Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отнесени от вихъра (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Scarlett, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Разпознаване и корекция
ganinka (2011)

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том І

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Атанаска Йорданова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 32

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

 

 

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том ІІ

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Людмила Стефанова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 28

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

История

  1. — Добавяне

46.

Скарлет изпълни Катлийн с трепет, като за вечерното празненство в парка Форсит си облече роклята от зелено копринено моаре, но ужаси момичето, като настоя вместо боти да обуе тънките си пантофки от зелен марокен.

— Но пясъкът и тухлите са толкова грапави, Скарлет, ще изтъркат подметките на елегантните ти пантофки.

— Точно това искам. Искам веднъж в живота си да износя два чифта обувки на един бал. Само ми среши косата, ако обичаш, Катлийн, и я прихвани със зелената кадифена панделка. Искам да усещам как се разпилява и развява, докато танцувам.

Бе дремнала двайсет минути и й се струваше, че може да танцува до зори.

Танцуваше се върху гранитните плочи на широкия площад около фонтана, водата блестеше като скъпоценни камъни и ромолеше под веселия, увличащ ритъм на рийла и напевната красота на баладите. Тя изтанцува един рийл с Даниъл. Малките й крачета в изящните пантофки се мятаха като зелени пламъчета в сложните фигури на танца.

— Ти си чудо, Скарлет скъпа — извика той.

Сложи ръце на кръста й и я вдигна над главата си, после се завъртя и се въртя, въртя, а краката му тропаха в настойчивия ритъм на баурана. Скарлет широко разпери ръце и вдигна лице към луната, заслепена от сребърната мъгла на фонтана.

— Ето така се чувствувам тази вечер — каза тя на братовчедите си, когато първият фойерверк литна в небето и избухна в ярък блясък, накарал луната да изглежда бледа.

 

 

В сряда сутринта Скарлет куцаше. Краката й бяха подути и натъртени.

— Не говори глупости — пресече тя възклицанията на Катлийн за състоянието на краката й. — Прекарах чудесно.

Изпрати Катлийн да слезе долу, веднага щом й стегна корсета. Още не искаше да обсъжда удоволствията от Деня на Свети Патрик; искаше спокойно да се порадва на спомена насаме. Всъщност нямаше значение, че щеше малко да закъснее за закуска — и без това днес нямаше да ходи на пазар. Просто не се налагаше да обува чорапи, щеше да стои с плъстените си домашни пантофи и нямаше да излиза.

Оказа се, че има страшно много стъпала от третия етаж до кухнята. Скарлет никога не бе забелязала колко са много, когато тичаше по тях. А сега всяко едно означаваше пронизваща болка, ако не разпределяше внимателно тежестта си. И какво от това? Струваше си да останеш вкъщи за ден-два, но след като си танцувал толкова радостно. Може би щеше да помоли Кати да затвори кравата в краварника. Скарлет се боеше от кравите — през целия си живот се беше страхувала от тях. Но ако Кати я затвореше, можеше да поседи навън, на двора. През отворените прозорци нахлуваше уханно свежият пролетен въздух и тя копнееше да е на открито.

Ето… вече е почти на етажа на гостната. „Минах половината. Иска ми се да можех да вървя по-бързо. Гладна съм.“

Скарлет предпазливо приближаваше десния си крак до първото стъпало след последната площадка, когато от кухнята я лъхна миризма на пържена риба. „По дяволите — помисли си тя, — пак се връщаме към безмесните дни. Това, което наистина ми се яде, е едно дебело парче бекон.“

Внезапно, без предупреждение, стомахът й се сви и се надигна към гърлото й. Скарлет в паника се обърна и залитна към прозореца. Отчаяно се хвана за пердетата, наведе се през перваза и повърна в гъстите зелени листа на младата магнолия в двора. И пак, и пак, докато едва се държеше на краката си, а лицето й беше мокро от сълзи и лепкава пот. После безпомощно се свлече в окаяна купчинка на пода в коридора.

Изтри уста с опакото на ръката си, но немощното движение не премахна киселия, горчив вкус. „Да можех да пийна глътка вода“ — помисли си. — В отговор стомахът й пак се размърда и тя отвори уста.

