Александра Рипли
Скарлет (39)

39.

Вечерта започна доста кротко. Всъщност толкова кротко, че Скарлет остана разочарована. Очакваше музика и танци и поне малко празничност, но Джейми я въведе във вече познатата кухня на къщата си. Морийн я целуна по двете бузи за поздрав и й даде чаша чай, а после се върна към приготвянето на вечерята. Скарлет седна до чичо Джеймс, който дремеше. Джейми съблече палтото си, разкопча си жилетката, запали лулата си и седна в един люлеещ се стол да я изпуши спокойно. Мери Кейт и Хелън слагаха масата в съседната трапезария и си бъбреха сред тракането на приборите. Спокойна семейна сцена, но не особено вълнуваща. „И все пак — помисли си Скарлет, — поне ще вечеряме. Знаех си, че леля Полин и леля Юлали сигурно не са прави за всичките тия глупости с постенето. Никой не би живял доброволно с по едно ядене на ден цели седмици.“

След няколко минути срамежливото момиче с облака хубава черна коса влезе, хванало малкия Джеки за ръка.

— О, ето те и тебе, Катлийн — каза Джейми.

Скарлет си отбеляза името наум. Подхождаше на момичето — толкова младо и мило.

— Я доведи малкото мъжле при стария му татко.

Джеки издърпа ръката си, изтича при баща си и сложи край на спокойствието. Скарлет подскочи от радостните крясъци на момченцето. Чичо Джеймс изсумтя и се събуди. Вратата към улицата се отвори и влезе Даниъл с по-малкия си брат Брайън.

— Виж кого намерих да подсмърча пред вратата, мамо — каза Даниъл.

— О, значи си решил да ни удостоиш с присъствието си, Брайън — рече Морийн. — Трябва да кажем на вестниците, за да го сложат на първата страница.

Брайън сграбчи майка си през кръста в мечешка прегръдка.

— Нали си неспособна да изпъдиш човек и да го оставиш гладен?

Морийн се преструваше на ядосана, но се усмихваше. Брайън целуна гъстите й рижи къдрици и я пусна.

— Виж сега на какво ми направи косата, див индианец такъв — оплака се Морийн. — И ме излагаш на всичкото отгоре, като не поздравяваш братовчедка си Скарлет. И ти, Даниъл.

Брайън наведе високата си фигура и се ухили на Скарлет.

— Нали ще ми простиш? — каза той. — Ти си толкова дребничка и така си мълчиш, че изобщо не те видях, братовчедке Скарлет. — Буйната му червена коса пламтеше на светлината на огъня, а сините му очи блестяха с увличаща веселост. — Нали ще се застъпиш за мене пред жестоката ми майка, та да ми даде няколко огризки от трапезата си.

— Хайде, заминавай, дивак такъв, иди да си измиеш ръцете — заповяда Морийн.

Щом Брайън се запъти към мивката, Даниъл зае мястото му.

— Ние всички се радваме, че си тук при нас, братовчедке Скарлет.

Скарлет се усмихна. Въпреки врявата, вдигана от Джеки, който подскачаше на коленете на баща си, тя също се радваше, че е тук. В тези нейни едри червенокоси братовчеди имаше толкова живот. В сравнение с него студеното съвършенство на дядовата й къща изглеждаше като гробница.

Докато вечеряха на голямата маса в трапезарията, Скарлет научи какво се крие зад престорения гняв на Морийн към сина й. Преди няколко седмици Брайън се изнесъл от стаята, която делял с Даниъл, и Морийн още не можеше напълно да се примири с този изблик на независимост. Вярно, че беше само на няколко крачки — в къщата на сестра си Патриша; и все пак си бе тръгнал. Това, че Брайън продължаваше да предпочита нейните гозби пред по-изисканото меню на Патриша, доставяше огромно удоволствие на Морийн.

