Александра Рипли
Скарлет (77)

31.

Нямаше представа, че Дъблин е толкова близо. Стори й се, че едва бе успяла да се разположи във влака в Трим, а вече обявиха пристигането му в Дъблин. Евънс, камериерката на Шарлот Монтагю, я посрещна и нареди на един носач да поеме куфарите. После каза: „Моля, последвайте ме, мисис О’Хара“ — и тръгна. Скарлет с мъка гледаше да не изостава, защото гарата гъмжеше от забързани тълпи. Никога не беше виждала толкова голяма и толкова претъпкана с хора сграда.

Но нищо не можеше да се сравни с гъмжилото по дъблинските улици. Скарлет възторжено притисна нос в прозореца на екипажа. Шарлот беше права, Дъблин щеше да й хареса.

Изведнъж колата спря. Скарлет слезе, подпомогната от лакей в пищна ливрея. Загледа се в минаващия конен трамвай, но Евънс я докосна по ръката.

— Оттук, моля.

Шарлот я чакаше до масичката за чай в дневната на техния апартамент.

— Шарлот! — възкликна Скарлет. — Видях конен трамвай на два етажа, и двата бяха претъпкани.

— Добър ден и на тебе, Скарлет. Радвам се, че Дъблин ти харесва. Дай на Евънс наметката и ела да пием чай. Имаме много работа.

Вечерта мисис Симс пристигна с три помощнички, натоварени с обвити в муселин рокли. Скарлет стоеше и се движеше, както й нареждаха, докато мисис Симс и мисис Монтагю обсъждаха до най-малки подробности всеки тоалет. Вечерните рокли бяха една от друга по-елегантни. Скарлет се въртеше пред поставеното на стойка огледало, когато мисис Симс не я набождаше с карфици оттук-оттам.

След като шивачката и помощничките си тръгнаха, Скарлет изведнъж установи, че е изтощена. С радост се съгласи с предложението на Шарлот да се нахранят в апартамента и лакомо се нахвърли на храната.

— Внимавай да не сложиш нито милиметър на талията, Скарлет, или пробите започват отново — предупреди Шарлот.

— Ще го сваля с тичане по магазините — отговори Скарлет и намаза с масло още една филия. — По пътя от гарата видях поне осем витрини, който изглеждаха чудесно.

Шарлот се усмихна снизходително. Щеше да получи много щедра комисиона от всеки магазин, предпочетен от Скарлет.

— Ще можеш да пазаруваш до насита, обещавам ти. Но само следобедите. Сутрин ще позираш за портрет.

— Глупости, Шарлот. Какво ще правя с моя портрет? Веднъж ми правиха и никак не ми хареса. Изглеждах зла като змия.

— Този път няма да е така, вярвай ми. Мосю Ерве е специалист по дамите. А портретът е важен. Трябва да се направи.

— Ще го направя, защото правя всичко, което ми кажеш, но няма да ми хареса, запомни.

Следващата сутрин Скарлет се събуди от шума на уличното движение. Още беше тъмно, но фенерите навън осветяваха четири колони всякаква екипажи, кабриолети и коли, подредени под прозореца на спалнята. „Нищо чудно, че в Дъблин улиците са толкова широки — весело помисли тя, — почти всичко, което се движи на колела в Ирландия, е тук. — Подуши въздуха, после пак. — Сигурно полудявам. Мога да се закълна, че мирише на кафе.“

На вратата леко се почука.

— Закуската е в дневната, когато се приготвиш — каза Шарлот. — Отпратих сервитьора, само наметни нещо.

Скарлет едва не блъсна мисис Монтагю с вратата.

— Кафе! Да знаеш само колко ми липсваше. О, Шарлот, защо не ми каза, че в Дъблин пият кафе? Бих идвала с влака всяка сутрин само заради закуската.

Вкусът на кафето беше още по-добър от уханието. За щастие Шарлот предпочиташе чай и Скарлет изпи цялата кана.

