Александра Рипли
Скарлет (57)

11.

Скарлет се насили да преглъща храната хапка след хапка, макар че не усещаше какво яде. Както бе казала на Брайди, имаше нужда от сили.

След закуска отпрати момичето и му каза да се върне след два часа. После седна на писалището до прозореца, намръщи се съсредоточено и бързо заизписва лист след лист от плътната кремава хартия без монограм.

След като свърши, тя сгъна и запечата две писма, дълго загледана в празния лист пред себе си. Бе планирала всичко в тъмните часове на нощта, знаеше какво ще напише, но не можеше да си наложи да вземе писалката и да започне. Цялото й същество се противеше на това, което трябваше да направи.

Скарлет потрепера и извърна очи от хартията. Очите й се спряха на хубаво порцеланово часовниче върху една масичка наблизо и тя смаяно се сепна. Толкова късно! Брайди щеше да се върне след четиридесет и пет минути.

„Не мога да отлагам повече. Нищо не мога да променя, колкото и да се бавя. Няма друг начин. Трябва да пиша на чичо Хенри, да си посипя главата с пепел и смирено да го помоля да ми помогне. Той е единственият, на когото мога да се доверя.“ Скарлет изскърца със зъби и посегна към писалката. Обикновено равният й почерк бе разкривен от огромното усилие да напише думите, които прехвърляха управлението на имотите й в Атланта и на скъпоценното й злато в банката на Хенри Хамилтън.

Беше като да отрежеш клона, на който седиш. Физически страдаше, зави й се свят. Не се страхуваше, че възрастният адвокат ще я измами, но нямаше никаква надежда той да бди над всеки цент така, както винаги бе правила тя. Едно беше той да събира и внася в банката приходите от магазина и наема от кръчмата. Съвсем друго — да му се даде контролът върху стоковите запаси и цените, върху определянето на наема.

Контролът! Тя се отказваше от контрола над парите си, над сигурността си, над успеха си. Точно когато такъв контрол беше най-необходим. Откупуването на дела на Карийн от Тара щеше сериозно да накърни натрупванията й в злато, но вече беше много късно да спре сделката с епископа, а и не би я спряла, дори да можеше. Мечтата й да прекарва летата с Рет в Тара бе угаснала, но Тара си беше Тара и тя бе решена да я направи своя.

Строежът на къщите в края на града също гълташе доста от средствата й, но трябваше да продължи. Ех, поне да не беше сигурна, че чичо Хенри ще се съгласява с всичко, което Сам Коултън предложи, без дори да пита за цената.

И най-лошото от всичко — нямаше да знае какво става, било то добро или зло. Всичко би могло да се случи.

— Не мога да го сторя! — изохка Скарлет на глас.

Но продължи да пише. Трябваше да го направи. Пишеше, че щяла да прекара една дълга ваканция, да пътешествува. Нямало да има връзка с нея, нито адрес, където да й се препраща пощата. Загледа се в думите. Те се замъглиха и тя премигна, за да прогони сълзите. Никакви сълзи, каза си. Най-важното беше да прекъсне всички връзки, иначе Рет щеше да я намери. А той не трябваше да знае за бебето, докато тя сама не реши да му каже.

Но как можеше да понесе това, че нямаше да знае какво прави чичо Хенри с парите й? Или дали паниката се разраства и заплашва спестяванията й? Или ако избухне пожар в къщата й? Или, още по-зле, в магазина й?

Трябваше да го понесе, така че нямаше какво повече да се вайка. Писалката бързо заскърца по хартията, изливайки подробни инструкции и съвети, които Хенри Хамилтън вероятно щеше да пренебрегне.

Когато Брайди се върна, всички писма лежаха върху попивателната, сгънати и запечатани. Скарлет седеше в едно кресло с похабения корсет в скута си.

— О, забравих — изплака Брайди. — Но трябваше да го срежем, за да поемеш въздух. Какво да направя? Може би наблизо има магазин, та да ида…

— Няма значение, не е важно — отвърна Скарлет. — Нахлузи ми някоя рокля и ще сложа наметка, за да не се виждат шевовете на гърба. Хайде, става късно, а имам много работа.

Брайди погледна през прозореца. Късно ли? Свикналите й с полето очи познаваха, че още няма девет сутринта. Тя послушно отиде да извади от куфара шивашките принадлежности, които Катлийн й беше приготвила за нейната нова роля на камериерка.

След трийсет минути Скарлет почука на вратата на Кълъм. Очите й бяха хлътнали от безсъние, но тоалетът й бе безупречен и самообладанието й — пълно. Изобщо не се чувствуваше изморена. Най-лошото бе минало, сега имаше да върши работа. Това й връщаше силите.