— Ами да, как иначе — рече тя самодоволно. — След като Патриша се страхува рибата да не й вмирише хубавите дантелени пердета. — Тя натрупа четири апетитни риби, изпържени в масло, в чинията на сина си. — Сигурна съм, че е трудно да бъдеш такава благородна дама по време на Великите пости.

— Я си дръж езика зад зъбите, жено! — каза Джейми. — Злословиш срещу собствената си дъщеря.

— А кой има по-голямо право на това от майка й?

Старият Джеймс се застъпи за нея.

— Морийн е права. Добре си спомням острия език на моята майка.

И той с удоволствие се впусна в несвързани спомени за младостта си. Скарлет напрегнато чакаше да спомене баща й.

— А пък Джералд — каза старият Джеймс и тя се наведе към него. — Обичаше Джералд като зеницата на окото си, нали й беше най-малкият. Той винаги се отърваваше само с леко сгълчаване.

Скарлет се усмихна. Точно, каквото можеше да се очаква от татко й — да бъде любимецът на майка си. Никой не устояваше на доброто му сърце, което се опитваше да скрие зад цялата си външна грубост. О, как й се искаше баща й да е тук при своите.

— У Матю ли ще ходим след вечеря? — попита старият Джеймс. — Или всички ще дойдат тук?

— Отиваме у Мат — отговори Джейми.

Мат беше онзи, който пръв започна да танцува на рождения ден на Патриша, спомни си Скарлет. Кракът й запотропва в такт.

Морийн й се усмихна.

— Виждам, че има готовност за рийл — каза тя.

Взе лъжицата си, пресегна се през Даниъл, взе и неговата; после ги хвана леко в едната си ръка и заудря с тях по дланта си, по китките си, по челото на Даниъл. Ритъмът напомняше кастанетите, но ударите бяха по-леки и самата нелепост на идеята да се прави музика с две супени лъжици накара Скарлет да се засмее радостно и непринудено. Без да се замисли, тя заудря по масата с разперените си ръце в такт с лъжиците.

— Време е да тръгваме — ухили се Джейми. — Ще си взема цигулката.

— Ние ще занесем столовете — каза Мери Кейт.

— Мат и Кати имат само два — обясни Даниъл на Скарлет. — Те са най-скоро пристигналите в Савана О’Хара.

Беше без значение, че в двойната гостна на Мат и Кати нямаше почти никакви мебели. Имаше топлина от камините, светлина от газените лампи на тавана и широк под от полирано дърво — за танци. Часовете, които Скарлет прекара в празните стаи тази събота, бяха сред най-хубавите в живота й.

В семейство О’Хара любовта и щастието се споделяха свободно и непринудено като въздуха. Скарлет почувствува, че в нея се надига нещо, което бе изгубила твърде отдавна, за да си го спомня. Тя стана като тях — естествена, спонтанна и готова за безгрижно веселие. Можеше да остави преструвките и пресметливостта, които се бе научила да използва в битките за завоевания и господство — част от положението на красавица в обществото на Юга.

Нямаше нужда да очарова или завоюва; беше добре дошла такава, каквато е. За пръв път в живота си бе съгласна да не бъде център на внимание, да отстъпи това място на някой друг. Хората около нея й се струваха прекрасни, главно защото бяха отново намерените й роднини, но и понеже никога в живота си не бе срещала други като тях.

Или почти никога. Скарлет погледна Морийн — зад нея Брайън и Даниъл свиреха, Хелън и Мери Кейт пляскаха с ръце в такт с кастанетите и за миг й се стори, че жизнените младежи са младите Тарлтънови, отново оживели. Високите и красиви близнаци, момичетата с невинното им нетърпение да узнаят какво е следващото приключение, което им готви животът. Скарлет винаги бе завиждала на момичетата Тарлтън за непринудените им отношения с майка им. Сега виждаше същата естественост между Морийн и децата й. И знаеше, че тя самата ще бъде добре дошла да се смее с Морийн, да участвува в закачките, да споделя щедрата обич, която съпругата на Джейми раздаваше на всички около себе си.

