управителя се изпари като августовска роса.
— Стая за тази вечер? Невъзможно…
Администраторът задърпа управителя за ръкава. Управителят му хвърли яростен поглед. Администраторът му прошепна нещо на ухото, като сочеше с пръст разтворения „Таймс“ на бюрото.
Управителят на хотела се поклони на Скарлет. Усмивката му трепереше от желание да й се хареса.
— Такава висока чест за нас, мисис О’Хара. Вярвам, че ще приемете един много специален апартамент, най-добрия в Голуей, като гост на управата. Имате ли багаж? Някой от моите хора ще го качи горе.
Скарлет махна към носача. Не беше лошо да си годеница на граф.
— Качете го в апартамента. Ще се върна по-късно.
— Веднага, мисис О’Хара.
Всъщност Скарлет не смяташе, че апартаментът изобщо ще й потрябва. Надяваше се да успее за следобедния влак обратно за Дъблин или даже за предишния, за да има достатъчно време да направи връзката с вечерния влак за Трим. „Слава богу, че дните са дълги. Ще стоя до десет вечерта, ако е необходимо. Сега да видим дали монахините са толкова впечатлени от граф Фентън, колкото управителят на хотела. Много жалко, че е протестант. Май не трябваше да карам Дейзи Симс да се закълне, че ще пази тайната.“
Скарлет тръгна към вратата и излезе на площада. Фу, как миришеше тълпата! Сигурно дъждът ги бе навалял на хиподрума. Скарлет се промъкна между двама червендалести мъже, които оживено жестикулираха. Сблъска се със сър Джон Морланд и едва го разпозна. Приличаше на тежко болен. Страните му, които обикновено бяха румени, сега нямаха никакъв цвят, а топлите живи очи бяха помръкнали.
— Барт, скъпи! Добре ли си?
Той сякаш не я виждаше.
— О, извинявай, Скарлет! Не съм на себе си. Много ми дойде, нали разбираш.
По това време на деня? Така или иначе, Джон Морланд никога не прекаляваше с пиенето, особено преди обяд. Тя здраво го стисна за ръката.
— Хайде, Барт. Ела да пием кафе и после ще хапнем нещо.
Скарлет го поведе към трапезарията. Морланд се олюляваше. „Май ще се наложи да използувам стаята в крайна сметка — помисли тя, — но Барт е много по-важен от тичането за някаква си дантела. Какво, за бога, може да му се е случило?“
Отговора научи след голяма доза кафе. Джон Морланд рухна и с плач й разказа.
— Изгориха конюшните ми, Скарлет, те изгориха конюшните ми. Бях завел Дижон на състезанието в Балбриган — изобщо не е от големите състезания, но реших, че може да й хареса да потича на пясък, а когато се върнахме у дома, конюшните бяха превърнати в почернели развалини. Божичко, ами миризмата! Насън чувам писъците на конете, даже наяве, в безсъницата ги чувам.
На Скарлет й прилоша и тя остави чашата. Не беше възможно! Никой не би направил такова ужасно нещо. Сигурно беше случайност.
— Моите арендатори са го направили. Разбираш ли, заради наемите. Как може да ме мразят толкова много? Мъчех се да бъда добър господар, винаги съм се старал. Защо не изгориха къщата? На Едмънд Бароус опожариха къщата. Можеха и мен да изгорят вътре, все ми е едно. Стига да бяха пожалили конете. Господи, Скарлет! Какво им бяха направили горките ми изгорели коне?
Скарлет не знаеше какво да отговори. Барт намираше смисъла на живота си в конете… Но той каза, че е пътувал с Дижон. Неговата особена гордост и радост.
— Имаш Дижон, Барт. Можеш да започнеш отново, да развъдиш нови коне. Тя е прекрасна кобила, най-хубавата, която съм виждала през живота си. Можеш да използуваш конюшните в Балихара. Не помниш ли? Веднъж ми каза, че приличали на катедрала. Ще поставим вътре орган. Можеш да отглеждаш жребчетата под звуците на Бах. Не бива да се предаваш, Барт, трябва да продължиш. Зная, самата аз също съм стигала до дъното. Не може да се отказваш, просто не бива.
Очите на Джон Морланд напомняха угаснали въглени.
— Довечера в осем часа тръгвам с кораба за Англия. Нямам желание повече да видя ирландско лице или да чуя ирландски глас. Оставих Дижон на сигурно място, докато разпродам имота. Днес следобед тя ще участвува в състезанието със заявки и когато то свърши, Ирландия също ще е свършила за мене.
Трагичният му поглед поне беше неподвижен. И сълзи нямаше. Скарлет почти съжали, че той не заплака отново — щеше да изрази някакво чувство. Сега изглеждаше така, сякаш никога вече нямаше да почувствува нищо. Приличаше на мъртвец.
После Барт се преобрази пред очите й. Баронетът сър Джон Морланд се съживи с усилие на волята. Раменете му се изправиха, устата му се изкриви в усмивка. В очите му проблесна насмешлива сянка.
— Горката Скарлет, май че доста те поизмъчих. Много безсърдечно от моя страна. Моля те да ми простиш. Аз ще се оправя. Винаги е така. Допий си кафето, бъди добро момиче и ела с мене на хиподрума. Ще заложа на Дижон пет лири от твое име и с печалбата ще купиш шампанско, когато другите коне изостанат далеч зад нея.
Никога през живота си Скарлет не бе изпитвала такова уважение към друг човек, както към Джон Морланд в момента. Помъчи се да се усмихне в отговор на неговата усмивка.
— Ще добавя още пет лири от себе си, Барт, и ще вземем още шампанско. Съгласен?
Тя плю в дланта си и протегна ръка. Морланд направи същото, плесна я по дланта и се усмихна.
— Добро момиче — каза той.
По пътя към хиподрума Скарлет се помъчи да си припомни какво знае за „състезанията със заявки“. Всички участвуващи коне са за продан, като цените им се определят от техните собственици. В края на състезанието, ако някой поиска да „заяви“, че купува кон, собственикът му е длъжен да го продаде на предварително определената цена. За разлика от всички други продажби на коне в Ирландия тук нямаше пазарлъци. Непродадените коне се прибираха от собствениците им.
Скарлет дори за миг не допускаше, че конете не бива да се купуват преди началото на състезанието, независимо от правилата. Когато стигнаха до хиподрума, тя попита Барт за номера на неговата ложа. Обясни му, че искала да се пооправи.
Веднага след като Барт изчезна от погледа й, тя намери един разпоредител да я упъти към канцеларията, където се правеха заявките. Надяваше се Барт да е определил главозамайваща цена за Дижон. Възнамеряваше да купи кобилата и да му я прати по-късно, когато той се установи в Англия.
— Какво значи това, че Дижон вече е заявена? Това не бива да се прави преди края на състезанието.
Служителят с цилиндъра с мъка потисна усмивката си.
— Не сте единствената проницателна посетителка, мадам. Сигурно това е американска черта. Господинът, който направи заявката, също е американец.
— Удвоявам цената.