Тя се усмихна на братовчед си от прага.

— Санът ти ще защити ли репутацията ти, ако вляза? Искам да ти говоря за неща, които са поверителни.

Кълъм се поклони и широко отвори вратата.

— Хиляди пъти добре дошла — каза той. — Радвам се, че пак те виждам да се усмихваш, Скарлет скъпа.

— Надявам се, че не след дълго ще мога и да се смея… Загуби ли се писмото от Америка?

— Не. У мене е. Скрих го. Разбрах какво се е случило.

— Така ли? — усмихна се Скарлет отново. — Тогава си по-мъдър от мен. Аз знам, но вероятно никога няма да го разбера. Ала това нищо не значи. — Тя сложи трите писма на масата. — След малко ще ти обясня какво пише в тях. Първо трябва да ти кажа, че няма да замина с теб и Брайди. Ще остана в Ирландия. — Вдигна предупредително ръка. — Не, не казвай нищо. Всичко съм обмислила. Вече нямам какво да правя в Америка.

— А, не, Скарлет скъпа, прибързваш. Нали ти казах, че всяко направено нещо може да се поправи? Съпругът ти е получил развод веднъж, ще получи и втори път, когато се върнеш и му кажеш за бебето.

— Грешиш, Кълъм. Рет никога няма да се разведе с Ан. Тя е от неговия кръг, от Чарлстън. Освен това прилича на Мелани. Това не ти говори нищо, ти не познаваше Мели. Но Рет я познаваше. И знаеше колко е изключителна дълго преди аз да разбера. Той уважаваше Мели. Тя беше единствената жена, която някога е уважавал, с изключение може би на майка си, и й се възхищаваше, защото тя го заслужаваше. Това момиче, за което се е оженил, струва колкото десет като мене, също подобно на Мели, и Рет го знае. Тя струва и колкото десет като Рет, но го обича. Нека той си носи този кръст.

Думите й бяха пълни със сурова горчивина.

„Ах, как страда — мислеше си той. — Сигурно има начин да й се помогне.“

— Сега притежаваш Тара, Кати Скарлет, нали толкова мечтаеше за нея! Това няма ли да те утеши, докато зараснат раните в сърцето ти? Сигурно би построила мечтания свят за детето, което носиш — прекрасна плантация, създадена от неговия дядо и от майка му. Ако е момче, можеш да го наречеш Джералд.

— Не казваш нищо, за което вече да не съм мислила. Благодаря ти, но ти не си в състояние да намериш отговор, ако аз самата не съм, повярвай ми, Кълъм. Първо, аз вече имам един син, за когото не знаеш, ако става въпрос за наследство. Но главното е това бебе. Не мога да се върна да го родя в Тара, не мога да го заведа в Тара и след като се роди. Хората никога няма да повярват, че е законнородено. Винаги са смятали — и в окръга, и в Атланта, че не струвам пет пари. А аз заминах от Чарлстън на другия ден, след като… след като бебето беше заченато. — Лицето на Скарлет побеля от болезнен копнеж. — Никой не би повярвал, че е от Рет. От години спяхме в отделни стаи. Ще ме нарекат уличница, а детето ми копеле и ще примлясват от удоволствие.

Грозните думи сякаш се отпечатаха на изкривените й устни.

— Не е така, Скарлет. Съпругът ти знае истината. Той ще признае детето.

Очите на Скарлет пламнаха.

— О, ще го признае, разбира се, и ще ми го вземе. Кълъм, не можеш да си представиш какъв е Рет с децата, своите деца. Като луд е от любов. И трябва да притежава детето, да бъде най-обичаният, да бъде всичко. Ще вземе това бебе, преди да е изплакало за пръв път. И не мисли, че не може да го направи. Получи развод там, където развод няма. Ще измени който и да е закон или ще прокара нов. Няма нищо, което той да не може да направи.

Тя шепнеше дрезгаво, като че се страхуваше. Лицето й беше сгърчено от омраза и от див, безумен ужас.

След това върху него сякаш изведнъж се спусна воал й то се промени. Стана гладко и спокойно, с изключение на пламтящите й зелени очи. На устните й цъфна усмивка — Кълъм го побиха студени тръпки.

— Това е мое дете — каза Скарлет. Спокойният й нисък глас приличаше на мъркането на гигантска котка. — Само мое. Той няма да знае за съществуването му, преди аз да поискам, а тогава ще бъде твърде късно за него. Ще се моля да е момиче. Красиво синеоко момиче.