В този момент преклонението на Скарлет пред спокойната й, въздържана майка се разколеба и лекичко се пропука, тя започна да се освобождава от преследващата я вина, че не е оправдала надеждите й. Може би не е чак толкова трагично, че не е съвършена дама. Идеята беше прекалено пълна със значение, прекалено сложна. Щеше да мисли за това по-късно. Сега не искаше да мисли за нищо. Нито за вчера, нито за утре. Единственото нещо, което имаше смисъл, беше този миг и щастието в него, музиката, песните, пляскането с ръце и танците.

След официалните ритуали на чарлстънските балове това непретенциозно домашно забавление беше опияняващо. Скарлет дълбоко вдъхваше радостта и смеха около себе си и те я зашеметяваха.

Пеги, дъщерята на Мат, й показа най-простите стъпки на рийла и в това, че се учеше от едно седемгодишно момиченце, имаше някаква особена справедливост. Както и в шумните насърчения и дори закачки на останалите — и възрастни, и деца, тъй като бяха еднакви за Пеги и за нея. Тя танцува, докато коленете й се разтрепериха, а после със смях рухна на пода в краката на стария Джеймс, който я потупа по главата, сякаш беше кученце, а това я накара да се разсмее още по-силно и да извика задъхана: „Толкова ми е приятно!“

В живота на Скарлет не бе имало много приятни неща и й се искаше това чисто, простичко веселие никога да не свършва. Гледаше едрите си, щастливи братовчеди и се гордееше с тяхната сила, жизненост и дарба за музика и за живот. „Ние, О’Хара, сме чудесна порода. Никой не може да се сравнява с нас“ — чуваше Скарлет хвалбите на баща си. Често й бе казвал тези думи, но тя чак сега разбра какво бе имал предвид.

— Ах, Джейми, каква прекрасна вечер прекарахме — каза тя, когато той я изпращаше до вкъщи. Бе толкова уморена, че едва се влачеше, но бъбреше като сврака, прекалено въодушевена, за да приеме спокойната тишина на спящия град. — Ние, О’Хара, сме чудесна порода.

Джейми се засмя. Силните му ръце я хванаха през кръста, той я повдигна и шеметно я завъртя.

— Никой не може да се сравнява с нас — каза той, след като я пусна.

 

 

— Мис Скарлет, мис Скарлет! — събуди я Панзи със съобщение от дядо й. — Той иска да слезете още сега.

Старият военен бе официално облечен и гладко избръснат. Седеше величествено в голямото кресло начело на масата в трапезарията и неодобрително погледна набързо сресаната коса и пеньоара на Скарлет.

— Закуската ми е незадоволителна — заяви той.

Тя го зяпна с отворена уста. Какво общо с нея имаше закуската му? Да не мисли, че тя я е приготвяла? „Сигурно си е загубил ума. Като татко. Не, не като татко. На татко му се беше събрало повече, отколкото можеше да понесе, и затова се пренесе във време и в свят, където ужасните неща не се бяха случили. Той беше като объркано дете. Но в дядо няма нищо объркано или детско. Чудесно знае къде се намира и какво прави. Какво иска да каже, като ме буди само след няколко часа сън и ми се оплаква от закуската си?“

Когато заговори, гласът й бе внимателен и спокоен.

— Какво не е наред със закуската ти, дядо?

— Безвкусна е и е изстинала.

— Защо не я върнеш в кухнята в такъв случай? Кажи им да ти донесат, каквото искаш, и да гледат да е топло.

— Ти им кажи. Кухнята е женска работа.

Скарлет сложи ръце на кръста си. Впери в дядо си поглед, не по-малко непреклонен от неговия.

— Да не искаш да кажеш, че си ме събудил, за да предам нещо на готвачката ти? За какво ме вземаш, за някаква слугиня ли? Поръчай си закуска или стой гладен, все ми е едно. Аз отивам да си легна.

Скарлет се обърна с рязко движение.

— Това легло ми принадлежи, момиче, и ти го заемаш по моя милост и благоволение. От теб се очаква да се подчиняваш на нарежданията ми, докато си под моя покрив.

