Александра Рипли
Скарлет (36)

36.

Скарлет понесе неодобрително стиснатите устни на лелите си със спокойно пренебрежение. Не се разтревожи дори от това, че дядо й я извика да я мъмри. Спомни си колко безцеремонно го отписа Морийн. „Старият перко“ — помисли си тя и тайно се изкиска. Това я направи достатъчно дръзка и безочлива, за да изтича до леглото му и да го целуне по бузата, след като я освободи.

— Лека нощ, дядо — каза му жизнерадостно.

„Старият перко“ — прошепна си, след като бе в безопасност в коридора. Смееше се, когато се върна при лелите си на масата. Незабавно й поднесоха вечерята. Чинията й бе покрита с блестящ сребърен похлупак, за да не изстива храната. Скарлет бе сигурна, че е излъскан току-що. „В тази къща нещата наистина могат да вървят както трябва — помисли тя, — стига да има кой да строява слугите. Съвсем са се разпасали при дядо. Старият перко.“

— Какво толкова забавно има, Скарлет? — Тонът на Полин бе леден.

— Нищо, лельо Полин.

Когато Джероум церемониално повдигна сребърния похлупак, Скарлет видя планина от храна. Тя се изсмя на глас. За пръв път в живота си не беше гладна — не и след угощението у О’Хара. А пред нея имаше храна поне за пет души. Сигурно здравата ги е наплашила онези в кухнята.

* * *

На следващата сутрин на литургията за първия ден на Велики пости Скарлет зае мястото си до Юлали на пейката, предпочитана от лелите й. Тя беше благовъзпитано дискретна — разположена доста назад и до нея се стигаше по една от страничните пътеки. Коленете й тъкмо започваха да я болят от допира със студения под, когато видя братовчедите си да влизат в черквата. Те тръгнаха по централната пътека — „естествено“ — помисли си Скарлет — и отидоха най-отпред, където заеха цели две пейки. „Какви страхотно едри хора са и толкова пълни с живот. И с цвят. Главите на момчетата са като пламтящи огньове на светлината, идваща през червения витраж, и дори шапките не могат да скрият ярката коса на Морийн и момичетата.“ Скарлет бе така потънала във възторг и в спомени за рождения ден, че без малко да изпусне пристигането на монахините от манастира. А пък беше накарала лелите си да дойдат рано на църква. Искаше да се увери, че майката-игуменка от Чарлстън все още е в Савана.

Да, тъкмо влизаше. Скарлет не обръщаше внимание на отчаяния шепот на Юлали да се обърне с лице към олтара. Тя изучаваше спокойното изражение на минаващата покрай нея монахиня. Днес майката-игуменка щеше да я приеме. Скарлет бе твърдо решена. По време на литургията мечтаеше за тържеството, което щеше да даде, когато върне на Тара цялата й някогашна хубост. Ще има музика и танци — също като снощи — и всичко ще продължава с дни.

— Скарлет! — изсъска Юлали. — Престани да си тананикаш.

Скарлет се усмихна над требника. Не беше усетила, че си тананика. Наистина „Пег в кабриолет“ не беше много подходяща за в църква.

— Не вярвам! — каза Скарлет. Под петното от пепел на челото й, в светлите й очи се четяха объркване и болка, а пръстите й болезнено стискаха броеницата, взета назаем от Юлали.

Възрастната монахиня повтори с безстрастно търпение:

— Майката-игуменка ще прекара целия ден в усамотение — в пост и молитва. — После очевидно съжали Скарлет и добави като обяснение. — Днес е първият ден на Велики пости.

— Знам това — почти изкрещя Скарлет. После се овладя. — Моля, предайте й, че съм много разочарована — каза тихо тя. — И че утре пак ще дойда.

Веднага щом се прибра в къщата на Робияр, си изми лицето.

Юлали и Полин очевидно бяха шокирани, когато влезе при тях в салона, но не казаха нищо. Мълчанието бе единственото оръжие, което можеха да използуват без риск, когато Скарлет беше в лошо настроение. Но когато тя заяви, че ще поръча закуска, Полин просто беше длъжна да заговори:

— Ще се разкайваш за това само след няколко часа, Скарлет.

