Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отнесени от вихъра (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Scarlett, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Разпознаване и корекция
ganinka (2011)

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том І

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Атанаска Йорданова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 32

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

 

 

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том ІІ

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Людмила Стефанова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 28

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

История

  1. — Добавяне

42.

— Значи това е положението — рече накрая Кълъм. — А сега да видим какво може да се направи. Това трябва да открием.

Той седеше начело на дългата маса в трапезарията на Джейми. Всички възрастни О’Хара от трите къщи бяха около масата. През затворената врата към кухнята се чуваха гласовете на Мери Кейт и Хелън, които хранеха децата. Скарлет седеше до Кълъм с лице, подуто от няколко вече отминали изблика на плач.

— Искаш да кажеш, Кълъм, че в Америка най-голямото дете не наследява цялата ферма? — попита Мат.

— Така изглежда, Матю.

— Ами тогава чичо Джералд е сглупил да не остави завещание.

Скарлет се раздвижи и го изгледа свирепо. Преди да успее да проговори, Кълъм се намеси:

— Бедният човек не е доживял до старост, не е имал време да мисли за смъртта си и за след това, Бог да го прости.

— Бог да го прости — повториха останалите и се прекръстиха.

Скарлет отчаяно гледаше сериозните им лица. Какво можеха да сторят? Не бяха нищо повече от ирландски имигранти.

Но скоро разбра, че греши. С напредъка на разговора надеждата й се връщаше. Защото имаше доста неща, които тези ирландски имигранти можеха да направят.

Мъжът на Патриша, Били Кармоуди, беше бригадир на всички зидари на строежа на катедралата. Бе опознал епископа доста добре.

— За мой ужас — оплака се той, — този човек прекъсва работата по три пъти на ден, за да ми каже, че не върви достатъчно бързо.

Наистина било неотложно, обясни Били, понеже един истински римски кардинал щял да прави обиколка из Америка през есента и можел да дойде в Савана за освещаването.

Ако е готово, за да влезе в програмата му.

Джейми кимна.

— Амбициозен човек е нашият епископ Грос, а, какво ще кажете? Няма да му е неприятно, ако Курията го забележи.

Той погледна Джералд. Така направиха и Били, Мат, Брайън, Даниъл и старият Джеймс. А и жените — Морийн, Патриша и Кати. И Скарлет, макар че не знаеше защо всички гледаха него.

Джералд взе ръката на младата си булка.

— Не се срамувай, сладка Поли — каза той. — Ти вече си О’Хара, като всички останали. Кажи кой от нас избираш да говори с татко ти.

— Том Макмахън е предприемач за целия строеж — пошушна Морийн на Скарлет. — Една дума на Том, че работата може да се забави, ще накара епископ Грос да обещае всичко. Без съмнение, той трепери от страх пред Макмахън. Всички на този свят се боят от него.

Скарлет проговори:

— Нека Кълъм го направи.

Не се съмняваше, че той може най-добре да стори всичко, което трябва. Въпреки дребния му ръст и обезоръжаващата усмивка, у Кълъм О’Хара имаше сила и власт.

Всички О’Хара в един глас изразиха съгласието си. Кълъм беше човекът, който щеше да свърши каквото трябва.

Той се усмихна на хората около масата, а после само на Скарлет.

— Значи, ще ти помогнем. Не е ли голяма работа да имаш семейство, Скарлет О’Хара? Особено такова със сватове, които също могат да помогнат? Ще получиш своята Тара, само почакай и ще видиш.

— Тара? Какво беше това за Тара? — попита старият Джеймс.

— Така Джералд е нарекъл плантацията си, чичо Джеймс.

Старият човек се смя, докато се задави.

— Този Джералд — каза той, когато пак можеше да говори. — Такъв дребосък, а винаги имаше много високо мнение за себе си!

Скарлет се наежи. Никой нямаше право да се присмива на нейния татко, даже и брат му. Кълъм й прошепна съвсем тихо:

— Шшт, недей сега, той не иска да го обиди. После ще ти обясня всичко.

Което и направи, докато я изпращаше до къщата на дядо й.