— Не е възможно, мисис О’Хара.
— Ами ако купя Дижон от баронета, преди да започне състезанието?
— Абсурд.
Скарлет се отчая. Трябваше да вземе коня заради Барт.
— Бих предложил нещо…
— О, моля ви! Какво мога да направя? Наистина е страшно важно.
— Можете да попитате новия собственик не възнамерява ли да продава.
— Да, точно така ще направя.
Щеше да плати царски откуп, ако се наложи. Американец, каза служителят. Добре. В Америка говорят парите.
— Ще ми го покажете ли?
Човекът с цилиндъра погледна някакво листче.
— Можете да го намерите в хотел „Джурис“. Това е посоченият от него адрес. Казва се Бътлър.
Скарлет вече се беше полуобърнала да си тръгва. Едва не изгуби равновесие. Гласът й странно изтъня.
— Да не би случайно да е мистър Рет Бътлър?
Сякаш мина цяла вечност, докато човекът погледна пак листчето в ръката си, прочете го и каза:
— Да, така се казва.
„Рет! Тук! Барт навярно му е писал за конюшните, за разпродажбата, за Дижон. Сигурно прави същото, което правя и аз. Дошъл е чак от Америка, за да помогне на приятеля си.
Или да се сдобие с кон победител за следващите състезания в Чарлстън. Няма значение. Дори горкият, мил, трагичен Барт няма значение, да ме прости Господ. Ще се видя с Рет!“ Скарлет осъзна, че тича, тича и разблъсква хората, без да се извини. По дяволите всички и всичко! Рет беше тук, само на няколкостотин метра!
— Осма ложа — задъхано каза тя на разпоредителя.
Той я покани с жест да влезе. Скарлет се помъчи да успокои дишането си, докато реши, че вече изглежда нормално. В края на краищата никой не можеше да види как бие сърцето й, нали? Изкачи се по двете стъпала до тапицираната с ярък плат ложа. На големия затревен хиподрум с овална форма дванайсет ездачи с пъстри ризи пришпорваха конете към финиша. Публиката около Скарлет крещеше и окуражаваше състезателите. Тя не чуваше нищо. Рет гледаше състезанието с бинокъл. Дори на десет метра от него можеше да долови дъха на уиски. Той се олюляваше. Пиян? Не, не и Рет. Винаги бе издържал на пиене. Дали пък нещастието, сполетяло Барт, го бе потресло така дълбоко?
„Погледни ме! — плачеше сърцето й. — Свали бинокъла и ме погледни! Кажи името ми! Нека видя очите ти, когато го произнасяш! Нека видя нещо за себе си в твоя поглед! Някога ти ме обичаше.“
Радостни възгласи и пъшкания отбелязаха края на състезанието. Рет свали бинокъла с трепереща ръка.
— По дяволите, Барт, това е четвъртата ми поредна загуба! — засмя се той.
— Здравей, Рет — каза Скарлет.
Главата му рязко се обърна и Скарлет зърна тъмните му очи. В тях нямаше нищо за нея, нищо освен гняв.
— Ами здравейте, графиньо!
Очите му изпитателно я огледаха от ботушките от ярешка кожа до шапката с пера от бяла чапла.
— Наистина изглеждате… скъпа. — Той бързо се обърна към Джон Морланд. — Трябваше да ме предупредиш, Барт — щях да остана в някоя кръчма. Пусни ме да мина!
Морланд се олюля — Рет го блъсна встрани от Скарлет, за да излезе от ложата.
Очите й отчаяно го проследиха как изчезва в тълпата. После се напълниха със сълзи.
Джон Морланд несръчно я потупа по рамото.
— Слушай, Скарлет, извинявай заради Рет. Пийнал е малко повече. Днес трябваше да се справяш и с двама ни. Не ти е било кой знае колко приятно.
„Не кой знае колко приятно!“ Така ли каза Барт? Всичко това, което й се струпа, беше наречено „не кой знае колко приятно“? „Не исках много. Само да ми каже «здравей», да произнесе името ми. Какво право има Рет да се държи разгневено и обидно? Не мога ли да се омъжа отново, след като той ме захвърли като парцал? По дяволите! В ада да потънеш дано! Значи за него е напълно в реда на нещата и е много изискано да се разведе с мене, за да се ожени за порядъчно чарлстънско момиче и да има порядъчни чарлстънски деца, които ще станат още по-порядъчни чарлстънски граждани, а в същото време за мене, видите ли, е много позорно да се омъжа отново и да дам на детето му всичко, което той би трябвало да осигури.“
— Дано се спъне пиянски по пътя и да си счупи врата — обърна се тя към Джон Морланд.
— Не бъди прекалено строга към Рет, Скарлет. През пролетта той изживя истинска трагедия. Направо ме е срам да се самосъжалявам заради конюшните, когато има хора като Рет с такива нещастия. Нали ти разказах за бебето? Случи се нещо кошмарно. Жена му умря при раждането, а новороденото живя само четири дни.
— Какво? Какво? Повтори!
Скарлет така яростно разтърси ръката на Морланд, че шапката му падна. Той я изгледа слисано, почти уплашено. В нея имаше нещо диво, нещо по-силно от всичко, което бе виждал дотогава. Барт повтори, че жената и детето на Рет са мъртви.
— Къде отиде той? — изкрещя Скарлет. — Барт, сигурно знаеш, не може да нямаш представа къде би могъл да отиде Рет?
— Не зная, Скарлет. В бара на хотела… в някоя кръчма… някъде…
— Ще тръгне ли с тебе довечера за Англия?
— Не. Каза, че щял да потърси някакви приятели. Изумителен човек наистина, има приятели навсякъде. Знаеш ли, че веднъж ходи на сафари с вицекраля? Домакин бил някакъв махараджа. Не мога да не призная колко съм изненадан, че се напи. Винаги е оставал по-трезвен от мене. Снощи ме заведе в хотела, сложи ме да си легна и въобще… Беше в добро настроение, можеше да се разчита на него. Всъщност не разчитах точно той да ми помогне днес. Но когато сутринта слязох във фоайето, портиерът ми каза, че докато ме е чакал, поръчал кафе и вестник, после внезапно хукнал нанякъде, без дори да плати. Отидох в бара да го чакам… Скарлет, какво става? Не мога да те разбера днес. Защо плачеш? Аз ли направих нещо? Да не съм казал нещо лошо?
Очите на Скарлет бяха плувнали в сълзи.
— О, не, не, не, миличък, безценен Джон Морланд, Барт. Нищо лошо не каза. Той ме обича. Той ме обича! Това е най-хубавото, най-прекрасното нещо, което съм чувала.