Тя вече побесняваше, всяка надежда за сън се бе изпарила. „Ще си приготвя багажа за една минута — помисли си. — Не е нужно да търпя това.“

Съблазнителният аромат на прясно кафе я спря, преди да каже нещо. Първо щеше да пие кафе, а после щеше да наругае стареца… И по-добре да помисли малко. Още не беше готова да замине от Савана. Рет сигурно вече знаеше, че тя е тук. А и майката-игуменка всеки момент щеше да й се обади за Тара.

Скарлет отиде до звънеца край вратата и дръпна шнура. После седна отдясно на дядо си. Когато Джероум дойде, тя го изгледа свирепо.

— Дай ми чаша за кафето. После махни тази чиния. Какво е това, дядо, царевична каша ли? Каквото и да е, Джероум, кажи на готвачката тя да си го яде. След като приготви бъркани яйца, шунка, бекон, овесени ядки и бисквити. С много масло. А за кафето незабавно ми донеси кана гъста сметана.

Джероум погледна изправения стар човек и мълчаливо го призова да постави Скарлет на мястото й. Пиер Робияр гледаше право пред себе си и не срещна очите на иконома си.

— Не стой като статуя — сряза го Скарлет. — Прави каквото ти се казва.

Беше гладна.

Както и дядо й. Макар че закуската мина в мълчание като обеда за рождения му ден, този път той изяде всичко, което му поднесоха. Скарлет го наблюдаваше подозрително с ъгълчето на окото си. Какво беше намислила старата лисица? Не можеше да повярва, че зад тази гатанка не се крие нищо. Според нейния опит, да получиш каквото искаш от слугите, беше най-лесното нещо на света. Достатъчно бе да им креснеш.

„А Бог е свидетел, че дядо успява да наплаши хората. Я виж леля Полин и леля Юлали. Пък всъщност, виж ме и мене. Доста бързо се измъкнах от леглото, когато изпрати да ме повикат. Няма да се повтори.“

Старецът остави салфетката си до празната чиния.

— Очаквам в бъдеще да си подходящо облечена на масата — каза й той. — Ще излезем от къщи точно след един час и седем минути, за да отидем на черква. Имаш достатъчно време да се приготвиш.

Скарлет изобщо не бе имала намерение вече да ходи на черква, след като лелите й си заминаха и тя получи това, което искаше, от майката-игуменка. Но своеволията на дядо й трябваше да бъдат прекратени. Според лелите й, той бе яростен противник на католицизма.

— Не знаех, че ходиш на литургия, дядо — каза тя. Мед капеше от устата й.

Гъстите бели вежди на Пиер Робияр заплашително се смръщиха.

— Надявам се, че не вярваш в тази папистка идиотщина като лелите си.

— Аз съм добра католичка, ако това имаш предвид. И ще ходя на литургия с братовчедите си, семейство О’Хара. Които — между другото — ме поканиха да им отида на гости и да остана у тях колкото си искам.

Скарлет стана и триумфално излезе от стаята. Вече се качваше нагоре по стълбите, когато се сети, че не трябваше да яде нищо преди литургия. Е, нямаше значение. Можеше да не се причестява, ако не иска. Но поне даде на дядо си да разбере. Когато се прибра в стаята си, тя направи няколко от стъпките на рийла, които бе научила предишната вечер.

И за миг не вярваше, че старецът ще се хване за думите й за гостуване у братовчедите. Колкото и да й беше приятно да ходи у семейство О’Хара за музика и танци, там имаше прекалено много деца, за да остане за по-дълго. Освен това нямаха прислуга. Тя не можеше да се облича без Панзи, която й стягаше корсета и се грижеше за косата й.

„Чудя се какво ли наистина е намислил“ — помисли си пак тя. После сви рамене. Вероятно много скоро ще научи. Не беше кой знае колко важно. И без това Рет сигурно вече ще е дошъл, докато старецът се намъдрува.