Александра Рипли
Скарлет (59)

13.

Кълъм се изненада, че Скарлет го чака на гарата в Мълинджър. А пък Скарлет се учуди, че той слиза от багажното отделение, не от пътническия вагон. Както и на спътника му, който се смъкна след него.

— Това е Лиам Райън, Скарлет скъпа, брат на Джим Райън.

Лиам бе грамаден мъж, висок колкото мъжете О’Хара — с изключение на Кълъм, — и бе облечен в зелената униформа на кралската ирландска полиция. „Как, за бога, е могъл Кълъм да се сприятели с един от тях?“ — помисли си тя. Полицаите бяха дори още по-презирани от английската милиция, защото надзираваха, арестуваха и наказваха собствения си народ по заповед на англичаните.

Скарлет искаше да знае дали Кълъм носи златото. Да, носеше го и Лиам Райън го охраняваше с пушката си.

— Придружавал съм много пратки навремето — рече Кълъм. — Но никога досега не съм се притеснявал така.

— Довела съм хора от банката да го вземат — обясни Скарлет. — За по-сигурно използувам мълинджърската, там има най-голям военен гарнизон.

Бе се научила да ненавижда войниците, но когато ставаше дума за сигурността на златото й, ги използуваше с радост. За удобство щеше да използува банката в Трим — за дребни суми.

Щом видя златото прибрано на сигурно място в трезора и подписа документите за покупката на Балихара, Скарлет хвана Кълъм под ръка и го задърпа към улицата.

— С двуколка съм, можем да тръгнем веднага. Има толкова работа, Кълъм. Трябва бързо да намеря ковач и да отворя ковачницата. О’Горман не го бива, прекалено е мързелив. Ще ми помогнеш ли да намеря свестен майстор? Ще му се плати добре, за да се премести в Балихара, а и после ще взема добри пари, защото ще има много поръчки. Купила съм сърпове и брадви, и лопати, но трябва да се наточат. О! Трябват ми и работници — да разчистят нивите, и дърводелци да стегнат къщите, й стъклари, и бояджии — всичко, което можеш да си представиш!

Страните й розовееха от удоволствие, очите й блестяха. Беше невероятно красива с черните си селски дрехи.

Кълъм се изтръгна от стисналите го пръсти, после я хвана под ръка.

— Всичко ще се направи, Скарлет, и почти толкова бързо, колкото ти се иска. Но не на празен стомах. Сега отиваме у Джим Райън. Той рядко се вижда с брат си, който живее в Голуей, а и мисис Райън е прекрасна готвачка.

Скарлет нетърпеливо тропна с крак. Но после си наложи да се успокои. Гласът на Кълъм бе тих, но властен. Освен това тя се опитваше да не забравя да се храни редовно и да пие много мляко заради бебето. Вече усещаше леките му движения по много пъти всеки ден.

Но следобеда не сдържа гнева си, когато Кълъм й каза, че не може веднага да тръгне с нея. Имаше да му показва толкова неща, да говори, да прави планове и искаше всичко това да стане незабавно!

— Длъжен съм да свърша някои неща в Мълинджър — рече й той със спокойна, но окончателна неумолимост. — След три дни ще си бъда у дома, давам ти дума. Дори ще ти кажа в колко часа. В два следобед ще се срещнем у Даниъл.

— Ще се срещнем в Балихара — отвърна Скарлет. — Вече се нанесох. В жълтата къща към средата на улицата.

Обърна му гръб и гневно се запъти към двуколката си.

Късно вечерта, когато кръчмата на Джим Райън беше вече затворена, оставиха вратата отключена за мъжете, които един по един се промъкваха към стаята на горния етаж. Кълъм подробно им обясни какво трябва да направят.

— Господ ни изпраща тази възможност — говореше пламенно той. — Да си имаме цял град! Всички членове на Финианското братство с всичките им умения, събрани на едно място, където англичаните никога няма да се сетят да ни търсят. Целият свят вече мисли, че братовчедка ми е луда да плати такава цена за имот, който би могла да получи за половината пари, просто за да не му плаща данъците собственикът. А е и американка — от нация, известна със странностите си. Англичаните са твърде заети да й се смеят, така че няма да заподозрат какво става в имението й. Отдавна имаме нужда от сигурна главна квартира. Скарлет просто ни моли да си я устроим, макар че самата тя не знае това.