„Рет е търсел мене. Затова е дошъл в Ирландия. Не заради коня на Барт, можел е да го купи и да уреди всичко по пощата. Пристигнал е да ме търси, щом е станал пак свободен. Сигурно ме е искал толкова, колкото аз го исках. Трябва да се върна у дома. Не зная къде да го намеря, но той може да ме открие. Обявата за сватбата го е шокирала, радвам се. Но това няма да го спре. Нищо не може да спре Рет, когато преследва онова, което желае. Рет Бътлър не се впечатлява от титли, хермелини и диадеми. Той ме иска и ще дойде да ме вземе. Знаех си. Знаех, че ме обича, и съм била права през цялото време. Зная, че ще дойде в Балихара. Трябва да съм там, когато пристигне.“
— Довиждане, Барт, трябва да тръгвам — каза Скарлет.
— Не искаш ли да видиш как побеждава Дижон? Ами заложените пет лири?
Джон Морланд поклати глава. Тя вече беше изчезнала. Американци! Интересни типове, но той никога нямаше да успее да ги разбере.
Закъсня за бързия влак за Дъблин с десет минути. Следващият беше чак в четири часа. Скарлет прехапа устни от яд.
— Кога е следващият влак в източна посока, докъдето и да е?
Човекът зад месинговата решетка беше влудяващо муден.
— Можете да идете до Енис, ако искате. Това е на изток от Атънри, после на юг. Влакът има два нови вагона, много са хубави, така че дамите… А, ето влака за Килдеър, но няма да успеете за него, той вече изсвири… Или пък за Туам, пътуването е кратко и е по-скоро на север, отколкото на изток, но локомотивът е един от най-хубавите по цялата линия „Грейт Уестърн“… госпожо…
Скарлет мокреше със сълзите си униформата на човека до бариерата на линията.
— … получих телеграмата само преди две минути. Мъжът ми е блъснат от товарна кола за мляко, трябва да се кача на влака за Килдеър!
Щеше да измине повече от половината път до Трим и Балихара. Оттам щеше да тръгне даже пеша, ако се наложеше.
Всяка спирка беше цяло мъчение. Не можеха ли да побързат? „Бързо, бързо, бързо“ — повтаряше тя наум в такт с тракането на колелата. Куфарът й остана в най-хубавия апартамент на голуейския хотел „Рейлуей“, в манастира монахините с възпалени очи дошиваха последните бодове на изящната дантела. Нямаше значение. Трябваше да се върне у дома и да чака пристигането на Рет. Ако Джон Морланд не я беше задържал толкова дълго да й разправя за какво ли не, щеше да успее за дъблинския влак. Не беше изключено Рет да е в него, можеше да е отишъл навсякъде, след като изскочи от ложата на Барт.
Минаха почти три часа и половина, докато стигне до Моейт, където слезе. Минаваше четири часът, но поне беше на път, а не в току-що тръгващия от Голуей влак.
— Откъде мога да купя хубав кон? — попита тя началника на гарата. — Цената не ме интересува, само да има седло и юзда и да е бърз.
Оставаха й още почти петдесет мили.
Собственикът на коня искаше да се пазари. „Пазарлъкът не е ли половината от удоволствието при продажбата?“ — питаше той приятелите си в кръчмата „Кингс Коуч“, където почерпи всички с бира. Онази луда жена му хвърлила златните лири и препуснала, сякаш дяволът бил по петите й. Яздела по мъжки! Не искал да обяснява колко от дантелата й се показвала, нито пък каква част от крака, без нищо да го покрива, както е редно, само спомена копринения чорап и ботушките, които били толкова тънки, че едва ли можело да се ходи по пода с тях, камо ли да се пъхнат в стреме.
Скарлет поведе олюляващия се кон през моста към Мълинджър малко преди седем часа. В конюшнята подаде юздите на един коняр.
— Не е окуцял, само е капнал и с подбити копита — обясни тя. — Бавно го охлади и ще се оправи, сякаш нищо не е било, въпреки че никога не го е бивало кой знае колко. Ще ти го дам, ако ми продадеш един от ловджийските коне, които пазиш за офицерите от поделението. Не ми казвай, че нямаш, ходила съм на лов с офицерите и те са ми казвали откъде ги вземат под наем. Смени седлото за не повече от пет минути и ще получиш допълнително още една гвинея.
Около седем и десет пак беше на път. Оставаха й още двайсет и шест мили и я бяха упътили как да мине напряко, за да съкрати пътя.
Мина покрай замъка в Трим и излезе на пътя за Балихара в девет часа. Болеше я всяко мускулче, чувствуваше се като разглобена. Но до дома й оставаха само малко повече от три мили, а замъгленият здрач действуваше успокоително на очите и кожата й. Заръмя лек дъждец. Скарлет се наведе напред и потупа коня по шията.
— Хубавичко ще те поразходят, ще те разтрият и ще получиш най-сладката гореща ярма в цялото графство Мийд, все едно как се казваш. Правеше шампионски скокове. Сега полекичка се прибираме вкъщи, заслужи си почивката.
Скарлет притвори очи и отпусна глава. Вечерта щеше да заспи по-непробудно от всякога. Не й се вярваше, че сутринта е била в Дъблин и от закуската два пъти е прекосила Ирландия.
Оставаше да премине през дървения мост над Найтсбрук. „Щом мина моста, и съм в Балихара. Само една миля до града, после половин миля през полето, оттам по алеята и съм у дома. Пет минути, не повече.“ Тя се изправи, цъкна с език и пришпори коня.
Нещо се беше случило. Пред нея беше град Балихара, но всички прозорци бяха тъмни. Обикновено по това време кръчмите светеха като луната. Скарлет пришпори коня с вече ожулените, тънки градски ботушки. Зад нея бяха останали първите пет тъмни къщи, когато съзря група мъже на кръстопътя с алеята към Големия дом. Червените униформи. Доброволните отряди. Какво си позволяваха да правят в нейния град? Беше им казала, че не желае да се навъртат наоколо. Колко досадно, точно тази вечер, когато беше съсипана от умора. „Разбира се, ето защо прозорците са тъмни — не искат да точат бира на англичаните. Ще се отърва от тях и нещата ще се оправят. Жалко, че видът ми е толкова раздърпан. Не е лесно да заповядваш, когато долните ти дрехи висят отвсякъде. По-добре да вървя пеша. Поне полите ми няма да са запретнати до коленете.“
Скарлет дръпна юздите. Трудно беше да не изпъшка, когато прехвърли крак през коня. Видя войник, всъщност не — офицер, който се отдели от групата на кръстопътя и тръгна към нея. Добре! Щеше да го нареди хубавичко, тъкмо беше в подходящо настроение. Неговите хора бяха в нейния град, препречваха й пътя, не й даваха да се прибере у дома.
Той спря пред пощата. Можеше да прояви поне елементарно възпитание и да дойде при нея. Скарлет сковано се приближи до средата на широката улица в собствения си град.
— Ей ти, с коня! Спри или ще стрелям!
Скарлет мигновено спря. Не заради заповедта на офицера, а заради гласа. Гласът й беше познат. Божичко, един-единствен глас на този свят не желаеше да чуе никога вече до края на живота си! Сигурно грешеше, беше толкова уморена и това беше всичко — въобразяваше си, измисляше си кошмари.