Кълъм се прекръсти.

Скарлет грубо се изсмя.

— Бедният Кълъм! Сигурно си виждал изоставени жени, не се шокирай толкова. Не се тормози, няма да те плаша повече.

Тя се усмихна и той беше почти готов да повярва, че си е въобразил това, което видя на лицето й преди малко. Усмивката на Скарлет бе искрена и нежна.

— Знам, че се опитваш да ми помогнеш, и съм ти благодарна, Кълъм. Наистина съм ти благодарна. Ти беше толкова добър с мене — такъв добър приятел ми беше, може би най-добрият, който някога съм имала, с изключение на Мели. Ти си ми като брат. Винаги съм искала да имам брат. Надявам се, че ще останеш мой приятел.

Кълъм побърза да я увери в това. Но си каза, че никога не е виждал друга душа, която да има такава нужда от помощ.

— Искам да занесеш тези писма в Америка, ако обичаш, Кълъм. Това е за леля ми Полин. Искам да знае, че съм получила писмото й, за да изпита цялото възможно удоволствие от слабостта си да натяква на хората: „Нали ти казвах.“ А това е за адвоката ми в Атланта — имам дела, които трябва да уредя. И двете трябва да се изпратят от Бостън, не желая никой да знае къде се намирам в действителност. Това искам да предадеш на ръка. Знам, че означава да пътуваш повече, но е страшно важно. То е до банката в Савана. В трезора им държа куп злато и скъпоценностите си, разчитам на теб да ми ги донесеш здрави и читави дотук. Брайди даде ли ти торбичката, която носех на врата си? Добре. Това ще ми стигне като начало. Сега искам да ми намериш адвокат, на когото да мога да се доверя, ако изобщо съществува такова нещо. Ще използувам парите на Рет Бътлър. Ще купя Балихара, нали нашият род е оттам. Това дете ще има наследство, което той не би могъл да му предложи. Ще му дам аз едни дълбоки корени!

— Скарлет скъпа, умолявам те. Чакай малко. Можем да постоим известно време в Голуей, Брайди и аз, и да се грижим за теб. Ти не си се възстановила от шока. Много неща ти се струпаха едно след друго, много ти се събра и не бива да вземаш такива важни решения точно сега.

— Мислиш, че съм полудяла, нали? Може и така да е. Но това е моят път, Кълъм, и възнамерявам да го поема. Със или без твоята помощ. И няма никаква причина ти и Брайди да не заминавате. Смятам утре да се върна у Даниъл и да ги помоля да ме приютят отново, докато Балихара стане моя. Ако мислиш, че имам нужда от грижи, сигурно можеш да се довериш на Катлийн и останалите. Хайде, Кълъм — подкани го Скарлет. — Признай, че те победих.

Той разпери ръце и призна.

Към обед я заведе в кантората на един английски адвокат, известен с това, че довеждал до успешен завършек всичко, с което се захванел, и търсенето на собственика на Балихара започна.

На другия ден Кълъм отиде на пазара още щом отвориха първите сергии. Занесе в хотела покупките, които Скарлет му беше поръчала.

— Ето, мисис О’Хара — рече той. — Черни поли и блузи, шал, наметало и чорапи за бедната млада вдовица. Освен това казах на Брайди, че именно тази новина те е накарала да припаднеш. Болестта отнесла мъжа ти, преди да успееш да идеш при него. И заповядай също едно мъничко подаръче от мене. Мисля, че когато вдовишкият траур ти развали настроението, ще се почувствуваш по-добре, като си спомниш какво носиш отдолу.

И Кълъм сложи купчина фусти в ярки цветове в скута на Скарлет.

Тя се усмихна. В очите й бликна благодарност.

— Как разбра, че се проклинах, дето подарих всичките си ирландски дрехи на братовчедките в Адамстаун? — Посочи към сандъка и куфарите си. — Нямам вече нужда от тези неща. Вземи ги със себе си и ги занеси на Морийн да ги раздаде.

— Това е разсипничество и прибързаност, Скарлет.

— Дрън-дрън, шикалки! Извадих си ботите и ризите. Роклите не ми трябват. Никога вече няма да се стягам в корсет, никога. Аз съм Скарлет О’Хара, ирландско девойче със свободно развята пола и червена фуста отдолу. Свободна, Кълъм! Ще изградя своя свят според собствените си правила, а не според правилата на другите. Не се тревожи за мене. Ще се науча да бъда щастлива.

Кълъм извърна очи пред мрачната решителност, изписана на лицето й.