Кълъм се появи на обраслата с бурени улица на Балихара в два и четирийсет и три. Скарлет стоеше пред къщата си с ръце на кръста.

— Закъсня! — рече тя обвинително.

— А, да, но ти сигурно ще ми простиш, Скарлет, като ти кажа, че след мене по пътя идва твоят ковач с фургона с духалото, меховете и всичко останало.

Къщата на Скарлет беше неин точен портрет — първо работата, а удоволствието после, ако има време. Привидно разсеяният поглед на Кълъм забелязваше всичко. Счупените прозорци на гостната бяха покрити с парчета намаслена хартия, залепена за рамките. В ъглите на стаята имаше купища нови земеделски сечива от блестяща стомана. Подовете бяха измити, но нелъснати. В кухнята имаше просто тясно дървено легло с дебел сламеник, покрит с ленени чаршафи и вълнено одеяло. В голямата каменна камина гореше торфен огън. Нов железен чайник и малка тенджерка бяха единствените кухненски съдове. Над камината имаше полица с тенекии, пълни с чай и овесени ядки, две чаши, чинии, лъжици и един кибрит. Единственият стол в стаята бе поставен край масата до прозореца. На масата беше разтворена голяма счетоводна книга и се виждаше писаното с равния почерк на Скарлет. В края на масата имаше две газени лампи, мастилница, кутия пера за писане и бърсалки за перата, както и купчина хартия. Отпред имаше друга, по-голяма купчина листове, изписани с бележки и изчисления, затиснати с голям чист камък. На стената бе закована топографската карта на Балихара. Имаше и огледало над една лавица, където бяха сребърният гребен и четките на Скарлет, и кутийки със сребърни капачета с фиби, пудра, руж и крем с глицерин и розова вода. Кълъм едва не се усмихна, като ги видя. Но щом зърна пистолета до тях, гневно се обърна.

— Можеш да идеш в затвора заради това оръжие — повиши тон той.

— Дрън-дрън, шикалки! — отвърна тя. — Капитанът на милицията ми го даде. Сама жена, за която се знае, че има много злато, трябва да има някаква защита, така ми каза. Щеше да сложи един от войниците си с префърцунените панталонки на пост пред вратата ми, ако му бях позволила.

Смехът на Кълъм я накара да повдигне вежди. Не разбираше какво толкова забавно е казала.

В килера имаше масло, мляко, захар, етажерка с две чинии, съд с яйца, бут шунка, закачен на тавана, и един стар хляб. В ъгъла бяха подредени ведра с вода, тенекия газ за лампите и мивка с леген, кана, сапунерка със сапун и една кърпа. Дрехите на Скарлет висяха на пирони по стените.

— Значи не използуваш горния етаж — отбеляза Кълъм.

— Защо да го използувам? Тук имам всичко необходимо.

— Направил си чудеса, Кълъм, направо съм смаяна.

Скарлет стоеше в средата на прочутата широка улица на Балихара и се любуваше на кипящата дейност. Отвсякъде се чуваше чукане, миришеше на прясна боя, по десетина сгради блестяха нови прозорци, а пред нея един човек се беше качил на стълба и поставяше златни букви над вратата на мястото, което според Кълъм трябвало да стане готово първо.

— Наистина ли трябваше първо да завършим кръчмата? — попита Скарлет. Задаваше му все съшия въпрос, откакто й го бе заявил.

— Работниците ще се трудят с повече усърдие, ако има къде да изпият по една бира в края на деня — нетърпеливо повтори отговора си той.

— Така казваш всеки път, щом си отвориш устата, но все пак не съм сигурна, че няма да станат по-лоши. Ами да, ако не им ходя по петите, нищо няма да свършат навреме. Ще бъдат като онези там. — Скарлет посочи с пръст групите развеселени зяпачи по улицата. Те би трябвало да се хванат да вършат работа, а не да гледат, докато другите се бъхтят.

— Скарлет скъпа, националният характер изисква първо да се приемат удоволствията, които предлага животът, и чак след това да се мисли за задълженията. Именно в това е чарът и щастието на ирландците.