— Останалите по къщите, няма да ви се случи нищо лошо, ако предадете свещеника Кълъм О’Хара. Имам заповед за неговото арестуване. Никой няма да пострада, ако той се появи доброволно.
Скарлет изпита лудешко желание да се изсмее. Не беше възможно! Беше чула добре, наистина познаваше гласа, той й бе шепнал любовни думи в ухото. Беше Чарлс Рагланд. Само веднъж, един-единствен път в живота си бе легнала с мъж, който не беше неин съпруг, и сега той бе дошъл от другия край на Ирландия да арестува братовчед й. Това бе лудост, абсурд, невъзможно! Е, поне едно беше сигурно — ако не умреше от срам, като го погледне в очите, друг офицер в цялата британска армия не би направил онова, което Скарлет искаше да направи Чарлс Рагланд — да си отиде и да остави на мира нея, братовчед й и града.
Тя пусна юздите на коня и пристъпи напред.
— Чарлс?
В момента, в който го повика по име, Чарлс Рагланд изкрещя:
— Стой!
И стреля с револвера си във въздуха.
Скарлет премигна.
— Чарлс Рагланд, да не си полудял? — извика тя.
Пукотът от втори изстрел заглуши думите й. Рагланд сякаш подскочи във въздуха и после се просна на земята. Скарлет се затича.
— Чарлс, Чарлс!
Дочу още изстрели, дочу викове, но не обърна внимание на нищо.
— Чарлс!
— Скарлет! — долетя до нея вик. И още веднъж: „Скарлет!“ — от друга посока, и тихичко още веднъж: „Скарлет!“ — от Чарлс, до когото коленичи. На врата му имаше ужасна рана, кръвта бликаше и цапаше червената куртка.
— Скарлет скъпа, залегни, Скарлет арун!
Кълъм бе някъде наблизо, но тя не го погледна.
— Чарлс, о, Чарлс, ще повикам лекар, ще доведа Грейн, тя може да ти помогне.
Чарлс повдигна ръка и Скарлет я пое между дланите си. Почувствува сълзите да се стичат по лицето й, но не бе усетила, че плаче. Чарлс не биваше да умира, той беше толкова мил и любящ, толкова нежен беше към нея. Не биваше да умира. Беше добър, кротък човек.
Наоколо се вдигаше ужасен шум. Нещо изсвири покрай главата й. Божичко, какво ставаше? Та това бяха изстрели, стреляше се, англичаните се опитваха да убиват нейните хора. Нямаше да го допусне. Но трябваше да намери някой да помогне на Чарлс, чуваше се тропот на ботуши, Кълъм викаше нещо. „О, Божичко, помогни му, какво мога да направя, за да спра всичко това, о, Господи, ръката на Чарлс изстива!“
— Чарлс! Чарлс, не умирай!
— Идва свещеникът! — извика някой.
От тъмните прозорци на къщите в Балихара трещяха изстрели. Един войник се олюля и падна.
Някой обгърна Скарлет изотзад и тя вдигна ръце да се защити от невидимия нападател.
— По-късно, миличка, никакви боричкания сега — каза Рет. — Няма да ни се удаде по-добър случай. Аз ще те нося, ти само се отпусни.
Рет я прехвърли през рамото, прихвана я през коленете и затича приведен към тъмното.
— Откъде можем да се измъкнем? — настойчиво запита той.
— Пусни ме долу и ще ти покажа — отвърна Скарлет.
Рет се наведе, за да я изправи на крака. Едрите му ръце я прегърнаха през раменете, той нетърпеливо я притисна към себе си, целуна я бързо и решително, после я пусна.
— Нямам никакво желание да ме застрелят, без да съм получил онова, за което дойдох — каза той.
Скарлет успя да долови насмешливата нотка в гласа му.
— А сега, Скарлет, измъкни ни оттук!
Тя го улови за ръката и се мушна в тесен, тъмен проход между две къщи.
— Последвай ме! Оттук ще стигнем до един храсталак. Там не могат да ни забележат.
— Ти водиш — каза Рет.
Той измъкна ръката си и леко я побутна. Скарлет искаше да задържи дланта му, искаше никога вече да не я пуска. Но стрелбата беше оглушителна, и то някъде наблизо, затова тя затича към скривалището.
Храстите бяха високи и гъсти. Щом Скарлет и Рет навлязоха в тях, звукът от престрелката стана приглушен и далечен. Скарлет спря да си поеме дъх, да погледне Рет, да осъзнае, че най-накрая са заедно. Сърцето й преливаше от щастие.
Но привидно отдалечените изстрели привлякоха вниманието й и тя си спомни. Чарлс Рагланд беше мъртъв. Беше видяла един ранен и може би убит войник. Войниците търсеха Кълъм, стреляха по нейните хора в града, вероятно ги убиваха. Можеха да я убият, Рет също.
— Трябва да стигнем до къщата — каза тя. — Там ще сме на сигурно място. Трябва да предупредя прислугата да се държи настрани от града, докато всичко това свърши. Побързай, Рет, трябва да побързаме!
Той я дръпна за ръката, когато тя понечи да тръгне.
— Почакай, Скарлет! Може би не трябва да ходиш в къщата. Идвам точно оттам. Къщата е тъмна и празна, миличка, всички врати зеят. Прислугата е изчезнала.
Скарлет изтръгна ръката си от неговата. Изпъшка от ужас, събра набързо полите си и хукна така, както никога преди не бе тичала. Кет! Къде беше Кет? Рет й говореше нещо, но тя не го чуваше. Трябваше да намери Кет.
Зад храстите, на широката улица в Балихара се търкаляха пет трупа в червени униформи и три в груби селски дрехи. Книжарят лежеше проснат през рамката на разбития прозорец, от устните му излизаха кървави мехурчета заедно с прошепнатите думи на последната молитва. Кълъм О’Хара се молеше заедно с него, после прекръсти челото на вече мъртвия книжар. Счупеното стъкло избледня — в бързо потъмняващото небе изгряваше луната. Дъждът бе спрял.
С три големи крачки Кълъм прекоси стаичката. Грабна метлата за дръжката и я мушна при горящите въглени в огнището. Тя изпращя и пламна.
Върху тъмното му расо се посипаха искри. Той изтича на улицата. Бялата му коса беше по-ярка от луната.
— Последвайте ме, английски касапи! — извика той и се втурна към запустялата англиканска църква. — Последвайте ме, за да загинем заедно за свободата на Ирландия.
Два куршума пронизаха широкия му гръден кош и той падна на колене. Успя обаче с олюляване да се изправи и да извърви още седем неравни стъпки, докато още три изстрела не го удариха отдясно, после отляво и пак отдясно и го повалиха на земята.
Скарлет изтича по широките стъпала към предната врата и големия тъмен коридор. Рет я следваше на една крачка.
— Кет! — изпищя тя.
Писъкът отекна от каменните стълбища и мраморния под.
— Кет!
Рет я сграбчи за ръцете. В сянката се виждаха само побелялото й лице и избледнелите очи.
— Скарлет! — извика той. — Скарлет, съвземи се. Ела с мен. Трябва да се махнем оттук. Сигурно слугите са знаели нещо. В къщата не е безопасно.