После послушно обу копринените чорапи и сложи комбинезона, който Шарлот извади от някаква кутия. Чувствуваше се много необичайно. Лекото, хлъзгаво бельо се различаваше много от батистата и муселина, които бе носила цял живот. Загърна се отвсякъде във вълнената роба, когато Евънс влезе с една непозната жена.

— Това е Серафина — обясни Шарлот. — Италианка е, затова не се чуди, ако не й разбираш нито дума. Тя ще те среши. Само седи спокойно и я остави да си приказва.

„Тя води разговор с всеки косъм“ — реши Скарлет след близо час. Шията й започна да се схваща, а нямаше никаква представа какво прави с косата й тази жена. Шарлот я беше сложила да седне близо до прозореца в дневната, където утринното слънце беше най-ярко.

Мисис Симс и помощничката й също бяха нетърпеливи, както усети Скарлет. Бяха дошли двайсет минути по-рано.

— Ecco^[1]! — каза Серафина.

— Benissimo^[2]! — отговори мисис Монтагю.

— Хайде! — обади се мисис Симс.

Помощничката й махна муселина, с който беше увита роклята в ръцете на мисис Симс. Дъхът на Скарлет спря. Белият сатен блестеше на светлината, сребърната бродерия проблясваше като живо същество. Роклята беше приказна. Скарлет се изправи и протегна ръце да я докосне.

— Първо сложете ръкавици — нареди мисис Симс. — Всяко докосване оставя петно.

Скарлет забеляза, че шивачката е с бели ръкавици от ярешка кожа. Пое чисто новите дълги ръкавици, който й подаде Шарлот. Вече бяха сгънати и напудрени, за да ги сложи, без да ги разтяга.

Опъна ръкавиците догоре, Шарлот ловко ги закопча с малка сребърна кукичка, Серафина сложи копринена кърпичка на главата й и махна робата. Мисис Симс облече роклята през вдигнатите нагоре ръце на Скарлет. Докато я закопчаваше отзад, Серафина сръчно свали кърпичката и лекичко поправи прическата на Скарлет.

На вратата се почука.

— Точно навреме — каза мисис Монтагю. — Това е мосю Ерве. Мисис О’Хара ще трябва да е тук, мисис Симс.

Шарлот заведе Скарлет в средата на стаята. Скарлет я чу как отваря вратата и тихо започва да говори. „Сигурно говори на френски и очаква аз да правя същото. Не, Шарлот трябва вече да ме познава по-добре. Защо нямам огледало, искам да видя как ми стои роклята.“

Повдигна единия крак, после другия, когато помощничката на мисис Симс я потупа по пръстите. Не виждаше пантофките, които й обуваха, мисис Симс й напъхваше подплънките и съскаше да стои изправена. Помощничката се суетеше с полите.

— Мисис О’Хара — каза Шарлот Монтагю, — позволете ми да ви представя мосю Франсоа Ерве.

Скарлет погледна пълния плешив мъж, който се приближи и се поклони.

— Приятно ми е — каза тя и се зачуди редно ли е да подаде ръка на художник.

— Fantastique^[3]! — възкликна художникът.

Той щракна с пръсти. Двама мъже внесоха огромно огледало на стойка и го поставиха между прозорците. Отдръпнаха се и Скарлет се огледа.

Бялата сатенена рокля се оказа с по-дълбоко деколте, отколкото очакваше. Спря поглед върху дръзко разголените гръд и рамене. После върху отражението на жената, която едва позна. Косата й беше вдигната високо, буйните къдрици и букли бяха направени с такава вещина, сякаш падаха съвсем естествено. Лъскавият бял сатен обгръщаше тънката й фигура, избродирания със сребро сатенен шлейф се извиваше в полукръг около белите сатенени пантофки със сребърни токове.