— Това е вълшебна дума за всички нас, ирландците, Скарлет, и вълшебно място. Това е бил центърът на цяла Ирландия, домът на благородните крале. Преди да е имало Рим или Атина, много, много отдавна, когато светът бил млад и пълен с надежда, в Ирландия царували велики крале, които били справедливи и прекрасни като слънцето. Те издавали много мъдри закони, давали подслон и богатства на поетите. И били храбри великани, които наказвали злото със страховит гняв и се биели с враговете на истината, красотата и Ирландия с окървавени мечове и с чисти сърца. Стотици и хиляди години управлявали своя красив зелен остров и по цялата земя имало музика. Пет пътя водели от всеки край на страната до хълма Тара и всяка трета година хората се събирали в голямата зала, за да пируват и да слушат песните на поетите. Това не е само приказка, а е велика истина и може да се прочете в историята на всички други земи, а тъжните думи за края са записани в големите книги на манастирите. „В лето господне петстотин петдесет и четвърто бил последният пир в Тара.“

Гласът на Кълъм бавно затихна при последните думи и Скарлет усети очите си да се насълзяват. Бе омагьосана от разказа и от гласа му.

Известно време вървяха мълчаливо. После Кълъм рече:

— Благородна е била мечтата на баща ти да построи нова Тара в този нов свят, Америка. Той наистина трябва да е бил чудесен човек.

— О, такъв беше, Кълъм. Аз много го обичах.

— Когато пак отида на Тара, ще си мисля за него и за дъщеря му.

— Когато пак отидеш? Да не искаш да кажеш, че тя още съществува? Истинско място ли е?

— Истинско като улицата под краката ни. Това е красив зелен хълм — в него има вълшебство. По склоновете му пасат овце, а от върха във всички посоки се вижда същият прекрасен свят, който са виждали благородните крале. Не е далеч от селото, където живея, където са родени твоят и моят баща, в графство Мийд.

Скарлет бе зашеметена. Татко също трябва да е ходил там, стъпвал е, където са стъпвали благородните крале! Тя можеше да си представи как се пъчи и перчи, както правеше, когато беше доволен от себе си. Това я накара тихичко да се засмее.

Когато стигнаха до къщата на Робияр, тя неохотно спря. Искаше й се да върви с часове и да слуша напевния глас на Кълъм.

— Не знам как да ти благодаря за всичко — обърна се тя към него. — Сега се чувствувам хиляди пъти по-добре. Сигурна съм, че ще накараш епископа да промени решението си.

Кълъм се усмихна.

— Всяко нещо по реда си, Скарлет. Първо страшният Макмахън. Но какво име да му кажа, Скарлет? Виждам халката на пръста ти. За епископа ти не си О’Хара.

— Не, разбира се, че не. Името ми по мъж е Бътлър.

Усмивката на Кълъм се изтри, после се върна.

— Това е могъщо име.

— Да, в Южна Каролина, но не виждам да ми е от особена полза тук. Съпругът ми е от Чарлстън, казва се Рет Бътлър.

— Учудвам се, че не ти помага в тези неприятности.

Скарлет се усмихна ведро.

— Би ми помогнал, ако можеше, но се наложи да замине на север по работа. Той е преуспяващ делови човек.

— Разбирам. Е, аз с удоволствие ще поема ролята на твой помощник, доколкото мога.

Искаше й се да го прегърне, както някога прегръщаше баща си, когато й даваше това, което иска. Но и се струваше, че не е редно човек да прегръща свещеници, даже и да са му братовчеди. Затова просто каза „лека нощ“ и влезе в къщата.

Кълъм си тръгна, като си подсвиркваше „В зелено“.

 

 

— Къде беше? — запита я Пиер Робияр. — Вечерята ми беше съвсем незадоволителна.

— Бях у братовчед ми Джейми. Ще поръчам да ти донесат друг поднос.

— Ти се срещаш с тези хора? — Старецът се разтрепери от възмущение.

В Скарлет също се надигна гняв.

— Да, и смятам да продължа. Те много ми харесват.