Преви се на две и се разплака. „Трябва да съм яла нещо развалено от горещината вчера. Така и ще си умра тука, като куче.“ Дишаше с мъка, на пресекулки. Поне да можеше да разхлаби корсета — притискаше болния й стомах, изкарваше й въздуха. Твърдите банели я стягаха като безмилостна желязна клетка.

Никога в живота си не се бе чувствувала така зле.

Чуваше гласовете на семейството отдолу, Морийн питаше къде е тя, Катлийн казваше, че ще слезе всеки момент. После се хлопна врата и се чу гласът на Кълъм. И той питаше за нея. Скарлет стисна зъби. Трябваше да стане. Трябваше да слезе долу. Нямаше да позволи да я намерят така — да циври като бебе, защото се е веселила прекалено много. Изтри сълзите си с подгъва на полата си и се изправи.

— Ето я — каза Кълъм, когато Скарлет се показа на прага. После се втурна към нея. — Горкичката скъпа Скарлет, изглеждаш, като че ли вървиш по натрошено стъкло. Ето, сега ще ти помогна.

Той я взе на ръце, преди да може да каже и дума, и я занесе до стола, който Морийн бързо придърпа близо до огнището.

Всички се засуетиха около нея, забравили закуската си, и след миг под краката на Скарлет имаше възглавница, а в ръката й — чаша чай. Тя примигна, за да скрие сълзите в очите си — сълзи на слабост и щастие. Толкова бе хубаво да се грижат за тебе, да те обичат. Сега се чувствуваше хиляди пъти по-добре. Внимателно отпи от чая, хубав беше.

Изпи втора чаша, после трета и изяде една препечена филийка, но отвърна очи от пържената риба и картофите. Изглежда, никой не забеляза. Такава врява кипеше — приготвяха учебниците и обяда на децата и ги изпращаха на училище.

Когато вратата се затвори след тях, Джейми целуна Морийн по устните, Скарлет — по темето, Катлийн — по бузата.

— Вече трябва да тръгвам за магазина — рече той. — Украсата трябва да се свали, а лекарството против главобол да се извади на тезгяха, за да могат всички страдалци да стигат до него лесно. Веселбата е хубаво нещо, но следващия ден може да бъде ужасна тежест.

Скарлет наведе глава, за да скрие пламналото си лице.

 

 

— Сега няма да мърдаш, Скарлет — нареди Морийн. — Катлийн и аз ще разчистим кухнята за нула време, после ще идем до пазара, докато ти си почиваш. Кълъм О’Хара, ти също няма да мърдаш; не желая да ми се пречкат големите ти обуща. А и искам да те държа под око, достатъчно рядко те виждам. Ако не беше рожденият ден на старата Кати Скарлет, щях да те помоля да не заминаваш толкова скоро за Ирландия.

— Кати Скарлет? — попита Скарлет.

Морийн изпусна мокрия парцал от ръцете си.

— И никой ли не се сети да ти каже? — каза тя. — Баба ти, на която си кръстена, ще навърши един век другия месец.

— И все още има същия остър език, както когато е била момиче — засмя се Кълъм. — Това е нещо, с което всички О’Хара трябва да се гордеят.

— Ще си бъда у дома за празника — каза Катлийн. Светеше от щастие.

— О, иска ми се да можех да ида — рече Скарлет. — Татко толкова ми е разказвал за нея.

— Но ти можеш, Скарлет скъпа. И помисли, каква радост ще е за старицата.

Катлийн и Морийн се втурнаха към Скарлет, увещаваха, настояваха, повтаряха, докато на нея й се зави свят. „А защо не“ — помисли си.

Когато Рет дойдеше, щеше да й се наложи да се върне в Чарлстън. Защо да не го отложи още малко? Мразеше Чарлстън. Скучните дрехи, безкрайните посещения и комитети; стените на учтивостта, които я заключваха навън; стените на порутените къщи и занемарените градини, които я заключваха вътре. Мразеше говора на чарлстънци — отворените, провлечени гласни, тайния език на братовчеди и прадеди; думите и изразите на френски, латински и господ знае на какви други езици; това, че те познаваха места, в които тя никога не е била, и хора, за които тя никога не е чувала, и книги, които не е чела. Мразеше тяхното общество — балните тефтерчета и опашките на приемите, и неписаните правила, които тя трябваше да знае, а не знаеше, разврата, приеман от тях, и лицемерието, осъдило я за грехове, които не беше извършила.