— Кет!
Рет я разтърси.
— Стига! За какво ти е тази Кет! Къде са конюшните, Скарлет? Трябват ни коне.
— О, глупавичкият ми! — възкликна Скарлет. Напрегнатият й глас беше натежал от любов и съжаление. — Не знаеш какво говориш. Пусни ме. Трябва да намеря Кет — Кати О’Хара, наречена Кет. Тя е твоя дъщеря.
Рет стисна ръцете на Скарлет до болка.
— Какви ги приказваш, по дяволите?
Той се вгледа в лицето й, но не можа да види изражението й в мрака.
— Отговори ми, Скарлет! — настоя той и я разтърси.
— Пусни ме! Няма време за обяснения. Кет трябва да е тук някъде, а е тъмно и тя е самичка. Пусни ме, Рет, после ще задаваш въпроси. Това сега няма значение.
Скарлет се помъчи да се изтръгне, но Рет беше много силен.
— За мен има.
Гласът му беше прегракнал от напрежение.
— Добре, добре. Случи се, когато бихме излезли с лодката и имаше буря. Нали помниш? Разбрах, че съм бременна в Савана, но ти не дойде да ме вземеш, бях ядосана и затова не ти казах направо. Можех ли да зная, че ще се ожениш за Ан, преди да научиш за детето?
— О, мили Боже! — изпъшка Рет и пусна Скарлет. — Къде е тя? Трябва да я намерим!
— Ще я намерим, Рет. На масата до вратата има лампа. Драсни клечка кибрит, за да я видим.
Жълтото пламъче на кибрита стигна колкото да забележат лампата и да я запалят. Рет я вдигна високо.
— Къде ще потърсим първо?
— Може да е навсякъде. Хайде!
Скарлет бързо го преведе през трапезарията и дневната.
— Кет! — викаше тя. — Котенце, Кет, къде си?
Гласът й беше силен, но вече не истеричен. Не биваше да плаши детето.
— Кет…
— Кълъм! — изпищя Розалийн Фицпатрик. Тя изтича от кръчмата на Кенеди през скупчените английски войници, блъскаше ги, с мъка си пробиваше път към средата на широката улица, където бе простряно тялото на Кълъм.
— Не стреляйте! — извика един офицер. — Това е жена.
Розалийн се хвърли на колене и покри с длани раните на Кълъм.
— Очон! — зави тя, олюля се и заоплаква мъртвеца.
Стрелбата спря. Силната й мъка вдъхна страхопочитание у мъжете, които извърнаха глави.
Розалийн склопи клепачите на мъртвите очи с окървавените си нежни пръсти и промълви „сбогом“ на келтски. После грабна тлеещата факла, скочи на крака и я размаха, за да я разпали. Лицето й изглеждаше ужасно на светлината на огъня. Беше толкова бърза, че нито един изстрел не прозвуча, докато тя не стигна до вратата на църквата.
— За Ирландия и нейния мъченик Кълъм О’Хара! — изкрещя Розалийн победоносно и затича към арсенала, размахвайки факлата. За миг настъпи тишина. После каменната стена на църквата се пръсна на парчета сред огромни пламъци и оглушителен взрив.
Небето се освети по-ярко, отколкото през деня.
— Божичко! — прошепна Скарлет.
Дъхът й секна. Тя закри ушите си с ръце и затича. Викаше Кет, докато взривовете избухваха едни след друг. Пламна цяла Балихара.
Изтича нагоре, Рет беше до нея. Спуснаха се по коридора към стаите на Кет.
— Кет! — викаше непрекъснато Скарлет, като се мъчеше да сподави страха в гласа си. — Кет!
Оранжевите отблясъци осветяваха животните по стената, чаения сервиз на изгладената покривка, опнатата покривка на леглото на Кет.
— Кухнята! — сети се Скарлет. — Тя обича кухнята. Можем да я повикаме отгоре.
Пак хукна по коридора, Рет я следваше по петите. През дневната с готварските и счетоводните книги, списъка на гостите, които смяташе да покани на сватбата. После през вратата по коридора към стаята на мисис Фицпатрик. Скарлет спря в средата и се наведе над парапета.
— Котенце, Кет — нежно я извика тя, — моля те, обади се на мама, ако си долу. Много е важно, миличка.
Мъчеше се да говори спокойно.
Оранжевите светлинки проблясваха по медните съдове на стената до печката. В огнището тлееха червени въглени. Огромната стая беше притихнала, изпълнена със сенки. Скарлет напрегна зрението и слуха си. Тъкмо се канеше да се обърне, когато се обади тъничко гласче:
— Кет я болят ушичките.
„О, слава богу! — зарадва се Скарлет. — Сега кротко и спокойно!“
— Зная, миличка, шумът беше ужасен. Притисни ушичките на Кет. Ей сега идвам долу. Нали ще ме почакаш?
Говореше спокойно, сякаш нямаше от какво да се страхува. Парапетът трепереше под стиснатите пръсти.
— Да.
Скарлет направи знак на Рет, който тихо я последва по коридора през вратата. Внимателно я затвори. После се разтресе.
— Бях толкова уплашена. Беше ме страх, че са я отвели или наранили.
— Виж, Скарлет — каза Рет, — трябва да побързаме.
През отворените горни прозорци се виждаха отдалеч светлини и факли, които приближаваха към къщата.
— Бягай! — извика Скарлет.
Видя лицето на Рет на оранжевата светлина от горящото небе — уверено и силно. Сега вече можеше да го погледне, да се облегне на него. Кет беше в безопасност. Той провря ръка под мишницата й, за да я подкрепя, докато я подтикваше да бърза.
Затичаха по стълбите надолу и през балната зала. Осветените от огъня герои на Тара изглеждаха като живи над главите им. Колонадата към кухненското крило беше обляна в светлина, чуваха се далечни отгласи от неясни, гневни крясъци. Скарлет тръшна кухненската врата зад себе си.
— Помогни ми да я заключа — изпъшка тя.
Рет грабна желязната греда и я пусна в скобите.
— Как се казваш? — попита Кет, която се появи от мрака край огнището.
— Рет — отговори той със свито гърло.
— Вие двамата можете да се сприятелявате по-късно — обади се Скарлет. — Трябва да стигнем до конюшните. Има врата към градината зад кухнята, но стените са доста високи, а не зная дали има друг изход. Ти знаеш ли, Кет?
— Бягаме ли?
— Да, котенце Кет, хората, които вдигат този ужасен шум, искат да ни наранят.
— Имат ли камъни?
— Много големи.
Рет намери вратата към градината и погледна навън.
— Мога да те повдигна на раменете си, Скарлет, за да стигнеш до ръба на стената. После ще ти подам Кет.
— Чудесно, но може да има и врата. Кет, трябва да побързаме. Има ли врата в стената?
— Да.
— Добре. Дай ръка на мама и да вървим.
— Към конюшните?
— Да, хайде, Кет.
— През тунела ще е по-бързо.