„Виж, приличам на портрета на баба Робияр повече, отколкото на самата себе си.“

Годините на момичешко държане, с което бе свикнала, си бяха отишли. Скарлет виждаше в огледалото жена, а не склонната към флиртове красавица от окръг Клейтън. И това, което гледаше, много й хареса. Непознатата я объркваше и заинтригуваше. Ъгълчетата на нежните устни леко потрепваха, косият поглед стана още по-дълбок и по-загадъчен. Вирна брадичка, преизпълнена със самоувереност, и погледна право в собствените си очи предизвикателно и одобрително.

— Ето — прошепна Шарлот Монтагю на себе си. — Това е жената, която ще помете цяла Ирландия. Целия свят, ако пожелае.

— Триножник — промърмори художникът. — По-бързо, кретени такива. Ще рисувам портрета, който ще ме направи прочут.

 

 

— Не разбирам — каза Скарлет на Шарлот след сеанса. — Сякаш никога не съм я виждала през живота си и все пак я познавам… Объркана съм, Шарлот.

— Скъпо дете, това е началото на помъдряването.

— Шарлот, нека се поразходим с един от тези толкова приятни на вид трамваи — помоли Скарлет. — Заслужавам награда, стоях като паметник часове наред.

Шарлот се съгласи, че сеансът бил доста дълъг, и я успокои, че следващите сигурно ще станат по-кратки. Най-малкото можело да завали, а без достатъчно светлина мосю Ерве нямало да може да рисува.

— Значи си съгласна? Ще се повозим на трамвая?

Шарлот кимна. На Скарлет й се прииска да я прегърне, но Шарлот Монтагю не беше такъв характер. Нито пък самата тя, както долови Скарлет, макар и неясно. Изображението й като жена, вече не като момиче, я беше развълнувало, но също така я беше стреснало. Трябваше й известно време да свикне.

Изкачиха се по желязната спираловидна стълба на горния етаж на конния трамвай. Там бе открито и много студено, но гледката беше великолепна. Скарлет разглеждаше града от всички страни — претъпканите широки улици, гъмжащите широки тротоари. Дъблин беше първият истински град, който виждаше през живота си. Населението му надхвърляше четвърт милион, а Атланта, разрасналият се град, достигаше едва двайсет хиляди.

Трамваят се движеше по релсите през уличното движение с неоспоримо предимство. Пешеходци и превозни средства припряно се пръскаха пред него в последната секунда, когато наближаваше. Шумните и опасни разминавания очароваха Скарлет.

После забеляза реката. Трамваят спря на моста и пред очите й се откри гледката по течението на Лифи. Мостовете се редяха един след друг — различни, но еднакво претоварени от уличното движение. Пристаните я мамеха с витрините и тълпите си. Водата проблясваше на слънчевата светлина.

Лифи остана назад, трамваят изведнъж потъна в сянка, високи здания се издигаха от двете страни. Скарлет потръпна от студ.

— Най-добре да слезем на следващата спирка — предложи спътницата й. — Слизаме.

Шарлот тръгна напред. Прекосиха оживено кръстовище и Шарлот посочи улицата, която се виеше пред тях.

— Графтън Стрийт — каза тя, сякаш ги запознаваше. — До хотела ще трябва да се върнем с файтон, но магазините могат да се разгледат само пеша. Искаш ли кафе, преди да почнем? Ще трябва да видиш „Бюлис“.

— Не зная, Шарлот. Може би да хвърля само един поглед в този магазин. Ветрилото на витрината… виж го в задния ъгъл, с розовите пискюли — много е сладко. О, и онова, като китайско е, отначало не го забелязах. Ами онези ароматни соли! Шарлот, виж бродерията на онези ръкавици. Някога да си виждала такова нещо? О, божичко!

Шарлот кимна на портиера в ливрея. Той отвори широката врата и се поклони.