— Не виждам защо да се разкайвам — отвърна Скарлет. Челюстите й бяха стиснати.

Но се отпуснаха, щом Полин й обясни. Връщането на Скарлет към религията бе доста скорошно и й се струваше, че постенето означава просто в петък да се яде риба вместо месо. Обичаше риба и изобщо не би възразила срещу това правило. Но онова, което й каза Полин, предизвикваше много сериозни възражения.

Само по едно хранене на ден през четирийсетте дни на Великите пости и никакво месо. Неделите бяха изключение. Пак никакво месо, но се допускаше да се храниш три пъти.

— Не вярвам! — възкликна Скарлет за втори път през този един час. — Никога не сме правили така вкъщи.

— Били сте деца — каза Полин. — Но съм сигурна, че майка ти е постила както трябва. Не мога да разбера защо не ви е въвела в обредите на Постите, когато сте пораснали, но пък тя живееше откъснато в провинцията, без напътствията на свещеник, а не трябва да се забравя и влиянието на мистър О’Хара… — Гласът й заглъхна.

Очите на Скарлет светнаха, готови за битка.

— Бих искала да знам какво по-точно имаш предвид под „влиянието на мистър О’Хара“?

Полин сведе поглед.

— Всеки знае, че ирландците си позволяват известна свобода спрямо законите на Църквата. Но човек не може да ги обвинява наистина, те са тъй бедна и невежа нация. — Тя се прекръсти благочестиво.

Скарлет тропна с крак.

— Няма да стоя тук и да търпя този надут френски снобизъм. Баща ми беше добър човек и неговото „влияние“ беше благост и щедрост — неща, които са ви съвсем непознати. Освен това трябва да ви кажа, че вчера прекарах целия следобед с неговите роднини и те са прекрасни хора — до един. И сто пъти бих предпочела да ми влияят те, отколкото вашето безцветно религиозно лицемерие.

Юлали избухна в сълзи. Скарлет се намръщи. „Сега с часове има да ми подсмърча. Нетърпимо е.“

Полин силно изхлипа. Скарлет се обърна и я изгледа. Леля й не заплака.

Скарлет безпомощно гледаше двете сведени посивели глави и прегърбените рамене — Полин изглеждаше толкова слаба и крехка.

Мътните ги взели! Тя пристъпи до Полин и докосна възлестия гръб на леля си.

— Съжалявам, леличко. Не исках да кажа това.

След като мирът бе възстановен, Юлали предложи на Скарлет да ги придружи с Полин за разходката им на площада.

— Сестра ми и аз смятаме, че човек винаги се ободрява, като се поразтъпче — каза тя оживено. После устните й жално потрепнаха. — А и така по-малко мисли за ядене.

Скарлет незабавно се съгласи. Трябваше да излезе навън. Бе убедена, че долавя миризмата на пържен бекон от кухнята. Разходи се с лелите си около дърветата на площада пред къщата, после отидоха до друг наблизо, обиколиха го. Сетне — следващия площад, и още по-следващия. Когато се връщаха вкъщи, краката й се влачеха почти като на Юлали и бе сигурна, че е минала през или около всеки един от над двайсетте площада, пръснати из Савана, които бяха основанието за претенциите на града за особен чар. Освен това беше сигурна, че е полуумряла от глад и отегчена до смърт. Но поне бе време за обяд… Не си спомняше да е яла по-вкусна риба.

Какво облекчение изпита, когато Юлали и Полин се оттеглиха на горния етаж за следобедната си дрямка. Дори малка част от спомените им за Савана бяха тежко изпитание, а по-голям откъс можеше да влуди човек. Тя неспокойно се разхождаше из голямата къща, вземаше сребърни и порцеланови предмети от масите и ги слагаше обратно, без дори да ги погледне.

Защо майката-игуменка й създаваше такива затруднения? Защо поне не поговореше с нея? Защо, за бога, жена като нея трябваше да прекара цял ден в усамотение, та ако ще да е и свят ден като първия ден на Велики пости? Без съмнение майката-игуменка вече е толкова праведна, колкото може да бъде един смъртен. Защо й беше да прекарва цял ден в пост и молитва?

