Александра Рипли
Скарлет (55)

9.

Подобно на много други преди него Кълъм подценяваше издръжливостта на Скарлет О’Хара. Тя настоя нейният багаж да бъде донесен от къщата на Моли същата вечер и нареди на Брайди да опакова вещите й, докато Катлийн й пробваше роклята.

— Гледай как се пристягат връзките, Брайди — каза остро тя, когато си сложи корсета. — Ще трябва да ме обличаш на кораба, а аз нямам очи на гърба си, за да ти казвам какво да правиш.

Нейната трескава възбуда и дрезгав глас вече бяха хвърлили Брайди в ужас. Силният вик на болка, който Скарлет нададе, когато Катлийн стегна връзките, изтръгна вик и от Брайди.

„Няма значение, че боли — напомни си Скарлет. — Винаги боли, винаги ме е боляло. Просто бях забравила. Скоро пак ще свикна. Това няма да навреди на бебето. Винаги носех корсет възможно най-дълго, когато чаках дете, и то в много по-напреднала бременност. Сега няма още и десет седмици. Трябва да се напъхам в дрехите си, просто трябва. Жива или мъртва утре ще се кача на влака.“

— Дърпай, Катлийн — изпъшка тя. — Дърпай по-силно.

Кълъм отиде до Трим и уреди да вземат екипажа с един ден по-рано. После обиколи всички и разпространи новината за голямото нещастие на Скарлет. Когато свърши, беше станало късно и той изпитваше умора. Ала сега поне никой нямаше да се чуди защо американската О’Хара се е измъкнала като крадец, без да се сбогува.

Тя се справи добре с раздялата със семейството. Шокът предния ден я бе обвил в черупка от вцепенение. Разплака се само веднъж, когато се сбогуваше с баба си. Или по-скоро, когато баба й се сбогуваше с нея.

— Бог да те пази — рече старицата. — И светците да ти сочат пътя. Щастлива съм, че беше на рождения ми ден. Момичето на моя Джералд! Жалко само, че няма да бъдеш тук за бдението след смъртта ми. Защо плачеш, момиче? Не знаеш ли, че за живите няма по-голям празник от бдението над мъртвите? Срамота е да пропуснеш такова нещо.

Скарлет мълча в екипажа до Мълинджър и във влака до Голуей. Брайди беше твърде нервна, за да говори, но щастливото й вълнение личеше по пламналите бузи и светналите очи. Беше вече на петнайсет години, ала не се бе отдалечавала на повече от десет мили от дома си.

Когато пристигнаха в хотела, Брайди зяпна пред великолепието му.

— Ще ви придружа до стаите ви, мили дами — каза Кълъм. — И ще се върна навреме, за да ви заведа на вечеря. Само ще отскоча до пристанището и ще уредя товаренето на сандъците ни. Искам да видя и какви каюти са ни дали. Сега е моментът да ги сменим, ако не са най-хубавите.

— Ще дойда с теб — за пръв път проговори Скарлет.

— Няма нужда, Скарлет скъпа.

— За мен има нужда. Искам да видя кораба, иначе няма да съм сигурна, че наистина е тук.

Кълъм отстъпи. А Брайди попита дали може да дойде и тя. Хотелът й се струваше прекалено величествен и не искаше да остава сама.

Ранният вечерен бриз откъм водата ухаеше на сол. Скарлет дишаше дълбоко; спомни си, че в Чарлстън въздухът винаги беше солен. Не усещаше стичащите се по бузите й сълзи. Защо не можеха да отплават сега, веднага? Дали капитанът би се съгласил? Тя опипа кесийката със злато на гърдите си.

— Търся кораба „Вечерница“ — обърна се Кълъм към един от докерите.

— Ей го там — посочи човекът с палец. — Пристигна преди по-малко от час.

Кълъм прикри изненадата си. Корабът трябваше да е в пристанището отпреди трийсет часа. Нямаше смисъл Скарлет да знае, че закъснението може да означава неприятности.

Около „Вечерница“ се трудеха хамали. Корабът превозваше и товари, и пътници.

— Точно сега тук не е място за жени, Скарлет скъпа. Хайде да се върнем в хотела, а аз пак ще дойда по-късно.

Скарлет стисна зъби.

— Не. Искам да говоря с капитана.

— Той е твърде зает сега, не може да разговаря с никого, та дори и с толкова прекрасна дама като теб.

Тя не беше в настроение за комплименти.

— Ти го познаваш, нали, Кълъм? Ти познаваш всички. Уреди ми да говоря с него сега.