Не спомена, че на Графтън Стрийт има поне още четири магазина със стотици ветрила и ръкавици. Шарлот беше уверена, че Скарлет сама ще разкрие основното предимство на големия град — неизчерпаем източник на изкушения.

След десет дни сеанси, проби и покупки Скарлет се върна у дома в Балихара с десетки подаръци за Кет, няколко за мисис Фиц и Кълъм, десет фунта кафе и кафеник за себе си. Беше се влюбила в Дъблин и изгаряше от нетърпение пак да се върне там.

В Балихара Кет я чакаше. Щом влакът напусна града, Скарлет бе обзета от трескаво желание да се прибере вкъщи. Имаше да разказва толкова много неща на Кет, толкова много планове за времето, когато щеше да заведе мъничката си маймунка от провинцията в големия град. Трябваше да навакса и с работата си след църковната служба. Вече беше пропиляла цяла седмица. А скоро щеше да дойде и Денят на Света Бриджит. Скарлет реши, че това е най-хубавото нещо — мигът, когато годината наистина започва, с първата копка. Какъв късмет имаше! Съчетаваше и двете — провинцията и града, О’Хара и все още непознатата жена от огледалото.

 

 

Скарлет остави Кет, погълната от книжка с картинки на животни, останалите подаръци още не бяха разопаковани. Затича по алеята към къщичката на Кълъм с кашмирения шал, който му беше купила, и всички впечатления от Дъблин, които искаше да сподели.

— О, извинявай — каза тя, като видя, че той има гост.

Не познаваше добре облечения мъж.

— Няма нищо — успокои я Кълъм. — Запознай се с Джон Девой. Сега пристига от Америка.

Девой беше учтив, но явно не му беше приятно да ги прекъсват. Скарлет се извини, остави подаръка на Кълъм и бързо се прибра у дома. „Какъв е този американец, който идва в такова отдалечено място като Балихара и не му е приятно да се срещне с друг американец? Трябва да е някой от финианците на Кълъм, точно така! И е ядосан, защото Кълъм вече не участвува в тази луда революционна идея.“

Истината беше противоположна. Джон Девой беше склонен да се окаже подкрепа на Парнел и беше един от най-влиятелните финианци в Америка. Ако той откажеше да подкрепи революцията, ударът щеше да е почти смъртоносен. Кълъм до късно през нощта се противопоставяше на закона за местното самоуправление.

— Този човек иска власт и е способен на всякакво предателство, за да се добере до нея — повтаряше той за Парнел.

— А ти, Кълъм? — тросна се Девой. — Изглежда, не можеш да понесеш някой по-достоен да свърши твоята работа, и то по-добре от тебе.

Отговорът на Кълъм не закъсня.

— Той ще произнася речи в Лондон до второ пришествие, името му ще се появява във вестникарските заглавия, но гладните ирландци все така ще пъшкат под английския ботуш. Ирландският народ няма да спечели нищо. А когато се умори от заглавията за мистър Парнел, ще въстане. Без организация и без никаква надежда за успех. Казвам ти, Девой, прекалено много изчакваме. Парнел говори, ти говориш, аз говоря, а през цялото това време ирландците страдат.

Девой отиде да преспи в странноприемницата на Кенеди, Кълъм остана да се разхожда в малката дневна, докато маслото в лампата не изгоря. После седна, обгърнат от студения мрак, на едно столче близо до догарящите въглени в камината. Мислеше за гневния изблик на Девой. Можеше ли да е прав? Дали мотивът му не произтичаше от жажда за власт, а не от любов към Ирландия? Как можеше човек да разбере истината за своята собствена душа?

 

 

Слабото слънце се показа за малко, докато Скарлет заби лопата в пръстта в Деня на Света Бриджит. Предзнаменованието беше добро. По случай празника почерпи всички с портер и месна баница в кръчмата на Кенеди. Предстоеше най-хубавата година, беше сигурна. На следващия ден замина за Дъблин за шестте седмици, наричани Дворцовия сезон.