— Е, аз не мисля, че е толкова очарователно, и ни най-малко не ме прави щастлива. Август тропа на вратата, а още нито една нива не е разчистена. Как мога да засея през пролетта, ако нивите не се разчистят и наторят през есента?

— Имаш цели месеци, Скарлет скъпа. Я погледни колко много успя да направиш за няколко седмици.

Скарлет се огледа. Смръщеното й лице се отпусна, тя се усмихна.

— Прав си.

И Кълъм се усмихна. Не каза нищо за това, колко трябваше да успокоява и увещава работниците, за да не захвърлят инструментите и да не си тръгнат. Не им харесваше да ги командува жена, особено такава взискателна като Скарлет. Ако тайното им членство във Финианското братство не ги обвързваше с възраждането на Балихара, той не знаеше колко щяха да останат, въпреки че Скарлет плащаше надници над средните.

Той също плъзна очи по оживената улица. Когато възстановят Балихара, животът на тези хора, а и на други щеше да бъде хубав. Още двама кръчмари вече искаха да дойдат, а и един собственик на процъфтяващ галантериен магазин в Бектив също мислеше да се премести. Къщите, дори и най-малките, бяха по-добри от копторите, в които живееха подбраните от него земеделски работници. Те чакаха с не по-малко нетърпение от Скарлет да се поправят покривите и прозорците, за да напуснат господарите си и да дойдат да обработват полята на Балихара.

Скарлет се втурна в къщата и пак излезе с ръкавици и кана за мляко в ръка.

— Надявам се, че ще внимаваш всички да си гледат работата, а не да направят голямо тържество, за да открият кръчмата, докато ме няма — рече тя. — Ще отскоча до Даниълови за хляб и мляко.

Кълъм обеща да се погрижи работата да не спира. Не спомена колко е глупаво да препуска на неоседлано пони в нейното състояние. Веднъж без малко да му откъсне главата, като й каза, че може би не е съвсем разумно да язди сега.

— За бога, Кълъм, едва влизам в шестия месец. Това изобщо не е напреднала бременност!

Тя се безпокоеше много, но нямаше да му го покаже. Никое от предишните й деца не й беше създавало такива неприятности. Постоянно я болеше кръстът и понякога по бельото и чаршафите си виждаше капки кръв, от които сърцето й се свиваше. Търкаше ги с най-силния сапун — оня за пода и стените, — като че заедно с тях можеше да отмие и причината. Доктор Мийд я бе предупредил след спонтанния аборт, че падането е сериозно, и макар да мина безкрайно дълго време, докато оздравее, тя отказваше да признае, че нещо наистина може да не е наред. Бебето нямаше да рита толкова силно, ако не беше здраво. А и тя нямаше време за оплаквания.

Често излизаше и беше прокарала истинска пътека през обраслите нивя на Балихара, чак до брода. Понито си знаеше пътя и Скарлет можеше да се отдаде на своите мисли. Скоро трябваше да си намери кон, ставаше много тежка за понито. И в това отношение не беше като по-рано. Никога не бе наедрявала толкова в предишните си бременности. Ами ако са близнаци! Нямаше ли да е страхотно нещо? Така наистина щеше да си върне на Рет. Вече имаше две реки в имението си срещу едната в Дънмор Ландинг. Нищо не би я зарадвало повече от това да има две бебета, просто за всеки случай — ако Ан имаше едно. Мисълта Рет да направи дете на Ан бе непоносимо мъчителна. Скарлет насочи погледа и мислите си към нивите. Трябва да се започне работата по тях, просто трябва, все едно какво казва Кълъм.

Както винаги спря при кулата, преди да продължи към брода. Какви добри строители са били някогашните О’Хара и колко хитри. Старият Даниъл бе говорил почти цяла минута, когато тя спомена колко съжалява, че стълбите ги няма. Никога не е имало стълби отвън, каза той, само отвътре. Хората използували подвижна стълба, за да стигнат до входа на три метра и половина от земята. При опасност се скривали в кулата, издърпвали стълбата след себе си и мятали стрели и камъни или изливали горещо масло върху нападателите от тесните прорези на прозорците, недостижими за ударите на враговете.