„Не искам да нося безцветни дрехи и да отговарям «да, госпожо» на някакви стари кокошки, чийто дядо по майчина линия бил прочут чарлстънски герой или кой знае какво. Не искам да прекарвам всяка неделна сутрин, без изключение, като слушам как се заяждат лелите ми. Не искам да мисля, че Балът на «Света Сесилия» е център на вселената. Денят на Свети Патрик ми харесва повече.“

Скарлет се разсмя на глас.

— Ще ида! — рече.

Изведнъж се почувствува много добре, мина й даже стомахът. Стана да прегърне Морийн и почти не усети болката в краката си.

Чарлстън можеше да почака, докато се върне. И Рет можеше да почака. Бог е свидетел, че тя достатъчно често го беше чакала. Защо пък да не посети останалите си роднини О’Хара? С голям кораб до онази, другата Тара беше само две седмици и един ден. А тя ще бъде ирландка и ще бъде щастлива още известно време, преди да свикне с правилата на Чарлстън.

Болните й, изранени крака затропаха в ритъма на рийла.

 

 

Само два дни по-късно тя можа да танцува с часове на тържеството по случай завръщането на Стивън от Бостън. И не след дълго се озова в открит файтон с Кълъм и Катлийн, на път към пристанището на Савана.

Въобще не се оказа трудно да се приготви. Американците нямаха нужда от паспорти, за да стъпят на територията на Британските острови. Не им трябваха даже акредитиви, но Кълъм настоя тя да вземе едни от банкера си. „За всеки случай“ — бе казал. Не обясни какъв случай. Скарлет не я беше грижа. Беше опиянена от приключението.

— Сигурен ли си, че няма да изпуснем корабчето, Кълъм? — притесняваше се Катлийн. — Много късно дойде да ни вземеш. Джейми и другите тръгнаха преди цял час.

— Сигурен съм, сигурен съм — успокои я Кълъм. Намигна на Скарлет. — А ако малко съм се забавил, не съм виновен аз, тъй като Големият Макмахън искаше да потвърди обещанието си за епископа с една-две чашки, не можех да обидя човека.

— Ако изпуснем корабчето, ще умра — простена Катлийн.

— Хайде, стига си се тревожила, Катлийн миличка. Капитанът няма да отплува без нас — Шемъс О’Брайън ми е стар приятел. Но няма да е твой приятел, ако наричаш „Брайън Бору“ корабче. Това е кораб, и то чудесен лъскав плавателен съд. Много скоро ще видиш със собствените си очи.

В този миг файтонът зави под една арка и те се понесоха, със занасяне и друсане, надолу по тъмния, хлъзгав калдъръм на някакъв склон. Катлийн изпищя. Кълъм се разсмя. На Скарлет от възбуда й секна дъхът.

После стигнаха на пристанището. Глъчката, цветовете и хаосът бяха още по-вълнуващи от рискованото пътуване дотам. Към издадените дървени кейове бяха завързани кораби от всякакъв вид и големина — повече кораби, отколкото някога бе виждала в Чарлстън. Натоварени фургони, теглени от тежки впрегатни коне, тракаха с дървените си или железни колела по широкия калдъръм и вдигаха непрекъснат шум. Крещяха мъже. По дървени улеи по палубите с оглушително тропане се търкулваха бурета. Един параход наду пронизителната си свирка, друг издрънча със звънеца си. По малко мостче се движеше редица босоноги товарачи, които носеха бали тютюн и пееха. Флагове в ярки цветове и крещящо украсени вимпели плющяха на вятъра. Спускаха се и кряскаха чайки.

Кочияшът се изправи и размаха камшика. Файтонът рязко отскочи напред и разпръсна тълпа зяпнали пешеходци. Скарлет се разсмя срещу поривистия вятър. Минаха покрай безброй строени бъчви, които чакаха да бъдат натоварени, изпревариха една бавно движеща се каруца и с друсане спряха.