Тя гордо излезе от стаята. Но се погрижи да занесат нов поднос на дядо й, преди да се качи в стаята си.

— А вашата вечеря, мис Скарлет? — попита Панзи. — Дали ще искате да ви донеса нещо горе?

— Не, само ела сега и махни тези дрехи от мене. Не искам никаква вечеря.

„Странно, изобщо не съм гладна, а пих само чаша чай. Единственото, от което имам нужда сега, е малко сън. Всичките тези сълзи ме измориха. Едва успях да разкажа на Кълъм за епископа, толкова силно плачех. Мисля, че бих могла да спя цяла седмица, никога в живота си не съм била дотам изтощена.“

Усещаше главата си олекнала, а тялото — тежко и отпуснато. Хлътна в мекото легло и потъна в дълбок освежителен сън.

През целия си живот Скарлет сама се бе справяла с кризите. Понякога отказваше да признае, че има нужда от помощ, но по-често нямаше към кого да се обърне. Сега беше различно и тялото й почувствува разликата преди ума й. Имаше кой да й помогне. Роднините й вдигнаха товара от раменете й. Вече не беше сама. Можеше да си позволи да се отпусне.

 

 

Тази нощ Пиер Робияр спа малко. Беше обезпокоен от неподчинението на Скарлет. Точно така му се беше противопоставила майка й преди толкова години, и той я загуби завинаги. Тогава сърцето му се разби — Елен бе любимото му дете, дъщерята, която най-много приличаше на майка си. Той не обичаше Скарлет. Цялата му любов бе в гроба, при съпругата му. Но нямаше да пусне Скарлет да си отиде без бой. Искаше да прекара последните си дни в удобство и тя можеше да се погрижи за това. Изправи се в леглото, светлината бавно гаснеше, докато газта в лампата се свърши, а той планираше стратегията си като генерал, изправен пред числено надмощие.

Малко преди зазоряване, след едночасов неспокоен сън, той се събуди с вече взето решение. Когато Джероум му донесе закуската, старецът подписваше писмото, което бе написал. Сгъна го и го запечати, преди да направи място за подноса на коленете си.

— Предай това — каза той и подаде писмото на иконома си. — И чакай за отговор.

 

 

Скарлет открехна вратата и подаде главата си през пролуката.

— Викал си ме, дядо?

— Влез, Скарлет.

Изненада се, че в стаята има още някой. Дядо й никога не приемаше гости. Човекът се поклони и тя му кимна с глава.

— Това е моят адвокат, мистър Джоунс. Позвъни за Джероум, Скарлет. Той ще ви заведе в гостната, Джоунс. Чакайте там, докато ви повикам.

— Дръпни този стол по-близо, Скарлет. Имам да ти казвам много неща, а не искам да напрягам гласа си.

Скарлет бе озадачена. Старият човек почти бе казал „ако обичаш“. А и гласът му бе някак немощен. „Господи, надявам се, че не се готви да ми умре на ръцете. Не искам да се разправям с Юлали и Полин на погребението му.“ Тя дръпна един стол близо до възглавето на леглото. Пиер Робияр я изучаваше под спуснатите си клепачи.

— Скарлет — каза той тихо, когато бе вече седнала. — Аз съм на близо деветдесет и четири години. В добро здраве съм, като се има предвид възрастта ми, но според простата математика не е вероятно да живея още много. Искам от тебе, моята внучка, да прекараш с мен времето, което ми остава.

Скарлет понечи да заговори, но старият човек вдигна тънката си ръка, за да я спре.

— Не съм свършил — каза той. — Не се обръщам към чувството ти за семеен дълг, макар да знам, че от много години се отнасяш с отговорност към нуждите на лелите си. Готов съм да ти направя справедливо, дори щедро предложение. Ако останеш в тази къща като нейна домакиня, ако се грижиш за удобствата ми и се съобразяваш с желанията ми, ще наследиш цялото ми имущество, когато умра. То е значително.

Скарлет бе изумена. Той й предлагаше истинско богатство! Сети се за раболепието на управителя на банката и се зачуди каква ли точно беше стойността на дядовите й имоти.