„Някой ден ще си донеса стълба и ще видя какво има вътре. Надявам се, че няма прилепи. Страшно мразя прилепите. Защо Свети Патрик не ни е отървал и от тях, когато е прогонил змиите?“

Скарлет надзърна у баба си, намери я заспала, после подаде глава през вратата у Даниъл.

— Скарлет! Колко хубаво, че си дошла. Хайде, влез и ни разкажи какви нови чудеса си направила в Балихара. — Катлийн посегна към чайника. — Надявах се, че ще дойдеш. Има топъл бармбрек.

С нея седяха три жени от селото. Скарлет придърпа един стол до тях.

— Как се чувствува бебето? — попита Мери Хелън.

— Превъзходно — каза Скарлет.

Огледа познатата кухня. Беше уютна и удобна, но тя нямаше търпение да настани Катлийн в новата й кухня в най-голямата къща в Балихара.

Скарлет вече беше определила къщите, който щеше да даде на роднините си. Всички щяха да имат прекрасни, просторни домове. За Кълъм беше най-малката, една от вратарските къщички на границата между имението и града, но той сам си я избра, така че тя не можеше да спори. А и без това никога нямаше да има семейство — нали беше свещеник. Но в града имаше много по-големи къщи. За Даниъл избра най-хубавата, защото Катлийн живееше с него и може би щяха да вземат и баба й със себе си, пък трябваше да има място и за семейството на Катлийн, когато се омъжи, а това тя лесно щеше да направи със зестрата, приготвена й от Скарлет, включително и къщата. После по една къща за всеки от синовете на Даниъл и Патрик, дори и за завеяния Шон, който живееше с бабата. И ниви — колкото искат, за да могат и те да се оженят. Скарлет смяташе за ужасно, че младежите и девойките не могат да се женят, защото нямат земя, а нямат и пари, за да си купят. Английските земевладелци действително бяха безсърдечни — как само потискаха ирландците. Ирландците се трудеха, за да отгледат пшеницата или овеса, да угоят добитъка и овцете, а после трябваше да ги продават на англичаните по цени, определени от тях, а зърното и добитъкът се изнасяха в Англия, за да донесат печалба и на други англичани. За никой фермер не оставаше кой знае какво, след като си платеше арендата, докато англичаните можеха да я повишат, когато пожелаят. Беше по-лошо от изполица, беше като под гнета на янките след Войната, когато те вземаха каквото си искаха, а после вдигнаха данъците за Тара до небето. Нищо чудно, че ирландците толкова мразеха англичаните. Тя самата щеше да мрази янките до последния си дъх.

Но скоро семейство О’Хара щеше да се освободи от всичко това. Така щяха да се изненадат, като им го кажеше. Още малко оставаше. Когато къщите и нивите станеха готови — нямаше намерение да дава недовършени подаръци, всичко трябваше да бъде изпипано. Бяха толкова добри с нея. А и ставаше дума за роднини.

Подаръците бяха нейната най-скъпоценна тайна, дори с Кълъм не я беше споделила. Пазеше я за себе си от онази нощ в Голуей, когато обмисли плана си. Още по-приятно й ставаше всеки път, когато погледнеше улицата на Балихара, защото знаеше точно кои къщи ще бъдат на О’Хара. Тогава щеше да има къде да ходи на гости, къде да придърпва стол до огнището — много домове с братовчеди, с които да си играе детето й, с които да ходи на училище, и големи тържества за празниците в Големия дом.

Защото, естествено, тя и детето щяха да живеят там. В огромния, невероятно елегантен Голям дом. По-голям от къщата на Ийст Батъри, по-голям от къщата в Дънмор Ландинг, даже и преди янките да изгорят девет десети от нея. И земя, която е била на О’Хара още преди някой изобщо да е чувал за Дънмор Ландинг и за Чарлстън, Южна Каролина или Рет Бътлър. Очите му щяха да изскочат, сърцето му щеше да се пръсне, като видеше красивата си дъщеря — о, дано бъде момиче — в красивия й дом, но с име О’Хара и дете само на майка си.

Скарлет лелееше мечтата си за голямото отмъщение. Ала за това трябваше да минат години, а къщите на О’Хара щяха да бъдат готови скоро. Веднага щом успееше да ги стъкми.