— Какъв тунел?
Гласът на Скарлет затрепери. Рет се върна до нея през кухнята и я прегърна през раменете.
— Тунелът през крилото за слугите. Лакеите трябва да минават оттам, за да не могат да гледат през прозореца, когато закусваме.
— Това е ужасно! — каза Скарлет. — Ако съм знаела…
— Кет, моля те, води ни с майка ти към тунела — прекъсна я Рет. — Имаш ли нещо против да те нося, или ще тичаш?
— Ако трябва да бързаме, по-добре да ме носиш. Не мога да тичам бързо като тебе.
Рет коленичи, протегна ръце и дъщеря му доверчиво се отпусна в обятията му. Той не можа да се въздържи да не я прегърне за миг, но внимаваше да не я притисне прекалено силно.
— Хайде на конче тогава, Кет. Дръж се за врата ми. Кажи накъде да вървя.
— Покрай огнището. През отворената врата. Там е мивката. Вратата към тунела също е отворена. Отворих я за всеки случай — ако трябва да бягам. Мама беше в Дъблин.
— Хайде, Скарлет, ще се блещиш по-късно. Кет ще спаси недостойните ни глави.
Тунелът имаше високи прозорци с решетки. Светлината беше недостатъчна, но Рет вървеше напред уверено, без да се препъва. Ръцете му държаха здраво Кет през коленете. Той тичаше в галоп и детето пищеше от удоволствие.
„Господи, животът ни е в ужасна опасност, а той си играе на конче!“ Скарлет не знаеше да плаче ли, или да се смее. Имало ли е някога човек, който така да обича децата, както Рет Бътлър?
От крилото за прислугата Кет ги насочи през една врата към двора на конюшнята. Конете бяха полудели от уплаха, изправяха се на задните си крака, цвилеха, ритаха по вратите.
— Дръж Кет здраво, докато ги пусна — нетърпеливо каза Скарлет.
Разказът на Барт Морланд беше ярко врязан в паметта й.
— Ти я вземи, аз ще свърша тази работа — отвърна Рет и й подаде детето.
Скарлет влезе в убежището на тунела.
— Котенце Кет, можеш ли да останеш тук за малко самичка, докато мама помогне да пуснем конете?
— Да, само че за мъничко. Не искам да се нарани Рий.
— Ще го пратя на едно хубаво пасище. Ти си смело момиченце.
— Да — отговори Кет.
Скарлет изтича до Рет. Двамата пуснаха всички коне с изключение на Комета и Полумесец.
— Ще минем и без седла — каза Скарлет. — Аз ще взема Кет.
Вече се виждаше как факлите навлизат в къщата. Изведнъж пламъци захапаха едно от пердетата. Скарлет се втурна към тунела, докато Рет успокояваше конете. После се върна тичешком с Кет на ръце. Рет бе яхнал Комета и придържаше с една ръка Полумесец за гривата.
— Дай ми Кет — каза той.
Скарлет му подаде детето, стъпи на каменното блокче и яхна Полумесец.
— Кет, ти ще сочиш на Рет пътя към брода. Ще вървим към Пигийн по обичайния път, нали го помниш? После ще излезем на адамстаунския път за Трим. Не е далече. Там в хотела ще пием чай и ще ядем сладкиши. Само недей да се бавиш. Показвай пътя на Рет. Аз ще ви настигна. Хайде, тръгвайте.
Спряха при кулата.
— Кет казва, че ще ни покани в своята стая — спокойно каза Рет.
През широките му плещи Скарлет виждаше пламъците, които облизваха небето. Адамстаун също гореше. Пътят за бягството им бе прерязан. Тя скочи от коня.
— Не са далече — каза Скарлет.
Вече се беше овладяла. Опасността бе прекалено близка, за да си позволи да нервничи.
— Скачай долу, Кет, и се покатери като маймунка по стълбата.
Двамата с Рет пуснаха конете покрай брега на реката и я последваха.
— Дръпни стълбата. Тогава не могат да ни стигнат — обърна се Скарлет към Рет.
— Но ще знаят, че сме тук — възрази той. — Мога да отблъсна всекиго, стига да се качват един по един. Мълчи сега, чувам ги.
Скарлет пропълзя до скривалището на Кет и прегърна детето.
— Кет не я е страх.
— Шшт, съкровище. Мама е глупава и се уплаши.
Кет затули смеха си с шепичка.
Гласовете и факлите се приближаваха. Скарлет разпозна хвалбите на ковача Джо О’Нийл.
— Не ви ли казвах, че ще избием англичаните до крак, ако се осмелят да стъпят в Балихара? Нали му видяхте лицето, като вдигнах ръка? „Ако вярваш в Господа — викам му, — въпреки че се съмнявам, помоли му се още сега.“ И после го пронизах, както се промушва тлъста свиня.
Скарлет запуши с ръце ушите на Кет. „Колко ли е уплашена безстрашната ми мъничка Кет. Никога преди не се е гушила така в мене.“ Скарлет леко прошушна във вратлето й „арун, арун“ и я залюля като бебе в скута си, сякаш ръцете й бяха сигурните странични прегради на здрава люлка.
Още гласове се присъединиха към О’Нийл.
— О’Хара премина на страната на англичаните, не ви ли казвах още отдавна?… Вярно, Брендън, а аз, глупакът, спорех… Видяхте ли я коленичила до оня с червената униформа?… Разстрелът й е малко, трябва да я обесим, да я удушим… Още по-добре е да я изгорим, това заслужава… Трябва да изгорим детето, онова черното, дето ни донесе нещастията, вампирчето, дето омагьоса старейшината О’Хара… омагьоса нивите… даже дъждовните облаци омагьоса… детето… детето… детето…
Дъхът на Скарлет секна. Гласовете бяха така наблизо, така нечовешки, като воя на диви зверове. Погледна очертанията на сянката на Рет в мрака до горния край на стълбата. Усети овладяната му готовност. Можеше да убие всекиго, дръзнал да се покатери по стълбата, но можеше ли да спре куршумите, ако се покажеше? „Рет! О, Рет, внимавай!“ Скарлет почувствува как цялата я облива вълна от тръпно щастие. Рет се беше върнал. Той я обичаше.
Тълпата стигна до кулата и спря.
— Кулата… те са в кулата.
Крясъците напомняха за лай на хрътки в мига преди смъртта на лисицата. Сърцето на Скарлет биеше лудешки. После се извиси гласът на О’Нийл:
— … не са там, виж, че въжето още виси!
— О’Хара е умна, иска да ни изиграе — възрази друг и после всички се развикаха. — Качи се и провери, Дени, ти направи въжето, значи му знаеш силата.
— Ами я по-добре върви ти, Дейв Кенеди, идеята е твоя.
— Малкото магьосниче приказва с духовете там горе, така разправят хората…
— Той още виси там, очите му са отворени и те прерязват като с нож…
— Майка ми разправя, че го виждала да се разхожда на Вси светии, отзад се влачело въжето и изгаряло всичко, до което се докосне…
— Тръпки ме побиват, ще се махна от това проклето място…
— Но те са горе — и двете! Трябва да ги убием заради злото, което ни сториха…
— Ами с какво бавната гладна смърт е по-лоша от изгарянето? Хайде, момчета, палете въжето! Ако се опитат да слязат, ще си счупят вратовете.