— Надявам се, не очакваш да ти платя допълнително, че ми побеля косата заради тебе — каза Кълъм на кочияша. Скочи на земята и подаде ръка на Катлийн, за да й помогне да слезе.

— Не си забравил сандъка ми, нали, Кълъм? — попита тя.

— Всички партушини са пристигнали тук навреме, скъпа. Иди сега да целунеш братовчедите си за довиждане. — Той посочи към Морийн. — Няма как да не видиш онази червена коса, дето свети като фар.

Когато Катлийн се затича натам, той тихо каза на Скарлет:

— Няма да забравиш какво ти казах за името, нали, Скарлет скъпа?

— Няма да забравя — усмихна се тя, развеселена от безобидния заговор. „Ще бъдеш Скарлет О’Хара и нищо друго по време на това пътуване и в Ирландия — бе й казал той и бе намигнал. — Няма нищо общо с теб и с близките ти, Скарлет скъпа, но Бътлър е страшно прочуто име в Ирландия и цялата му слава е зловеща.“

Скарлет нямаше нищо против. С удоволствие щеше да бъде О’Хара колкото може по-дълго.

 

 

Както ги бе уверил Кълъм, „Брайън Бору“ беше хубав, лъскав кораб. Корпусът му блестеше в бяло, с позлатена къдрава украса. Смарагдовозелените капаци на гигантските веслени колела също бяха украсени с позлата, а върху тях в кръг от златни стрели с шестнайсетсантиметрови златни букви бе написано името му. От флагщока се вееше знамето на Великобритания, но на предната мачта дръзко бе окачен зелен копринен флаг със златна арфа. Това беше луксозен пътнически кораб, обслужващ скъпите вкусове на богати американци, които пътуваха до Ирландия от сантименталност — да видят родните села на дядовците си — емигранти, или да се поперчат като посетят своите родни села с новите си труфила. Салоните и каютите бяха прекалено големи и претрупани. Екипажът бе обучен да задоволява всяка прищявка. Имаше несъразмерно голям трюм в сравнение с обикновените пътнически кораби, защото американците от ирландски произход носеха подаръци на всичките си роднини и се връщаха от посещенията си, натоварени с безброй сувенири. В багажното отделение към всеки куфар и всеки сандък се отнасяха, сякаш са пълни със стъкло. Често беше именно така. Случваше се съпругите на преуспяващи американци от ирландски произход, трето поколение, да осветяват всяка стая в новите си къщи с полилеи от уотърфордски кристал.

Над колелото беше направена широка платформа със здрави перила. Върху нея, сред няколко настроени за приключения пътници, стояха Кълъм и Скарлет и махаха на братовчедите си за довиждане. На пристанището имаше време да се сбогуват само съвсем набързо, защото „Брайън Бору“ трябваше да хване отлива. Скарлет развълнувано изпращаше въздушни целувки на скупчените си роднини. Тази сутрин децата не бяха отишли на училище и дори Джейми бе затворил магазина за един час, за да могат той и Даниъл да дойдат да ги изпратят.

Малко по-назад и встрани от другите стоеше мълчаливият Стивън. Той вдигна ръката си и направи знак на Кълъм.

Това означаваше, че куфарите на Скарлет са били отворени и прередени, преди да стигнат до кораба. Между пластовете тънка хартия, фустите и роклите, вече лежаха внимателно увитите, смазани пушки и кутиите с патрони, които бе купил от Бостън.

Подобно на своите бащи и деди, а и на много поколения преди тях, Стивън, Джейми, Мат, Кълъм и дори чичо Джеймс активно се противопоставяха на английското господство над Ирландия. Повече от двеста години О’Хара бяха рискували живота си, за да се борят с враговете си, понякога и да ги убиват, в безплодни, обречени на провал неголеми акции. Чак през последните десет години бе започнала да се изгражда организация. Дисциплинирани и опасни, финансирани от Америка, Финианците ставаха известни из цяла Ирландия. Те бяха герои за ирландските селяни, анатема за английските земевладелци, а за английските въоръжени сили — революционери, заслужаващи само смърт.