Пиер Робияр погрешно изтълкува колебанието на Скарлет, докато тя разсъждаваше. Реши, че е обзета от благодарност. Сведенията му не включваха доклад на въпросния управител и той не знаеше за златото й в трезора. В избелелите му очи проблесна задоволство.

— Не знам — каза той. — Нито пък искам да знам какви обстоятелства са те накарали да мислиш за разтрогване на брака си. — Стойката и гласът му бяха поукрепнали сега, когато смяташе, че победата клони към него. — Но ще се откажеш от всякакви намерения за развод…

— Ти си чел пощата ми!

— Всяко нещо, което се намира под този покрив, по право е моя работа.

Скарлет беше толкова разярена, че нямаше думи. Дядо й продължаваше да говори. Точно. Студено. Думите му бяха като ледени иглички.

— Презирам прибързаността и глупостта, а ти си прибързала глупаво, като си напуснала мъжа си, без да помислиш за положението си. Ако беше проявила интелигентността да се консултираш с адвокат, както направих аз, щеше да научиш, че законът в Южна Каролина не допуска развод на никакво основание. В това отношение тя е уникална в Съединените щати. Ти си избягала в Джорджия, вярно е, но съпругът ти по закон е жител на Южна Каролина. Не може да има развод.

Скарлет все още страдаше от унижението, че лапите на чужди хора са пипали личните й писма. „Сигурно е бил този подлец Джероум. Докосвал се е до моите неща, ровил е в бюрото ми. А моят собствен кръвен роднина, дядо ми, го е подучил.“ Тя стана и се наведе напред, юмруците й натиснаха леглото до костеливата ръка на Пиер Робияр.

— Как смееш да пращаш слугата си в стаята ми? — кресна му тя и заудря по дебелите пластове юргани.

Ръката на дядо й се стрелна нагоре като главата на змия. С дългите си тънки пръсти стисна двете й китки.

— Няма да повишаваш глас в тази къща, момиче. Отвращавам се от шума. И ще се държиш с подобаващото приличие на моя внучка. Не съм някой от ирландските ти роднини в коптора.

Скарлет бе смаяна от силата му, а и малко уплашена. Какво бе станало с немощния стар човек, към когото беше изпитала почти съжаление. Пръстите му бяха като железни клещи.

Изтръгна се от ръцете му, после заотстъпва, докато столът я спря.

— Нищо чудно, че майка ми е напуснала тази къща и никога не се е върнала — каза тя.

Мразеше гласа си заради страхливото му потреперване.

— Престани с мелодрамата, момиче. Тя ме уморява. Майка ти напусна тази къща, защото беше твърдоглава и прекалено млада, за да бъде разумна. Изживя разочарование в любовта и взе първия мъж, който я поиска. По-късно съжаляваше за това, но стореното — сторено. Ти не си момиче, каквото беше тя; достатъчно възрастна си да използваш главата си. Договорът е изготвен. Доведи Джоунс — ще го подпишем и ще продължим, все едно, че непристойното ти избухване изобщо не го е имало.

Скарлет му обърна гръб. „Не му вярвам. Няма да слушам тези приказки.“ Тя вдигна стола и го върна на обичайното му място. Много внимателно го постави така, че краката му да влязат във вдлъбнатините на килима, които се бяха получили с течение на годините. Вече не се страхуваше, не го съжаляваше, даже не я беше яд. Когато пак се обърна с лице към него, го видя като че ли за първи път. Той й беше чужд. Деспотичен, подъл, досаден старец, когото не познаваше и не искаше да познава.

— Не са изсечени достатъчно пари, за да ме задържат тук — каза тя и говореше по-скоро на себе си, отколкото на него. — Парите не могат да направят живота в гробница поносим. — Погледна Пиер Робияр с блестящи зелени очи на смъртнобледото си лице. — На теб тук ти е мястото — ти вече си мъртъв, само че не искаш да го признаеш. Ще си тръгна още утре сутринта. — Тя бързо отиде до вратата и я отвори. — Предполагах, че си тук и подслушваш, Джероум. Влизай.