— Не го познавам. Никога не съм го виждал. Откъде да го познавам? Това е Голуей, а не графство Мийд.

По мостчето на „Вечерница“ слезе човек с униформа. Двата големи платнени чувала на раменете му като че ли изобщо не му тежаха. Походката му бе бърза и лека — нещо необичайно за такъв висок и едър мъж.

— Не е ли това самият отец Кълъм О’Хара? — изрева той, щом се приближи до тях. — Какво те води толкова надалеч от кръчмата на Мат О’Тул, Кълъм? — Той пусна един от чувалите на земята и свали шапка пред Скарлет и Брайди. — Не съм ли казвал винаги, че всички О’Хара имат дяволски късмет с дамите? — закрещя той, като сам се смееше на шегата си. — Каза ли им, че си свещеник, Кълъм?

Скарлет механично се усмихна, когато я представиха на Франк Махони, и не обърна никакво внимание на сложната плетеница от братовчеди, които го сродяваха със семейството на Морийн. Тя искаше да говори с капитана!

— Тъкмо нося пратките от Америка в пощата да ги разпределят утре — обясни Махони. — Искаш ли да погледнеш, Кълъм, или ще изчакаш да се прибереш вкъщи, за да си прочетеш парфюмираните любовни писъмца? — Той гръмогласно се разсмя на остроумието си.

— Много мило от твоя страна, Франк. Ще погледна, ако не възразяваш. — Кълъм развърза чувала в краката си и го дръпна по-близо до високата газова лампа, осветяваща кея. Лесно намери пакета от Савана. — Днес нося късмета в джоба си — рече той. — Знаех от последното писмо на брат си, че скоро трябва да пристигне още едно, но вече бях загубил надежда. Благодаря ти, Франк. Ще ми позволиш ли да те почерпя една бира? — Ръката му бръкна в джоба.

— Няма нужда. Направих го заради удоволствието да наруша правилника на англичаните. — Франк пак метна чувала на гърба си. — Проклетият надзирател сигурно вече си гледа златния часовник. Не мога да се бавя повече. Приятна вечер, госпожи.

* * *

В пакета имаше пет-шест писма. Кълъм ги прерови, за да открие характерния почерк на Стивън.

— Ето едно за теб, Скарлет — каза той.

Подаде й синия плик, намери писмото от Стивън и го отвори. Тъкмо бе започнал да го чете, когато чу висок проточен вик и усети как нещо се свлича до него. Преди да успее да я задържи, Скарлет се простря в краката му. Синият плик и тънките листове хартия паднаха от отпуснатата й ръка и вятърът ги разпръсна по калдъръма. Докато Кълъм повдигаше раменете на Скарлет и опипваше пулса на гърлото й, Брайди изтича да ги събере.

Наемната кола подскачаше и се клатушкаше, бързаше обратно към хотела. Главата на Скарлет безсилно се люшкаше, въпреки че Кълъм се опитваше да я държи здраво. Той бързо я пренесе през фоайето.

— Извикайте лекар — кресна Кълъм на облечените в ливреи прислужници. — Дайте път де!

Щом стигнаха в стаята на Скарлет, той я сложи на леглото и се обърна към Брайди:

— Хайде, помогни ми да й свалим дрехите. Трябва да си поеме дъх.

Измъкна нож от кожения калъф под палтото си. Пръстите на Брайди чевръсто разкопчаваха копчетата на гърба на роклята.

Кълъм преряза връзките на корсета.

— А сега ми помогни да повдигна главата й на възглавниците и я завий с нещо топло — каза той, грубо разтри ръцете на Скарлет и леко я заудря по бузите. — Имаш ли амонячна сол?

— Нямам, Кълъм, и мисля, че и тя няма.

— Докторът сигурно ще донесе. Да се надяваме, че е само припадък.

— Припаднала е, това е всичко, отче — каза лекарят, като излезе от стаята на Скарлет. — Но е сериозен припадък. Дадох на момичето лекарство за ободряване — да го изпие, като се свести. Тези дами! Спират си цялото кръвообращение заради модата. Но няма защо да се тревожите. Ще се оправи.

Кълъм благодари, плати му и го изпрати. После тежко се отпусна на стола до лампата на масата и подпря главата си с ръце. Имаше защо да се тревожи и не беше сигурен, че Скарлет О’Хара някога ще се „оправи“. Смачканите влажни страници на писмото бяха пръснати на масата до него. Между тях имаше една изрезка от вестник. Тя гласеше: „Снощи на частна церемония в Конфедеративния дом за вдовици и сираци бе извършено бракосъчетанието на мис Ан Хамптън и мистър Рет Бътлър.“