Скарлет подуши горящото въже и й се прииска да закрещи от радост. Бяха спасени! Сега никой не можеше да се качи при тях. Утре щеше да направи въже, като нареже на ивици постелките на пода. Всичко свърши. Щяха да успеят някак да се доберат до Трим след зазоряване. Бяха спасени! Скарлет прехапа устни, за да не заплаче, да не извика името на Рет, за да го почувствува на устните си, да го чуе във въздуха и да долови неговия дълбок, уверен отговор през смях, да чуе името си от неговите уста.
Мина дълго време, преди гласовете и тропотът на ботуши да заглъхнат съвсем. Дори тогава Рет не проговори. Той се приближи до нея и до Кет и здраво ги прегърна. Това беше достатъчно. Скарлет облегна глава на гърдите му. Не искаше нищо повече.
Много по-късно, когато тежката отпуснатост на Кет показа, че е дълбоко заспала, Скарлет я сложи да легне и я зави с юрган. После се обърна към Рет. Ръцете й се обвиха около шията му, устните му намериха нейните.
— Значи така било — прошепна тя на пресекулки, след като целувката свърши. — Ей, мистър Бътлър, едва не ме задушихте.
В гърдите му се надигна сподавен смях. Той се освободи от прегръдката й и нежно я отдели от себе си.
— Да се отдалечим от детето. Трябва да поговорим.
Кет не помръдна от тихия спокоен шепот. Рет внимателно подпъхна юргана около нея.
— Ела тук, Скарлет — каза той.
Излезе от нишата и се запъти към един прозорец. Профилът му изглеждаше ястребов на фона на огряното от пожарите небе. Скарлет го последва. Чувствуваше, че може да го следва до края на света. Само трябваше да я повика. Никой не бе произнасял името й така, както го правеше Рет.
— Ще се измъкнем — уверено каза Скарлет, като застана до него. — Има скрита пътека от колибата на вещицата.
— Коя?
— Е, не е истинска вещица, поне аз така мисля, пък и няма значение. Тя ще ни покаже пътя. Или Кет го знае, нали по цял ден е в гората.
— Има ли нещо, което Кет да не знае?
— Не знае, че ти си неин баща.
Скарлет забеляза, че той стисна челюсти.
— Някой ден ще те пребия, че не си ми казала.
— Щях да ти кажа, но ти така нареди всичко, че не можах! — разгорещено възрази Скарлет. — Разведе се с мен, когато това изглеждаше невъзможно, и после, още преди да се осъзная, ти беше изчезнал и се беше оженил. Какво можех да направя? Да вися пред вратата ти с бебето, увито в шал, като някоя пропаднала жена? Как можа да постъпиш така? Беше подло от твоя страна, Рет.
— Подло? След като ти изчезна бог знае накъде, без да кажеш никому нито думичка? Майка ми се поболя от тревога, докато леля ти Юлали не й каза, че си в Савана.
— Но аз й оставих бележка. За нищо на света не бих тревожила майка ти. Аз обичам мис Елинор.
Рет я улови за брадичката и обърна лицето й към неравномерните отблясъци през прозореца. Изведнъж я целуна, после я прегърна и притисна до себе си.
— Това вече се е случвало — каза той. — Милата ми, избухлива, своенравна, прекрасна, подлудяваща Скарлет, не разбираш ли, че това вече сме го преживявали? Пропуснати знаци, пропуснати възможности, недоразумения, които не би следвало да са се случили. Трябва да сложим край. Прекалено съм възрастен за подобни драми.
Рет зарови устните и смеха си в разбърканите й коси. Скарлет затвори очи и отпусна глава на широките му гърди. Почувствувала се в безопасност в кулата и в прегръдката на Рет, вече можеше да си позволи да усети умората и да се отпусне. Едри сълзи от изтощение се затъркаляха по бузите й и тя приведе рамене. Рет я притисна и я погали по гърба.
След доста време ръцете му я притиснаха по-настойчиво. Скарлет почувствува как нова буйна тръпка пропълзява по вените й. Вдигна лице към неговото. В зашеметяващия екстаз, който изпита, когато устните им се сляха, нямаше нито спокойствие, нито чувство за сигурност. Зарови пръсти в гъстите му коси, сграбчи кичур, придърпа главата му, така че устните му да докоснат нейните — почувствува се слаба и в същото време силна и жизнена. Само страхът да не събуди Кет възпря дивия и вик на радост.
Когато целувките станаха прекалено настойчиви, Рет се дръпна. Сграбчи каменния перваз на прозореца, кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Дишаше на пресекулки.
— Има граници на самоконтрола, миличка — каза той, — а единственото място, което е по-неудобно от влажния плаж, е може би каменният под.
— Кажи, че ме обичаш — помоли Скарлет.
Рет се засмя широко.
— Какво те кара да мислиш така? Идвам в Ирландия с тези проклети скърцащи, пухтящи параходи толкова често, защото тукашният климат много ми харесва.
Скарлет също се засмя. После го удари по рамото с двата си юмрука.
— Кажи, че ме обичаш.
Рет сграбчи китките й.
— Обичам те, настойчива женичке.
После изражението му стана строго.
— И ще убия онзи тип Фентън, ако се опита да те отнеме от мен.
— О, Рет, не бъди глупав. Аз дори не харесвам Люк. Той е ужасно студенокръвно чудовище. Щях да се омъжа за него само защото не можех да имам теб.
Скептично повдигнатите вежди на Рет накараха Скарлет да продължи.
— Ами някак ми допадна идеята за Лондон… и да стана графиня… и да му върна за обидите, като се омъжа за него и отмъкна всичките му пари за Кет.
В черните очи на Рет проблесна развеселено пламъче. Той целуна ръцете й, които още държеше.
— Липсваше ми — призна той.
* * *
Цяла нощ разговаряха, притиснати един до друг на студения каменен под, с преплетени ръце. Рет непрекъснато питаше за Кет, а Скарлет с радост му разказваше, очарована от гордостта му, която растеше с всяка нова история.
— Ще направя всичко възможно да я накарам да ме обича повече от тебе — предупреди той.
— Нямаш шансове — уверено отговори Скарлет. — Двете с Кет се разбираме и тя няма да се подлъже от твоето глезене.
— Ами обожанието?
— О, тя е свикнала с него. Винаги го е получавала от мен.
— Ще видим. Казват, че имам подход към жените.
— Тя пък към мъжете. Ще почне да те върти на малкото си пръстче за не повече от седмица. Имаше едно момченце — Били Кели… О, Рет, представяш ли си? Ашли се ожени. Аз го сватосах. Пратих майката на Били в Атланта…
Историята на Хариет Кели бе последвана от новината, че Индия Уилкс най-накрая бе намерила съпруг, а оттам се стигна до вестта, че Розмари още е стара мома.