Пост? Скарлет изтича до салона, за да погледне големия часовник. Не можеше да бъде само четири часът. Та дори без нещо. Беше четири без седем минути. И никакво ядене утре до обяд. Не, не беше възможно. Беше безсмислено.

Скарлет се приближи до шнура на звънеца и го дръпна четири пъти.

— Иди си вземи палтото — каза тя на Панзи, когато момичето дотича. — Излизаме.

— Мис Скарлет, как така ще ходиме в пекарницата? Готвачката — тя вика, че тия работи от пекарницата не стават за ядене. Тя сама си пече всичко.

— Не ме интересува какво казва готвачката. И ако продумаш една дума, че сме идвали тук, жива ще те одера.

В магазина Скарлет изяде две курабийки и една кифла. Напълни два плика с печива и под наметката си ги занесе вкъщи, а после ги качи в стаята си.

На средата на бюрото й лежеше телеграма. Скарлет пусна пликовете с хляб и сладкиши на пода и изтича да я вземе.

Беше подписана „Хенри Хамилтън“. По дяволите! Бе помислила, че е от Рет, който я моли да се върне или й казва, че е тръгнал да я прибере вкъщи. Сърдито смачка тънката хартия в ръката си.

После я изглади. По-добре да види какво има да й каже чичо Хенри. Докато четеше съобщението, Скарлет се усмихна.

„ТЕЛЕГРАМАТА ТИ ПОЛУЧЕНА СТОП И ГОЛЯМ БАНКОВ ПРЕВОД ОТ СЪПРУГА ТИ СТОП КАКВА Е ТАЗИ ГЛУПОСТ ВЪПРОСИТЕЛЕН ЗНАК РЕТ ПОМОЛИ ДА ГО УВЕДОМЯ ЗА НАСТОЯЩИЯ ТИ АДРЕС СТОП СЛЕДВА ПИСМО СТОП

ХЕНРИ ХАМИЛТЪН“

Значи Рет я търсеше. Точно както очакваше. Аха! Права беше да дойде в Савана. Надяваше се, че чичо Хенри ще бъде достатъчно разумен незабавно да уведоми Рет, и то с телеграма, а не чрез писмо. Ами да, той може би я чете точно в тази минута, когато тя чете своята.

Тя затананика и затанцува валс из стаята, притиснала телеграмата до сърцето си. Той дори може да е вече на път. Влакът от Чарлстън пристигаше горе-долу по това време. Тя изтича до огледалото да приглади косите си и да разтърка бузите си, за да им върне цвета. Дали да не смени роклята си? Не, Рет ще забележи и ще си помисли, че тя не прави нищо друго, освен да го чака. Втърка одеколон на шията и слепоочията си. Ето. Беше готова. Видя, че зелените й очи блестят като на дебнеща котка. Да не забрави да спусне миглите си над тях. Занесе едно столче до прозореца и седна така, че да е скрита зад пердетата, но да може да вижда.

Един час по-късно Рет все още не беше дошъл. Белите зъбки на Скарлет се впиха в една кифла от плика от пекарницата. Колко досадна беше цялата тая работа с Велики пости! Представи си — да се крие в стаята си и да няма дори масълце да намаже на кифлите. Беше в много лошо настроение, когато слезе долу.

И ето ти го Джероум с подноса с вечерята на дядо й! Почти достатъчно, за да я превърне в хугенотка или презвитерианка като стареца.

Скарлет го спря в коридора.

— Тази храна изглежда ужасна — каза тя. — Върни я обратно и сложи големи парчета масло върху пюрето от картофи. И дебел резен шунка в чинията — знам, че има шунка долу, видях я да виси в килера. И добави кана сметана за пудинга. Както и купичка ягодов конфитюр.

— Мистър Робияр… той не може да дъвче никаква шунка. А докторът… той казва, че не трябва да яде сладко, нито пък сметана или масло.

— Но докторът не иска и да го умори от глад. Сега прави каквото ти казвам.

Скарлет сърдито гледаше скования гръб на Джероум, докато изчезна надолу по стълбите.

— Никой не трябва да стои гладен — каза тя. — Никога.

Настроението й внезапно се оправи и тя се изкиска.

— Дори и старият перко.