— Сигурно така ще си остане — заключи Рет. — Сега е в Дънмор Ландинг, хвърля сума пари за възстановяване на оризищата и от ден на ден все повече заприличва на Джулия Ашли.
— Щастлива ли е?
— Просто цъфти. Щеше сама да ми приготви багажа, ако това можеше да ускори заминаването ми.
Скарлет го изгледа въпросително. Рет потвърди, че е напуснал Чарлстън. Било грешка да повярва, че ще може някога да е удовлетворен там.
— Ще се върна. Чарлстън никога не изчезва от кръвта на един чарлстънец, но ще ида само на гости, не завинаги.
Опитвал се, внушавал си, че иска стабилността на семейството и традициите. Но накрая започнал да изпитва натрапчива болка, че крилете му са подрязани. Не можел да лети. Бил привързан към земята, привързан към прадедите, празника на Света Сесилия, Чарлстън. Обичал Чарлстън — божичко, как го обичал, — неговата красота, изящество, дъхавия солен бриз и смелостта му пред лицето на загубите и разрухата. Но това не било достатъчно. Имал нужда от предизвикателства, рискове, от някаква блокада, в която да направи пробив.
Скарлет тихичко въздъхна. Мразеше Чарлстън и беше сигурна, че Кет също ще го намрази. Слава богу, че Рет нямаше да ги заведе там.
Тихо попита за Ан. Стори й се, че Рет мълчи непоносимо дълго. После той заговори с глас, изпълнен с тъга.
— Заслужаваше нещо по-добро от мене, нещо повече, отколкото й даде животът. Ан притежаваше тиха храброст и сила, които биха засрамили всеки така наречен герой… Едва не полудях тогава. Ти беше изчезнала, никой не знаеше къде си. Смятах, че ме наказваш, и затова — да те накажа, да потвърдя, че не ме интересува твоето заминаване — реших да се разведа. Ампутация.
Рет зарея невиждащ поглед в пространството. Скарлет зачака. Молел се да не е наранил Ан, обясни той. Ровел из паметта и душата си, но не намирал никакво умишлено оскърбление. Била твърде млада и го обичала прекалено много, за да заподозре, че нежността и обичта са само сянка от истинската любов. Не знаел доколко бил виновен, че се е оженил за нея. Била щастлива. Една от несправедливостите на света е, че е тъй лесно да ощастливиш невинните и любящите с толкова малко.
Скарлет сложи глава на рамото му.
— Никак не е малко да ощастливиш някого — каза тя. — Това не ми беше лесно, докато не се роди Кет. Много неща не ми бяха ясни, но някак успях да ги науча покрай нея.
Рет опря буза на главата й.
— Променила си се, Скарлет. Пораснала си. Ще трябва да те опознавам отново.
— А аз просто трябва да те опозная. Никога не съм те познавала, дори когато бяхме заедно. Този път ще се държа по-добре, обещавам.
— Не се старай прекалено, ще ме умориш — засмя се Рет и я целуна по челото.
— Престани да ми се присмиваш, Рет Бътлър, не, всъщност недей. Харесва ми, дори когато ме влудяваш.
Скарлет подуши въздуха.
— Вали. Дъждът ще угаси пожара. После ще изгрее слънцето и ще видим дали нещо е останало. Трябва да се помъчим да поспим. Ще имаме много работа след няколко часа.
Тя се сгуши на рамото му и се прозина. В съня й Рет я премести, повдигна я на ръце и пак седна — държеше я, както държеше преди Кет. Ирландският дъждец обгръщаше старата каменна кула с тиха, мълчалива завеса.
При изгрев-слънце Скарлет се размърда и се събуди. Първото нещо, което видя, като отвори очи, беше брадясалото лице на Рет с хлътнали очи. Тя се усмихна доволно. После се протегна и измърка.
— Всичко ме боли — оплака се Скарлет и смръщи вежди, — освен това умирам от глад.
— О, последователност, твоето име е жена — промърмори Рет. — Ставай, любов моя, ще ми счупиш краката.
Двамата внимателно се приближиха до скривалището на Кет. Беше тъмно, но се чуваше лекото й похъркване.
— Спи с отворена уста, когато се обърне по гръб — прошепна Скарлет.
— Дете с много таланти — отвърна Рет.
Скарлет едва удържа смеха си. Хвана Рет за ръка и го притегли към прозореца. Пред тях се разкри мрачна гледка. Десетки тъмни пушеци се виеха от всички посоки и оставяха мръсни следи по нежнорозовото небе. Очите на Скарлет се напълниха със сълзи.
Рет я прегърна през раменете.
— Можем да построим всичко отново, скъпа.
Скарлет премигна, за да прогони сълзите.
— Не, Рет, не искам. Кет не е в безопасност в Балихара, а сигурно и аз също. Няма да продавам имота, това е земя на О’Хара и няма да я изпусна, но не искам нов Голям дом или нов град. Братовчедите ми могат да си намерят фермери да обработват земята. Въпреки стрелбите и пожарите ирландците винаги ще я обичат. Татко ми казваше, че за ирландеца земята е като майка. Аз обаче не принадлежа към това място, вече не. Може би никога всъщност и не съм принадлежала към него, иначе нямаше с такова желание да ходя в Дъблин, на гости и на лов… Не зная къде принадлежа, Рет. Дори вече не се чувствувам у дома, когато ходя в Тара.
За изненада на Скарлет Рет се засмя — смехът му беше изпълнен с радост.
— Принадлежиш на мене, Скарлет, не си ли го разбрала? А ние принадлежим на целия свят. Не сме хора домашари. Ние сме авантюристите, пиратите, онези, които пробиват блокади. Без предизвикателства не живеем пълноценно. Можем да идем навсякъде и щом като сме заедно, всичко е наше. Но, миличка, ние няма да сме негови. Това е за други хора, не за нас.
Рет я погледна. Ъгълчетата на устните му развеселено потрепваха.
— Кажи ми истината в тази първа сутрин от новия ни съвместен живот, Скарлет. С цялото си сърце ли ме обичаш, или просто ме искаше, защото не можеше да ме имаш?
— О, Рет, как го каза! Обичам те с цялото си сърце и винаги ще те обичам.
Паузата преди отговора на Скарлет беше толкова мигновена, че само Рет можеше да я забележи. Той отметна глава назад и гръмко се разсмя.
— Любима моя — каза той, — виждам, че изобщо няма да ни е скучно. Изгарям от нетърпение да започнем новия си живот.
Малка, изцапана ръчичка го дръпна за панталона. Рет погледна надолу.
— Кет ще дойде с тебе — каза дъщеря му.
Той я вдигна на рамо, очите му блестяха от вълнение.
— Готова ли си, мисис Бътлър? — обърна се той към Скарлет. — Блокадите ни чакат.
Кет радостно се засмя и погледна Скарлет с поглед, блеснал от толкова споделени тайни.
— Старата стълба е под моето юрганче, мамо. Грейн ми каза да я запазя.